Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Последние холода, 1983 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Минка Златанова, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2024 г.)
Издание:
Автор: Алберт Лиханов
Заглавие: Слънчево затъмнение
Преводач: Минка Златанова; Виолета Манчева
Година на превод: 1985
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1985
Тип: повести
Националност: руска
Печатница: Държавна печатница „Г. Димитров“, бул. „Ленин“ 117
Излязла от печат: 25.IV.1985 г.
Редактор: Жела Георгиева
Художествен редактор: Борис Бранков
Технически редактор: Спас Спасов
Рецензент: Нора Николчина
Художник: Иваничка Панчева
Коректор: Ирина Кьосева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20898
История
- — Добавяне
Когато ни пуснаха, не хукнах веднага при Вадка: нали вече не отсъстваше от училище, пък и възможно ли беше в един такъв ден някой да се заседи вкъщи?
И така отидох у тях привечер.
Триетажната сграда, в която живееха, приличаше на кораб: всички прозорци светеха в различен цвят — в зависимост от пердетата. И макар че не се чуваше смях и глъч, от пръв поглед се разбираше, че зад цветните прозорци хората празнуват Победата. Може би някои както се полага — с вино, ала повечето — с подсладен чай или картофи, за днешния случай пържени, а не варени. Пък и то се знае! И без вино всички бяха пияни от радост!
В тясното пространство под стълбището страхът ме докосна с ледена си ръка. Ами разбира се! Вратата на стаята, където живееха Вадим и Маря, беше открехната на една педя и вътре беше тъмно. Първо си помислих, че са идвали крадци: как не ги е срам, на такъв празник… Но в същия миг усетих някакъв тъмен лъч от пролуката на вратата.
Сякаш вътре горещо припичаше черно слънце, лъчите на което минаваха през процепа и стигаха до стълбището. Нищо че беше невидимо. Затова пък се усещаше, усещах го с цялото си същество като дъха на страшен голям звяр.
Дръпнах вратата. Провлечено изскърцаха пантите, сякаш проплакаха. В полумрака съгледах Маря легнала на кревата с дрехи и с обувки. А Вадим седеше на стола до студената печка.
Искаше ми се да кажа, че е грехота да седиш на тъмно в такава вечер, искаше ми се да напипам ключа и да светна лампата, за да изчезне, да се стопи това зловещо слънце, нали и обикновената електрическа светлина ще се справи с него. Ала нещо ме възпря да светна, да заговоря високо, да сграбча Вадим отзад, за да го накарам да се раздвижи, да оживее в този мрак.
Влязох в стаята и видях, че Маря лежи със затворени очи. Нима спи, зачудих се аз. И попитах Вадим:
— Какво се е случило?
Той седеше, стиснал длани между коленете си, а лицето му ми се стори чуждо. Имаше някаква промяна в него. Беше изострено, изпито, пухкавите детски устни бяха стиснати в горчива линия. Но най-важното очите! Бяха огромни. И сякаш виждаха нещо страшно.
Вадим не се помръдна, когато влязох и минах пред него, за да го погледна в лицето.
— Какво се е случило? — повторих, без дори да предполагам какъв можеше да бъде отговорът.
А Вадка замислено ме погледна, по-скоро погледна през мен и проговори с изтънелите си вдървени устни:
— Мама умря.
Обзе ме желание да се изсмея, да кресна какви са тези шеги! Но нима Вадка щеше… Значи бе истина… Но как? Сетих се какъв ден беше днес и потръпнах. Нали войната свърши, настъпи голям празник, нима бе възможно на празника, точно на празника да се случи такова нещо…
— Днес ли? — попитах, като все още не ми се вярваше. Нали мама, моята майка, на която винаги можеше да имаш доверие, ми беше казала да предам на Вадик и Маша, че състоянието на майка им се подобрява. А излезе…
— Преди няколко дни… Погребали са я без нас…
Той, моят Вадим, говореше с някакъв безжизнен глас. И аз просто физически усещах как с всяка негова дума помежду ни се разтваря бездна с черна вода.
Все по-широка и по-широка.
Сякаш те с Маря отплуват с малкия сал на своята стая от брега, на който стоя аз, клепоухият малчуган.
И аз зная: още малко и черният бързей ще повлече крехкия сал, над който черното, невидимо, но прежурящо слънце вече е изгряло и го следва в незнайния му път.
— Какво ще правите сега? — едва чуто попитах.
Вадим леко се размърда.
— Ще идем в сиропиталище — отговори той. И за пръв път от началото на разговора ни премигна. Погледна ме вече с виждащ поглед.
И внезапно каза.
И внезапно каза нещо, което никога няма да забравя:
— Знаеш ли — започна този чудесен и необикновен човек Вадка, — иди си. Защото има поверие, че… — Той позамълча. — Който се навърта край нещастието, може да го прихване, да се зарази. А татко ти е на фронта!
— Но нали войната свърши — тихо прошепнах аз.
— Всичко се случва — каза Вадим. — Войната свърши, ама виждаш какво става. Иди си!
Той се изправи и бавно се обърна, сякаш тръгва да ме изпрати. Заобиколих го и му подадох ръка, но Вадим поклати глава. Маря все още спеше, сякаш потънала в някакъв вълшебен сън от приказка, но лоша приказка, не за спящата красавица. Тази приказка не оставяше никаква надежда.
— А Маря? — попитах безпомощно. По-скоро измънках с тънък жален гласец.
— Маря спи — спокойно отговори Вадим. — А когато се събуди…
Така и не каза какво ще стане, когато Маря се събуди.
Бавно отстъпвайки назад, излязох от стаята. И затворих вратата след себе си.
Черното слънце не стигаше вече до тук, в полумрака под стълбището. Беше останало вътре, в стаичката, чиито прозорци бяха все още облепени с ивици хартия, като в началото на войната.