Алберт Лиханов
Последните студове (12)

След пазара се отбихме у Вадка.

Никога досега не бях виждал по-голяма мизерия! Всъщност стаята беше хубава — светла, слънчева и топла, макар че беше точно под стълбището на една триетажна кооперация — затова пък се отопляваше постоянно от два железни радиатора, и аз си помислих, че все пак това е голямо щастие, няма да се разправяш с дърва, и най-важното — да ги набавяш бог знае откъде. В средата на стаята имаше чугунена печица, дългият й като свирка кюнец излизаше направо през малкото прозорче, уплътнено за тази цел с ламарина. Вероятно служеше за готвене или отопление, когато спре парното. Отгоре на печката, направо върху капака, бе сложена газена лампа.

Но останалата обстановка!

В стаята имаше две легла. На едното дюшекът беше сгънат на руло и откриваше нерендосани дъски наместо пружина, на другото върху голия дюшек се търкаляха смачкано на топка одеяло, каквито имаше по болниците, и две възглавници без калъфки. Чаршафи също нямаше.

До прозореца имаше грубо скована дъсчена маса, върху нея, точно в средата, се мъдреше стара ютия за дървени въглища, а отстрани бяха поставени една в друга две алуминиеви паници с лъжиците вътре.

До вратата проблясваха мивка и кофа, а от тавана висеше на жица гола крушка, без абажур.

С една дума, бях сигурен, че ако доведа от улицата десет случайни минувачи и ги попитам дали живеят тука хора, деветима от тях ще поклатят глава: сиреч, възможно е някога да са живели, но отдавна са напуснали.

При това прозорците бяха облепени на кръст с бяла хартия, чудна работа! В началото на войната наистина имаше такова нареждане и всички облепваха прозорците си с хартиени ленти, та ако наблизо падне бомба, да не се счупят стъклата, да се държат по-здраво. Но когато тръгнах на училище, това нареждане бе отменено и домакините с такава радост се заеха да ги късат и чегъртат с ножчета, да ги отлепват с вода, че дори най-големият тъпак разбра: край, врагът няма вече да стигне до нас.

И само тук, в тази стая, всичко беше както в началото на войната.

Единственото, което напомняше, че живеят хора, беше една голяма снимка в дървена рамка, окачена над леглото със сгънатия дюшек. На мъж и жена.

Започнах да ги разглеждам. И без да питам беше ясно, че това са родителите на Вадка. Бащата е загинал, а майката лежи в болница, помъчих се да изпитам жалост към тези млади хора на стената, но нищо не излезе — толкова бяха ретуширани лицата им, че приличаха на манекени от витрината на довоенен универсален магазин.

Вадим отиде до масата, извади от джоба си блокчето кюспе, после отвори чантата, порови в нея и измъкна парче корав хляб, няколко сухи корички и мъничко парченце захар.

— Усещаш ли миризмата? — попита той. — Още вони.

Вярно. Най-важното, което правеше стаята необитаема, беше миризмата на хлор, примесена с някаква друга, по-остра болнична миризма.

— Когато взеха мама в болницата, същата нощ едва не пукнахме — каза той. — Идваха санитари! Кой знае защо с черни престилки! Събраха бельото и го откараха, искаха да изгорят дюшеците, но изглежда им дожаля за нас, а стаята така напръскаха с някакъв препарат от едни стъкленици, че ние едва не пукнахме.

Той седеше до масата облечен, на мен също не предложи да се съблека — толкова неуютно беше тук.

— Вадка — попитах аз, — а кръстовете на прозорците защо не ги измиете?

Той сведе глава, помълча малко, накрая дрезгаво отговори някак много сериозно.

— Разбираш ли — започна той и пак замълча. — Заради мама. Тя си мисли, че като стоят на прозореца, все едно че войната току-що е започнала. И татко е жив. — Вадка поклати глава и леко се усмихна. — Аз й обяснявам, че скоро войната ще свърши, а тя плаче и нарежда: „Не искам! Не искам!“.

— Не иска да свърши войната? — изненадах се аз.

Той отново поклати глава.

— Не иска татко да умре.

Вадка погледна снимката над леглото, застиналите, безжизнени лица на баща си и майка си и сигурно видя съвсем друго на този портрет в дървена рамка. Накрая отмести поглед към мен.

— Тя стана някак особена откакто донесоха известието за татко. Постоянно си приказва с него. Смее се. Като че върши всичко това насън. После сякаш се събуди, види ни и започне да плаче. — Той поспря, сякаш преценяваше дали заслужавам да ми довери нещо важно, след което продължи: — Знаеш ли, тя не се радва дори на салютите. — Вадим отново замълча. Накрая добави като старец: — Страх ме е за нея.

Аз никога не бих казал такова нещо. Дори никога не бих си го помислил. Знаех, че мама и баба се страхуват за мен. Виж, за баба вероятно бих се уплашил, ако да речем падне на заледения тротоар. Но за мама не се страхувах — никога не бях се страхувал. Жалех я, това да, особено когато даде кръв и купиха масло за мен. Но да се страхувам?…

Мама беше самостоятелна жена, работеше като лаборантка в болницата, получаваше купони, строго ме изпитваше за уроците, караше се, а при нужда ставаше като някакъв пъргав мотор, който движеше целия ни живот — и бабиния, и най-вече моя. Не ще и дума! Мама беше най-важният човек вкъщи, а след заминаването на татко тя имаше последната дума за всичко. И трябва да кажа, че доста добре се справяше с мен и баба, с цялото ни домакинство и грижите около него.

Не, не ме беше страх за мама! Тя беше моята защитница, моята кърмилница. И аз не се страхувах за нея, не! Може ли човек да се страхува за силата и справедливостта?

А ето че Вадка се страхуваше за майка си. Излиза, че тя беше по-слаба от него?

Възможно ли е това?

Не знаех. То бе твърде сложно за мен. Твърде.

Отново животът на Вадка се различаваше от моя. Отново той мислеше за нещо, което аз не знаех.

„Не знаех“ не значи „не разбирах“. За разбиране — разбирах, но всичко ли? Една съвсем малка частица…

Вадкиният живот ми приличаше на голяма и тайнствена къща. Аз стоях само пред входа. През отворената врата падаше светлина, образувайки ярко петно. И аз виждах това петно. Но само него.

А какво ставаше в къщата — нямах представа.