Фиона Бартън
Детето (8)

Осма глава

22 март 2012 г., четвъртък

Кейт

Петер, строителният работник, й звънна на следващата сутрин. Беше напрегнат, явно му беше трудно да се изразява на чуждия за него език.

— Госпожица Уотърс? — каза той. — Аз съм Петер. Джон ми каза, че сте искали да говорите с мен.

Кейт стисна телефона малко по-силно. Не вярваше, че човекът ще я потърси.

— Много ти благодаря, че се обади, Петер. Сигурна съм, че още си в шок от случилото се.

— Наистина съм в шок — отвърна той. — Откъде разбрахте за мен?

— Ами… полицията ми даде информация за разследването — отговори бързо Кейт. Мъжът от другата страна на телефона очевидно беше напрегнат и тя не искаше да го тревожи допълнително. Щеше да мине по-лесно, ако поговореха очи в очи. Тогава би могла да пусне с пълна сила своя чар. — Виж, трудно е да говорим за това по телефона. Може ли да се срещнем, Петер? Ще дойда където ми кажеш.

Той се поколеба.

— Добре — отвърна накрая. — Но само за малко. В момента живея у един приятел. Намира се на „Шепърд Буш“. Може да се срещнем наблизо. Например в кафенето до гарата?

— Разбира се. Аз също съм наблизо. Мога да бъда там след половин час. Така добре ли е?

Кейт вече взимаше чантата си от облегалката на стола, когато Гордън Уилис вдигна поглед към нея. Незнайно как, но успяваше да подслуша всеки разговор. В това отношение беше истински талант. Тя бе споменала полицията и бе предизвикала ревността му.

— Какво си надушила? — попита той. — Трябва ли да знам нещо?

— Не. Просто мъртво бебе в Улуич. Прочетох информацията в „Стандарт“ — каза тя, омаловажавайки нещата, за да предотврати евентуална намеса. Криминалният репортер беше известен крадец на идеи и си умираше да сложи своето име под работата на друг колега.

— Да, видях заглавието — каза той. — Ченгетата мислят, че е стара история.

— Реших да хвърля един поглед. Може да излезе интересна човешка история.

— Женски работи — заключи той и се върна към кръстословицата си.

Кейт влезе в кафенето и веднага го забеляза. Той седеше пред бутилка кока-кола. Беше слаб като скелет и с толкова бяла кожа, че вените под нея се виждаха. Видя я, докато приближаваше, стана и й подаде ръка. Беше толкова студена, че тя потръпна.

— Благодаря ти, че дойде, Петер. Оценявам го — каза сърдечно тя, когато седнаха. — Просто искам да съм сигурна, че ще предам всички подробности вярно, заради бебето.

Подходът се оказа правилен. Очите на Петер се напълниха със сълзи и той сведе поглед към скута си.

— Беше толкова мъничко. Едва го различих в прахта — каза той на чашата с кока-кола. — Нямах представа какво гледам. После видях…

Кейт моментално запамети думите и започна да оформя представянето в главата си.

— Какво те накара да копаеш точно там? — попита тя, изтласквайки мисълта му от мъртвата точка към нови хоризонти. — Разкажи ми как мина за теб онзи ден.

Петер неуверено започна да разказва. Шефовете му наредили да почисти пътя за багера.

— Беше трудно място. Джон ни каза, че сградите са много стари и бетонът останал в земята. Основите де. Под цветята. Валеше и обувките ми се хлъзгаха в калта. Помня, че се смеехме с багериста, защото и двамата паднахме… — каза той и се сви от собственото си лекомислие в онзи момент.

— Всичко е наред, Петер — каза Кейт. — Не си проявил неуважение. Случило ти се е нещо смешно, после си разбрал какво става. Не можеш да го промениш.

Работникът кимна с благодарност и облегна лакти напред, достигнал до кулминацията на историята си.

— Местех една голяма бетонна кашпа. Момчето с фадромата се качи в машината, за да мине през прохода. И тогава го видях. Беше заровено дълбоко, но докато се опитвах да преместя кашпата, бях изкопал доста. Бръкнах с ръка…

Гласът му секна, той скри лице в напуканите си червени ръце и се разплака.

Кейт му подаде евтина салфетка, прекалено тънка и прозрачна, за да попие каквото и да било. Докосна внимателно ръката му и каза:

— Моля те, Петер, не се разстройвай. Ти нямаш вина за това. Може би сега ще погребат детето както трябва.

Петер вдигна очи.

— Така казва и моят свещеник. Че може да е за добро.

— Имаше ли нещо до бебето? Играчки, дрехи? — попита тя с надежда за повече подробности, които биха направили това бебе реално за читателите. Беше научила, че хората не обръщат внимание на анонимни скелети.

— Не, не видях нищо. Имаше парчета хартия. Дребни, като конфети, според шефа ми. След като извадих първата кост, повече не можах да погледна натам.

— Сигурно е било ужасно за теб — каза Кейт и отпи от чая си, хвърляйки бърз поглед към часовника. — Как ще се прибереш? Да ти извикам ли такси?

Петер поклати глава и стана.

— Предпочитам да повървя пеша. Надявам се това да ме разведри.

След като плати сметката и произнесе на глас фамилията на Петер, за да е сигурна, че я е записала вярно, тя се запита може ли да пусне историята във вестника. Трябваше да се подготви добре, преди да я постави на бюрото на Главния. Защото нямаше много за казване — един труп и ридаещ работник. Но реши, че трябва да я напише, пък тогава щеше да види какво щеше да каже Тери.

Статията се появи следващата събота в долния ъгъл на последната страница на вестника. Кейт успя да изстиска петстотин думи от голите факти, насичайки сълзливата изповед на Петер с малко цвят от Хауард стрийт и болкоуспокояващите думи на полицая за „продължаване на следствието“. За да въвлече читателите в завръзката, материалът завършваше с въпрос: „Кое е бебето под развалините?“. Редакторът реши, че това е подходящо за заглавие. Но тя не остана доволна. Въпрос вместо заглавие беше признание за провал, поне тя така го възприемаше. Означаваше, че не си успял да откриеш фактите, затова питаш. Беше убедена, че може да направи повече, но трябваше да изчака разследването на полицията, за да продължи да души.

Знаеше също, че трябва да потърси и други истории, да държи името си във вестника, за да не забрави Главния, че тя съществува.

Но не можеше да прогони от ума си образа на увитото във вестник бебе. Не можеше да го изхвърли като боклук.