Фиона Бартън
Детето (61)

Шейсет и първа глава

28 април 2012 г., събота

Кейт

„Боже, колко е слаба! — каза си Кейт, когато я видя. — Ще ми се и аз да мога да сваля няколко килца.“

— Ема — възкликна Хари, — не знаех, че си тук. Чаках те на масата.

— Извинявай, трябваше да отскоча набързо. Тези големи чаши минават толкова бързо през теб.

— Здравей, аз съм Кейт — намеси се тя.

— Здравей, Кейт. Не си спомням да е имало Кейт в нашия клас. Да не си от по-горния випуск? От класа на Тони? — попита Ема.

— Не, тя е репортер — намеси се Хари. — Казва се Кейт Уотърс.

— Говорих с Тони за Алис Ървинг — бебето, което намериха на Хауард стрийт — и тя ме покани на своето парти — обясни Кейт.

Жената реагира, като отклони поглед от нея.

„Крие нещо — помисли си Кейт, — но какво?“

— Сигурно е интересно да си репортер — каза след миг.

Кейт се вгледа в нея. Класическа техника за разсейване, отбеляза си наум. Очакваше коментар или въпрос във връзка с Алис Ървинг и щеше да е съвсем естествено. Алис беше най-интересното нещо, казано между трите. И онова, за което всички, които живееха или са живели тук, говореха. Това беше новината, а не че Кейт е репортер.

— Мда. Срещам се с всякакви хора и е доста интересно. А ти? С какво се занимаваш?

— Редактирам книги — каза тя.

— Ем работи върху мемоари на различни известни хора — каза Хари.

— Като гост писател ли? — попита Кейт.

— Не, писателят е друг. Аз си седя вкъщи пред компютъра и изглаждам и редактирам думите на други хора.

Кейт се усмихна.

— Аз също често правя това. — Беше малко неловко, но тя продължи с общия разговор. — Работата ти е интересна. За кого си работила напоследък?

Докато ровеше в чантата си, Ема назова няколко известни футболисти и филмовата звезда, чиито мемоари бяха на бюрото й в момента, а Кейт издаде всички необходими за случая звуци.

— Сигурно е много интересно да надникнеш зад публичното лице на човека — каза тя.

— Да, интересно, но понякога и малко плашещо — отвърна Ема.

— Плашещо?

— Ами, плашещо е да разбереш какъв е даден човек в действителност, но да пишеш за него като за друг човек, който отговаря на обществената представа. Поемаш отговорност, когато подозираш някого, например в насилие. Ти ли лъжеш в такъв случай, или той?

— Боже, наистина не ти е лесно. Някога отказвала ли си работа?

— Не, имам нужда от пари — засмя се сипкаво Ема.

— Сигурно е прекрасно да видиш всички стари муцуни тази вечер — смени бързо темата Кейт.

— Да, минаха толкова много години. Десетилетия.

— Ти вече не живееш тук, така ли?

— Ами, физически не е много далече — каза Ема, разменяйки поглед с Хари, която тъкмо излизаше от кабинката и пъхаше ризата си в панталона. — Но животът ни тръгна в различни посоки.

— Как се чувстваш сега, когато отново си тук?

— Странно. Сякаш е сън — каза Ема. — Оглеждам помещението и виждам лица, които познавам само наполовина. Искам да кажа, че да, познати са ми, но не мога точно да ги идентифицирам. После те казват имената си и всичко застава на фокус. Разбираш ли какво имам предвид?

Кейт кимна, завладяна от описанието.

— Хари ме убеди да дойда. Тя има огромно влияние върху мен. Нали, Хари?

Хари се усмихна на приятелката си.

— Не е ли хубаво да се поразсееш малко? Тук е чудесно — каза тя.

Кейт им се усмихна съучастнически и попита:

— Интересно ми е дали и Малкълм е тук.

Двете жени се засмяха.

— Бас държа, че носи тупе и е взел назаем от магазина златен медальон — каза Хари.

— Аз пък се обзалагам, че има любовница и „Харли Дейвидсън“, мечтата на всеки мъж, достигнал кризата на средната възраст — каза Ема. — Хайде да го намерим. Срещаме се тук след половин час и всяка докладва.

Кейт отвори вратата, пусна купона вътре и ги прикани да излязат.

— Ще се видим по-късно. Успех с търсенето.