Никълъс Спаркс
Всеки мой дъх (5)

Есенни следобеди

Искаше да звънне на Ендрю, но не биваше да се обажда от къщата заради скъпите тарифи на презокеанските разговори. Пък и синът му още не се беше прибрал — след училище играеше футбол в младежкия клуб. Тру обичаше да го гледа на тренировките. Ендрю не беше атлетичен като съотборниците си, ала беше спокоен и имаше изявени лидерски качества, по което приличаше на майка си.

Мисълта за сина му го накара да извади листовете и моливите. Излезе на задната веранда и забеляза, че хавлията на Скоти беше все още на перилата. Ендрю не беше виждал океана и затова реши да опита да нарисува безбрежната шир — не че това беше възможно.

Както винаги, нахвърли само очертания: бреговата линия, разбиващите се вълни, кея и хоризонта. Рисуването го успокояваше и докато нанасяше щрих след щрих, мислеше за Хоуп. Интересно защо толкова много го привличаше… Обикновено не се впечатляваше толкова бързо и лесно. Всъщност това нямаше значение, защото беше дошъл по семейни причини и скоро щеше да си замине.

Не беше разговарял с баща си Родни и полубратята си Алекс и Алън от две години. Причините бяха в миналото, а богатството беше допринесло за отчуждаването им. Тру беше наследил част от фермата и бизнеса на фамилията. Това не беше никак малко, но той нямаше нужда от кой знае какво. Доходите от фермата отиваха в инвестиционната сметка в Швейцария, която дядо му беше отворил след раждането му. Сметката растеше с всяка изминала година, но Тру рядко я проверяваше. От тази сметка изпращаше пари на Ким и плащаше за училището на Ендрю. Купи си и къщата в Булавайо, и това беше всичко. Беше уредил голяма част от парите да бъдат прехвърлени на сина му, когато навърши трийсет и пет. Надяваше се Ендрю да ги инвестира и да ги използва по-успешно от него.

Напоследък братята му започнаха да проявяват неприязън заради разпределението на богатството, но Тру не беше близък с тях и това беше нормално. Беше девет години по-голям от близнаците и когато пораснаха, той вече прекарваше по-голяма част от времето си в буша. Щом навърши осемнайсет, напусна фермата завинаги.

Отношенията му с Родни бяха доста сложни. Делът на Тру в общия бизнес беше проблем от тринайсет години или от времето, когато дядо му почина, но отношенията им се бяха влошили много преди това. Вероятно причината беше пожарът. Тру беше на единайсет. През 1959 година голяма част от фермата бе обхваната от огън и той едва се спаси, като скочи от втория етаж на къщата. Родни измъкна Алън и Алекс от пламъците, но Евелин, майката на Тру, не можа да се спаси.

Родни не проявяваше внимание и обич към Тру. Освен че тъгуваше по Евелин, Родни трябваше да се грижи за близнаците и фермата. След време Тру си даде сметка, че не му е било никак лесно. Пък и дядо му не помогна кой знае колко. След смъртта на единственото си дете той изпадна в дълбока депресия и едва ли не в пълно мълчание. Стоеше сред опожарените развалини и не продумваше. Когато ги разчистиха и започнаха да строят наново, седеше наблизо, гледаше и мълчеше. Понякога Тру сядаше до него, Полковника промърморваше няколко думи и толкова. Носеха се слухове за връзката между бизнеса на дядо му и възникналия пожар. Никой от семейството не разговаряше с Тру. Не проявяваха никакво внимание и съчувствие към него. Ако не бяха Тенгуе и Ануна, кой знае как щеше да преживее смъртта на майка си. Плачеше всяка нощ, преди да заспи, а денем обикаляше фермата, след като приключеше с училището и домашните задължения. След време си даде сметка, че не друго, ами точно тази изолация го беше накарала да живее в буша. Ако майка му беше жива, животът му вероятно щеше да е друг.

След смъртта й Тру помоли Тенгуе да му купи моливи и хартия за рисуване. Беше гледал майка си как рисува и започна да скицира, докато нарисува едно дърво, което приличаше на истинско. Рисуването му помагаше да се спаси от чувствата си и от потискащото отчаяние, което цареше във фермата.

Искаше да нарисува майка си, но чертите й бледнееха все повече. Портретите, които правеше, не приличаха на нея, макар Тенгуе и Ануна да го уверяваха в противното. След много неуспешни опити захвърли рисунките и се примири с поредната загуба в живота си.

Това със загубите се отнасяше и за баща му.

Докато растеше, имаше чувството, че този човек никога не е съществувал. Колкото и да настояваше, майка му не говореше за него. Дядо му пък изобщо не го споменаваше. Годините минаваха и Тру нито се сещаше, нито мислеше за него. Докато преди няколко месеца не получи писмо от баща си. То беше адресирано до фермата и Тенгуе го беше препратил в лагера в „Хванге“. Тру не го отвори веднага. А когато го прочете, помисли, че е някаква шега. След като разгледа избледнялата снимка, се увери, че писмото е истинско.

На снимката бяха млад красив мъж, прегърнал много млада жена, която като че ли беше майка му. Евелин го беше родила едва на деветнайсет. Не можеше да повярва, че е вече два пъти по-възрастен от нея. Ако, разбира се, на снимката беше тя…

Сърцето му подсказваше, че е тя.

Гледа снимката няколко дни. Друга снимка на майка си нямаше. Всички изгоряха в пожара, който погуби и нея. В главата му нахлуха спомени: лицето й, когато го завиваше и му пожелаваше лека нощ; в кухнята с жълтата рокля; на верандата, със скицника на масата; ръката й, която държи неговата, докато вървят към езерото… Дали бяха истински спомени, или плод на въображението му?

А мъжът на снимката? В писмото се представяше като Хари Бекам, американец. Роден през 1914 година и срещнал майката на Тру през 1946 година. Участвал във войната в инженерните войски и след края й се преместил в Родезия, където работел в мина в Матабелеланд. Срещнал майка му в Хараре и се влюбили. В писмото твърдеше, че когато се върнал в Америка, не знаел, че е бременна, но Тру не беше убеден в искреността му. Ако беше така, защо се беше сетил за сина си след толкова много години?

* * *

Рисува няколко часа, като се надяваше Ендрю да хареса картините. Те щяха да бъдат един вид извинение за отсъствието му.

Утре можеше да отиде на риболов. Обичаше да прекарва часове с въдиците, но през последните няколко години не му оставаше време. Обу шортите, взе хавлиена кърпа от препълнения шкаф и отиде на плажа. Водата беше много топла. Скоро вълните останаха зад гърба му. Искаше да стигне до кея, но не беше плувал отдавна и напредваше бавно. Когато го стигна, не се отказа, а се върна.

Взе душ, изплакна шортите и си направи сандвич. Отдавна не беше оставал без каквато и да е работа и не знаеше какво да прави. Огледа рисунките за Ендрю и нанесе няколко поправки. Както е казал Леонардо, изкуството спира за малко, ала няма край.

Седна с китарата на задната веранда. Пясъкът блестеше на слънцето, а синият, невероятно спокоен океан се ширеше до хоризонта. Настрои китарата, но никак не му се седеше вкъщи. Можеше да извика кола, но не знаеше къде да отиде. Реши по-късно да вечеря в ресторанта на кея, за който беше споменала Хоуп.

Докато свиреше, погледът му се рееше и накрая спря на съседската къща. Какво ли правеше тя? И защо беше тук без приятеля си?

* * *

Хоуп прегледа гардеробите и шкафовете, тъй като майка й беше помолила да вземе всичко, което й харесва. Същото се отнасяше за сестрите й Робин и Джоана. Трите бяха възпитани така, че разпределението на вещите не би било проблем. Хоуп нямаше място в апартамента и не искаше да взема много неща.

Изхвърли това-онова, като отдели любимите си очила за плуване, стар брой на „Къде са дивите животни“, ключодържател „Бъгс Бъни“, плюшен Мечо Пух, три оцветени блокчета за рисуване, картички от пътешествията на семейството и медальон със снимката на майка си. Гледаше ги, усмихваше се и знаеше, че сестрите й щяха да се чувстват по същия начин. Повечето от нещата сигурно щяха да останат в кашони на тавана завинаги. Но и не беше редно да изхвърлят спомени. Хоуп би искала да ги запази завинаги.

Може би не трябваше да идва тук преди сватбата, но имаше свободни дни и не знаеше как да ги запълни. Ако отидеше при родителите си, щеше да се разстрои заради баща си, ако останеше в Рали, щеше да мисли за Джош, а ако заминеше на Бахамските острови, Кий Уест или Париж? И там щеше да бъде сама, баща й щеше да е все така зле, а Джош щеше да е в Лас Вегас.

Колкото до предстоящата сватба, никак не й се искаше да обяснява защо е без Джош. Радваше се за Елън и за срещата с приятелките си. Те знаеха всичко една за друга и бяха шаферки на сватбите си. Линда и Джийни се омъжиха година след завършването на колежа и имаха общо пет деца. Сиена ги последва и вече имаше четири. Енджи се омъжи на трийсет и роди две близначки. Сюзън се омъжи преди две години, Елън щеше да подпише в събота…

Сюзън беше бременна в третия месец и колкото и да беше неочаквано, Елън също беше в третия месец! Елън, която не искаше да чува за сватби и деца! Години наред живя бурно и пътуваше всеки уикенд до Атлантик Сити при тогавашното си гадже, който беше наркодилър. Докато един ден намери бъдещия си съпруг — набожен инвестиционен банкер. И вече очакваше дете! Хоуп имаше чувството, че се превръща в аутсайдер — кой знае кога и дали изобщо някога щеше да се омъжи и да има деца.

Тази мисъл я плашеше. Дълго време вярваше, че „биологичният часовник“ е мит. Само че това не се отнасяше до възможността да имаш дете. Хоуп беше убедена, че ще има деца, когато му дойде времето. Не си представяше живота без деца. Едва в колежа разбра, че не всички жени мислеха като нея. Състудентката й Сенди беше споделила, че предпочита кариерата пред децата. Преди няколко години обаче я срещна с детето й в мола.

Прибра се и дори си поплака — как така Сенди имаше дете, а тя не? Сестрите й имаха деца, приятелите й също. Откакто се помнеше, Хоуп мечтаеше да гушка бебетата си, да се чуди на наследените прилики и да им се радва, докато растат. Може би нейният нос, може би големите крака на баща им или червената коса на баба й…

Хоуп планираше живота си от петнайсетгодишна: високи оценки, колеж за медицинска сестра, интересна работа и издигане в кариерата. Редом с това и малко забавления. Човек живее веднъж. Към трийсет щеше да срещне мъжа на живота си, да се омъжи и да има деца. Две деца би било чудесно — момче и момиче. Но ако нямаше този късмет, щеше да бъде доволна да има поне едно момиченце.

Появи се Джош. Изминаха шест години, а тя беше все така неомъжена и без деца. Нещо не вървеше, макар да й беше казал, че желае да се ожени и да има деца. Но шестте години минаха и заминаха.

Едно беше сигурно. На трийсет и шест не е като да си на трийсет и пет. Миналата година погледна тортата и си каза: „Колко много свещи!“. Не й беше лесно да ги духне. Не се безпокоеше, че е вече по-близо до четиридесет, отколкото до трийсет. По дух беше все още на двайсет и пет. Но на другия ден съдбата й изпрати в болницата трийсет и шест годишна бременна, която беше порязала пръста си, докато режела лук. Зашиха я с упойка и жената каза с усмивка, че не би дошла в болницата, ако бременността й не се смятала за „гериатрична“. Хоуп беше чувала израза в колежа, но в спешното отделение, където работеше, рядко идваха бременни и беше забравила за този вид бременност.

— Не звучи добре! Сякаш сте стара — отбеляза тя.

— Не че съм стара, но не е като да си бременна на двайсет. Имам три момчета и искахме момиче.

— И?

— Пак е момче. Вие колко деца имате?

— Нямам деца. Не съм омъжена.

— Имате време. На колко сте? На двайсет и осем?

Хоуп се насили да се усмихне.

— Нещо такова…

* * *

Не беше купила хранителни продукти и реши да отскочи до магазина. Отби се на сергията за зеленчуци, близо до пътя. Тя беше там, откакто се помнеше. Напълни плетената кошница с тиквички, лук, чушки, домати и маруля и взе испанска скумрия от магазина на един от близките острови. Върна се вкъщи, но изобщо не беше гладна.

Сложи продуктите в хладилника и си наля чаша вино. Отвори още няколко кашона и съобразявайки се с предпочитанията на сестрите си, подбра някои вещи, които й навяваха спомени. Прибра ги в гардероба, а ненужните остави до кофите в гаража.

Погледна часовника и за малко да се обади на Джош. Но ако му се говореше с нея, той знаеше телефона във вилата! Реши да отдели малко време за себе си и да подремне. Легна на дивана в хола и се събуди чак следобед. Някой свиреше и пееше на китара и звуците долитаха през отворените прозорци.

Надникна и видя Тру на верандата. Докато разтребваше кухнята, усети, че се усмихва. Не си спомняше кога за последен път беше харесала някого от пръв поглед. Дори го покани на кафе! Невероятно…

Напълни ваната догоре и се пъхна в пухкавата пяна. Ежедневието й беше доста натоварено и обикновено вземаше набързо душ. Ваните бяха едва ли не луксозна глезотия. Седя дълго в топлата вода и усети как напрежението я напуска.

Облече хавлиения халат и взе една стара книга от Агата Кристи. В тийнейджърските години обичаше да чете. Историята беше увлекателна и бързо стигна до половината. Слънцето потъваше на хоризонта. Не беше яла цял ден, но не й се готвеше. Обу джинси, сандали, облече блуза без ръкави, сложи лек грим и върза косата си на конска опашка. Пусна Скоти в предния двор и заключи вратата. Слезе по стъпалата към плажа. Когато семейството й беше във вилата, всички вечеряха поне веднъж в „Кланси“. Защо да не спази хубавата традиция?