Никълъс Спаркс
Всеки мой дъх (2)

Тру

В утрото на девети септември 1990 година Тру Уолс огледа небето, което пламтеше на хоризонта. Земята под краката му беше напукана, а въздухът — сух. Не беше валяло повече от два месеца. По ботушите му лепнеше прах, докато крачеше към двайсетгодишния си пикап. Той също беше потънал в прах. Един слон кършеше клони от дървото до оградата с електрическа жица по горния й край. Тру не му обърна внимание — това беше част от родната картина. Прародителите му бяха пристигнали от Англия преди повече от век и всичко му беше добре познато. Той беше слаб, тъмнокос, с бръчки около очите заради примижаването срещу яркото слънце. Вече на четиридесет и две, Тру понякога се питаше дали изборът да живее в буша е негов, или бушът го беше избрал.

В лагера беше тихо. Най-добрият му приятел Роми и другите гидове бяха заминали за главния лагер с туристи от цял свят. Работеше от десет години в националния парк „Хванге“. Преди това беше водил живот на номад, като сменяше местоработата си на две години и трупаше опит. За голямо учудване на дядо си, винаги избягваше местата, където се ловуваше. Дядо му не беше служил в армията, ала всички му казваха Полковника. Той твърдеше, че е убил повече от триста лъва и леопарда, докато охранявал добитъка в огромната фамилна ферма близо до Хараре, където беше израснал Тру. Вторият му баща и братята от втория брак на майка му следваха примера на дядото. Реколтите на фермата от тютюн, кафе и домати бяха най-богатите в страната. Прадядото бил приятел с легендарния Сесил Роудс — минен магнат, политик и емблема на британския империализъм — с когото натрупали земи, пари и власт през деветнайсети век.

Полковника наследил завиден, процъфтяващ след Втората световна война бизнес и семейство Уолс било сред най-богатите в страната. Нежеланието на Тру да участва в дадения наготово бизнес, както и да води охолен живот, било необяснима загадка. Преди да умре, дядото посетил един от резерватите, в които работел внукът му. Макар да прекарал нощта в главния лагер, той бил шокиран от условията на живот, при които живеел Тру. Огледал колибите, в които нямало телефон и електричество, а само газова лампа и минихладилник, включен към общия генератор. Внукът му не се нуждаел от лукс — особено когато паднела нощта и небето се превръщало в купол от звезди. В предишните лагери спял в палатка, а в този поне имало течаща вода и душове в обща баня.

И така, тази сутрин Тру взе китарата в очукания калъф, кутията с обяда и термоса, рисунките, които беше направил за сина си Ендрю, и раницата с дрехи, тоалетни принадлежности, блокове за рисуване, моливи и паспорта си. Щеше да отсъства една седмица и едва ли щеше да се нуждае от нещо друго.

Паркира пикапа под един баобаб. Някои от колегите му обичаха месестите сухи плодове на дървото. Ядяха ги с каша за закуска, но Тру не харесваше вкуса им. Остави раницата на предната седалка и провери дали не е забравил нещо в откритата задна част на автомобила. В семейната ферма работеха около триста души, които едва припечелваха, и инструментите току изчезваха, колкото и да ги пазеха. Сложи черните очила и огледа седалката с раницата, китарата, писмото и снимката от Америка, самолетните билети и паспорта. Зад него беше заредената пушка, в случай че пикапът се повреди и се окаже сам сред буша — най-опасното място на света, особено нощем. В жабката винаги имаше компас и фенерче. Палатката беше под седалката. Тя беше малка и я разпъваше в откритата част на пикапа, където беше по-безопасно, отколкото да спи на земята.

Ставаше все по-горещо и единственият климатик беше „две-двайсет“: два отворени прозореца при скорост двайсет мили. Тру беше свикнал с горещината. Беше с вечните трекинг панталони, които с времето ставаха все по-удобни и по-удобни. Плътният им плат и ботушите бяха спасили живота му преди време, когато отровата на една черна мамба щеше да го погуби.

Минаваше седем часа и му предстоеше доста работа през следващите дни. Отвори портата, вкара пикапа и веднага я затвори, за да попречи на някоя група лъвове да влезе и да прави компания на гидовете, както се беше случило веднъж в югоизточната част на страната. Не знаеха как да постъпят и дълго чакаха животните да си тръгнат.

Подкара пикапа по чакълестия неравен път. Щеше да пътува до ранния следобед, но той беше свикнал. Слънцето мигаше през разпокъсаните облаци над дърветата. Лъчите му проблеснаха в лилавата гръд на една жълтоклюна гарга, която литна от клоните вляво. Два глигана минаха пред колата, заобикаляйки семейство павиани. Беше виждал тези животни хиляди пъти и въпреки това се чудеше как оцеляваха сред хищниците. Природата имаше свои застраховки. Животните в низините на хранителната верига раждаха повече. Зебрите бяха бременни почти през цялата година. Лъвиците се съвкупяваха повече от хиляда пъти за всяко лъвче. Еволюционният баланс продължаваше да учудва Тру.

Туристите често го питаха за най-интересното, което някога е виждал. Споменаваше за нападението на черния носорог, за мъчителното раждане на майката и появяването на новороденото жирафче, за малкия ягуар, който мъкнеше два пъти по-голям глиган към върха на едно дърво сред глутница ръмжащи хиени, надушили кръвта, и за изоставеното от своите диво куче, присъединило се към глутница чакали или към онези, които беше гонило и нападало.

Беше ли възможно всеки ден гледките и преживяванията да са различни? И да, и не. Минаваше по познатия път, по същото време и в същия сезон, но животните бяха винаги различни. Обикаляха водните източници, наблюдаваха, ядяха, спяха, съвкупяваха се и така оцеляваха ден след ден.

Покрай колата мина стадо импали. Гидовете се шегуваха, че те са като „Макдоналдс“ сред буша: бърза храна в изобилие. Бяха навсякъде и на туристите им омръзваше да ги снимат. Тру намали скоростта и се загледа в грациозните им, невероятно високи и едва ли не балетни скокове над едно паднало дърво. Всъщност те бяха толкова важни, колкото и голямата петорка — лъвът, леопардът, носорогът, слонът и водният бивол. А дори и голямата седморка с хиената и гепардът, от които се интересуваха туристите. Лъвовете се забелязваха лесно, особено през деня. Те спяха по осемнайсет-двайсет часа на сянка и избягваха да се движат. Преди години Тру водеше нощните обиколки. Някои бяха доста опасни, а други бяха възпрепятствани от огромните, заслепяващи облаци прах, които вдигаха подгонените от лъвовете стада биволи, зебри и гну. Не се виждаше нищо, Тру спираше джипа и за свой ужас два пъти се беше оказал притиснат между стадо лъвове и плячката им.

Пътят ставаше все по-труден. Колата бавно лъкатушеше към Булавайо, втория по големина град, където живееше бившата му съпруга Ким и синът им Ендрю. Тру си беше купил къща там след развода. Още от самото начало беше ясно, че връзката им няма да просъществува. Бяха се запознали в един бар в Хараре. След време Ким сподели, че била привлечена от екзотичния му вид. Вероятно и фамилното му име беше допринесло за интереса й към него. Тя беше осем години по-млада, красива, непринудена и чаровна. Връзката им постепенно се задълбочи и двамата прекараха шест седмици заедно. Дойде време Тру да се върне на работа, но Ким беше бременна. Ожениха се и за да е по-близо до Булавайо, той започна работа в „Хванге“. Роди се Ендрю и Ким се надяваше, че Тру ще намери работа, която да не го принуждава да отсъства седмици наред. Но той продължи да работи като гид, тя срещна друг и след по-малко от пет години бракът им приключи. Запазиха добри, че дори и по-добри отношения след развода. Когато вземаше Ендрю, разговаряха като стари приятели. Ким се омъжи, роди дъщеря на втория си съпруг Кен и на последната среща с Тру му каза, че пак е бременна. Кен работеше във финансовия отдел на „Еър Зимбабве“, ходеше с костюм и се прибираше всяка вечер. На Ким това й харесваше и Тру се радваше за нея.

Колкото до Ендрю…

Той беше на десет и единственото хубаво нещо в този брак. Когато беше на няколко месеца, Тру се разболя от паротит и се оказа, че повече не може да има деца, но той и без това нямаше желание. Ендрю беше всичко за него. Рус и с кафяви очи, той приличаше на майка си. Тру беше закачил на стените на бараката си портретите му. Рисуваше го след всяко посещение. Сред рисунките бяха и снимките, които Ким му даваше, и на които се виждаше как Ендрю расте и се променя. Поне веднъж седмично Тру рисуваше нещо, което беше видял в буша — обикновено някое животно, но в повечето случаи рисуваше сина си по спомен от последното посещение.

Животът му не беше лесен, особено след развода. През шестте седмици, в които работеше, не виждаше Ендрю. Нямаше телефонни разговори, срещи, футболни мачове и черпене със сладолед. Следваха две седмици, в които Ендрю оставаше при баща си в къщата му в Булавайо. Тру го водеше и вземаше от училище, приготвяше му обяд и вечеря, помагаше му за домашните. През уикендите правеха това, което искаше синът му. Може и да не беше с Ендрю всеки ден, но обичта на Тру беше дълбока и неизпитвана досега.

Вдясно от пътя кръжаха два мишелова. Вероятно бяха видели недоядена мърша. Напоследък животните страдаха от дългата суша — малките водоизточници бяха пресъхнали. Съвсем наблизо беше Ботсвана и огромната пустиня Калахари с нейните легендарни бушмени. Техният език, един от най-старите, с множество цъкащи звуци беше неразбираем за другите хора. Макар да живееха в невероятни лишения, бушмените бяха винаги весели и се смееха повече от всички хора, които Тру познаваше. Понякога се чудеше докога биха издържали на тежките несгоди. Носеше се слух, че правителството на Ботсвана ще нареди всички деца да ходят на училище. Това щеше да бъде краят на тази хилядолетна култура.

Африка непрекъснато се променяше. Тру се беше родил в Родезия, колония на Британската империя. Беше свидетел на гражданските вълнения. Когато беше тийнейджър, страната се раздели на Зимбабве и Замбия. Също както в Южна Африка, която се смяташе за парий заради апартейда, богатствата в Зимбабве бяха в ръцете на много малък процент от населението (почти всичките бели). Тру се съмняваше, че това ще продължи дълго, а и отдавна не обсъждаше с роднините си политиката и социалното неравенство в страната. Те бяха част от привилегированите и като всички тях вярваха, че заслужават предимствата и богатствата си, без да се замислят за бруталността на придобиването им.

Първото от малките селца, покрай които мина, беше с население от стотина души. Лагерът и селцето бяха оградени, за да са в безопасност от чужди хора и диви животни. Тру отпи глътка вода от термоса, заобиколи жена на натоварено със зеленчуци колело. Наближи мъж, който се беше запътил към съседното село. Намали, спря и мъжът скочи в пикапа. Тру разбираше езика му колкото да водят разговор. Знаеше почти свободно шест езика, два от които бяха на местните племена. Останалите четири бяха английски, френски, немски и испански. Затова беше и толкова търсен гид.

След като остави мъжа, спря до пътя и обядва в пикапа под сянката на една акация. Слънцето беше високо и животни не се виждаха. След селцата по пътя се появиха малки, после по-големи градове и в късния следобед приближи Булавайо. Беше писал на Ким кога пристига, но пощата в Зимбабве не беше редовна. Писмата обикновено се получаваха, но със закъснение.

Тру паркира зад колата на Ким и почука на вратата. Тя го беше очаквала, тъй като веднага отвори. Прегърнаха се, а Ендрю затича по стълбите и скочи в разперените ръце на баща си. Тру знаеше, че един ден синът му щеше да реши, че е много голям за такива прегръдки, и го притисна с всички сили, наслаждавайки се на несравнимата радост на близостта му.

* * *

По-късно вечерта Ендрю попита:

— Мама ми каза, че ще ходиш в Америка, така ли е?

— Да. Само за една седмица.

— Не искам да ходиш.

Тру го прегърна.

— Много ще ми липсваш.

— Тогава защо ще ходиш?

Е, там беше въпросът. Защо след толкова време получи това писмо и самолетния билет?

— Отивам да видя моя баща.

Ендрю премигна. Русата му коса блестеше на лунната светлина.

— Папа Родни?

— Не. Отивам да се срещна с биологичния си баща. За пръв път.

— Искаш ли да го видиш?

Да, помисли си Тру. Или всъщност не…

— Не знам — отвърна той и като че ли наистина не знаеше.

— Тогава защо отиваш?

— Защото в писмото си пише, че умира.

* * *

След като се сбогува със сина си, Тру се прибра у дома си, отвори прозорците и извади китарата. Пя и свири един час, преди да си легне.

Излезе рано сутринта. Пътищата до столицата бяха по-добри и все пак пътува почти цял ден. Лампите в голямата като палат къща, която вторият му баща Родни построи след пожара, светеха. До нея имаше още три къщи. Две за полубратята на Тру, а най-голямата беше на Полковника. Макар да беше неин собственик, Тру се отправи към къщурката до оградата, в която преди години живееха главният готвач и съпругата му. Той беше стегнал и подредил къщичката още в тийнейджърските си години. Докато беше жив, Полковника следеше дали прислугата се грижи за чистотата, но след смъртта му никой не го правеше. Всичко тънеше в прах и се наложи да изтърси бръмбарите и паяците от чаршафите, макар да беше спал и при много по-лоши условия.

Сутринта успя да се измъкне, без да срещне никого от семейството. Тенгуе, шефът на работниците във фермата, го закара на летището. Макар и побелял, той знаеше как да се справя с всякакви проблеми и при най-тежки обстоятелства. Шестте му деца работеха във фермата, а жена му Ануна готвеше на Родни. След смъртта на майка си Тру беше по-близък с Тенгуе и Ануна, отколкото с Полковника, и от цялата ферма те бяха единствените, които му липсваха.

Улиците бяха задръстени с камиони, коли, колела и пешеходци. Хаосът на летището беше още по-голям. Докато стигне Уилмингтън, Северна Каролина, Тру трябваше да сменя самолети в Амстердам, Ню Йорк и Шарлът.

Пътува около двайсет и един часа и най-накрая стъпи за пръв път на американска земя. В Уилмингтън го чакаше човек от компания за лимузини. Шофьорът се изненада от малкото багаж и предложи да носи калъфа с китарата и раницата. Тру отказа. Въздухът беше влажен, тежък, и ризата лепнеше на гърба му.

Светът зад прозорците на колата беше чужд и непознат. Равни поля с тучна зеленина, палми до борове и дъбове, трева с цвят на изумруд. Уилмингтън беше малък град в низините, с вериги магазини и местни търговски обекти, които постепенно отстъпваха място на историческия център с къщи на по двеста години. Шофьорът посочи Кейп Фиър Ривър, чиито солени води бяха осеяни с рибарски лодки. Колите, джиповете и вановете не лъкатушеха като превозните средства в Булавайо, които заобикаляха животни и талиги. Никой не вървеше пеша, нямаше велосипедисти и почти всички хора бяха бели. Светът, от който идваше Тру, беше като сън.

След час минаха по понтонен мост и спряха пред триетажна, сгушена до невисока дюна къща на остров Сънсет Бийч, до границата с Южна Каролина. Долният етаж беше само гаражи и къщата изглеждаше нелепо величествена в сравнение с къщичката до нея, пред която имаше табела „Продава се“. Шофьорът го увери, че това е правилният адрес и си тръгна. Тру дочу пулсиращия ритъм на вълните — не го беше чувал поне десетина години.

Влезе с ключа, който му даде шофьорът, и се качи на втория етаж. Обзавеждането беше като от списание — всяка възглавница и завивка бяха подредени като в очакване на снимка. През високите прозорци се виждаше задната веранда и дюните чак до океана. Трапезарията беше просторна, а дизайнерската кухня беше с шкафове по поръчка, мраморни плотове и скъпи кухненски уреди. Прочете бележката на масата, която го уведомяваше, че хладилникът и шкафовете са заредени, а ако иска да отиде някъде, може да се обади на компанията за лимузини. Ако пък го привличал океанът, в гаража имало сърф и въдици. Баща му се извиняваше, че ще дойде чак в събота следобед. Кой знае, може би той също изпитваше колебания и съмнения за предстоящата среща, но защо тогава му беше изпратил билет…

Беше вторник вечер и разполагаше с няколко дни. Разгледа къщата. Остави багажа си в спалнята. Имаше още стаи и бани, като всичко беше в изряден ред. Взе хавлиите, сапуна и шампоана и дълго стоя под душа.

Излезе на задната веранда. Въздухът беше топъл, но слънцето залязваше и небето беше на оранжеви и жълти ивици. Забеляза делфините в далечината, които си играеха сред вълните. Мина през портата и тръгна по дървената пътека към плажа. В далечния му край се мержелееха жена и малко кученце. Няколко сърфисти се носеха в близост до кея, който се врязваше като показалец в океана. Тру не беше чувал за Сънсет Бийч, нито пък се беше замислял някога за Северна Каролина и какво има там.

Отиде до края на кея. Безбрежността на океана беше невероятна. Светът също беше голям и когато Ендрю порасне, двамата щяха да го обиколят.

Бризът се усили и луната се заиздига в индиговото небе. Беше време да се връща. Отново се замисли защо баща му пристига чак в събота. Ако наистина умираше, вероятно имаше медицински проблеми и можеше да се забави и още няколко дни.

Двамата си бяха чужди и тази среща едва ли щеше да промени нещата. И все пак може би баща му щеше да успее да отговори на въпросите, които искаше да му зададе. Така и не се надяваше на нещо друго.

Взе една пържола от хладилника, намери тиган и успя да включи печката с безбройните копчета. Намери и продукти от деликатесния магазин „Мъри“, сипа си зелева и картофена салата и след като вечеря, изми чинията и чашата си. Взе китарата и седна на верандата. Попя тихо, а над главата му от време на време се спускаше по някоя падаща звезда. Мислеше си за Ким, за Ендрю и за баща си.

След обичайните сто лицеви опори сутринта опита да си направи кафе. Машината беше много сложна. Надяваше се да намери кафене и слезе на плажа. Той беше пуст. Можеше да се разхожда спокойно и не му трябваше пушка като в „Хванге“. Вдиша дълбоко странния солен въздух. Всичко му беше непознато и чуждо. Забеляза котка на дюната, в близост до строяща се вила. Котките във фермата не бяха домашни, а тази несъмнено излизаше рядко от къщи. Едно малко бяло кученце се втурна към гларусите на плажа и те хвръкнаха в миг. После подгони котката, а след малко се чу изсвистяване на гуми и то започна да вие и джафка.

В далечината забеляза жена — вероятно същата от снощи — която беше зареяла поглед в хоризонта. След кратко колебание Тру забърза към пътя. Изкачи дюната и мина покрай две големи вили, подобни на къщата, в която беше отседнал. На пътя нямаше кола, нито пък куче. Огледа се, тъй като знаеше, че ранените животни се крият, за да могат да се възстановят, необезпокоявани от хищниците.

След малко видя кученцето, свито до един храст. Едното от задните му крачета беше свито, то трепереше и едва дишаше. Тру се поколеба дали да не се върне и да извика собственичката му. Свали черните очила и клекна. Протегна ръка и каза:

— Ей, как си?

Говореше бавно и тихо. Кученцето подуши ръката му и направи няколко плахи крачки. Тру го огледа внимателно и видя, че няма кръв. На врата му висеше табелка с името Скоти.

— Здрасти, Скоти! Хайде да отидем на плажа! Идваш ли?

Скоти куцукаше, но едва ли имаше нещо счупено. Тру го вдигна и след малко приближиха жената, която изглеждаше по-хубава и от утрото. Блузата й без ръкави се вееше на вятъра. Красива жена с кестенява коса и с тюркоазни очи. Както винаги, когато видеше привлекателна жена, Тру тутакси бе обзет от вълнение и притеснение.