Алберт Лиханов
Последните студове (6)

На другия ден ни пуснаха след четвъртия час. Петия имахме физкултура, но Анна Николаевна беше болна от ангина и бе изкарала часовете с температура. А за физкултурата трябваше да излезем на двора и да правим най-различни упражнения. И по-рано се е случвало да боледува, но може би тогава се е чувствала по-добре, защото заменяше физкултурата с някой друг предмет, например, с въпросната аритметика, даваше ни задачи, а тя се загръщаше в шала, цялата настръхнала, и така сгушена в него, казваше по някоя мъдрост в края на часа. Да речем: от повече глава не боли. С други думи, физкултурата не може да се сравнява с аритметиката, където всяко повторение е само от полза.

Но този път тя бе съвсем отпаднала, нямаше сили да говори, така че след звънеца за петия час вместо нея в класа ни влезе Фаина Василиевна, директорката. Застана на вратата и като снижи глас, каза да си приберем нещата бързо и тихо и да си ходим, защото Анна Николаевна има температура.

Хукнах към стола и там заварих същинско стълпотворение. Като змия се виеше опашка към леля Груша, но мнозина не се събличаха, отиваха направо при лелката до сандъчето, ядяха с палта, по масите нямаше свободни места и дори някои се хранеха прави, сместили чините в ъгълчето на някоя заета маса или на широкия перваз на манастирския прозорец.

Най-много бяха децата от началните класове и аз разбрах, че са се събрали две или може би дори три смени. Малките, които бяха пуснати по-рано, втората смяна, която се хранеше естествено преди часовете, и по-нетърпеливите от третата. Искаше ми се да видя жълтоликия, затова тръгнах облечен направо към гишето за храна.

Тежък е животът, когато си нисък. Изблъскват те, може по главата да те ударят, крак да ти подложат, ако много бързаш и злобно да те подиграят. Докато се редях при лелката до сандъчето, по-големи момчета започнаха да се провират напред и когато стигнеха до някое малко момче или момиче, направо ги пререждаха. Дори не се обръщаха тия нахалници и, разбира се, нищо не казваха за извинение. Така че малките трябваше да се съюзяват. Отначало пред мен имаше един червеноух малчуган и аз се хванах за коланчето на палтото му, за да не се навре някой между нас. Той само ми се усмихна, като поизвърна лице и показа един крив зъб. От своя страна малчуганът се държеше за момиченцето пред него. Но когато наближихме касиерката, между мен и червеноухия се навря някакъв дангалак с голям гърбав нос. Така нагло се вклини помежду ни, сякаш не забеляза, че сме се хванали. Веднага му измислих прякора „Носа“.

— Е-е! — тихо възкликнах аз, а на ум добавих: „Нос“!

Дангалакът се обърна.

— Я кротувай — изсъска той и ме лъхна такава смрад на тютюн, че се подчиних. А дангалакът повика с ръка и пусна пред себе си още четири-пет момчета, не по-малко.

Те воняха като обществена пушалня, викаха, псуваха, но при това, разбира се, понижаваха глас, блъскаха се и изобщо макар всеки поотделно да не изглеждаше опасен, всички за едно представляваха някаква груба зла сила, с която дори възрастните биха предпочели да си нямат работа.

Тези хъшлаци нахвърляха чантите си до стената и никой от тях не се обърна дори веднъж да нагледа своето имущество.

Не завиждах на такива банди, тогава ги имаше много, кажи-речи във всеки двор или клас — в тях царяха несправедливи закони, злоба и безчестие. Те закачаха не само другите, можеха направо да пребият от бой и някого от своите, пък и всяка банда си имаше своята „шестица“, момче, което се смяташе нещо като охрана на най-силния. Но бандите си имаха и привилегии. Нямаха страх от възрастните. От нищо не трепереха, когато бяха заедно. Не се страхуваха за чантите си и можеха просто да ги нахвърлят на камара. А аз и това не можех да сторя. Бях сам в стола и здраво стисках чантата, като си мислех как ще нося и подноса с яденето.

Разбира се, направих го несръчно, супата, този път любимата ми грахова чорба, се разля наполовина, а и останалото едва отнесох — добре че имах късмет да си намеря място. Най-после се настаних, недалеч от мен шумяха момчетата от бандата — те бяха заели цяла маса, но за двама не беше стигнало място и те се хранеха прави, като за всяка лъжица се навеждаха и разсмиваха другите.

Случих удобно място, в ъгъла, пък и този път седнах не на чантата, а на крака си — бях с дебели валенки и затова пред очите ми се откри целият стол като на длан.

Каква гледка само! Дори се позасмях, никога не бях виждал подобно нещо — опашката към начервосаната лелка лъкатушеше между масите и свършваше при гардероба, където пак се появяваше на прозорчето си като кукувичка чернооката леля Груша.

А какъв шум! Такава глъчка можеше да има само на гарата. Всеки миг влакът ще потегли, а някои пътници не са се качили, пък и няма места и всички се блъскат и надвикват, но нищо не могат да сторят. В осми стол също се блъскаха и надвикваха. На гишето за храна подрънкваха металните чинии. Почукваха лъжиците на хранещите се. Момчета и момичета на различна възраст и с различно облекло ставаха, сядаха, сновяха между масите, говореха, смееха се, подвикваха, носеха подноси с храна и ги връщаха обратно с вече празни чинии. Трудно бе да открия жълтоликия в тази блъсканица. Пък и дали бе дошъл днес? Защото можеше и да не дойде. Или да дойде по-късно.

Сърбах чорбата и внимателно оглеждах залата. По едно време видях как един хлапак се спусна към русоляво момиченце с поднос в ръцете и грабна хляба му. Момиченцето уплашено извика и едва не изтърва подноса, а момчетата от бандата се разкикотиха.

— Браво, чакалче! — провикна се дангалакът.

— Чакалите! — чу се писък до ухото ми.

Обърнах се. На моята маса седяха едно момиче и две момчета, всички по-малки от мен. Те припряно ядяха, като се давеха и прикриваха чиниите със свободната си ръка, сякаш всеки миг някой щеше да им ги отнеме.

— Второто няма да ви вземат — помъчих се да ги успокоя. — А супата още по-малко!

Опитах се да се усмихна, а луничавото и щърбаво момиче, доста бъбриво, изфъфли през картофеното пюре:

— Ще го вземат и още как!

— Направо с чинията? — учудих се аз.

— Направо с чинията! Един път видях — обясни то, като преглътна — как едно момче грабна кюфте направо от чинията и веднага го изяде! Дори не побягна!

Малчуганите на нашата маса още по-усилено засърбаха с лъжиците.

— Най-важното е — обясняваше луничавата — по-бързо да си изядеш супата.

— Защо? — не разбрах аз.

— Ами тогава ще ти остане само една чиния. По-лесно е да опазиш една.

Докато момичето говореше, малчуганите поспираха да ядат, сякаш запаметяваха урока на мъдра учителка, но щом то млъкваше, започваха да лапат направо със светкавична бързина.

Пак огледах залата. Най-сетне съзрях жълтоликия. Имаше вид на ловец. Стоеше някак напрегнато.

А щърбавата не млъкваше. Стигнала бе до компота и, изглежда, вече не се страхуваше, че някой ще я ограби. Затова усилено продължаваше да бъбри.

— Има, разбира се, и такива, които ти искат с добро — каза тя и отпи глътка от компота. — За чакалите правят и хайки. Нищо не помага. — Щърбавата клатеше крака, нямаше и помен от страха й. — Ама най-лошо си патят малките. И ние, момичетата. А ако си малко момиче, то изобщо…

При тези нейни думи видях как жълтоликият ловко заобиколи близката маса, спусна се към друго момиченце с поднос и грабна хляба му.

Онова, русолявото, беше премълчало, сигурно от страх, знаело е как да постъпи, но това писна като сирена. Изведнъж в стола настъпи тишина, всички се обърнаха към момиченцето и жълтоликия и сред тази тишина той уверено, мълчаливо и бързо изскочи от залата.

— Ам-ма, какво става пак! — крясна начервосаната лелка, шумно затръшна дървената преграда към гишето за храна, скочи от високия стол и завика на гардеробиерката: — Груша, пак има кражби, какво седиш там!

Момчетата на съседната маса се закикотиха, Груша и начервосаната се скараха, но всички бяха на страната на Груша: очевидно беше, че ако някой седи, това е касиерката, а гардеробиерката като кукувичка на часовник едва смогваше да се обърне.

— Аз ли седя? — викна Груша.

— Ами кой? — отговори начервосаната.

— Я виж колко народ има при мен!

— А при мен да не е по-малко? На тебе е наредено да гониш всички тия… — Тя позамълча, но не се сдържа и довърши: — Чакали!

— Какви чакали са те?! — отчаяно възкликна Груша. — Гладни деца и толкоз!

— Всички са гладни!

Момиченцето, на което беше откраднат хлябът, отдавна се беше успокоило и ядеше вече второто, а Груша и касиерката продължаваха да се карат, и тогава сред опашката се чу ропот. Отначало мина тихо и неуверено из стола като полъх. После някой се провикна:

— Стига приказки! Давайте кльопачката!

И настъпи нещо невъобразимо!

Дрезгави и пискливи, момчешки и момичешки гласове се сляха в един проточен, дълъг вик:

— Кльо-па-чка! Кльо-па-чка!

Чак ме достраша. Начервосаната лелка се заоглежда като сгащена котка, после съобрази нещо, взе някакво решение и бързо се върна на мястото си.

От гишето за храна се подадоха жени с бели кърпи на главата.

— Какво става? — попитаха те. — Пак ли?

— Нищо! — високо, за да надвика гласовете, отговори начервосаната и започна да приема купончетата. Крясъкът утихна сякаш по команда и отново задрънчаха лъжици.

Столът продължи да храни малките хора.

— А момиченцето се казва Нюрка — заяви дангалакът, който ме беше предредил. — От нашия двор е!

— Ъ-ъ-ъ! — избоботиха другите от бандата.

— И на оня чакал трябва да му дадем урок — продължи той.

Дори през ум не можеше да ми мине, че Носа се бори за справедливост. Просто бяха много и толкоз. А нима жълтоликият беше само със сестра си?

Доядох всичко и изскочих след бандата на Носа. Дангалакът вече разговаряше с жълтоликия. Той стоеше сам пред момчетата, притиснат до оградата.

— Не те ли е срам? — с престорен глас занарежда Носа. — На едно дете! На едно момиченце! Да отнемеш хляба!

Останах поразен. Жълтоликият беше съвсем спокоен. Сякаш още малко и ще се прозее.

— Ама ние — продължи да се перчи Носа, — ще ти дадем да разбереш! Ще те предадем на милицията, хулиган такъв.

— Предайте ме — уморено завъртя глава момчето.

— А-а, няма! — не се смути Носа. — Това ще бъде твърде просто. И твърде — той се обърна към бандата си — безболезнено.

Приятелите му дангалаци се изкискаха. Те бяха наобиколили жълтоликия в полукръг. И чантите им пак бяха захвърлени на камара — да са свободни ръцете им за бой.

Де да беше само за бой! Ами то за побой.

И така, те стояха в полукръг и приличаха на глутница, хванала натясно плячката си. Ето кои са чакали, мина ми през ум, и в същия миг Носа удари жълтоликия в гърдите бавно и тромаво, сякаш да изпробва силите си. Жълтоликият не се помести, не вдигна ръка да се защити, не избегна удара.

Носа го нападна още веднъж, след което отскочи настрани. Веднага разбрах, че е просто страхливец, не става за главатар на банда, не може да се бие.

— Махни се! — предупреди го жълтоликият. — Да не стане по-лошо.

Носа престорено се засмя. Имаше за какво. Жълтоликият беше един, а приятелите на дангалака шестима, с него седем души. И този един се заканва на седмината.

Носа издебна момента и удари жълтоликия, като се целеше в брадата. И този път момчето не се отмести, не се защити. Прие удара с някакво необяснимо за мен смирение. Но смирението му трая само секунда, не повече. Момчето преглътна кръвта, а в следващия миг като опъната пружина подскочи към Носа и с две ръце се вкопчи за гушата му. Отначало боят се водеше в пълна тишина. Приятелите на дангалака се бяха оттеглили встрани, а той известно време удряше жълтоликия където му падне. Но му беше неудобно, нямаше пространство за размах и ударите не нанасяха никаква вреда на чакала, затова той остана вкопчен с мъртва хватка в гърлото на противника си, и аз видях как кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Хей! Вие! Помогнете! — задъхано викна Носа и шестимата му другари се втурнаха да бият жълтоликия откъм гърба, пак така неумело и не на място.

Той не се мъчеше да избегне ударите им и сигурно доста щеше да си изпати, ако имаше работа с истински побойници. Но бандата на Носа можеше да си придава важност само в стола или на детско кино, можеше да псува и да пуши, но не я биваше да се бие и едно храбро момче й излезе на глава. Жълтоликият мълчаливо стискаше дангалака за гушата, който веднъж-дваж се изви, накрая се строполи, като повлече и противника си, и неочаквано зарита с крака — много странно, истински се загърчи, и изхърка с последни сили:

— Пусни-и-и!

Приятелите му сериозно се изплашиха, когато го видяха да рита конвулсивно, събраха се накуп и притихнаха. Жълтоликият лежеше върху противника си. С усилие, дори сякаш с болка разтвори пръсти. По гърлото на Носа се виждаха тъмни петънца — синини! Я виж ти! Жълтоликият се е бил не на шега. За малко да го удуши. И то тук, пред стола, посред бял ден, като на всичко отгоре Носа не беше сам, а с цяла тайфа помагачи!

Не бях виждал подобно нещо — нито преди, нито по-късно.

Жълтоликият стана, с усилие се вдигна и Носа. Неочаквано тоя дангалак се разплака, захъхри, вероятно се мъчеше да каже нещо, ала нищо не излизаше, и аз не можех да разбера дали се заканва, или се оплаква. Изглежда, само жълтоликият го разбра.

— А ти какво си мислеше? — запита той спокойно, дори добродушно. — Можех и да те убия.

Каза го без никаква заплаха, но бандата на Носа се втурна към чантите и всички изчезнаха яко дим.

Носа остана сам. Изсекна се, обърса с ръкав гърбавия си нос, пооправи криво-ляво дрехите си, ала не можа да се съвземе. Пак се разрева, сега вече другояче, като виеше от яд, а не от болка.

Взе чантата си и когато се изравни с мен, ритна моята.

Защо? Дали защото бях станал свидетел на боя? Но нали мнозина го видяха. До входа на стола се беше насъбрала цяла тълпа. Само че никой не посмя да се приближи.

Аз бях най-близо.

Щом боят свърши, всички се разотидоха. Останах само аз. И разбира се, жълтоликият. Той се върна до оградата, където бе стоял преди боя, и пак се подпря. Изразът на лицето му бе такъв, сякаш не бе имало нищо. Това се казва воля, браво, възхитих се аз.

Две различни чувства се бореха в мен — възхищение и отвращение.

Жълтоликият бе почти на една възраст с Носа, но по-нисък, и неговата отчаяна смелост не можеше да не ме възхити.

Обаче той отне хляба на онова момиченце в стола. На едно малко момиченце, същото като сестра му. Какво значеше това? И какво друго освен отвращение можеше да предизвика, какви чувства?

Бях му приготвил парче хляб, щом като е толкова гладен, и исках да му го дам, но така се развиха събитията… Не знаех какво да правя.

Жълтоликият продължаваше да стои до оградата, подпрян, с притворени очи. Имах чувството, че нищо не вижда. И дори не диша.

По едно време падна. Не изведнъж, не като подкосен, а подбели очи и се свлече по оградата.

Отпусна се неудобно в снега, а главата му клюмна назад.

И таз добра, изкарах си акъла! Първата мисъл, която ми мина, бе, че Носа си е послужил с някаква подлост. Може би, казах си аз, докато се биха го е наръгал с шило в корема — хулиганите по онова време много обичаха да ходят с шило или наточена рашпила, или пък с някакво друго остро желязо, никой нищо не можеше да им каже, нали не беше хладно оръжие. Помислих, че Носа е намушкал жълтоликия, и той в началото е търпял, а сега вече се строполи, загубил сили.

Изтичах при него, раздрусах го за яката, друго не посмях да направя и като захвърлих чантата, хукнах към стола.

В преддверието имаше по-малко деца, но все пак бяха много, и аз закрещях, прекъсвайки шума, обръщайки се към единствената, която познавах, и то само по име, без да се надявам, че ще помогне — много черни и зли бяха очите й — но все пак крещях, защото трябваше да направим нещо, за да спасим жълтоликия.

— Лельо Груша! — крещях колкото ми глас държи, като сам не се чувах от страх. — Там едно момче падна. Чакалът! Умира-а-а!

— Едно такова с жълто лице ли? — викна леля Груша.

— Биха се там — продължих да крещя — и после той падна!

Но леля Груша забърбори някакви безсмислици.

— Чай трябва — каза тя, като изскочи от кафеза си, — сладък чай! — После се втурна в залата към гишето за храна и извика: — Дайте сладък чай, момичета! По-бързо!

— Пак ли? — попита начервосаната лелка.

— Пак! — отговори Груша.

И бързо заситни обратно през залата, всички й правеха път, по-точно на канчето, от което се вдигаше пара и което леля Груша носеше с протегната ръка.

Изскочих пръв на улицата. Жълтоликият седеше в същата неудобна поза, с отметната глава.

— Я подръж, момче — каза леля Груша и ми подаде канчето с чая. После грабна шепа сняг и взе да разтрива слепоочията на жълтоликия. — Ох, божичко — занарежда тя, — ох, божичко, какво става, а?

Видях я на дневна светлина и останах поразен: как може да се излъже човек. Тя нямаше нищо общо с жената, която се подаваше като кукувичка на прозорчето си. Лицето й съвсем не беше зло, а уморено, може би с белези от някаква болест, и тъмните сенки под очите стигаха чак до средата на бузите. Пък и очите й бяха съвсем други. Не като въглени и страшни, а кадифени и тъжни.

— Какво е това, божичко! — повтаряше тя и сръчно разтриваше слепоочията на жълтоликия. — Какво ли не прави с нас гладът?

Жълтоликият въздъхна, отвори очи, видя ме и отпаднало произнесе:

— А! Ти ли си!

— Пийни си чаец! — обади се леля Груша.

И му помогна да стане. Като се държеше с една ръка за оградата, той пое с другата канчето и засърба горещия чай. Краката му трепереха. Просто виждах как се тресат коленете му.

Но как успя да победи, зачудих се аз. Нали току-що за малко не удуши Носа пред очите ми, а сега едва се крепи на краката си. Възможно ли е това?

Той допи чая, през жълтината на бузите му избиха неравни червени петна.

— Благодаря! — въздъхна той и седна направо на снега.

— Я признай сега — каза леля Груша, — от колко дни не си ял?

Момчето тъжно се усмихна.

— Ами вчера той ме нагости.

— А днес — попита Груша, — оня хляб ли?

— Имам гладна сестричка.

— Добре, а нормално? От колко дни не си ял нормално?

— От пет — отговори жълтоликият.