Фиона Бартън
Детето (11)

Единайсета глава

25 март 2012 г., неделя

Джуд

В нетърпението си Джуд сложи прекалено рано яденето на печката и вече долавяше мирис на загоряло. Когато влезе в кухнята, парата от лещата беше замъглила прозорците. Тя махна тенджерата от котлона и я остави на дъската за сушене, за да я върне за затопляне, когато пристигне Ема. После отиде до хола и отново погледна през прозореца. Беше неспокойна, не можеше да си намери място. Досега не бе осъзнала с какво нетърпение очаква да види единственото си непослушно дете. От предишната им среща бяха минали поне шест месеца, а може би и девет. Нямаше представа защо това я тревожи и Ема определено не мислеше, че има нещо странно в отношенията им.

В мига, когато доведе Ема вкъщи, Джуд твърдо реши да установи с детето си напълно различна връзка от онази, която тя бе имала със своята майка. Щеше да го играе по-голямата сестра, третирайки Ема като зряла, но с годините този подход се върна като бумеранг и експлодира в лицето й.

Ужасните тийнейджъри. Джуд опря чело върху студеното стъкло на прозореца и съзнанието й се изпълни със спомени за пищящата и тряскаща врати Ема. И тишината, когато излезе от дома им и тръгна надолу по Хауард стрийт с две чанти и увиснали рамене. Раменете на Джуд също увиснаха и тя затвори очи. Все още усещаше киселия вкус на страха, докато гледаше как детето й изчезва.

Но тя трябваше да я изхвърли. Трябваше. Нали? „Чудовището вкъщи“, бе казал приятелят й Уил.

„Това беше тогава“, си каза твърдо, когато съмненията заплашиха да превземат съзнанието й. „Сега Ема е зрял човек. И двете изминахме дълъг път.“

Тя се фокусира върху предстоящия прекрасен обяд, приготвен специално за тях двете. Пусна диска на Ленард Коен и колкото да се намери на работа, започна да подрежда и преподрежда нещата в стаята, припявайки отдавна научените думи на любимите си песни.

Но пет минути по-късно се лепна отново на прозореца в очакване на дъщеря си.

— Ще ми се вече да е тук — каза неочаквано на глас тя. Напоследък все по-често се улавяше, че си говори сама. Неприятен навик. Като луда или много стара жена. Ала думите просто изскачаха сами от устата й и тя не можеше да ги спре.

Странно как се променяха нещата. Имаше време, когато бе готова да плати само да се отърве от Ема за един следобед. Тя беше като латерна, не спираше да бъбри, редовно надуваше главата на Джуд с глупостите си. И не спираше да говори за баща си. Този кучи син. „Как самата липса на даден човек кара сърцето да изпитва все повече любов към него?“, помисли си тя. „И сърцето ти започва да го търси.“

Тя си спомни как Ема не спираше да си измисля истории за него. Той, естествено, беше героят. Смел, мил с животните, красив, а веднъж, когато беше на осем и трябваше да напише за домашно „Моето семейство“, дори го превърна в кралска особа.

Учителката извика Джуд в училище, за да й каже, че дъщеря й има забележително въображение, но трябва да внимава това въображение да не произведе куп с лъжи. Нарече я „госпожа Масингам“, макар да знаеше, че не е омъжена. Лицето на Джуд потъмня от спомена за изпитания срам. Беше й се приискало да откъсне главата на учителката, но не искаше да привлича повече внимание върху себе си. И към Ема. Ала и досега помнеше ясно гнева си, когато се прибра у дома. Ема беше у госпожа Спиъринг в една от къщите надолу по улицата и пишеше домашните си.

Тя зашлеви дъщеря си, защото бе нарекла баща си принц. В началото госпожа Спиъринг се разсмя, защото реши, че е някаква шега, но когато осъзна, че нещата са сериозни, се умълча.

Ема вдигна поглед, невинна като ангелче, и каза:

— Чух, че го наричаш Чарли. Това е име на принц.

Джуд искаше да я стисне за раменете и да я разтърси, но вместо това просто каза, че баща й не е принц. Че е едно нищо.

Пламъкът в очите на Ема угасна и Джуд подозираше, че именно тогава дъщеря й реши да открие истината.

Според Джуд хората надценяваха силата на истината. Тя беше различна за различните хора, но когато го каза на Ема, това като че ли наля още масло в огъня и разпали манията й.

Джуд не искаше Ема да познава баща си, не искаше дори да помисля за него. Той не бе направил нищо за нея, абсолютно нищо. Избяга при пръв удобен случай.

Но с възрастта дъщеря й започна да се лепи за всеки мъж, който се появеше в живота им — мъжа от магазина на ъгъла, един от учителите й в училище, бащата на най-добрата й приятелка, Хари. И приятеля на Джуд. Измисляше си какви ли не истории за тях, фантазираше си небивалици, твърдеше, че този или онзи й е баща, и на Джуд й се налагаше непрекъснато да развенчава тези и по-сетнешните й лъжи.

Яростният звън на външната врата изплаши котката и тя се шмугна под дивана. Джуд натисна бутона, за да отвори на Ема, и докато я чакаше да се появи, от нерви стомахът й се сви на топка.

— Здравей, Джуд — провикна се Ема, за да надвика тъжните вопли на Ленард Коен, и я целуна по бузата.

— Извинявай, сега ще го намаля — засуети се Джуд. — Слушах го, докато те чаках. Доста закъсня.

— Часът е дванайсет и десет — отвърна Ема вече по-тихо.

— Така ли? Аз пък мислех, че времето е напреднало — отвърна Джуд.

Усети раздразнението в гласа си и се опита да се спре. Не вървеше както го бе планирала. Беше си представяла как двете седят и си бъбрят на чаша вино, дори се смеят на някаква тъпа шега. Като приятелки. Но ето че се нахвърляше на Ема както винаги. Разговорът им приличаше на бягане по неравен терен с огромна дупка между двете.

Раздразнението я изтощи и за миг си пожела Ема да не бе идвала. Но тя поднесе подаръка на дъщеря си. Биографията на Дейвид Бауи, избрана специално за нея.

— Чудесен подарък! Благодаря — каза Ема и я прегърна.

Джуд я задържа няколко секунди повече в прегръдките си и остави дъщеря си да се отдръпне първа.

— Реших, че ще ти хареса. Помниш ли плаката в стаята ти? Тогава го целуваше за лека нощ. Спомняш ли си?

— Да — засмя се Ема. — Първата ми любов. Все още пазя плаката.

— Не може да бъде! Мислех, че е станал на парчета.

— С помощта на малко тиксо всичко си е на мястото — отвърна Ема.

„Това е прекрасно“, помисли си Джуд и стана, за да налее малко от виното, което се изстудяваше в хладилника.

— Да сложа ли масата, щом и така съм станала? — попита тя и Ема кимна, загледана в снимките в книгата.

Джуд отиде в кухнята, затопли яденето и сипа в две чинии.

— Леща яхния — обяви тя. — Някога беше любимото ти ядене.

Ема се усмихна и благодари.

Но когато седна на масата, Джуд забеляза, че Ема просто побутва храната, реди я по друг начин, за да изглежда, че яде. „Хайде пак старите номера“, помисли си тя, но реши да не казва нищо.

Тъкмо щеше да отвори неутрална тема, когато Ема неочаквано каза:

— Чете ли за онзи скелет на бебе, намерен на Хауард стрийт?

— На бебе ли? — възкликна тя. — И не другаде, а на Хауард стрийт? Колко ужасно! Къде са го намерили? Бас държа, че е на някоя от наркоманките, които живееха на края на улицата. Помниш ли ги?

— Не — поклати глава Ема. — О, да не е онази къща с боклуците и празните бутилки за мляко отпред?

— Същата. Откъде научи за бебето? — попита Джуд и си наля нова чаша с вино.

— Прочетох го във вестника.

— Но какво е станало? Убито ли е било?

— Не се знае — каза Ема и сложи няколко зърна леща в устата си.

Джуд я последва. Когато преглътна, каза:

— Добре де, няма да говорим за мъртви бебета, нали? — и придвижи разговора към работата на Ема.

— Поддържаш ли все още връзка с Уил? — прекъсна я Ема по средата на изречението.

— Уил ли? — Джуд се оказа неподготвена за този въпрос. — Амиии, всъщност да. От време на време. Звънна ми преди две седмици. Най-неочаквано, от някаква фондация, работеща за еди-кой си университет. Поговорихме малко. — Тя потърси издайнически следи по лицето на Ема, но не откри нищо. — Защо ме питаш за Уил? — попита нервно тя.

Не искаше да й казва, че все още се чува с Уил. Знаеше, че тази тема е табу. Но дъщеря й първа спомена за него.

— Просто се чудех — каза Ема и на масата се възцари тишина. Чуваше се само тракането на лъжиците по чиниите.

— Той беше важна част от живота ми почти десет години, Ема — каза отбранително Джуд с червено от алкохола лице. — Както и важна част от твоя. Поне за няколко години.

Лицето на Ема замръзна.

— Знам, че виждаш нещата по различен начин — продължи майка й, — но това беше толкова отдавна. Нали не се сърдиш вече?

Ема вдигна поглед от чинията си, но не каза нищо.

„Ревнува“, каза си Джуд. „Винаги си е падала по него.“

Темата, изглежда, приключи и разочарованието на Джуд изсмука цялата енергия от стаята. Дъщеря й стана да й помогне, без особен ентусиазъм, с миенето на съдовете. И двете знаеха, че ще си тръгне веднага след това.

Ема се зае с подсушаването, а Джуд се наведе над мивката. Пуснаха радиото, за да прогонят тишината.

— Трябва да се връщам. Пол ще се прибере скоро — каза Ема на гърба на майка си. — Благодаря ти за хубавата книга и за обяда.

— Но ти почти не яде — каза Джуд през рамо. — Не мисли, че не видях. Не можеш да скриеш нищо от мен, Ема.

Ема целуна отново майка си по бузата, излезе и затвори тихо вратата след себе си. Изщракването на бравата беше единственият нарушил тишината звук.