Фиона Бартън
Детето (9)

Девета глава

24 март 2012 г., събота

Анжела

Анжела не знаеше защо запази вестника. Ник го донесе от гаража, отиде директно на спортните страници, после го захвърли на масата. Тя бе планирала цялата си сутрин — пазаруване в супермаркета и преди да се прибере — кафе с Луиз — но докато чакаше пералнята да приключи програмата, се пресегна и разлисти страниците му. Искаше преди да излезе, да сложи прането в сушилнята. Нямаше намерение да го чете, просто разглеждаше снимките. Но думата „бебе“ закова погледа й.

„Кое е бебето от развалините?“ питаше заглавието.

Тя се зачете в статията и кожата под дрехите й настръхна. Открит беше труп на новородено. Думата „открит“ я накара да извика. Ник дойде на бегом.

— Какво има, Анжи? — попита задъхано. — Какво става?

Тя не намери думи. Сложи вестника пред него и посочи с пръст заглавието.

Той погледна натам и Анжела видя досадата, която се появи по лицето му, когато разбра за какво става дума.

— Анжи, скъпа, това не означава нищо. Знаеш го, нали? Много пъти е ставало така.

Тя отказа да го погледне, продължи да чете и препрочита материала. Да го запаметява.

— Излиза точно след рождения й ден. Може да е знак — каза тихо тя.

— Анжи — повиши тон той, — ако събудиш отново надеждите си, може да е фатално. Това ще те разболее както преди.

Тя кимна. През 1999 година откриха труп на бебе в Стафордшър и тя беше сигурна, че е на Алис. Усещаше го с костите си. Но не беше Алис. Оказа се момче — беше на бедна нещастна жена, която душеше децата си като форма на контрацепция. Полицията бе открила в дома й още две скрити във фризера.

— Ако имаше някакъв шанс да е Алис, от полицията щяха да се свържат с нас, нали? — каза Ник, най-после произнасяйки името на дъщеря им.

— Те я забравиха — отвърна тя.

Наистина я бяха забравили. Всички бяха забравили. И искаха тя също да забрави. На детективите им бе дошло до гуша от нейните обаждания.

— Ако има някакви новини, веднага ще се свържем с вас, госпожо Ървинг — й каза последният полицай, с когото бе говорила. Явно му беше досадно и тя разбра, че е безсмислено да звъни повече. Оттогава не се бе обаждала и сега, тринайсет години по-късно, не знаеше към кого да се обърне.

Анжела сгъна вестника и го пусна на пода до стола си. Щеше да го прочете отново по-късно.

— Да те откарам ли до „Асда“? — попита Ник. — Ще ти помогна с багажа. Ще предпазя гърба ти от натоварване.

Анжела не намери време да погледне отново вестника преди вечерта, когато Ник се качи в спалнята. Вдигна го от пода и го приглади с ръка. Прочете го още два-три пъти, после записа в бележника си името на репортерката и сгъна статията на малко четириъгълно парче. „Може да звънна на тази Кейт Уотърс — помисли си тя. — Просто да я попитам това-онова. Няма нищо лошо, нали?“