Фиона Бартън
Детето (49)

Четирийсет и девета глава

13 април 2012 г., петък

Кейт

Най-после Кейт и Джо излязоха от апартамента на Соумс и спряха на тротоара да си поемат дъх като участници в надбягване.

— Боже мой, това беше отвратително — измърмори Джо.

— Добре дошъл в моя свят — каза Кейт. — Хайде, давай да се махаме по-бързо.

Те седнаха в колата и през следващите десетина минути нахвърляха в бележниците си бележки върху разговора си с бившия собственик. Кейт реши да не вади своя горе в апартамента, знаеше, че Соумс ще си затвори устата, ако разбере, че думите му се записват. Беше включила диктофона в мига, когато прекрачиха прага на Соумс, но не беше сигурна колко от разговора беше записан и с какво качество. И тримата бяха влизали и излизали от стаите по няколко пъти. Надяваше се да има нещо полезно. Щеше да провери по-късно.

По принцип Кейт не се доверяваше на записващи устройства. Тези творения бяха твърде капризни и темпераментни за нейния вкус: заяждащ бутон, изтощени батерии, а много често вместо гласове, след това слушаше статичен шум. Затова предпочиташе стария метод с писането на ръка, наричано от онлайн поколението в занаята „аналоговия вариант“. Като млад репортер се беше изучила на бързопис от един бивш японски супержурналист. Той беше слабичък весел човечец, който си имаше забавен номер: влизаше в стаята и с летящ крак достигаше ключа и изключваше осветлението. Исак Питман я бе научил на много неща, но да записва хиляда думи в минута беше дело на нинджата.

Кейт и Джо бяха останали в апартамента два часа и половина, но паметта й беше добре тренирана и тя бе запомнила целия разговор. Това беше от изключителна важност за професията й, но вършеше добра работа и вкъщи при споровете със синовете й. „Ти не забравяш нищо, мамо — бе казал Джейк при една от последните караници, свързани с бъдещето му. — Никога не подминаваш нищо.“ И беше прав. Кейт си спомняше неща, които хората бяха казали отдавна, думите просто светваха в главата й като неонови лампи.

Соумс бе използвал няколко фрази, които бяха интересни и ключови. Тя сложи звездички на всяко изписано име в бележника си, на местата, където разговорът бе замирал и на такива важни според нея фрази.

„Обичах тези партита… Момичетата винаги бяха навити… Ако не ставаше със сладки приказки, винаги имахме подръка нашите малки помощници“, написа тя, добавяйки „Алкохол? Наркотици? Рохипнол?“.

Джо също бе извадил своя бележник и пишеше в него, но с измъчен поглед, познат на Кейт от лицата на синовете й, когато пишеха домашните си на масата в кухнята. Стив им помагаше с математиката и физиката, а тя се оправяше с есетата. Работа в екип.

— Запиши всичко, което си спомняш, Джо — каза тя. — После ще ги сравним.

В офиса тя отвори плика и извади снимките. Добави и онези, които бе взела от гардероба.

Образите бяха леко избледнели — фотографската хартия губеше свойствата си с годините — но съдържанието беше на фокус. Голи крайници, разпилени дрехи, неподвижни, безжизнени лица.

Тя ги събра набързо и ги занесе в тоалетната, искаше да ги разгледа на спокойствие.

Взря се внимателно във всяка една и с треперещи ръце започна да изучава лицата на жените и момичетата. „Всички са били нечии дъщери“, помисли си тя. „Добре че имам момчета. Как може човек да опази момичетата си от такава подлост?“

„Всички определено изглеждат дрогирани“, каза си тя, докато изследваше полузатворените мъртви очи на снимките.

— Изглеждаш толкова млада, почти дете — каза тя на едно от момичетата.

На някои снимки се мяркаше и извършителят — рамо, ръка, част от лицето на Соумс, което тя разпозна. Това бяха снимки — трофеи. Убийство, увековечено от извършителя.

Кейт се опита да проникне под повърхността, прикова очи в снимките в опит да види нещо, което би й разказало цялата история или поне парченце от нея, като плочка от мозайка. Постави ги на пода и ги разпръсна.

Нина, секретарката на новинарския блок, я завари на колене, заобиколена от десетки снимки, и на път за тоалетната спря до нея.

— Божичко, Кейт, за малко не се спънах в теб. Какво правиш на пода? Молиш ли се, или нещо друго?

Нина се радваше на слава, тя беше последният останал компютърен гений в офиса.

— Извинявай, Нина. Исках да разгледам тези снимки, без някой да наднича през рамото ми. Много са… разстройващи.

Нина приклекна до нея.

— Боже мой! Какво става тук? — ахна тя.

— И аз това се питам — отвърна Кейт. — Според мен някой е дрогирал и изнасилил тези жени.

— Ах, какво животно само! — възкликна Нина. — И си е имал собствен фотограф?

Кейт я погледна стреснато. Тя беше права. Толкова беше заета да гледа лицата на момичетата, че не съобрази простичкия факт, че в случая извършителите са били двама. Фотографът и мъжът на снимките. Това не беше селфи. Беше нагласено предварително.

— Нина — каза развълнувано тя, — ти си истинско съкровище.

Нина я погледна смутено, но и доволно.

— Радвам се да помогна с каквото мога. Сега, ако обичаш, ми помогни да се изправя.