Алберт Лиханов
Последните студове (23)

Когато ни пуснаха, не хукнах веднага при Вадка: нали вече не отсъстваше от училище, пък и възможно ли беше в един такъв ден някой да се заседи вкъщи?

И така отидох у тях привечер.

Триетажната сграда, в която живееха, приличаше на кораб: всички прозорци светеха в различен цвят — в зависимост от пердетата. И макар че не се чуваше смях и глъч, от пръв поглед се разбираше, че зад цветните прозорци хората празнуват Победата. Може би някои както се полага — с вино, ала повечето — с подсладен чай или картофи, за днешния случай пържени, а не варени. Пък и то се знае! И без вино всички бяха пияни от радост!

В тясното пространство под стълбището страхът ме докосна с ледена си ръка. Ами разбира се! Вратата на стаята, където живееха Вадим и Маря, беше открехната на една педя и вътре беше тъмно. Първо си помислих, че са идвали крадци: как не ги е срам, на такъв празник… Но в същия миг усетих някакъв тъмен лъч от пролуката на вратата.

Сякаш вътре горещо припичаше черно слънце, лъчите на което минаваха през процепа и стигаха до стълбището. Нищо че беше невидимо. Затова пък се усещаше, усещах го с цялото си същество като дъха на страшен голям звяр.

Дръпнах вратата. Провлечено изскърцаха пантите, сякаш проплакаха. В полумрака съгледах Маря легнала на кревата с дрехи и с обувки. А Вадим седеше на стола до студената печка.

Искаше ми се да кажа, че е грехота да седиш на тъмно в такава вечер, искаше ми се да напипам ключа и да светна лампата, за да изчезне, да се стопи това зловещо слънце, нали и обикновената електрическа светлина ще се справи с него. Ала нещо ме възпря да светна, да заговоря високо, да сграбча Вадим отзад, за да го накарам да се раздвижи, да оживее в този мрак.

Влязох в стаята и видях, че Маря лежи със затворени очи. Нима спи, зачудих се аз. И попитах Вадим:

— Какво се е случило?

Той седеше, стиснал длани между коленете си, а лицето му ми се стори чуждо. Имаше някаква промяна в него. Беше изострено, изпито, пухкавите детски устни бяха стиснати в горчива линия. Но най-важното очите! Бяха огромни. И сякаш виждаха нещо страшно.

Вадим не се помръдна, когато влязох и минах пред него, за да го погледна в лицето.

— Какво се е случило? — повторих, без дори да предполагам какъв можеше да бъде отговорът.

А Вадка замислено ме погледна, по-скоро погледна през мен и проговори с изтънелите си вдървени устни:

— Мама умря.

Обзе ме желание да се изсмея, да кресна какви са тези шеги! Но нима Вадка щеше… Значи бе истина… Но как? Сетих се какъв ден беше днес и потръпнах. Нали войната свърши, настъпи голям празник, нима бе възможно на празника, точно на празника да се случи такова нещо…

— Днес ли? — попитах, като все още не ми се вярваше. Нали мама, моята майка, на която винаги можеше да имаш доверие, ми беше казала да предам на Вадик и Маша, че състоянието на майка им се подобрява. А излезе…

— Преди няколко дни… Погребали са я без нас…

Той, моят Вадим, говореше с някакъв безжизнен глас. И аз просто физически усещах как с всяка негова дума помежду ни се разтваря бездна с черна вода.

Все по-широка и по-широка.

Сякаш те с Маря отплуват с малкия сал на своята стая от брега, на който стоя аз, клепоухият малчуган.

И аз зная: още малко и черният бързей ще повлече крехкия сал, над който черното, невидимо, но прежурящо слънце вече е изгряло и го следва в незнайния му път.

— Какво ще правите сега? — едва чуто попитах.

Вадим леко се размърда.

— Ще идем в сиропиталище — отговори той. И за пръв път от началото на разговора ни премигна. Погледна ме вече с виждащ поглед.

И внезапно каза.

И внезапно каза нещо, което никога няма да забравя:

— Знаеш ли — започна този чудесен и необикновен човек Вадка, — иди си. Защото има поверие, че… — Той позамълча. — Който се навърта край нещастието, може да го прихване, да се зарази. А татко ти е на фронта!

— Но нали войната свърши — тихо прошепнах аз.

— Всичко се случва — каза Вадим. — Войната свърши, ама виждаш какво става. Иди си!

Той се изправи и бавно се обърна, сякаш тръгва да ме изпрати. Заобиколих го и му подадох ръка, но Вадим поклати глава. Маря все още спеше, сякаш потънала в някакъв вълшебен сън от приказка, но лоша приказка, не за спящата красавица. Тази приказка не оставяше никаква надежда.

— А Маря? — попитах безпомощно. По-скоро измънках с тънък жален гласец.

— Маря спи — спокойно отговори Вадим. — А когато се събуди…

Така и не каза какво ще стане, когато Маря се събуди.

Бавно отстъпвайки назад, излязох от стаята. И затворих вратата след себе си.

Черното слънце не стигаше вече до тук, в полумрака под стълбището. Беше останало вътре, в стаичката, чиито прозорци бяха все още облепени с ивици хартия, като в началото на войната.