Фиона Бартън
Детето (51)

Петдесет и първа глава

13 април 2012 г., петък

Джуд

Тя вдигна телефона. В началото не разпозна гласа и за един прекрасен момент си помисли, че е Уил. Но беше Пол. Пол на Ема.

„Какво иска пък сега“, си каза ядосано.

— Здравей, Джуд — поздрави той.

„Добре поне че не каза «Джудит».“

— Здравей, Пол. Каква изненада.

— Виж, извинявай, че ти звъня изневиделица, но се тревожа за Ема.

Джуд седна и стисна слушалката с две ръце.

— Какво е станало?

Пол се поколеба за момент в търсене на правилния подход.

— Ем се тревожи много във връзка с откриването на скелет на някакво бебе на Улуич — каза той.

— Онова на Хауард стрийт ли? — попита тя. — Да, тя ми спомена. Това е улицата, на която живеехме.

— Да, знам — каза Пол и млъкна отново.

— Явно се опитваш да ми кажеш нещо. Хайде, стреляй — каза Джуд. Не искаше да бъде толкова рязка, но той я изнервяше с това дълго зловещо мълчание.

— Извинявай… ами… Ема казва, че бебето е нейно.

Джуд извика от удивление.

— Нейно ли? Какви глупости само! Нали казаха, че името му е Алис Ървинг?

— Да, но полицията има нова информация. Казват, че е заровено през осемдесетте години и това доведе Ем до паника.

Джуд застина. Но само за момент.

— Така ли? Не бях чула за това. И въпреки това няма смисъл. Виж, Пол, ти не я познаваш толкова добре, колкото аз. Връзката на дъщеря ми с истината винаги е била нестабилна.

— Мислиш, че си го е измислила?

— То е очевидно. Ако трябва да сме честни, като млада си измисляше непрекъснато разни неща. Глупави лъжи за баща си и за моя приятел. Няма нужда сега да се връщаме към това, но май наистина е разстроена, защото когато дойде на обяд миналата седмица, двете говорихме за едно време — за лошото време в нашия случай.

— Не ми е споменавала за това — каза Пол.

— Не? Ами вероятно не е искала да знаеш какво кошмарно дете беше като тийнейджър. Нали знаеш, че накрая я помолихме да си тръгне?

От другата страна на линията отговориха с мълчание.

— Пол? — попита Джуд.

— Да, тук съм. Горката Ема. Не съм знаел за това. Тя никога не говори за детството си. Но ти каза „ние“. Мислех, че с Ема сте живели сами. Тя ми е казвала, че не знае кой е баща й. Кой друг е живял с вас?

— Моят приятел, Уил. Ема сигурно ти е споменавала за него.

— Не мисля — отвърна Пол.

— Колко странно! Но при всички случаи не беше „горката Ема“. Ние бяхме горките. Нямаш представа какво беше — каза Джуд, готова за защита. — Защо не накараш Ема да ми звънне? — продължи тя. — Ще ми се да си поговоря с нея за тези неща. Може би ще успея да я успокоя.

— Ще й предложа, Джуд. Дочуване.

 

 

Тя отиде до камината и взе снимката на Ема от рафта. Когато я направиха, дъщеря й беше на две, облечена в малка шотландска поличка, която майка й донесе от една почивка в Шотландия, и се усмихваше широко в камерата. „Това малко личице.“

Когато навремето бе мечтала за бебе, Джуд никога не бе стигала по-далече от периода на люлката, не осъзнаваше факта, че едно бебе би означавало намеса на друг човек в живота й. Беше се виждала като Мадоната с младенеца, до момента, когато природата изтръгна Ема от ръцете й и я превърна в самостоятелна личност.

Много неща трябваше да й подскажат какво се задава — късият, но ужасен период на ежедневни скандали, докато живееха още с родителите й, последван от непрестанните въпроси на плашещо умната петгодишна Ема, докато й разкриваше света на книгите. Джуд си мислеше, че познава добре дъщеря си, но острата промяна в детето й, когато то навърши тринайсет, беше смайваща. Ема разцъфна кажи-речи за няколко седмици, но заедно с това пусна и бодли. И то в най-неподходящия момент — началото на връзката й с Уил.

Уил беше нейна опора в онази мръсна работа с Даръл Мур. Тази идиотска любов на дъщеря й беше удар в гърба за Джуд. Ема беше само на тринайсет, още дете.

— Той на практика е педофил — каза тя на Уил, но той й забрани да подава жалба в съда, каза, че на Ема ще й дойде прекалено много. Винаги мислеше за Ема.

Освен това тя знаеше, че ако се обади в полицията, те щяха да започнат да задават въпроси. А веднъж започнат ли с въпросите…

Добре че разбра за това, преди Ема да успее да съсипе целия си живот, както и нейния.

„Уил беше дар от бога през онази осемдесет и четвърта“, помисли си тя. „Беше прекрасно време. Кратко, но хубаво. Ема наистина започна да излиза от черупката си.“

Тя си припомни грижите на Уил за нея и Ема. Той винаги беше насреща, разсмиваше ги, оправяше им настроението. И Джуд си позволи да си помисли, за втори път, че той е правилният човек, тяхното бъдеще. Ала изведнъж всичко се разпадна. Не се получи, неясно защо. Не, беше ясно. Заради Ема.

Връщането към онова безочливо плашещо поведение стана буквално за една нощ.

Ема се оттегли в стаята си, сложи на вратата надпис „Не влизай“ и престана да разговаря с тях, освен ако не беше принудена. Изгуби интерес към всичко — освен към храната. Джуд си спомни как трупваше храна в чинията, качваше я горе в стаята си и се тъпчеше, тъпчеше. И естествено, напълня. „Дебеланка“, така я наричаха по онова време. Но това надебеляване сякаш беше преднамерено. Саботираше себе си.

Оттеглянето й от общия живот беше почти пълно. Като Барбара. Барбара също стана мълчалива, не казваше какво не е наред. Уил заяви, че е депресиращо, и накара Джуд да й каже да си потърси друга квартира.

Но не можеха да постъпят така с едно четиринайсетгодишно момиче, нали? Трябваше да изчакат още осемнайсет месеца. През това време страхът на Джуд от промяната на дъщеря й се смени с гняв, защото според нея поведението й беше себично и цинично.

— Не заслужавам това — оплакваше се тя на Уил. — Имам право да съм щастлива.

Уил се бе съгласил, но й каза, че не бива да взима всичко толкова навътре.

— Това е част от израстването, Джуд — каза й той. — Тя те изпитва. Така правят момичетата на нейната възраст. Ще го израсте. Трябва да й дадем малко пространство.

И те започнаха да прекарват все по-малко време у дома, излизаха на театър или на вечеря, като оставяха проблема у дома. Месеците минаваха и понякога, когато нощем чуваше Ема да плаче, Джуд усещаше вина, но наежена като таралеж, дъщеря й не й позволи да я утеши и да й покаже любовта си. В един момент престана да се тъпче с храна — поне това — но продължаваше да я отблъсква със своето равнодушие, докато малко по малко любовта към дъщеря й избледня.

За разлика от Ема Уил беше винаги до нея, готов да й предложи рамо, на което да поплаче.

— Днес беше непоносима. Сигурно й е дошъл цикълът. Не й обръщай внимание, Джуд — казваше той и я хвърляше в леглото. И Джуд насочи енергията си към по-добрата част от своя живот — Уил.

„Всеки би постъпил така, нали?“

Когато обаче решиха да се оженят, нещата се влошиха драстично. Всъщност тя го реши и в момент на буйна страст той се съгласи.

— Време е да се установя — й каза, докато пушеха от общата цигара след любовния акт. Не беше романтичното обяснение, на което се бе надявала, но пак си беше обяснение.

Да каже на Ема беше истинско изпитание за нея. Още помнеше настъпилата в стаята тишина, когато й съобщи.

— Той ме прави щастлива — й бе казала Джуд и бе добавила наум, „Не като теб“.

Новината отприщи някаква нова сила у дъщеря й и грозното мълчание се замени със затръшване на врати и театрални мелодраматични изпълнения. Арогантното й поведение стана кресливо и предизвикателно. Ема започна да демонстрира открито враждебността си към Уил, обвиняваше го, че третира жените като вещи, че е мъжка шовинистка свиня и сумтеше неодобрително винаги, когато той влезеше в стаята.

В началото Уил приемаше обидите със смях, но Джуд виждаше, че новата Ема му действа зле. Всеки път стоеше нащрек, сякаш си имаше работа с неизбухнала бомба.

Всички се изнервиха. Тя и Уил се хванаха за гърлата, караха се шепнешком в хола, за да не ги чуе Ема. Уил започна да се губи с дни, после се появяваше сякаш нищо не се е случило. Когато я притисна да избере „аз или Ема“, тя се ужаси, но той й обясни всичко толкова ясно.

— Така ще е най-добре за Ема. Като я извадиш от обичайната й среда, й даваш възможност да порасне — каза той.

И в това имаше логика. Тя я усети, докато го слушаше. Естествено, тази, която трябваше да съобщи новината на Ема, беше тя.

— Решихме, че трябва да поживееш известно време при баба си и дядо си, Ема — й каза тя. — Всички имаме нужда да си починем. Разбираш го, нали? Не може да продължава така.

— Но това е моят дом — бе казала Ема. — Защо ме гониш от него? Това негова идея ли е?

— Не. Да, но аз съм напълно съгласна с него — бе отвърнала Джуд.

Дъщеря й се бе усмихнала с онази многозначителна усмивка и тя си бе изпуснала нервите.

— Ти си виновна за всичко — развика й се Джуд. — Ти искаш да изгониш Уил. Той предпочита да си отиде, отколкото да търпи всичко това. Няма да ти позволя да съсипеш живота ми. Ти беше огромна грешка от самото начало.

Тя помнеше ясно лицето на Ема в онзи момент. Бяло като тебешир.