Алберт Лиханов
Последните студове (16)

Нещо ме преряза. И си помислих: но какво можеше да ми каже Вадка? Какво можеше да направи? Да донесе на майка си кюспето, малкото парче корав хляб?

Отново ми се сви гърлото.

Сви се, защото разбрах колко безсилен се е почувствал Вадка в тази приемна, пред черните като гарги лелки, пред бараките за тифусни. Пред нещастието — своето и на майка му.

Той не можеше да й помогне. Нямаше сили.

Онемял въздъхнах — веднъж, и още веднъж.

— Какво има миличък? — попита по-високата лелка.

— Лошо ли ти е? — разтревожи се другата.

— Тежко е без майчица, а? — въздъхна първата.

— Ох-хо-хох! — въздъхна втората.

— Нямам храна — казах точно като Вадка.

И двете въздъхнаха една след друга.

— Лошо! — каза високата.

Сега вече знаех: лошо! И страшно, защото е лошо.

Трябваше да си тръгвам. Но продължавах да стоя, пристъпвайки от крак на крак. Беше ми се мярнала някаква мисъл.

Да! Сетих се, че по лазаретите и болниците когато предадеш бележка за болен, можеш да почакаш за отговор. Колко ще се зарадват децата, помислих си в същото време. Как ще се разскачат и закрещят от радост, нали са получили писмо от мама. И попитах:

— А може ли да почакам отговор?

По-високата черна лелка поклати глава. И каза нещо страшно:

— При нас няма отговори.

Вратата на приемната се затръшна след мене. Когато я отварях се наложи да я тегля с всички сили, защото беше на много стегнати пружини, и този трясък на вратата, както и думите на лелката ми подействаха като зла прокоба!

Тръсках глава, за да пропъдя лошите мисли, упреквах лелката — как можа, какви думи избра, ами то се знае, че няма да има отговор, защото това не е обикновена болница, а за тифусни, и заразата може да се пренесе, тифусът може с хартията, с обикновеното писмо да изскочи на свобода, като шампанско от бутилка — но тежкото чувство не ме напускаше. Следваше ме неотстъпно.

При Маря се върнах вече друг човек. Разбира се, външно всичко си беше може би същото. Но в душата ми станаха много неща, само за пет минути.

Не биваше да го показвам. Нямах право да се разкисвам, да се размеквам като желе, да падам духом и да треперя.

— Всичко е наред! — казах с най-бодър глас и тръгнах напред, без да се обръщам, за да мога постепенно да си възвърна самообладанието.

Маша ме следваше на половин крачка и слава богу не виждаше лицето ми, даваше ми време да дойда на себе си. Не питаше за нищо, вероятно знаеше, че в мрачната приемна не идват никакви новини. Предали сте писмото и толкоз. Ще чакате.

А черните лелки още бяха пред очите ми. Опасно е да работиш в такава болница!

Сега се размислих за черния цвят. Да не би пък тая страшна зараза да не се лепи на черното? Но черното е цвят на смъртта.

Пак нова и странна мисъл се откри пред мен като дълбока яма. Помислих си, че хората в тази болница са избрали черното от суеверие и страх, от безсилие да победят страшната болест. Знаят, че цветът е без значение, няма да им помогне, но за всеки случай пак се обличат в черно, с надежда, че заразата не би трябвало да се лепи по цвета на смъртта — не би имало никакъв смисъл!

Тежките мисли не изчезват веднага. Знаех вече — само времето ги руши и новите събития. Като че ли времето е малко стоманено лостче, което троши черната буца, или само бучка, ако мислите, макар и тежки, но са толкова сериозни.

Неочаквано — впрочем животът винаги продължава неочаквано: случва се нещо ново и той продължава напред — и така, неочаквано Машка се обади:

— Жал ми е за Вадик!

Бавно, дори някак предпазливо, сякаш слизах от висок покрив по въжена стълба, се върнах от горчивите си мисли обратно на земята. Принудих се да попитам Маря, за да съм сигурен, да не остана с впечатление, че не съм чул добре. Защото тя винаги жалеше майка си. А за брат й чувах за пръв път.

— За Вадка ли ти е жал?

— Ами да — каза тя.

А, сетих се. Сигурно става дума за палтото.

— Нали ти казах — отново взех да я успокоявам, — баба ще го зашие.

— Ама аз не говоря за това! — отвърна Маря — А изобщо!

Все пак аз бях един жалък сополанко дори в сравнение с Машка. Колкото и да се мъчех да бъда проницателен, а когато се наложи и мъдър, като възрастен, старанието ми оставаше безплодно. Разбира се, невинаги оставаше безплодно, но доста често изобщо не можеше да ми помогне, защото Вадим и дори мъничката Маша, бяха изпитали много повече горести от мен.

Аз нямах вина за това. Знаех, че скъпите ми баба и мама с всички сили се мъчат да ме опазят, да ме изолират от околния живот, който е доста тежък, искат по-малко да го познавам, за по-дълго да си остана дете — без никакви огорчения, само с радости, естествено каквито може да предложи военното време. Разбирах как страдат, защото невинаги успяват да го сторят, а понякога изобщо не успяват, и забелязвах как се мръщят и нервират, ако неочаквано усетят, че знам повече отколкото ми се полага според тях, ако неочаквано установят с тревога, че макар да ме увиват в памук, като новогодишна играчка, когато я прибират след елхата, аз все пак виждам реалната действителност. Или се досещам каква е по частиците, които прелитат и стигат до мен.

Не, човек дори като малък не е новогодишна играчка, не можеш да го извадиш само за празника, да го оставиш да се порадва на светлините и смеха, а после да го прибереш за през цялата война в мек памук, който да го предпази от удари. Човекът не е играчка и, щеш не щеш, той ще се удря по ъглите, които му изпречва животът, и от тези удари в крайна сметка ще свикне с мисълта, че животът не може да се замени с лъжа или — да го наречем по-меко — със заблуда, дори ако тази заблуда не е брутална, а деликатна, и при нея да няма думи, а само мълчание: премълчаваш ли нещо, значи скриваш истината.

Когато Машка каза, че й е жал за Вадим, и то не заради новото му палто — нали беше плакала за него — а изобщо, аз изпитах някакво неудобство.

Стана ми неудобно, защото наистина имаше за какво да се жали Вадка, ето че аз бях по-щастлив от него. Например, не съм принуден да стана чакал, разполагам с купони за допълнителна храна, имам си майка и баба, и татко е жив, воюва на фронта, жив е слава богу, и не съм евакуиран, живея в родния си град без никакви горести и мъки. А Вадка!

— Знаеш ли колко му е тежко? — проговори Маря. И въздъхна. — А нощем пъшка, разбираш ли? Като болен. Отначало се плашех и го будех, но после престанах.

В пролетния сняг прозираха дълбоки синкави сенки, които отдалече приличаха на малки локви и изобщо времето беше чудесно! С нищо не искаше да се съобразява! Нито с войната, нито със смъртта, застигнала в този миг нечий баща, нито с мъничката Маша, обляна от слънчевата светлина, но сляпа за нея.

— Вечер дълго не мога да заспя от глад, нещо ме човърка в стомаха, а сутрин не мога да се събудя пак от глад. И Вадка се тревожи, страх го е да не се успя за първия час.

Машка ме погледна в лицето, сякаш да попита разбирам ли за какво говори, мога ли да го проумея.

— И той така стои нащрек, че при най-малкия шум да се събуди. Страхува се да не пропусне първата сирена. И после започва да ме разтърсва. — Машка се усмихна. — Когато ме разтърсва, сънувам, че препускам на кон.

На кон! Стана ми смешно. Такива сънища могат да имат момчетата. А мъничката Маша дори не можех да си я представя на кон.

— А в стола! — възкликна Машка. — Да знаеш какъв срам беше отначало! Изобщо не исках да стъпя там. Един-два пъти припаднах. И то там. Вадка ми носеше всяка трошица. Като на врабче.

Сетих се за врабците в стола. Те бяха накацали по железните корнизи под тавана, но странна работа, не цвъркаха. Нали тогава при ония момчета със загладените мутри врабецът долетя мълчаливо, грабна хлебното топче и изчезна.

Изведнъж ми хрумна мисълта, че врабците, макар да бяха долетели по-близо до храната, нямаха никаква полза от това. Децата си изяждаха всичко, до трошица. Ех, врабци, извинявайте! Мълчанието ви е толкова красноречиво…

— А после? — попитах Машка.

— После вече не ме беше срам — отговори тя и пак въздъхна като бабичка.

Всичко това ми беше непознато. Човек трябва от личен опит, със стомаха си да го узнае. Само със стомаха и по никой друг начин.

Излизаше, че мъничката Маря ме поучава. Както брат й — Вадка. Прибавяше знания към началното ми образование, което щях да завърша след година и близо два месеца. Тези знания бяха от неписани учебници. От същите, на чиито правила ни учеше и нашата Анна Николаевна.