Алберт Лиханов
Последните студове (18)

Е, това, че баба ни чакаше мен и Маря с блага усмивка и беше оживена и разговорлива, не можеше, естествено, да се нарече събитие.

После учихме уроците си.

Машка сричаше и пишеше нещо в своите тетрадки от вестници. Сегиз-тогиз тъничко изпискваше, но когато я поглеждах, храбро ми се усмихваше. Мастилото се разливаше на вестникарската хартия. По онова време тя беше грапава, от личен опит знаех, нали и аз бях имал такива тетрадки. Но по-късно татко ми изпрати по човек трофейни. Колко хубава беше хартията им! Блестеше на слънцето, чак очите те заболяваха. Лъскава. Дадох една тетрадка на Маря, но тя веднага я прибра в чантата, сигурно за писмата до майка си. Та така. А грапавата вестникарска хартия беше такава, че като пишеш, пишеш с мастило уж, всичко върви добре, но по някое време — хоп! — сякаш пропадаш в невидима дупка: мастилото се разлива по някакви тънички жилки, и ако веднага не вдигнеш писеца, тутакси се получава голямо петно.

Учителите знаеха това и не намаляваха бележките, макар че например нашата Анна Николаевна ни съветваше да си правим тетрадки от предвоенни вестници, ако някой случайно е запазил. Но кой преди войната е мислил, че вестниците ще потрябват за тетрадки? От всичките ми познати само Вовка Крошкин имаше стари вестници. И то защото майка му ги събирала в бараката. Готвела се за голям ремонт, но както излязло, насъбрала много тетрадки за през войната. Тъй разказваше Вовка. Дори и на мен даде от тези вестници.

И така, Маря изпискваше от време на време като вдигаше писеца, учеше уроците си. Но и в това нямаше нищо особено.

Двамата с нея се ослушвахме как баба шета в нишата зад печката. Тя се стараеше да не вдига шум с тенджерите, тихо да излива водата от каната, за да не пречи на нас, старателните ученици. Само с миризмите не можеше да се справи. Долавяше се апетитният мирис на варени картофи, нещо започна да ме човърка под лъжичката, а Маря — тази чудачка, си запуши с длани ушите, за да не усеща миризмата. Какво пък, човек трябваше да й влезе в положението — като не можеш да си запушиш носа, защото е неудобно да дишаш само през устата, а все пак трябва да се съсредоточиш, запушваш нещо друго, за да не усещаш колко апетитно мирише на ядене.

Ако сметнем вечерята за събитие, то тепърва назряваше, подготвяше се под мъдрото ръководство на баба.

Истинските събития се развиха много по-рано.

Почти едновременно дойдоха мама и Вадим.

Първа се върна от работа мама, съблече се бързо и се изми; тя ме учеше на това правило в живота, като сама винаги го спазваше: щом се прибереш, веднага да се измиеш, и то непременно със сапун, като насапунисаш не само ръцете, но задължително и лицето, защото навън има всякакви бацили — та тя се изми в нишата зад печката, като шумно натискаше кранчето на мивката, после влезе при нас в стаята и направи следното. Ласкаво поздрави Маря и строго погледна към мен.

Сърцето ми трепна. Гузен негонен бяга. Има такава поговорка. Веднага се сетих какво бях направил днес. Но невъзможно беше да е узнала нещо, бях абсолютно сигурен.

За всеки случай приложих мъдра тактика. Щом като майка ти не те поздравява, а само те измерва със студен и подозрителен поглед, няма нищо срамно ти пръв да поздравиш родната си майка.

Именно това направих с лисичи глас.

Мама кимна и както ми се стори, поиска да отговори нещо. Но в тоя миг дойде Вадка.

Застана на прага със съвсем объркан израз на лицето. Сегиз-тогиз поповдигаше панталоните си.

Това бе доста забавна гледка, нали панталоните са под палтото. Вадка стоеше известно време, после подбираше с лакът палтото при талията и го повдигаше нагоре. Същевременно очите му извършваха стремително и неорганизирано движение. Направо шареха. Гледаха ту мама, ту мен, ту баба, ту Маря, ту пода, ту тавана, ту прозореца, ту някъде встрани.

Вадим държеше в едната ръка поиздутата си чанта, а в другата — вързоп с учебници и тетрадки, опасан с колан. Използвайки дедуктивния метод на английския детектив Шерлок Холмс, за когото знаех от детските радиопредавания, доста умно съобразих, че Вадка е бил принуден по сериозни причини да свали колана от панталоните си. И тези причини се намираха в чантата.

Мама приветливо се усмихна и му каза да не стои на вратата, а да влезе и се съблече.

— Вие ли сте?… — попита той с някакъв чужд дрезгав глас.

Мама се засмя.

— Ами, изглежда, наистина съм аз.

Вадка смутено поклати глава. И формулира въпроса си по-точно:

— Вие ли сте го направили?

— Какво да съм направила? — зачуди се мама.

— Погледнете! — каза Вадка притеснено. Остави вързопа с тетрадките и отвори чантата.

Тя беше пълна с най-различни пакетчета и кесийки, а най-отгоре имаше парчета ръжен хляб с всякаква големина. Те бяха отрязани нееднакво — надлъжно и напречно, виждаха се и цели четвъртинки.

— Откъде е това? — попита Машка.

— От учителите — каза Вадим. Изглежда се посъвзе, престана да върти очи на всички посоки и заговори свързано. — Такъв калай ми дръпнаха!

Сега вече аз се притесних. Явно Вадим се беше отпуснал, заразказва свободно, както си бъбрят момчетата насаме, и се увлече, а когато човек се увлече, може да издрънка и нещо излишно. Например, за днес.

Така и стана. Вадим започна тъкмо от това, чудакът му неден!

— Изобщо няколко дни не ходих на училище — подхвана той, като разсеяно и бегло ме измери с очи.

„Внимавай! Внимавай!“ — опитах се да му внуша от разстояние. Но Вадка беше възбуден и не ме разбра.

— А днес Маря ми казва: търсят те! — Той погледна последователно всички ни. — И наистина! Щом отидох и се съблякох, първият срещнат учител ме хвана за ръкава и ме поведе при директора. Е, мисля си, край! Накиснах се! Ще ме изключат! — Той погледна Машка, сякаш чу ням упрек, предупреждение, може би подсещане за майка им, и отговори само на нея: — Ох, разбира се! — и продължи да разказва: — Та така. Взе да ми се кара! Ама не защото съм отсъствал от училище, а защото не съм казал за мама и купоните.

— Мъж ли е директорът ви? — попита мама.

Вадка млъкна за секунда. И веднага се засмя:

— Не се преструвайте! Вие сте им казали! Така че знаете мъж или жена е.

Мама учудено сви рамене.

— Но аз не зная дори в кое училище учиш — възкликна тя и кимна към мен. — Попитай Коля.

Аз също кимнах. Разбира се, и дума да не става! Дори аз не знаех къде учи Вадка. Цяла сутрин се бях канил да го попитам и бях забравил.

Сега беше негов ред да се учуди. Замълча. После се почеса по главата. От маминия поглед нищо не убягваше. И тя тутакси подхвана Вадка:

— Отдавна ли не си ходил на баня?

Той се смути окончателно. Мама, според мене, също.

— Е, добре — каза тя, — продължавай. За банята по-късно ще се разберем.

— Нашият директор е един старец — продължи Вадка. — С една дума, здравата ме нахока, после отвори шкафа и каза, че учителите събрали храна за нас. Всеки донесъл по нещо. А скоро ще получа купони за стола. Маря вече получи. И училището ще ходатайства да ни дадат и другите купони. — Вадим приповдигна панталоните си и се вторачи в мама. — А аз мислех, че вие сте се обадили — завърши той, възвръщайки обичайната си форма: мъжество плюс спокойствие.

— Е-ех, чуден човек! — намеси се баба. След това подуши с нос кухненските аромати и бързо отиде при котлона. И оттам, от дъното на полутъмната ниша, продължи: — Зер сред хора живееш, а не в гората. А ти!…

Стори ми се, че искаше да каже. „А ти си станал чакал!“, но навреме се сдържа.

Прекъсна я Маря.

— А за мама предупреди ли ги? — обади се тя.

Вадим изхъмка.

— Не се наложи. Всички знаят. — Той се позасмя. Беше се съвзел напълно. — Знаеш ли дори какво ми предложи? Директорът.

Маря врътна късата си косица.

— Да отидем в сиропиталище. Временно. Докато се върне мама. А ще учите, каза, в своите училища.

— Чуден човек — повтори Маря с интонацията на баба и дори с нейния израз на лицето.

После бавно, сякаш се взираше във всеки и искаше потвърждение от него, обиколи с поглед мама, баба, мен и Вадка.

И продължи с някакъв необикновено сух и официален тон, питайки и едновременно потвърждавайки.

— Та нали в сиропиталище — каза мъничката Маря — отиват ония, на които всичките родители са загинали, а ние с тебе си имаме мама.