Алберт Лиханов
Последните студове (7)

— Какво ти стана одеве? — запитах Вадка. Вече знаех името на жълтоликия. — До оградата?

— Ами нещо. Сигурно припадък! Но не мога да свикна. Нали, Маря?

Вървяхме тримата: Вадка, сестричката му, която официално и смешно той наричаше Маря, и аз. Маша дояждаше откраднатото парче хляб, а Вадка — крайшника, който аз бях донесъл.

— Не трябваше да го ям — каза Вадка. — Още повече огладнях.

— Ъхъ — съгласи се Маря. — Като не ядеш, на третия ден ти олеква.

— Това не се отнася за теб — прекъсна я Вадка, — ти трябва да ядеш, защото още растеш.

— Е, ти сигурно вече си пораснал! — промърмори като възрастна Маря.

Вървяхме по улиците и аз си мислех, че се мотаем просто без цел, или отиваме към дома на Вадка и Маря, но по едно време стигнахме до централната поща.

Вадик смело отвори вратата, влезе в голямото помещение и седна до масата.

— Давай — нареди той на Маря.

Момиченцето отвори чантата си, извади първокласна тетрадка и откъсна един лист.

— Ти ще пишеш — строго каза Вадка на сестричката си, — мама обича твоя почерк.

Изглежда, Машка невинаги противоречеше на брат си. Тя взе пощенската перодръжка, натопи перото в мастилницата и изплезила език, старателно изписа с едри букви първия ред.

— Скъпа мамичко! — продиктува Вадка.

— Написах го вече — съобщи Маря.

— При нас всичко е наред — замислено продължи той. — Вадик получи три петици. По математика, руски и география. А пък аз изобщо имам само петици. Вчера бяхме на гости у леля Рая, тя ни нагости до пръсване с пача.

— А как се пише „до пръсване“? — попита Маря. — Заедно или отделно?

— Няма значение — каза Вадка, — важното е да е пача.

Разбрах, че лъжат. За пачата и гостуването знаех със сигурност, че лъжат, но май и за петиците?

— Защо лъжеш? — попитах Вадка.

— Така — ядно отговори той, — защото не бива да я тревожим. — И помълча. — Ако й бяхме писали истината — поклати глава, — а, Маря?

Тя вдигна очи и се усмихна като възрастна. Попита:

— Дето загубих купоните ли? И парите?

Ето каква била работата! Значи живеят без купони и без пари, но това е просто немислимо през войната! Мама и баба разказваха вкъщи как една жена умряла от глад, а друга така се разболяла, че все едно вече е умряла — и всичко заради проклетите купони, защото ги загубили или зли бандити им ги откраднали.

Но какво ще говоря за другите! Нима можех да забравя как ни ограбиха, откраднаха татковите костюми от дрешника, останаха само празни закачалки самотно да потропват, а заедно с костюмите взеха и купоните, и как изкарахме месеца, един господ знае.

— А нямате ли роднини? — попитах аз.

— Ние сме евакуирани — отговори Маря.

— Тогава познати — възкликнах аз.

Вадка помръкна, сведе глава и дълбоко се замисли за нещо, а Маря отговори и за двамата:

— Страх ни е, че ще кажат на мама, а тя не бива да се тревожи.

Новият ми приятел вдигна глава и на челото му видях бръчки като на старец.

— Това ще я убие — добави той.