Алберт Лиханов
Последните студове (19)

Чантата на Вадим с малки кесийки брашно и грис, микроскопично пакетче масло, хляб и дори парче домашна сланина, загъната в чиста кърпа, беше първото събитие от трите последни събития на този ден.

Второто събитие беше банята. По-точно разговорът за нея. Защото и разговорът може да стане събитие, щом като дава повод за размисъл, нали така?

Мама беше упорит човек. Така че щом се нахранихме с варените сипкави картофи…

Но отначало Вадка се заинати. Когато баба сложи чинии на масата, той заповяда на Машка да се облича, за да си ходят.

— Тръгваме! — каза той с категоричен тон, станал изведнъж твърд като желязо, и Маря послушно, някак уплашено и припряно взе да облича палтото си.

— Какво те прихвана! — възкликнах изненадан. — Не усещаш ли на какво мирише? Да не си хремав?

— Нали си имаме храна! — искрено се учуди моят приятел и посочи чантата.

— Ча-акайте — усмихна се баба, — има време да си изядете запасите. Не са чак толкова много!

Но Вадка решително поклати глава и аз си спомних как още днес ми каза, че те с Машка няма да ни подяждат. С други думи, сега всички гладуват и всеки залък се пести.

Ето защо думите на баба не му подействаха. Тогава се намеси мама. Такава си беше тя! При нужда можеше и да ти подвикне. Да те хване здраво за рамото. Да те застави насила да седнеш. Или да те обърне към себе си и да те погледне в очите. Мама често ми повтаряше, че сега тя е не само майката, но и бащата вкъщи. Всъщност мен тя можеше да ме хване с мъжка ръка за рамото, защото й бях син. Но с Вадик никога не би постъпила така. С Маря — също. Тази мъдра жена им се усмихна и каза:

— И какво, щом като има война и гладуваме, значи да не си ходим на гости, така ли?

Тя зададе въпроса на Вадим с кротък и благ поглед и може би затова той запримига, затрепка с клепачи, пак се смути, постоя с наведена глава, после въздъхна, сякаш взе някакво решение, погледна мама и се усмихна.

Тя не каза нито „браво“, нито „така те искам“, както казваше на мен, а с мила усмивка посочи масата.

— Заповядайте!

След вечеря моята упорита майка отново се върна на своето.

— Разбирате ли — подхвана тя, като местеше поглед от Вадим към Маря и обратно, сякаш ги призоваваше към благоразумие, — аз съм медицински работник, а майка ви е болна, така че от хигиената… да речем, от това колко често ходите на баня, зависи не само здравето, но и животът ви.

И ето че мама се оказа права. Изглежда и братът, и сестрата бяха разумни, но и двамата си имаха проблеми. Те сведоха очи и замълчаха. Пръв заговори Вадка.

— Ами не-е! — каза той, сякаш спореше с някого. — Щом откараха мама, веднага ни взеха и нас. И цялото бельо, за онова там, как се казваше…

— Санитарна обработка — подсказа мама.

— А така! — Той изхъмка и заговори по-бързо, накрая взе да се поклаща. — Накараха ни да се съблечем чисто голи и да се напарим, доколкото издържим, в най-обикновена баня. И взеха всичките ни дрехи. Когато ги донесоха, бяха просто врели! Трябваше да изчакаме, докато изстинат.

— А пък аз — усмихна се Машка, — си бях забравила в палтото едно целулоидно патенце. После се обличам. И хоп! Вместо патенцето напипвам само една корава топка. Цялото се беше стопило.

— Така, така! — насърчи ги мама. — А после? Ходихте ли пак на баня?

Те отново замълчаха, но Маря махна с ръка и каза:

— Добре де, ще разкажа!

Вадим облекчено въздъхна. Сякаш Маря свали товар от гърба му. Впрочем и нейното лице се проясни. Така става, когато човек вземе решение за нещо сериозно. Макар че както се разбра по-късно, тук нямаше нищо сериозно. Само смехории. Наистина сега Машка се кискаше в шепа. Но тогава изглежда хич не й е било весело.

И така майка им обяснила и на двамата, че най-добре е малките деца да не ходят сами на баня. Първо, казала тя, сами не могат да се изкъпят както трябва. Ами да, права е била. И аз, когато веднъж отидох сам на баня, през цялото време се мъчех да запомня какво вече съм сапунисвал, и какво не съм. Ръка ли, крак ли и точно кой.

Е, добре, добре, после ще разказвам за себе си. А сега за Машка.

Та първо, значи, малките не могат сами да се изкъпят. Разбира се, това не се отнасяло за Вадка.

И докато майка им била здрава, водела Машка в женската баня. Всичко било добре. Но ето че се разболяла и почувствала, че ще я откарат в болница. Тогава се разтревожила и взела да им заръчва какво трябва да правят. За купоните — да не ги загубят. За училището — да учат и за нищо друго да не мислят. И за банята.

В банята, казала тя, Машка в никой случай не бива да се къпе сама, има нужда от помощ, пък и е опасно, може да се попари с вряла вода, ако се опита сама да вдигне кофата, няма да й стигнат сили и ще излее водата върху себе си, или не дай боже, ще се подхлъзне на мокрия циментов под, ще падне и ще си счупи я ръка, я крак, а още по-лошо, може и главата си да удари.

Майката била цялата в пот, имала треска, но продължавала да говори за банята, и сигурно вече почнала да бълнува, защото заръчала на Вадик да не пуска Маря сама, а да я взема със себе си в мъжкото отделение, няма нищо срамно в това братът да заведе сестричката си, малките ги пускат, не е страшно.

Майката била зле и Вадим и Маря не могли да спорят, обещали да правят всичко, както им е заръчала.

Така, значи. Откарали майката. Дошло време да идат на баня. Машка започнала да се дърпа, а Вадим да й се кара. Тогава Маря била загубила вече купоните, ето защо нямала голям шанс да докаже, че може да не ходят заедно на баня. Когато в някоя къща има или е имало тифус, човек трябва да се къпе по-често. За това радиото бе проглушило ушите на всички. И навсякъде бяха окачени плакати, едни такива страшни: с голяма нарисувана въшка, под която пишеше с едри черни букви: „ТИФУС“.

Вадка, като по-грамотен от Маря, четял плакатите, пък и понякога чувал предаванията по радиото. Затова взел изтривалката и сапуна — още повече че изтривалката била единствена, а сапунът — някаква люспа — заповядал на Маря да изглади с ютия гащичките и фланелките, нейните и неговите, хванал я за ръка и насила я повел на баня.

— Да знаете какъв ужас беше! — възкликна Маря, като дори и сега се изчерви. — Какъв срам! Наоколо само голи мъже! И аз сама сред тях! А Вадка! Само ми крещеше! И някакви момчета се подиграваха.

— Мъже! — подразни я Вадим. За първи път го виждах да не е много ласкав към сестричката си. Изглежда казаното бе прехвърлило границите на търпението му. — Само старци и деца!

— Все едно! — възрази Маря. — И така, аз реших да става каквото ще. Съблякох се и като че ли се бухнах в пропаст.

— И какво? — попита Вадим с тон на човек, който знае отговора. — Нямаше нищо страшно. Щом като трябва, значи трябва!

— В къпалнята беше по-лесно — съгласи се Маря, — имаше гъста пара и нищо не се виждаше. Позакрих се с тасчето, пък и нали съм с къса коса, както виждате, никой не ми обърна внимание…

— И се забихме в един ъгъл! — прекъсна сестра си Вадим. — Сложих я да седне с гръб към другите. Хубаво я насапунисах. Сам носех вода. — Той се засмя. — А тая бъзливка седеше със затворени очи. Цялата се тресеше от страх.

Баба и мама през цялото време се усмихваха и ме поглеждаха, и аз прекрасно разбирах защо. Накрая мама каза:

— Няма нищо особено, Машенка. Какво да се прави? И нашият Коля ходи с мен на баня!

И таз добра! Не можа да премълчи.

Усетих, че се обливам в гореща пот, че цялото ми лице пламва, че сигурно ушите ми приличат вече на пионерски флагчета.

Маря опули срещу мен големите си очи, като че ли с фарове ме освети. Е, какво видя, искаше ми се да я попитам. И в същия миг Вадка възкликна:

— Видя ли, Маря!

Сякаш беше възтържествувала някаква велика истина. А Вадка пак викна:

— Оттогава не ще да ходи на баня!

Не беше се изтеглила още кръвта от лицето ми, когато видях, че Машкиното пламва. Дори й избиха капчици пот.

И това беше. Мама взе да обяснява на Маря, че е глупаво, че се налага редовно да ходи на баня, нали е момиче, трябва да си вземе шкафче в ъгъла и там незабелязано да се съблече, без да се озърта, после бързо да влезе в къпалнята и пак да иде в някой ъгъл, много правилно е постъпил Вадим, браво, веднага си личи, че е голямо момче, съзнателен човек, грижовен брат.

Навярно мама говореше със същите думи, с каквито майката на Вадим и Маря, или може би така говорят всички майки, съвсем еднакво обясняват разните прости неща, защото Вадим се умълча, наведе глава, а от очите на Маря закапаха сълзи: кап-кап, кап-кап.

Мама виждаше, но не спираше да говори, може би смяташе за необходимо да обясни всичко най-подробно и както трябва, а аз си мислех, че все пак хич не е хубаво да си малък.

Уж и ти си свободен, като всички, ама нищо подобно, нямаш свобода. Рано или късно непременно ще се наложи да направиш нещо, срещу което се бунтуваш с цялото си сърце. Но ти казват, че трябва, че се налага, и ти се тормозиш, страдаш, упорстваш, но накрая вършиш каквото искат.

И ето че се получават най-различни глупости. Аз, дето съм момче, ходя с мама в женската баня, а Машка, момичето — с брат си в мъжката.

Къде е тук правдата? Къде е справедливостта?

Е, и третото събитие за тази вечер.

Да. Има неща, за които дори ти е неприятно да си спомняш… И така, Вадим и Маря си тръгнаха, аз поисках да ги изпратя, но мама не ме пусна.

— Защо? — учудих се аз.

— Имаме работа — строго отговори тя.

Пак ми се разтупа сърцето и взе да прескача. Но какво означава тази необичайна строгост, какво? Не се наложи много да чакам.

Веднага щом излязоха Вадим и Маря, мама се обърна към мен и аз видях, че лицето й стана съвсем същото както на гипсовата жена с греблото в градинката пред киното.

— Ти къде! Беше! Днес! — не попита, а отсече мама.

„Откъде е могла да узнае, откъде?“ — повтарях си тъпо аз. Сякаш имаше някакво значение откъде точно е узнала.

— Ами… — замънках. — Просто… Изобщо… Ние…

И така се изтървах. Ето как поставих под въпрос значението на Вадим в живота ми. И разбира се в очите на мама.

— Ах, ние! — възкликна мама. И вече не ми даде възможност да се опомня. — С Вадим? — повтори тя и на мен нищо друго не ми оставаше, освен покорно да кимна с глава.

— И с Маша! — Ами то се знае, че и с нея. — И тримата! — ахна мама. — Избягали от училище! — Завъртях отрицателно глава. — А-а, не било тримата! Значи, само вие с Вадим. — Не можех да си изкривя душата и да оклеветя невинния човек. — Тогава с Машка! — Но тя също отиде на училище. — Така-а! — Дори за мама не беше толкова лесна тая задача. Трябваше да поразмисли. Но само за миг. — Отначало — произнесе тя обвинителното заключение — си бил с Вадим! — Очите й пръскаха светкавици и мълнии. — А после с Маша.

Кимнах още веднъж, после още веднъж. Сякаш я насърчавах — добре, добре. Но в края на краищата защо не ме изслуша. Дори закоравелите престъпници имат право да обяснят постъпките си.

Мама стоеше със скръстени ръце, също като Наполеон Бонапарт. Липсваше й само триъгълна шапка на главата. А иначе — същински император. А до него верният му слуга — баба, която внимателно слушаше и осъдително клатеше глава. Но чакайте, опомних се аз. Изслушайте ме. И измънках:

— Търсихме храна.

— Какво?! — възкликна мама. А баба тъжно подпря с ръка брадата си. — Какво! Какво! Какво — закрещя мама. Сякаш се съмняваше, че не е разбрала, че не е чула добре. — Ти? Си търсил? Храна?

— Ами да! — отговорих аз. — С Вадим. Намерихме кюспе. Само че не е вкусно. Трябва да се стърже. С пила.

Когато някой е обвинен, и то не без основание, в повечето случаи започва да обяснява съвсем незначителни подробности. И по правило с това само ядосва обвинителите. Мама също се ядоса, чак побесня. Това кюспе, което може би никога през живота си не беше виждала, сякаш я подлуди.

Неочаквано взе да приказва на баба. Възрастните имат такъв навик. В твое присъствие да говорят на друг и да задават най-различни въпроси.

— Представяш ли си? — обърна се тя към баба. — Ние се блъскаме! Като грешни дяволи! Работим! Без да подвиваме крак! Правим икономии! Мислим за него и деня, и нощя, а той! Да бяга от училище!

Има и друг начин на мъчение. Уж се обръщат към теб, а не ти дават възможност да отговориш. Сами си отговарят.

— Гладен ли си останал? — попита мама, но дори не ме погледна. — Не, сит си! Бос ли ходиш? Не, обут си! Нямаш тетрадки? Имаш. Мръзнеш ли? Живееш на топло! Тогава какво ти трябва? — възкликна тя и аз си помислих, че сега вече ще ме остави да говоря. Ама нищо подобно! Мама си имаше отговор за всичко. — Да се учиш добре! — каза тя. И отиде от масата до шкафа. — И разбира се да не отсъстваш от училище!

Ох, тези жени! Без никакъв преход Наполеон Бонапарт отпусна ръце и заподсмърча. Най-лошият вид мъчение са майчините сълзи. И то заради тебе. Това ми беше непоносимо, ужасно непоносимо. Изведнъж ми се прииска да пробия с глава стената.

Но ето че като подсмръкна за последен път, мама каза през краткотрайните като летен дъжд сълзи, вече с обикновения си, истински мамин глас:

— Ние с баба ти се изпотрепваме, а ти!

— Няма вече така да правя! — искрено, дори с жар казах единственото, което се казва при подобни случаи.

— Излиза… — неочаквано се успокои мама. И после изтърси страшна глупост: — Излиза, че Вадим ти влияе зле.

Чак ми писнаха ушите от гняв.

— Как не те е срам! — изкрещях аз. Не, не беше лесно да креснеш такива думи на мама. И на всичкото отгоре да ги повториш. — Как не те е срам!

Целият се тресях от яд. Ох, тези възрастни! Мързи ги да повярват на собствените си деца. Все си мислят, че ги лъжат. Толкова ли е трудно да помолиш детето си да ти обясни подробно какво е правило през деня. Опитай се да разбереш! Най-лесно е да нахокаш човека. Опитай се да го разбереш, ето какво е най-важното. И после, защо трябва да мислят, че децата са безразсъдни? Че винаги се стремят към лошото, лудориите, че все гледат да направят някоя пакост?

Отчаяният ми вик накара мама да млъкне. Така ми се стори. Но нещо се прекърши в мен. Скъса се някаква тъничка нишка.