Фиона Бартън
Детето (24)

Двайсет и четвърта глава

2 април 2012 г., понеделник

Кейт

Кейт движеше бързо ръката си, записвайки всяка дума на жената от другата страна на масата, без да сваля поглед от нея. Нямаше нужда да задава въпроси, само от време на време подтикваше разговора там, където й трябваха повече подробности. Когато разказът стигна момента на прибиране от болницата, Анжела забави темпото.

— Сигурно ви е било много трудно да се върнете и да видите празната детска стая.

Анжела кимна бавно.

— Стояхме дълго в стаята на Алис. Но нея я нямаше. Не успя да стигне до нея. Имаше само легло и въртящи се животни над него. Вътре беше празно.

— Какво направи полицията, за да намери дъщеря ти? — попита Кейт.

— Обичайните неща — отвърна Анжела, уморена от разказа си. — Издирване, конференции по новините, разпространяване на информацията из цялата страна.

— Но не е имала заподозрени? Сигурно е имало много хора в болницата?

— Да, но никой не каза нищо — отвърна Анжела. — Никой не я бе видял. Сякаш се бе изпарила.

Тя млъкна за момент, после добави:

— Сигурно знаете, че след две седмици дойдоха у дома и ме попитаха какво съм чувствала към Алис.

— Какво си чувствала? Защо са задали такъв въпрос? — попита Кейт, макар да знаеше отлично защо. — Колко ужасно!

Анжела я погледна с благодарност за последния коментар и кимна.

— И аз така си помислих. Но може би някоя от сестрите е казала нещо за мен. Бях толкова замаяна от лекарствата след раждането, че наистина не знаех какво правя. Може би не съм й се сторила достатъчно майчински настроена. Полицията непрекъснато ме питаше защо съм я оставила сама.

— Какво им отвърна? — запита Кейт.

— Казах им, че е заспала и ми се е сторило безопасно.

— Разбира се — каза Кейт. — Боже, ако бебето не е в безопасност в родилния дом, къде другаде може да е?

Сълзите потекоха по лицето на Анжела. Джо извади от чантата си салфетка и й я предложи.

— Какво според теб й се е случило, Анжела? — попита Кейт.

Възрастната жена уви салфетката около кокалчетата на пръстите си и затвори очи.

— Някой я е отвлякъл. Нямаше ме десетина минути и през това време някой е влязъл, вдигнал я е от кошчето и я е взел.

— Кой би могъл да направи такова нещо?

— Не знам — въздъхна Анжела. — Непрекъснато чуваме за нещастни жени и зли хора, които отвличат бебета. Но нямам представа кой може да го е направил. Бих дала всичко, за да разбера.

Двете жени останаха мълчаливи за момент, съсредоточени в напитките си. За удивление на Кейт, Джо заговори.

— Защо мислите, че откритото дете в развалините е вашата Алис, госпожо Ървинг?

Кейт преглътна раздразнението си. Искаше тя да зададе този въпрос, но не можеше да спре Джо насред интервюто. Опита се да го предупреди с поглед, ала той бе насочил цялото си внимание към Анжела, взимайки пример от своята учителка. Анжела го погледна със симпатия.

— Имате ли някаква връзка с Улуич? — продължи той. — Познавате ли някого от този квартал?

— Ще ми се да познавах — отвърна жената. — Но никога не съм била там. Мога да кажа само, че усетих нещо, докато четях във вестника за намерения скелет. Нещо вътре в мен ми каза, че е Алис. Знам, че звучи откачено, но така го усещам.

Кейт изпъшка безгласно. Няма връзка, няма следа. Струваше й се малко вероятно Алис да е бебето от Хауард стрийт. Но не искаше Анжела да види разочарованието й. Хвана ръката й и каза:

— Изобщо не е откачено.