Никълъс Спаркс
Всеки мой дъх (16)

Кутията

Когато се събуди, небето беше синьо като яйцата на червеношийка и надничаше зад бялата пелена на облаците. Плажът блестеше. Денят щеше да бъде хубав, с изключение на студения фронт от Охайо Вали. През последните години Хоуп започваше да разбира защо през зимните месеци Флорида и Аризона са любимото място на мнозина.

Протегна скованите си крака, направи си кафе, взе душ и се облече. Не беше гладна, но опържи едно яйце и си наложи да го изяде. Облече якето, взе ръкавиците и излезе на верандата с втора чаша кафе.

Видя един мъж на плажа, който гонеше кучето си, и си спомни за Скоти. Жена в спортно облекло тичаше покрай брега и оставяше следи по пясъка. Хоуп обичаше да тича с часове, но когато роди децата, се отказа от всякакъв спорт. Съжаляваше, че не беше обръщала повече внимание на физическото си състояние. Годините й се отразяваха все повече и повече.

Отпи глътка кафе и опита да потисне вълнението си. Много скоро се надяваше да разбере дали в живота има чудеса.

* * *

Изпи кафето и пусна радиото. То също беше част от плана. Намери станция с приятна музика. Спомни си как с Тру слушаха радио в нощта, в която се любиха за пръв път.

Наля си малко вино — част от ритуала, когато отваряше тежката дървена кутия с карамелен цвят и с големи месингови панти на капака. Както винаги се загледа в красивата й резба — слонове, зебри, носорози, жирафи и леопарди. Беше я харесала на един уличен базар в Рали и щом разбра, че е от Зимбабве, веднага я купи. Джейкъб и Рейчъл скачаха в надуваемата къща в детския кът, а Джош ядеше хотдог.

— За какво ти е тази кутия? Къде ще я сложиш? — учуди се той.

— Ще видим.

Когато се прибраха, Хоуп я пъхна под леглото в спалнята. В понеделник, след като мъжът й отиде на работа, прибра в нея всичко, свързано с Тру, и я скри под кашона със стари детски дрешки на тавана.

След като си тръгна, Тру така и не я потърси. Година-две се надяваше да й остави писмо в „Сродна душа“ или съобщение на домашния телефон. Чуеше ли звъна му вечер, изтръпваше. Никога не беше той и Хоуп изпитваше разочарование, но и облекчение. Тру беше написал, че в бъдещия й живот няма място за трима, и това беше тъжната истина.

Тя не го потърси дори в най-тежките моменти от живота си с Джош. Та какво би му казала? Пък и не желаеше да разрушава семейството си и нямаше да понесе втора раздяла. Децата бяха неин приоритет и не искаше да ги лишава от баща им.

Стараеше се да пази спомена за Тру колкото може по-жив. От време на време отваряше кутията и разглеждаше съдържанието й. Следеше филмите за дивите животни в Африка, а през 1990 година попадна на романите на Алегзандър Маккол Смит, които й станаха любими. Действието им не се развиваше в Зимбабве, а в Ботсвана, но все пак научи много за този непознат свят. От вестниците разбра за конфискацията на земите от правителството в Зимбабве и се запита какво ли се беше случило с фермата, в която беше израснал Тру. Разбра за хиперинфлацията. Тя беше повлияла на туризма и вероятно на работата му като гид. Туристическите каталози предлагаха информация за сафарита — повечето бяха в Южна Африка, но от време на време се споменаваше и „Хванге“. Хоуп се вглеждаше в снимките, за да добие колкото може по-голяма представа за страната на Тру. Чувствата й бяха толкова силни и истински, колкото и когато за пръв път му пошепна, че го обича.

През 2006 година разводът приключи. Тя беше на петдесет и две, а Тру на петдесет и осем. Джош вече се срещаше с Денис. Хоуп не беше виждала Тру шестнайсет години, но все още се надяваше, че ще го намери. Информацията по интернет не беше достатъчна. За сафаритата в „Хванге“ се споменаваше, че гидовете са едни от най-добрите в Африка, имаше имейл и нищо повече. Получи отговор от служителката в резервата, която не беше чувала за Тру, но й прати името на предишния управител и неговия имейл. Той също не знаеше къде е Тру, ала й даде адреса на управителя в „Хванге“ през деветдесетте години. Хоуп му написа кратко писмо, но както знаеше от Тру, пощенските услуги в буша не бяха особени надеждни. Минаха седмици, после месеци и най-накрая отговорът дойде.

Оказа се, че Тру е напуснал „Хванге“ и работи в Ботсвана, синът му заминал да следва в Европа и затова продал къщата си в Булавайо. Свърза се със сафари центровете в Ботсвана, но не научи нищо повече за Тру. Хрумна й да отправи запитване към „Еър Зимбабве“, за да намери съпруга на Ким. Кен работил за компанията от 2001 до 2002 година, но напуснал. Когато се свърза с държавните институции, бе уведомена, че фермата на Уолс е била конфискувана и раздадена на местните племена. За семейството нямаха информация.

През 2009 година Хоуп си направи страница във Фейсбук с надеждата, че Тру ще я открие. Свърза се със стари и нови приятели, но от него нямаше следа.

Тъгата по Тру растеше, тъй като децата бяха пораснали и беше сама, животът се изнизваше и краят приближаваше. Дали щеше да бъде сама, когато поеме последния си дъх?

Струваше й се, че къщата й постепенно се превръща в гробница.

* * *

Виното беше леко и сладко, но въпреки това беше много рано за него. Денят обаче беше специален и си заслужаваше да пийне глътка-две.

Жадуваше да намери мир и спокойствие и да се събужда, без да се измъчва от мисълта дали Тру ще я намери. Искаше поне един месец да не отваря кутията със спомени и да изпълни поне няколко от нещата, които мечтаеше да направи цял живот: да бъде в публиката на Елън Дедженеръс, да посети Билтмор Естейт по Коледа, да заложи на конните надбягвания на Кентъки Дерби, да гледа баскетболен мач между отборите на UNC и Duke на Камерън Индор Стедиъм, не че беше лесно да намери билет, но това също беше част от вълнението.

След престоя в крайбрежната вила миналата година реши да се откаже от страницата във Фейсбук. Не поглеждаше и кутията на тавана. Сега обаче я отвори с нетърпение. Най-отгоре беше поканата за сватбата на Елън. Спомни си за тогавашната Хоуп, за тревогите и преживяванията й в онази далечна седмица на морския бряг. Искаше й се да си поговори с младата Хоуп и да й каже, че ще има две деца. Но дали щеше да добави, че отглеждането им всъщност не отговаряше напълно на представите й… Толкова много пъти я бяха вбесявали и разочаровали. А как се тревожеше за тях! Би ли признала пред онази Хоуп, че понякога искаше отново да бъде свободна? А какво щеше да й каже за Джош?

Всичко това вече нямаше значение. Поканата за сватбата й напомни, че животът е като домино и безбройните плочици са свързани. Ако не беше тази покана, тя вероятно нямаше да се скара с Джош, да отиде в Сънсет Бийч, да срещне Тру и да изпита несравнимото чувство на разтърсваща обич, която беше колкото неизбежна, толкова и невероятна. А какво ли щеше да бъде продължението й, ако изобщо имаше такова?

Взе портрета, който Тру беше нарисувал сутринта, след като се любиха. Сякаш не беше тя. Кожата й беше нежна, сияйна и без бръчки. В гъстата й коса проблясваха светли кичури, гърдите й бяха стегнати, а краката стройни и гладки. Сякаш никога не беше изглеждала толкова красива. Беше я нарисувал такава, каквато я виждаше.

Втората рисунка беше завършена, докато беше на сватбата. Двамата стояха на плажа и се гледаха. Кеят беше в далечината и океанът блестеше. Ръцете му бяха на кръста й, а тя го беше прегърнала през врата. Загледа се в неговото изображение — бръчиците в ъглите на очите, трапчинката на брадичката, мускулестите рамене под тънката риза. И влюбеният начин, по който я гледаше! Дали беше гледал някоя друга жена така? Колкото и да му желаеше щастие, Хоуп се надяваше обичта им да остане наистина несравнима.

Дойде ред на писмото, което й беше оставил в жабката. Хартията беше пожълтяла и почти се ронеше на местата, където беше сгъната — просенен^[1] като нея, стар лист… Тази мисъл я натъжи и тя прокара пръст от името си в началото на писмото до неговото име накрая. Знаеше думите наизуст, но те винаги й въздействаха така, сякаш ги четеше за пръв път. Погледна през прозореца и за миг й се привидя, че Тру минава с въдицата на път към кея.

— Винаги съм те обичала — пошепна Хоуп.

Плажът беше пуст, чашата с вино студенееше и цареше пълна тишина.

* * *

След рисунките извади копие на писмото, което беше написала миналата година. Оригиналът беше оставила в „Сродна душа“. И защо ли? Какво означава едно писмо, ако получателят няма да го прочете? И все пак, тя имаше нужда да го напише, за да намери сили да се сбогуват.

Това писмо е за Бог и за цялата Вселена.

Имам нужда от вашата помощ в последния си опит да се извиня за едно мое решение. Историята е и сложна, и проста. Да се опише точно и подробно, ще бъде необходима цяла книга. Ето защо ще я разкажа накратко.

През септември 1990 бях в Сънсет Бийч и се запознах с Тру Уолс от Зимбабве, който работеше като гид в резервата „Хванге“. Той беше на четиридесет и две, разведен, със син на име Ендрю. Имаше къща в Булавайо, но беше израснал във ферма, близо до Хараре. Срещнахме се в сряда сутринта и се влюбих в него в четвъртък вечерта.

Може би изглежда, че отъждествявам увлечението с любовта. Не, не е така. Ако го познавахте, щяхте да разберете защо плени сърцето ми, а ако ни бяхте видели, щяхте да се убедите, че любовта ни е истинска. Макар да бяхме няколко дни заедно, ние обвързахме сродните си души завинаги. Разделихме се по мое желание и заради причини, които ме измъчваха десетилетия наред.

Навремето това беше правилно, но и грешно решение. Бих постъпила пак така, но по различен начин. Едва свикнах с мисълта, че винаги ще бъда измъчвана от въпроси и терзания.

Решението ми го съкруши. Вината все още ми тежи. В този етап на живота се старая да изкупя грешките си — доколкото това е възможно. Вярвам, че Господ и Вселената могат да ми помогнат, тъй като молбата ми не е голяма. Искам да видя Тру, за да му се извиня. Да го помоля за прошка. Само така ще намеря мир и покой. Искам да знае колко много го обичах и все още го обичам. И колко съжалявам.

Години наред опитвах да се свържа с него. Не съм убедена, че това писмо ще попадне в ръцете му, но ако това се случи, ще го помоля да бъде на мястото, където бяхме в онзи далечен четвъртък, преди да започне да вали.

Ще бъда там на 16 октомври 2014. Ако и за него мястото е толкова свещено, колкото е за мен, той знае по кое време на деня ще го чакам.

Хоуп

„Сродна душа“ я очакваше. Затвори кутията за последен път. Остави я на рафта в кухнята. Собственикът на вилата можеше да прави с кутията каквото иска, а писмата и рисунките щеше да остави в „Сродна душа“. Беше сигурна, че случайните читатели ще бъдат запленени от връзката й с Тру така, както те двамата бяха очаровани от писмото на Джо до Лена. Хората трябваше да знаят, че понякога любовта изчаква, за да разцъфти най-неочаквано.

Качи се в колата и мина по новия мост, покрай кея, до западния край на острова.

Загърна якето, тръгна през дюните и забеляза, че плажът е същият. Бурите не бяха засегнали Сънсет Бийч, макар да беше чула, че Бърд Айланд е станал труднодостъпен по време на отлив.

Пясъкът беше шуплест и влажен. Вървя дълго и краката й натежаха. Огледа се, ала плажът беше безлюден. Един кафеникав пеликан се носеше над далечните вълни, докато съвсем се смали и се превърна в точица на хоризонта.

Мина по оголения от отлива пясък и стигна до Бърд Айланд. Силният вятър спря, сякаш за да я поздрави с добре дошла. Премигна от лъчите на издигащото се слънце и изведнъж осъзна, че не е тук, за да се сбогува, а защото продължаваше да вярва в невъзможното. Надяваше се, че „Сродна душа“ ще й даде ключа за бъдещето с Тру. Вярваше с цялата си душа, че той беше прочел писмото й и щеше да я чака.

С всяка крачка чувстваше присъствието му все по-силно и по-силно. Гласът му сякаш се носеше по вълните и я стопляше. Пясъкът сграбчваше стъпалата й, ала тя усилваше ход. Задъха се и сърцето й затуптя силно. Наоколо кръжаха ята гларуси, а бекасите се стрелкаха над вълните. Почувства птиците близки, тъй като те щяха да бъдат единствените свидетели на отлаганата двайсет и четири години среща. Щяха да видят как потъва в обятията му и да чуят как й казва, че винаги я е обичал. Той щеше да я завърти, да я целуне и двамата щяха да се втурнат към вилата, за да наваксат изгубеното време.

Внезапният порив на вятъра я изтръгна от мечтанието и тя се запита: Кого заблуждавам? Не вярвам ли във вълшебни приказки и не съм ли като затворник в едно отдавна минало време? Тру не можеше да е тук и не можеше да я чака, тъй като не знаеше за писмото й.

Минаха десет минути. Петнайсет минути… Беше на няколко крачки от веещото се американско знаме и пощенската кутия.

„Сродна душа“ и пейката бяха самотни и изоставени както винаги. Стовари се на пейката със сетни сили. От Тру нямаше следа.

Знамето… Вълните… Морските птици… Разлюлените от бриза треви на дюните… Всичко беше почти същото като в деня, в който баща й я доведе тук за пръв път. Хоуп си каза, че по-голямата част от живота й беше преминала, без да остави значима следа подир себе си, но ако любовта беше най-важното нещо в живота, то тя бе благословена.

Отвори кутията и извади писмата. Половин час чете и установи, че всичките бяха тъжни. Две бяха от баща и дъщеря, изгубили съпруга и майка след тежко боледуване от рак на яйчниците. Имаше писмо, подписано от Валентина, която тъжеше за съпруга си, и от съкрушена баба, чийто внук беше починал от свръхдоза наркотици. Авторът на едно от писмата беше останал без работа и се страхуваше, че ще остане и без дом заради финансови затруднения. Имаше три писма от вдовици.

Хоуп се пресегна и взе едното от последните две писма. То беше на обикновена жълта хартия и най-отгоре пишеше…

Хоуп

Зави й се свят. Неговият почерк. Би го познала винаги, дори след толкова много години. Но къде беше Тру? Къде? Къде?

Датата беше 2 октомври. Преди дванайсет дни!

Дали знаеше за писмото й? И дали това писмо не беше за друга Хоуп?

Къде беше той?

Къде беше той?

Къде беше той?

Ръцете й трепереха и в главата й се въртяха куп объркани мисли. Пое дълбоко дъх, затвори очи и си помисли, че като ги отвори, ще види друго име. Но не, почеркът беше негов и името беше нейното.

Хоуп,

Най-важното в човешката съдба е любовта.

Вече повече от месец съм отседнал в „Стенли Хауз“, семеен хотел в старата част на Уилмингтън. Собствениците са много симпатични, тихо и спокойно е, храната е добра.

Вълнувам се и затова ще започна с фактите.

Разбрах за писмото ти на 23 август и след два дни пристигнах в Северна Каролина. Знаех къде очакваш да се видим, но не знаех точната дата. Настаних се в къщата за гости, за да се чувствам по-удобно, отколкото в хотел.

Предположих, че срещата ще бъде в месеца на запознанството ни, септември, и затова ходех всеки ден до „Сродна душа“. Чаках те и се чудех дали сме се разминали, или си размислила. Дали пък съдбата не беше решила да ни раздели отново? Дойде октомври и ти написах писмо с надеждата, че то ще ни свърже.

Разбрах, че искаш да се извиниш за случилото се преди толкова много години. Още тогава те уверих, че не е необходимо да се извиняваш. Срещата ми с теб и любовта ми към теб са незаменими и ако имах възможност, бих ги преживял хиляди пъти в хиляди други животи.

Ти нямаш и не си имала никаква вина,

Тру

Хоуп не можеше да откъсне поглед от писмото. Сърцето й щеше да изхвръкне. Уви, не ставаше ясно дали той беше още тук!

— Не си заминал, нали? — извика през сълзи тя. — Кажи ми, че не си!

Когато вдигна очи, видя един мъж на трийсетина метра от пейката. Слънцето й пречеше да види лицето му, ала тя си го беше представяла през всичките тези години и то беше живо в паметта й. Веднага го позна. Тру направи крачка към нея и се усмихна.

— Не, не съм заминал. Тук съм.