Фиона Бартън
Детето (7)

Седма глава

22 март 2012 г., четвъртък

Ема

Наближава обед, а аз още съм в леглото, където ме остави тази сутрин Пол. Щастливите хапчета си свършиха работата и започвам да се чувствам приятно вкочанена, затова се насилвам и ставам. Усещам миризмата на потни чаршафи по себе си и бързам да се пъхна под душа, където оставам, докато кожата на ръцете ми се набръчква от водата, после навличам свободна рокля, за да скрия тялото си.

Слагам отново транквилантите в шкафчето на банята и затварям вратата. Мразя тези хапчета — те крещят в лицето ми, че съм пълен провал. С удоволствие бих ги хвърлила на боклука, но какво ще стане, ако не мога да се справя без тях?

Този път може би трябва да помисля за друг вид помощ — да погледна встрани от химикалите. Тази мисъл ме разсмива. Това ще означава, че ще трябва да говоря за миналото си, нали? Да разкажа на някого всичко, да обясня защо в главата ми е такава бъркотия. И какво лежи в дъното на нещата. Ще означава да избърша праха и да изровя натиканите в дъното на паметта ми спомени.

Мама Джуд веднъж предложи да отида на терапия — тогава лошите дни едва започваха — но когато реши да ме заведе при специалист, аз отказах да вляза в колата. Разрази се ужасен скандал на улицата. Тя крещеше като луда „Влизай в колата!“, а аз стисках вратата с две ръце и се дърпах. Боже, аз ли бях онова вироглаво момиче? Работата е, че още тогава знаех, както и сега, че мълчанието е единствената ми опция.

Колкото повече мисля, толкова по-ясно ми става, че и сега няма да направя нищо по-различно. Много е късно за това. Просто ще върна спомените в ъгъла и ще гълтам хапчета, докато сложа всичко под контрол и продължа както досега. Ще изпълня живота си с други неща, за да прогоня ужаса, както нормално правя.

Моето нормално.

Добре, сега трябва да отида до месарницата и да купя някакво месо за вечерята на Пол — да компенсирам изгорелите пържоли и замразените храни. Думата „месо“ се загнездва в главата ми. Месо. Плът. Кръв. Искам да повърна.

Стига, си казвам, стискам корема си през роклята и завъртам кожата около пъпа си.

Влизам в месарницата и веднага усещам миризмата на кръв, металният й вкус залепва за гърлото ми. Усещам как отвътре в мен се надига вълна на паника, затова заставам тихо на опашката и използвам техниката за дишане от курсовете по йога. През дясната ноздра и през устата. Или трябваше през лявата?

— Госпожо Симъндс — казва месарят стряскащо силно, — какво мога да направя за вас?

Извадена от медитацията си и хвърлена в реалността, бързам да кажа:

— Ъ-ъ… една пържола, моля. Нека е котлет.

Ще направя и салата.

Той ме поглежда безизразно.

— Само една? Сама ли ще бъдете на вечеря? — се засмива и лицето под тъпата му бяла шапка почервенява.

Изглеждам го зверски, но се сепвам и се опитвам да се засмея, да покажа на другите жени в магазина, че разбирам от шеги. Ала когато казвам: „Да, Джордж Клуни ме заряза отново“, усещам, че звучи ужасно фалшиво.

Изваждам портмонето от чантата, плащам поисканата огромна сума и се връщам вкъщи да свърша някаква работа.

Вече е пет часът и Пол ще си дойде всеки момент. Тази мисъл ме кара да затракам по-бързо по клавиатурата. Ще работя още около час, после ще се заема с домашните задачи. Сега не мога да спра. Трябва да продължа да работя. Ако спра, ще се върна при бебето. Разсейвай се, разсейвай се, разсейвай се.

Благодарна съм на Бог за работата си. Започнах като редактор преди десет години. Имам приятелка, която работи в издателство и един уикенд, притисната от срокове, ме помоли за помощ. Винаги съм обичала да пиша, особено в колежа, но за тази работа — да превърна някакви юношески драсканици на футболист в сърцераздирателна история — се наложи здравата да запретна ръкави. Оказа се, че имам талант и тя ми даде още работа.

Днес съм по средата на книга за един разпаднал се брак. Мъката, вината и облекчението на млада актриса взимат връх над раздялата със съпруга й — нейната детска любов — и някогашния оптимизъм (безпочвен, както се оказва), свързан с техния брак. Не познавам въпросната актриса, нито историята й, това си е работа на писателите. Ако книгата е посветена на голяма звезда, те прекарват часове, понякога седмици с тях, измъквайки всяка малка подробност, всяко чувство. Аз не съм от този отбор. Повече приличам на победител в „Екс-фактор“. По-голямата част от онова, което чета, е базирана на публикации в списания и вестници, а аз поправям и полирам, докато нещата започнат да звучат като истинска история. Не е особено удовлетворяващо, но когато работата е спешна, свързана с неочаквана новина в медиите — смърт, скандал, успех, се прави по този начин.

Работата е тежка и понякога, когато се случва да лея пот над всяка дума, проклинам милионите хора, които купуват мемоарите на разни знаменитости само заради поместените вътре снимки.

Но тези неща се плащат добре и това са си мои собствени пари. Пол смята, че работата е под възможностите ми, но за мен е важно, че мога да я върша от къщи и че съм анонимна.

Никой не знае коя е Ема Симъндс, въпреки че думите ми се продават по целия свят на десетки езици. Името ми никога не се появява на корицата на книгата. И така искам да си остане. Пол твърди, че хората трябва да знаят коя съм, но аз се смея на това.

Не, въпросът е в самата работа. Той си има достатъчно грижи, да не говорим за доктор Бийчъм и неговите интриги. Тревожи се много повече, отколкото показва, и аз непрестанно се опитвам да повдигам самочувствието му. Повтарям му колко добър преподавател е и колко много го обичат студентите му. А когато това не работи, му припомням как спаси живота ми и това винаги го кара да се усмихва. Не знам дали наистина си спомня онези първи дни през деветдесетте години, когато се опитвах да събера отново парченцата от живота си. Бях негова студентка, но прекалено стара и много по-различна от другите, за да се включа в техните групи. Тогава се появи Пол. Още през първия семестър положих специални усилия да го впечатля, но той се влюби в мен чак през последната ми година в университета. Стана много сложно, защото той беше мой ментор и учител, но за мен това нямаше значение. Тогава си мислех, че доктор Пол Симъндс има отговор за всичките ми проблеми.

Той беше двайсет години по-голям от мен, умен, забавен, чудесен по своя си сух академичен начин. Неженен, с неизгладени ризи, различни чорапи и напълно погълнат от работата си.

— Ти направо ме омагьоса — му казвам често и той се смее.

— Аз ли? Аз не мога да омагьосам никого — брани се той.

Но това е самата истина. Когато започне да говори за своите си неща, той направо те приковава към себе си. Поне мен. Имах чувството, че говореше само на мен. По онова време лекциите му и психологията на Шекспировите трагични героини бяха целият ми свят. Можех да седя там и да го слушам безкрай с усещането, че разбира мен и онова, което живее в обърканата ми глава. Дори си мислех, че може да ме направи по-добър човек. Горкият Пол. Каква отговорност стоварих на плещите му!

Той казва, че си е паднал веднага по мен, но и двамата сме наясно, че гледа на историята ни през розови очила. Истината е, че в началото той бе поласкан от интереса ми към лекциите му, а после прояви симпатия към усилията ми с есетата и с живота в колежа. Взе ме под крилото си като проблемното дете на факултета. Горкият Пол. Нямаше и най-малка представа с какво се захваща.

Следвах го из кампуса като сянка и при всяка негова лекция сядах на последната банка само за да слушам гласа му. Студентите от моя випуск веднага разбраха каква е работата; щом ме видеха, започваха да се ръчкат в ребрата и да подмятат шеговити забележки по мой адрес.

Накрая дори и Пол осъзна, че нещата излизат от контрол, и се опита да говори с мен за поведението ми, изтъквайки професионалната си отговорност и насочвайки ме със съвети да си намеря приятел на моите години. Много сладко.

— Ема — каза ми той, — аз съм достатъчно възрастен да ти бъда баща.

Ако бях споделила с Джуд, щеше да каже, че именно това е причината да се влюбя в него, но не можех. По онова време майка ми не беше част от моя живот. Нямаше причина да обяснявам някому, че за мен Пол беше спасително пристанище и нямах намерение да го пусна да си отиде. По-късно той ми призна, че именно моята уязвимост го е привлякла към мен. Усетил, че имам нужда от него повече от всяка друга жена.

Колко романтично! Не като първата ни тайна среща в едно мръсно ресторантче за къри с прашни тапети и подрънкващ ситар, на чийто фон декларирахме любовта си. Пол трябваше да крещи, за да го чуя.

Наложи се да изчакаме, докато завърша, за да можем да се срещаме открито, но така или иначе всички вече знаеха. Поддържахме развиващия се шепнешком университетски скандал цели два семестъра, накрая Пол предложи да си потърси друга работа, за да можем да започнем на чисто.

— И по-добре да не казваме, че си била студентка, когато сме се влюбили — каза той. — Да не разлайваме кучетата.

Винаги съм намирала тази сентенция за глупава. Да не разлайваме кучетата. Защото те неминуемо започват да лаят, нали?