Алберт Лиханов
Последните студове (4)

В училищата се учеше на три смени и затова осми стол гъмжеше от деца от сутрин до късна вечер. На другия ден се възползвах от това: веднага след часовете имаше голяма опашка, пък и не ми се искаше да срещам вчерашните загладени момчета.

Ама че гадове! Припомнях си как се състезаваха кой пръв ще изяде обяда, мъчех се да си представя сходните им лица, но освен еднаквата загладеност, нищо друго не можах да си спомня.

И така — разходих се, поскитах из улиците и когато вече съвсем огладнях, прекрачих прага на стола. При леля Груша нямаше народ, тя скучаеше на прозорчето на гардероба, а щом започнах да разкопчавам палтото, каза:

— Не се събличай, днес е студено!

Вероятно на лицето ми се е изписало недоверие или може би просто недоумение — никога през живота си не бях ял облечен със зимно палто — защото тя се усмихна:

— Не бой се! Ние разрешаваме, когато е студено.

Все пак за по-сигурно свалих ушанката и влязох в залата.

В стола бе настъпило онова сънливо затишие, когато тълпата от гладници се бе оттеглила, а готвачите естествено бяха яли преди наплива, за да не са раздразнителни, а добри, ето защо залата бе сякаш потънала в дрямка. Не, никой не спеше, не лепнеха за сън очите на готвачките при гишето за храна, пък и начервосаната лелка седеше до сандъчето някак напрегната като настръхнала котка, изглежда, не бе се отпуснала още след детската опашка, но напрежението й бе само така, по навик, без да има нужда, всеки миг и тя щеше да притихне и замърка спокойно.

Разбира се, столът не предразполагаше към дрямка. Нали за да задремеш, трябва освен да си сит, и да ти е топло, дори задушно, а тук беше студено като в ледник. Изглежда дървата са стигнали само за готвене, но не и за отопление на студената манастирска пристройка. Въпреки това в стола цареше някаква дрямка — бе тихо, само тук-таме почукваха лъжиците на малцината хранещи се, от гишето за храна бавно и неохотно се носеше бяла апетитна пара, начервосаната лелка, когато отидох с купончето при нея, смешно изкриви очи и провлечено, шумно се прозя.

Получих яденето и седнах до една празна маса. Трудно ми беше да се храня облечен, дебелите ватени ръкави току напираха да влязат в чинията и за да седя по-удобно, подложих си чантата. Сега беше друго! Чиниите вече не стърчаха пред носа ми, а се озоваха малко по-ниско, всъщност аз бях по-нависоко и работата се оправи.

Само че яденето днес се оказа по-лошо от вчерашното. За първо имаше овесена супа. Колкото и да бях гладен, колкото и да мразех овесената каша, за мен бе непосилен подвиг да се справя със супата. Спомнях си строгите лица на баба и на мама, когато ми втълпяваха да спазвам задължителните норми за хранене, и гълтах горещата течност с ужасно насилие над себе си. Все пак авторитетът на женската строгост е голям! Въпреки че бях свободен тук, в отдалечения от къщи стол, въпреки че стените и разстоянието ме скриваха от очите на мама и на баба, не ми беше лесно да престъпя тези норми. С голям зор изкусах две трети от супата и като въздъхнах тежко и завъртях глава, сякаш приключих някакъв мълчалив спор, оставих лъжицата. Заех се с кюфтето.

Кога е седнало срещу мен, дори не забелязах. Изникна съвсем безшумно. Вчерашният врабец вдигна много по-голям шум, когато долетя на масата. А това момче се бе появило като привидение. И се вторачи в чинията с недоядената супа.

Отначало това не ми направи впечатление — тихото му появяване ме беше поразило. И освен това — видът му.

Момчето имаше жълто, почти мъртвешко лице, а на челото, точно над носа, ясно изпъкваше синя жилка. И очите му бяха жълти, но може би само така ми се струваше, защото лицето му беше такова. Във всеки случай те горяха. Някакъв страшен пламък светеше в тях. Вероятно лудите имат такива очи. Отначало всъщност така си помислих: това момче не е много в ред. Или е болно от някаква незнайна болест, за която никога не съм чувал.

И освен това хвърляше странни погледи. Чак сърцето ми се обърна, усетих кръвта да бие в слепоочията ми. Момчето ме гледаше право в очите, после тутакси свеждаше поглед към чинията и бързо-бързо го местеше: ту към мен, ту към чинията, ту към мен, ту към чинията. Сякаш ме питаше нещо. Но аз не можех да го разбера. Не разбирах въпросите му.

Тогава то прошепна:

— Може ли да я доям?

Шепотът му прозвуча по-високо от най-гръмкия вик. Дори не разбрах веднага. За какво говори? Какво ме пита? Може ли да дояде?

Бях поразен, целият се свих, тръпки ме побиха. Вкъщи постоянно ми повтаряха всичко да си изяждам, мама ми измисляше разни малокръвия и аз, доколкото можех, се стараех да бъда изпълнителен, но дори при най-голямото ми старание невинаги успявах, макар да знаех, че скоро пак ще ме зачовърка под лъжичката. И ето че, видяло недоядената отвратителна супа, момчето иска да я изяде — да я изяде!

Дълго и напрегнато подбирах думите, които трябваше да кажа, и то разбра мълчанието ми по свой начин, навярно, че ми се свиди или че ще я доям. Лицето му — челото и бузите — се покри с неравни червени петна. Тогава осъзнах, че още миг и аз ще се окажа свиня, най-голямата свиня. И само защото не мога да намеря думи.

Бързо кимнах. После още два-три пъти, но момчето не ме видя. Грабна лъжицата и бързо, за един миг, изсърба овесената супа.

След като кимнах, момчето вече не вдигна очи към мен. Нито веднъж. Бързо изяде супата и все така със сведени очи стана от масата. Проследих го с поглед. То отиде в другия край на стола и чак там се обърна. Не погледна към мен, явно вече не го интересувах. Взе да наблюдава залата, като внимателно разучаваше една след друга масите с хранещи се. В ъгъла до него стоеше около седемгодишно момиченце.

Доядох кюфтето, изпих чая и се свлякох от чантата. Тръгнах полека към изхода, като нарочно забавях крачите си, и крадешком, за да не ме забележи, разглеждах момчето. То беше добре, спретнато облечено, в сиво палто с черна яка от кучешка кожа, знаех, че такива палта се дават в универмага с бележка, а и момиченцето беше със същото палто, само че естествено по-малък номер, и аз си помислих, че може би тези деца са от някое сиропиталище — нали там ги обличат в еднакви дрехи, като униформени.

Когато наближих момчето и сестра му — кое момче по наше време можеше да стои с момиче, ако не му е сестра? — тя бързо като мишка се стрелна към една маса до прозореца.

Там седеше голямо момиче, мършаво и бледо като хартия. То кимаше с глава на малката. И когато тя дотича, предложи й половин кюфте и картофено пюре. Забавих се на вратата и видях, че момичето й даде и хляб. Малката шепнеше нещо, а момичето й говореше някакви думи, които не чувах, но бяха добри — от пръв поглед личеше, че са добри, защото човек, когато говори добри думи, кима в такт с тях.

И тогава разбрах.

Ето за какви чакали приказваха вчерашните загладени момчета!