Фиона Бартън
Детето (81)

Осемдесет и първа глава

2 май 2012 г., сряда

Джуд

Детектив Синклер пътуваше към Пинър.

Изпаднала в паника, Ема се обади на Джуд.

— Току-що ми се обади, за да се увери, че съм си вкъщи. Сигурно идва да ме отведе. Да ме арестува. Просто исках да знаеш.

— Защо му е да те арестува, Ема? — каза Джуд. — Опитай се да се успокоиш.

— Зарових бебето, без да кажа на никого. Може да мислят, че съм го убила — изхлипа Ема.

И Джуд изтича навън да хване такси. Трябваше да бъде до Ема в този момент.

Тя пристигна минути след детектива. Анди Синклер беше видимо уморен. Почти колкото и Пол. Ема се бе приготвила, беше събрала багажа си в малка чанта и седеше с ръката на съпруга си в своята.

— Радвам се, че и вие сте тук, госпожо Масингам — обърна се детектив Синклер към Джуд. — Обаждах се у вас, но никой не ми отговори. Искам да говоря и с двете ви.

— Защо? — намеси се Ема. — Джуд не знаеше за бебето.

— Не става дума за вашето бебе — отвърна той. — А за Алис.

Джуд разбра, че това е краят. Всичко свършваше в този миг. Лицето на детектива й го каза в прав текст. Нямаше да има лавиране между фактите. Нямаше да има повече лъжи. Истината вече нямаше да може да се тълкува по различни начини.

И тя им разказа как в пети месец изгуби бебето на Чарли. Как бързайки за работа, се бе спънала в кабела на сешоара си в спалнята и бе забила лице в пода. Нямаше кой да й помогне, когато, изгаряна от пареща болка в корема, се бе свила надве, нямаше кой да й подаде ръка, когато потече кръвта. Толкова много кръв. Тя влезе в тоалетната и седна на тоалетната чиния, предавайки се на заливащите я вълни на агония. После пусна водата и отми всичко, излязло от нея, без да може да погледне какво е то, но с ясното съзнание, че с нейното бебе е свършено. Обади се в работата си от телефона в коридора на квартирата, където живееше под наем, и каза, че е болна.

— Онази нощ, когато Чарли ми се обади, исках да му кажа — обясни тя, — но той беше толкова мил, нарече ме ангел и попита за бебето. Казах му „Добре сме“ и лъжата бе изречена. Нямаше връщане назад.

Ема не поглеждаше към нея, но детективът не я изпускаше от очи.

— Продължавайте, госпожо Масингам.

— Реших, че ще му кажа по-късно, че съм го загубила. След като ми обещае, че ще се ожени за мен. Трябваше да се ожени за мен, тогава нищо от това нямаше да се случи — каза тя, но израза на лицето на детектива не се промени.

— Сложих си една стара гумена възглавница на корема, вързах я с няколко пласта плат и започнах да нося по-голям размер дрехи за бременни. По телефона се оплаках на Чарли, че ме болят краката. По някакъв начин все още вярвах, че съм бременна.

— А вашият приятел? Нищо ли не заподозря? — попита детектив Синклер.

— Той беше музикант, беше на турне из Европа с бандата си. Турнето се проточи и стана така, че не се видяхме с месеци.

— Какво казахте на приятелките и семейството си, госпожо Масингам? — попита Анди Синклер.

— Родителите ми спряха да ми говорят, когато им казах, че съм бременна. Не можеха да понесат едно незаконородено дете. Какво щяха да обясняват на приятелите си от голф клуба?

— Продължих да работя — имах нужда от парите — и когато влязох в седми месец, взех отпуск по майчинство. Казах, че трябва да изляза по-рано, защото кръвното ми налягане скача и докторите искат да държа краката си нависоко заради бебето. Колежките се разочароваха. Искаха да подготвят парти за мен…

Джуд погледна към дъщеря си. „Какво мислиш, Ема?“

Тя разказа на детектива как се обади на лекаря си, за да му каже, че заминава за чужбина с Чарли за известно време. И няма нужда да й назначава повече прегледи.

Остана си вкъщи и се опита да измисли какво да прави от тук нататък. Все още носеше спомена за паниката, която я посрещаше всяка сутрин с наближаването на термина й. Чарли щеше да се прибере след две седмици в очакване да я види с големия корем, готова всеки момент да роди тяхното бебе. Щеше да разбере в мига, когато я прегърне. Всяка нощ се въртеше до малките часове, обхваната от безумни идеи. Можеше да му каже, че е било тумор и не е искала да му го съобщава по телефона. Потресен от новината, той нямаше да разпитва какво и как. Или можеше да каже, че бебето е умряло. Това предполагаше прекалено много въпроси… и после той щеше да я изостави.

— Не можех да си представя, че ще ме изостави. Трябваше да му дам дете.

— Отидох на гара Ватерло и хванах първия влак, който пътуваше в южна посока. Не бях на себе си, не знаех какво правя. Исках просто да намеря родилен дом.

Спомняше си, че някой й бе отстъпил мястото си и тя му се усмихна с благодарност, настанявайки се като истинска бременна жена.

— Слязох на гарата в Бейзингстоук — каза тя.

— Преди ходили ли сте там? — попита детективът.

— Не. Трябваше да попитам как да стигна до родилния дом.

Джуд пое дълбоко въздух и мислено премина отново през вратата на болницата.

Избягвайки зрителен контакт с другите около нея, тя се бе качила в асансьора. Всички носеха букети с цветя и подаръци за бебета, държаха малки братчета и сестрички за ръка. Вълнуваха се, смееха се. Никой не я забелязваше.

Но тя осъзна, че бе избрала лош момент. Трябваше да се появи в края на времето за визитация, а не в началото. В началото щеше да има прекалено много свидетели. Излезе навън и преседя на една пейка в близкия парк близо час. Слабото пролетно слънце започна да избледнява и постепенно й стана студено.

Тя се върна в болницата и отново се качи в асансьора. Този път беше сама. Вратата на следродилното отделение беше отворена и тя видя в стаите същите хора да поднасят цветя и поздравления на родилките. Тя също бе купила един букет от продавачката пред входа на сградата и го бе притиснала до корема си.

Когато вратите на асансьора се отвориха, първото нещо, което видя, бе една жена. Тя вървеше по коридора с гръб към нея, явно беше излязла от някоя от стаите. Носеше неща за къпане и кърпа. Жената се отдалечаваше към банята, без да види Джуд.

Джуд спря и се престори, че търси нещо в чантата си. Жената можеше да е забравила нещо и да се върне. Но не се върна. Влезе в банята в дъното на коридора и затвори вратата след себе си. В първия момент Джуд остана като препарирана при мисълта за онова, което се канеше да направи, но после чу бебешки плач от една от стаите. Сигурно тази на жената.

„Ще го направя“, каза си тя като насън и отвори вратата. Бебето хлипаше в леглото си. Тя отиде директно при него, вдигна го и видя, че е повито добре. Сложи го в пазарската си чанта и излезе. Този път слезе по стълбите. Никой не използваше стълбите.

По пътя за дома една жена я попита мило:

— Кога ви е терминът?

— Всеки момент — отвърна Джуд и застана до вратите на влака, където беше по-шумно и тракането на релсите можеха да я прикрият, ако бебето се разплачеше. Но то само измърмори няколко пъти.

Джуд се върна в стаята си и разпови бебето като подарък. Седна и за пръв път се вгледа в заспалото дете. Беше момиче.

— Здравей, Ема — прошепна тя.