Фиона Бартън
Детето (25)

Двайсет и пета глава

2 април 2012 г., понеделник

Ема

Изминаха две седмици, а още никой не е почукал на вратата ми. Прекарах много, прекалено много време да гледам през прозореца в очакване обвинителите ми да се появят. Най-вече полицаите, но има и друга вероятност. Смешно, когато си помисля за полицаи, си представям едновремешния „боби“ да крачи по алеята със заповед за арест в ръка. Както беше тогава. Понякога ми се ще най-после да дойдат. Да ме извадят от този ад. Но никой не идва. Стоя до прозореца и се опитвам да се накарам да се кача горе и да поработя. Тялото ми обаче не се подчинява. Пуснало е корени на това място. Мястото на моя срам. Обратно към началото.

Пол се тревожи за мен. Виждам го в очите му, чувам го в гласа.

— Кога за последно беше при доктор Красавец? — ме попита тази сутрин. Това е малката ни шега. Доктор Красавец е доктор Брентън — прекрасното ми джипи — но със смешния му прякор ни е по-лесно да говорим за „състоянието ми“.

— Отдавна — отвърнах аз. — Няма да е лошо да си взема час.

— Чудесна идея, Ем. Напоследък си доста по-добре, но може би трябва да ти погледне лекарствата.

Ето така си говорим за моя проблем. Сякаш става дума за главоболие или нещо безобидно. И няма от какво да се срамуваме.

Няма да си запиша час. Не искам да създавам трудности, но когато отида да ми презавери рецептата, доктор Красавец обича да ме пита как се чувствам, а сега не искам да отговарям на този въпрос. Миналия път не бях добре и той ми каза, че иска да се прегледам при друг лекар — при „специалист“, така каза — но аз обясних, че нямам нужда от специалист. Добре съм си с него, защото сядам и двамата разговаряме някакви си осем-десет минути, след което той ми дава рецепта.

Специалистът ще иска да знае за взаимоотношенията ми с близките. Ще пита как се чувствам заради липсата на баща в живота ми и заради Джуд. Ще трябва да споделя, че като тийнейджър издирвах баща си, а аз не искам. Защото не мога да му разкажа цялата история. Едното ще доведе до другото, а това означава да повдигна цялата мрежа.

Опитах веднъж вкъщи, за всеки случай. Чувам се да казвам: „Всичко започна с Уил“. Започна преди това, но появата на Уил сложи началото на разбулването на мистерията.

И вече съм в опасната зона.

В деня, когато реших да издиря баща си, се скарах с Джуд. Уил обърна нашия свят с краката нагоре. Джуд беше напълно погълната от него. Той просто сграбчи живота й в ръцете си и го сложи в малкия си джоб. Моя също. Не можехме да направим нищо, нито да отидем някъде, без да попитаме какво мисли той и иска ли да дойде с нас.

Тя не спираше да си пее в банята, помня аромата на олиото й за вана, помня как насищаше въздуха дори в коридора. Но се научих да не обръщам внимание, когато ме викаше да отида при нея — отхвърлях с удоволствие предложенията й за мир. Тя говореше само за него. Питах се колко от клиентите й отиват в затвора заради глупавата й фиксация.

Споделих с Хари, а тя ми каза, че Джуд действа като фен на рок група. Това не ми хареса. Не ми хареса да нарича майка ми „групи“^[1].

Аз можех да говоря гадни неща за нея, но не и другите.

Не казах на Хари, че съм чула Джуд да казва на новата ни съквартирантка — Барбара от кантората й — как спала за пръв път с Уил на училищния майски бал. Барбара заяви, че й звучи романтично, но на мен ми прозвуча евтино. Мама беше възрастна и не й отиваше да говори такива неща.

Джуд се променяше. До този момент беше много сериозна и съсредоточена върху „важните неща в живота“ и аз си мислех, че спадам към тази категория. Имаше големи планове за мен — министър на нещо си, хирург, нобелов лауреат — тези неща бяха споменавани в рамките на шегата, но аз знаех, че очаква много от мен.

Нашата връзка беше „зряла“, както я наричаше тя. Това означаваше, че коментирахме всичко — политиката, новите книги и филми, които тя бе гледала, случаите от адвокатската й практика и ужасните условия, в които хората бяха принудени да живеят заради авторитарни държавни служители. Не говорехме за поп звезди или момчета. Това беше в другия ми свят. В стаята ми или на мобилния. С мама комуникирах в кухнята. Но внезапно тя изгуби интерес към мен. Беше заета със себе си, да си избръсне краката или да търси из чекмеджетата на скрина подходящи бикини към сутиена си, ровейки из тонове бельо.

Една вечер се появи в кухнята за инспекция на новата си рокля, докато си пишех домашното.

— Какво мислиш, Ема? — попита ме тя.

— Не си ли малко възрастна, за да ходиш без сутиен, мамо? — попитах, използвайки забранената думичка „мамо“. В онзи момент я мразех. Тя изглеждаше толкова красива и преливаше от щастие, но това нямаше нищо общо с мен. — Жената в горната част на улицата, онази, която Уил харесва, никога не носи сутиени и изглежда ужасно — добавих аз.

— Ти, малка кучко — спусна се към мен Джуд. Никога не ме бе наричала така. Предполагам, че до този момент не се бе налагало. Аз също се променях.

Джуд излезе и затръшна вратата след себе си. Аз отидох до телефонната кабина в края на улицата. Беше почти осем часът и кабинката се гушеше в тъмното петно между двете улични лампи. Вътре имаше само една стара електрическа крушка, която осветяваше смърдящата на пикня и джойнт кабинка в никотиново жълта светлина. Бетонният под, изглежда, никога не изсъхваше, по ъглите имаше петна, сякаш последният, който ги беше използвал, току-що си бе вдигнал ципа и бе излязъл. Но аз обичах телефонната кабинка. Тя беше моето лично пространство. В коридора у дома имаше телефон, беше закрепен на стената, но всеки разговор изглеждаше като публична изява, която Джуд слушаше, и при желание от нейна страна се намесваше.

Подредих монетите на металния рафт под апарата и набрах номера.

Попитах бащата на Хари може ли да говоря с нея. Бях много любезна и винаги използвах глас, подходящ за разговор с възрастни. Той мразеше да я търся, докато си учи и пише домашните, но аз знаех и казвах, че я търся във връзка с учебния материал. Баща й все повтаряше, че не се сеща какво толкова имаме за разговор, след като цял ден сме били заедно в училище, но в крайна сметка отстъпваше.

Чух стъпките на Хари да кънтят по стълбата, после и гласа й — висок и сърдит:

— Татко, стига си подслушвал. Разговорите ми са лични.

Когато й казах, че Джуд ме е нарекла кучка, тя се развълнува. Обичаше да слуша за неволите на другите.

— Писна ми и от Джуд, и от Уил — въздъхнах страдалчески.

— Да… — каза тя, но знаех, че не е на същото мнение. Тя беше тайно или не толкова тайно влюбена в Уил. Все повтаряше, че бил секси.

— Хари! Та той е старец — ядосах се аз, когато ми сподели за пръв път.

Не й казах, че думата „секси“ свиваше стомаха ми на топка. Опитвах се да мразя Уил, защото объркваше живота ни, но ми харесваше, когато ми намигаше или ми се усмихваше тайно. Не можех да му устоя.

Сигналът наруши мислите ми, информира ме, че са минали още три минути от разговора и аз пъхнах останалите десет пенса в процепа, за да можем да обсъдим социалния живот на Хари.

Помня как веднъж Хари сви пет паунда от джоба на баща си, за да си купи нова блуза. Открадна, за да впечатли Малкълм Бейкър, последната й любов. Явно й се бе усмихнал в автобуса и сърцето й бе затанцувало блус в синхрон с неговото в близката младежка дискотека.

За мен любовта си оставаше нещо от страниците на тетрадките и дневника ми. На живо не се впусках в любовни или плътски приключения, защото не бях убедена в чара и външността си и не исках да нагазвам в тези води. Да, разбира се, имаше няколко невинни целувки зад младежкия клуб с получени от „Джаки“ — едно младежко списание — указания как точно се прави, но все още предпочитах да пиша за измислени копнежи и въздишки. Беше по-безопасно и без размяна на лиги.

А и имах ужасяващия пример на Хари, която наскоро се бе простила с девствеността си. Попитах я как става работата, след като ми сподели, че го е направила с един приятел на Малкълм Бейкър след коледната дискотека.

— Болеше ли?

— Нечовешки. Направо си е агония, но после става по-добре — каза ми тя, сядайки на втория етаж на двойния автобус.

Знаех, че вероятно не го е правила повече от веднъж, но си замълчах. Тя обичаше да се прави на по-възрастна и опитна приятелка.

— Агония? Ама наистина ли? Божичко, може би ще изчакам още малко. Искаш ли? — предложих й аз чипс с лук и двете преминахме гладко към други, по-ароматни теми.

Хари бе натиснала звънеца и бе скочила от автобуса, след като помаха на шофьора за довиждане.

Хари отдавна беше на мнение, че неудачите ми с гаджетата имат нещо общо с това, че нямам баща.

— Къде са мъжете в живота ти, Ема? Не е чудно, че избягваш момчетата — ми каза тя, когато отново се върнахме на темата. Беше около месец преди да й се обадя и да й се оплача от Джуд.

Идеята да отворя темата вкъщи беше нейна и аз я приведох в действие, опитвайки се да остана спокойна, докато обяснявах, че половината ми ДНК идва от мистериозния ми баща. Джуд изпадна в ужас.

— Но ти си имаш мен — извика извън себе си тя. — А и той няма да ти обърне внимание.

Каза ми, че той сигурно си има друго семейство и ако се появя, само ще му създам проблеми.

— Ще трябва някак да обясни на новата си жена.

Онази вечер, вечерта на големия скандал, Хари ми каза:

— Остави ги, Ема. На теб ти трябва баща. Да отидем и да го намерим.

И аз се съгласих.

С Хари изчакахме следващия път, когато Джуд не си беше у дома, и отидохме в нейната стая да потърсим сред нещата й писма и снимки на стари гаджета. Беше ме страх да не ни хване, затова изчаках до вратата, а Хари се спусна да рови. Тъкмо започнах да настоявам да зареже всичко, когато тя откри една бележка на гърба на дневника на Джуд от 1968 година. Беше подписана от някой си Чарли, имаше и адрес в Брайтън.

— Трябва да отидем там — каза Хари. — Не е далече и мисля, че времето е подходящо — додаде тя, практична, както винаги.

Всичко се движеше прекалено бързо за мен, но вече се бях съгласила и беше късно да дам на заден.