Никълъс Спаркс
Всеки мой дъх (20)

Епилог

Беше ми трудно да завърша историята на Хоуп и Тру. Не исках да описвам битката й с АЛС, нито старанието на Тру да направи живота й по-лек. Все пак написах още една глава за седмицата им в Каролина Бийч, за разговора на Хоуп с децата й, за сватбата през февруари и сафарито по време на медения месец, както и за ежегодните разходки до „Сродна душа“, където оставиха кафявия плик с историята на живота си. Накрая хвърлих написаното — то беше ненужно, тъй като онова, което бих искал да ви разкажа, е съвсем просто и кратко: Хоуп и Тру се бяха влюбили и разделили, но бяха намерили начин да бъдат заедно след много години благодарение на „Сродна душа“. Не исках да нарушавам магията на тази вълшебна приказка.

Писателят в мен не ми даваше мира, докато не разбрах как беше живял Тру, преди да намери Хоуп. Обадих му се няколко месеца преди публикуването на книгата, тъй като исках да отида в Зимбабве и да се срещна с приятеля му Роми, който беше изиграл роля, макар и малка, в любовната история с Хоуп.

Роми живееше в малко село в областта Чегуто, в северната част на Зимбабве. Навсякъде срещах въоръжени хора и се страхувах да не бъда отвлечен. Шофьорът познаваше района и избираше безопасни пътища и места за настаняване. Споменавам това, за да напомня за беззаконието, което цари в тази несравнимо красива страна.

Роми беше слаб, побелял и с по-тъмна кожа от хората в селото. Липсваше му един преден зъб, но и той като Тру се движеше бързо и пъргаво. Седнахме на пейка от циментови плочи. Представих себе си и книгата и го помолих да ми разкаже за приятеля си Тру Уолс.

— Значи я е намерил — усмихна се той.

— Взаимно се намериха.

— Колко пъти си бил в Зимбабве?

— Идвам за втори път.

— Знаеш ли какво става с дърветата, след като слоновете ги съборят? Изчезват.

— Защо?

— Термитите ги нападат. Унищожават всичко, което им попадне. Това е добре за буша, но не и за нещата, направени от дърво. Затова пейката е от циментови блокове. Та, когато се върна от Америка, Тру беше като изгризан от термити. Той обичаше да е сам, но след Америка не излизаше от стаята си, рисуваше и не ми показваше картините. Дойдеше ли септември, не искаше да вижда никого. Една септемврийска вечер — пет или шест години след завръщането му — го видях да седи и да пие. Заговорих го, седнах до него и той ме почерпи с уиски. Неговото уиски беше винаги хубаво — нали семейството му е било много богато. По едно време ме попита кое е най-трудното нещо, което съм правил в живота си. Отговорих, че не знам, тъй като животът е пълен с какви ли не премеждия. А той добави, че знае кое е най-трудното за него и че то тепърва предстои. Говореше с такава болка и тъга, сякаш душата му беше наистина проядена от термитите. Тогава ми разказа за Хоуп. Аз съм обичал няколко жени — усмихна се Роми, — но никога не съм обичал толкова силно. Когато стигна до раздялата, Тру се разплака и сърцето ми се сви от жал към дълго таената му мъка.

Гледахме как красивият здрач пада над селото и мълчахме.

— Видях го известно време след катастрофата — продължи Роми. — Знаеш ли за нея?

— Да.

— Беше в ужасно състояние, а лекарите твърдяха, че вече е по-добре! Объркваше думите и се чудех как да му давам кураж и да го разведрявам. Попитах го дали е видял Бог, когато е умрял, а той отвърна, че видял Хоуп. Измъчената му усмивка разби сърцето ми.

* * *

Когато се върнах от Зимбабве, отидох до крайбрежната вила, в която живееха Тру и Хоуп. Не исках да им дотягам повече и се разходих по плажа.

Стигнах до кея. Седнах встрани от рибарите и се загледах в океана с мисълта, че любовта на Тру и Хоуп ме беше променила. Не ги бях виждал няколко месеца и ми липсваха. Бях спокоен за тях, тъй като бяха заедно. На връщане се загледах във вилата им, но не ги видях. Смрачаваше се и небесният свод беше изпъстрен в сиво, синьо и лилаво. Луната надничаше на хоризонта, сякаш цял ден се беше спотайвала на дъното на океана.

Стигнах до края на плажа и когато се обърнах, видях, че Тру и Хоуп са излезли на разходка. Сърцето ми трепна от вълнение. Какво ли им предстоеше след чудото, което се случи? Замислих се за саможертвите в живота и за тяхната любов, която приличаше на две невидими, ала вечно светещи звезди.

Бяха спрели на края на рампата, която Тру беше направил за количката на Хоуп. Тя седеше, завита с одеяло, а той беше сложил ръка на рамото й — жест, който въплъщаваше един цял живот, изпълнен с обич. Тру ме видя и ми махна. Махнах в отговор и осъзнах, че това беше нашето сбогуване. Бяхме приятели, ала отсега насетне цялото време, което им беше останало, принадлежеше единствено и само на тях.