Никълъс Спаркс
Всеки мой дъх (15)

Пясъчен часовник

Октомври 2014

Спомените са врата към миналото. Колкото повече ги цениш, толкова повече се отваря вратата. Така твърдеше бащата на Хоуп и както за много други неща, които беше казал, времето беше доказало мъдростта на думите му.

И все пак времето променяше всичко. Хоуп не можеше да повярва, че от щастливите й дни с Тру в Сънсет Бийч беше изминал четвърт век. Беше се променила, не беше вече същата.

Тази вечер беше сама. Седеше на задната веранда на дома си в Рали. Вятърът беше студен и предвещаваше наближаващата зима. Луната хвърляше сребристи отблясъци върху листата на дърветата, а шумоленето им донасяше шепот на гласове от миналото. Хоуп мислеше за децата си — за обожанието, с което ги беше прегръщала в родилния дом, виждаше ги как тичат голички в коридора след баня, помнеше усмивките им с липсващите зъбчета, както и всички радости и тревоги, когато пораснаха и станаха тийнейджъри. Бяха добри деца. Странно, но дори спомените й за Джош бяха хубави. Бяха разведени от осем години. Тя беше на шейсет и вече не й беше трудно да прощава.

Джейкъб мина в петък, Рейчъл донесе бейгъли в неделя. Не проявиха любопитство към решението й и тази година да наеме вила на брега. Както повечето млади хора, те имаха свой живот. Джейкъб завърши миналата година, а Рейчъл — през май и двамата намериха работа още преди да си вземат дипломите. Синът й продаваше реклами в местна радиостанция, а дъщеря й работеше за маркетингова компания. Живееха самостоятелно и си плащаха сметките, което не се случваше много често. Повечето им приятели се бяха върнали да живеят при родителите си. Според Хоуп самостоятелността им беше дори по-голямо постижение от дипломирането.

Преди да си приготви багажа, отиде на фризьор. Пенсионира се преди две години и посещенията в скъпия фризьорски салон бяха единствената екстравагантност, която си позволяваше. Познаваше се с някои от клиентките и редовно слушаше за съпрузите, децата и ваканциите им. Общите приказки й действаха успокоително. Докато говореха, обикновено мислеше за родителите си. Баща й почина от АЛС преди осемнайсет години, а майка й живя в тъга още четири. Беше й мъчно за тях, но болката се беше притъпила и се засилваше само когато й беше наистина тежко.

Излезе от салона и се загледа в беемветата и мерцедесите на паркинга до близките скъпи магазини, от които излизаха натоварени с покупки жени. Дали новите дрехи им трябваха, или бяха маниакален лек срещу депресии и тревоги? Преди време и тя пазаруваше с терапевтична цел. Светът се беше променил — беше станал по-материален и показният стандарт беше едва ли не приоритет. С годините беше разбрала, че смисленият живот няма нищо общо с това и че в него на първо място са отношенията с хората, здравето, семейството и обичта към някого, който също те обича. Беше се постарала децата й да мислят като нея, но кой знае дали беше успяла.

Отговорите започваха все повече да й убягват. Често си задаваше въпроса защо и макар повечето хора да намираха обяснение на всичко — телевизиите бъкаха от експерти по намиране на отговори — Хоуп не им вярваше. Въпросът, който я терзаеше, беше: Защо любовта изисква жертви?

Беше си го задавала като съпруга, майка и дъщеря, чийто баща беше боледувал дълго и мъчително. Саможертвата беше ли част от любовта? Може би бяха обвързани и дори синоними. Не й се искаше да мисли, че любовта задължително включва болка, разочарование и страдание, но животът я опроверга.

Въпреки големия обрат в живота си, тя не беше нещастна. Напълно щастливи хора нямаше и Хоуп беше доволна, че поне се беше постарала да живее добре. Не че не съжаляваше за някои неща. Напоследък изпитваше прилив на подобни чувства, когато пускаше пари в кутията в черквата или — колкото и да е странно — когато се навеждаше да измете пода на кухнята. Спомняше си ненужни разправии и неизказани думи за прошка. Част от нея искаше да върне часовника назад, но същевременно се питаше какво би променила. Грешките бяха неизбежни и съжаленията можеха да послужат за добър урок. Що се отнася до спомените, баща й не беше напълно прав. Те не бяха само врата към миналото. Те можеха да бъдат и врата към ново и различно бъдеще.

* * *

Стана й студено и влезе на топло в къщата, в която беше живяла повече от двайсет години. Бяха я купили с Джош малко след сватбата. Обичаше дома си и беше свикнала с него. Къщата беше в джорджиански стил, с високи колони на фасадата и с ламперия в повечето стаи. Беше твърде голяма и стълбите я затрудняваха, когато чистеше. За съжаление, Джейкъб и Рейчъл бяха против продажбата й.

Дъските на пода се нуждаеха от циклене, тапетите в трапезарията бяха избелели, кухнята и банята бяха в добро състояние, но се налагаше да бъдат обновени. Кой знае кога и дали изобщо щеше да се заеме с всички тези промени.

Отправи се към спалнята, като по пътя загасяше лампите в коридорите и стаите. Отне й доста време, защото някои ключове се превъртаха бавно и трудно.

Куфарът й беше до входната врата. До него беше дървената кутия, която беше свалила от тавана. Тру, Тру… Като че ли никога не беше спирала да мисли за него. Вече би трябвало да е на шейсет и шест. Дали още работеше и дали все още живееше в Зимбабве, или се беше преместил в Европа, Австралия или на някое по-екзотично място? Може би се беше оженил. Може би беше станал дядо. Дали си спомняше за нея? И дали беше жив? Хоуп си мислеше, че ако го няма на този свят, тя щеше инстинктивно да разбере и да знае — толкова силна беше връзката им — но това надали беше възможно и едва ли беше нещо повече от сантиментално чувство. Понякога се замисляше над последното изречение в писмото му и се питаше дали за тях наистина няма невъзможни неща.

Въздъхна и облече топлата пижама, която Рейчъл й беше подарила за Коледа. Пъхна се под завивките с надеждата да заспи. Сънят често й убягваше.

Миналата година лежеше на плажа и си мислеше за Тру. Толкова много искаше да го види. Помнеше първата им среща, кафето, което пиха на верандата, вечерята в „Кланси“. Все още усещаше погледа му и чуваше гласа му, докато четеше писмото на пейката до „Сродна душа“. Най-вече помнеше нежното им, страстно сливане, начина, по който я гледаше, и думите, които мълвеше. Странно, но обичта й към него беше все така силна. Не угасваше и чувството й за вина. Повтаряше си, че ако наистина се нуждаеше да го види, той щеше да разбере и да дойде. Нали я беше уверил, че винаги може да разчита на него. Сънят отново й се изплъзна и тя си представи как спира колата, за да се върне при Тру, казва на Джош, че е срещнала друг, или пък как посреща Тру на летището, двамата се прегръщат и се целуват, без да обръщат никакво внимание на хората. Той мята сака си в багажника на колата, отиват в апартамента й и дълго се любят.

В каква ли къща щяха да живеят? Кухнята във въображението й беше или кухнята на родителите й в отдавна продадената вила, или кухнята в дома им с Джош. А какво ли би работил Тру? Представяше си го как се връща от работа, облечен с дрехите за сафари. Сигурно щеше да пътува често до Булавайо заради Ендрю, който си оставаше на десет години, а Тру завинаги на четиридесет и две.

Винаги когато мечтаеше за живот с Тру, Джейкъб и Рейчъл бяха с тях. Вечеряха заедно, Джейкъб не даваше от пържените картофи на сестра си, Тру довършваше някоя картина на задната веранда на вилата, Рейчъл рисуваше с пръсти на масата за пикник, двамата с Тру ръкопляскаха на училищните концерти, а на Хелоуин обикаляха квартала с децата, които бяха маскирани като Уди и Джеси от „Играта на играчките 2“. Странно (а дори и неприятно), но Джош също присъстваше. Джейкъб много приличаше на него, а малката Рейчъл мечтаеше да стане лекарка.

След като разбра, че скоро няма да заспи, Хоуп облече якето и излезе на верандата. Взе писмото на Тру и дълго държа овехтелия плик. Чувстваше се много самотна и си мислеше, че до нея няма никой друг освен Тру.

Само че той никога не беше там…

* * *

Когато се върна миналата година от вилата на брега, Хоуп се измъчваше от смесени чувства на страх и надежда. Реши тази година да отиде за последен път. Рано сутринта сложи кутията в багажника, а съседът Бен остави греблото и купчината нападали листа, за да й помогне да натовари куфара. Беше му благодарна, тъй като травмите на нейната възраст отминаваха по-бавно и по-трудно. Преди време беше паднала в кухнята и рамото я боля седмици наред.

Прехвърли списъка преди тръгване: заключени врати, изгасени лампи, боклукчийската кофа до тротоара. Бен щеше да прибира пощата и вестниците. Предстоеше й три часа път. Имаше време и нямаше защо да бърза, ала мисълта за важния утрешен ден я вълнуваше.

Добре че движението по улиците беше спокойно чак до покрайнините на Уилмингтън. Хапна в бистрото, в което беше обядвала миналата година, напазарува, накрая взе ключовете от имотната агенция и след няколко завоя спря пред вилата. Тя приличаше на някогашната вила на майка й и баща й — боята се ронеше, а до олющената предна веранда водеха стъпала. Собствениците вероятно нямаха желание да съборят старата вила и да построят голяма и нова къща като тази, в която някога бе отседнал Тру.

През годините Хоуп рядко посещаваше Сънсет Бийч. Вече не чувстваше мястото като спомен от детството. А и всичко се беше променило — понтонният мост беше заменен с модерен, къщите бяха по-големи, а „Кланси“ едва просъществува до първите една-две години на новия век. Робин се беше изненадала, че вече не работи, когато преди десетина години се беше отбила с мъжа си на път за Мъртъл Бийч.

Напоследък Хоуп се беше ориентирала към Каролина Бийч, малък остров на север, по-близо до Уилмингтън. Първото й ходене беше по съвет на брачния консултант през декември 2005 година. Разводът с Джош беше навлязъл в тежка фаза и той щеше да води децата на почивка през зимната ваканция. Те бяха тийнейджъри и неочакваният развод допълнително ги стресира. Консултантът я посъветва да не прекарва празниците сама у дома и спомена Каролина Бийч като спокойно и приятно място за почивка.

Хоуп нае вилата по интернет, но не се разочарова — тя напълно отговаряше на очакванията й. Там започна процесът на душевно изцеление, от което се нуждаеше, за да навлезе в новия живот.

Беше страдала и плакала години наред заради любовните афери на Джош. Последното му увлечение преля чашата на търпението, но най-болезнено преживя първата му изневяра. Децата още не ходеха на училище и се нуждаеха от непрестанни грижи, а здравословното състояние на баща й се беше влошило. Когато разбра за любовницата му, Джош й се извини и обеща, че ще се раздели с жената. Само че връзката им продължи, бащата на Хоуп беше вече много зле и тя започна да мисли за развод. В името на децата се колебаеше дали да не му прости, но изневерите не спираха. Каза му, че иска развод. В деня, в който се изнесе, Джош й заяви, че правела най-голямата грешка в живота си.

За съжаление, разводът протече мъчително. Хоуп не допускаше, че може да изпита такъв гняв и огорчение. Джош също беше гневен и нападателен. Попечителството на децата мина без особени проблеми, но финансовата битка беше кошмар. Хоуп беше гледала децата, докато тръгнат на училище, след което работеше на половин ден в клиниката на няколко семейни лекари. Така можеше да посреща децата след училище. Заплатата й не беше висока, но адвокатът на Джош беше категоричен, че тъй като имала възможност да получава по-висока заплата, издръжката на децата трябвало да бъде значително по-ниска. За разлика от много други мъже, Джош не желаеше да разделят имуществото наполовина, а настояваше за по-голямата част.

Хоуп беше изтощена от неописуем гняв и възмущение. Замина за Каролина Бийч, но не спираше да се тревожи за децата. Искаше да бъде най-добрата майка на света, но консултантът й повтаряше, че първо трябва да се погрижи за себе си.

Осъзнаваше, че здравето й е важно, и въпреки това й беше трудно да сложи себе си на първо място. Беше майка толкова отдавна, че вече не си спомняше каква е била преди. В Каролина Бийч премисли всичко и осъзна, че психическото й състояние беше не по-малко важно от децата.

Много жени се поддаваха на последиците от развода — някои отслабваха, други напълняваха, трети висяха по баровете и преспиваха със случайни мъже. Тези, които прибързваха и отново се омъжваха, правеха грешка. Някои от разведените приятелки на Хоуп минаваха от две чаши вино през уикенда на три и четири чаши няколко пъти седмично. Една беше споделила, че само алкохолът й помогнал да преживее развода.

Хоуп не искаше да развива подобни вредни навици и тръгна на йога и спининг. Готвеше здравословни ястия, а когато не можеше да спи, дишаше дълбоко и тренираше ума си. Научи се да медитира и поднови някои позабравени приятелства.

Зарече се да не говори лошо за Джош и двамата поддържаха добри отношения. След всичко, което й беше причинил, приятелките й се чудеха как изобщо му отделя някакво време. Ако не друго, той поне беше добър баща. Когато бяха малки, прекарваше доста време с децата, тренираше отборите им и всеки уикенд беше със семейството, а не с приятелите си. Хоуп беше поставила това условие още преди да се оженят. Не прие предложението му веднага, каза само:

— Нека поизчакаме малко.

А той се спря на вратата, погледна я и рече:

— В теб има някаква промяна.

— Така е. Вече съм друга.

Съгласи се след осем седмици и за разлика от приятелките си, пожела малка сватба само с родителите и приятелите. Вечеряха, като всеки приготви и донесе нещо вкусно, един от зетьовете й снима с камера и накрая отидоха да танцуват в близкия клуб. Джош беше изненадан от краткия годеж и скромната сватба, а Хоуп каза, че не иска да пилеят излишни средства, но всъщност имаше съмнения, че е бременна. И наистина беше. С Джейкъб. За миг допусна, че детето може да е от Тру, но това не беше възможно както по време, така и заради неспособността му да има деца. Така или иначе, тя не желаеше престорено романтична сватба като във вълшебните приказки. Вече знаеше какво представлява истинската, непредсказуема и спонтанна романтика: един мъж, който чете любовно писмо до пощенска кутия в бурен септемврийски следобед.

* * *

Отключи вратата и остави дървената кутия на кухненската маса, разопакова багажа и изпрати съобщение на децата, че е пристигнала. Слезе по стъпалата към плажа. Ръцете и краката й бяха схванати от няколкочасовото каране и искаше да се поразходи, но без да се уморява. Трябваха й сили за утрешния ден.

Небето беше кобалтовосиньо и вятърът я принуди да пъхне ръце в джобовете на якето. Усети вечния солен дъх на океана и се загледа във въдиците на рибаря, който седеше на градински стол до брега. Телефонът й завибрира. Пропуснато обаждане от Джош. За разлика от Джейкъб и Рейчъл, той не разбираше защо Хоуп ходи във вилата на брега. Докато бяха женени, тя не искаше да чуе за морска ваканция. Ходиха в Дисниленд, в Уилямсбърг, на къмпинг, на ски в Западна Вирджиния и Колорадо, посетиха Ню Йорк, Йелоустоун и Гранд Каньон. Купиха планинска къща до Ашвил, която Джош взе след развода. Плажът и Тру бяха неразривно свързани в тъжните спомени на Хоуп и години наред тя не можеше да си представи почивка край брега.

Изпращаше децата на летни лагери близо до Мъртъл Бийч и на сърф в Нагс Хед. След един лагер по сърф Рейчъл се оплака, че диша трудно и че сърцето й бие учестено. Хоуп и Джош я заведоха на кардиолог и се оказа, че има вроден сърдечен дефект. Наложи се да я оперират.

Джош и Хоуп не си бяха говорили четири месеца, но и двамата забравиха за враждата, редуваха се до леглото на Рейчъл и нито веднъж не повишиха тон. С изписването й настъпи краят на временния им съюз, но поне беше сложено началото на нормални и спокойни разговори всеки път, когато ставаше дума за децата. След време Джош се ожени пак, за Денис, но добрите им отношения се запазиха.

Причината вероятно беше в постепенно разпадащия се нов брак. Последва развод, и то много по-грозен, отколкото развода му с Хоуп.

Стресът се отрази на Джош и той се промени. Вече не приличаше на мъжа, за когото се беше омъжила. Напълня, прегърби се, олися, от спортната му фигура не остана следа, а кожата на лицето му увисна и придоби пепеляв цвят. Една вечер, след като не го беше виждала няколко месеца, тя беше в кънтри клуба и той й махна отдалеч. В първия момент не го позна. Беше й жал за него.

Малко преди да се пенсионира, Джош й се обади и каза, че би искал да поговорят. Когато го видя на прага — изкъпан, издокаран със спортно сако и изгладени панталони — тя разбра, че това не беше обикновено посещение. Покани го в хола и седна в другия край на дивана.

Той заговори за децата, за работата си и я попита дали още решава кръстословиците в „Ню Йорк Таймс“. Чак накрая стана ясно за какво всъщност беше дошъл.

— Хоуп, онзи ден си мислех, че ти си вече единственият ми истински приятел. Само с теб мога да разговарям искрено.

Тя мълчеше.

— Приятели сме, нали? — настоя Джош.

— Мисля, че да.

— Преживяхме много. Та, мислех си за миналото и откога се познаваме. Вече трийсет години…

— Горе-долу.

— Искам да знаеш, че осъзнавам грешките си. Съжалявам за постъпките си. Не знам къде ми е бил умът.

— Вече ми се извини. Разведени сме и това вече е в миналото.

— Но когато бяхме женени, бяхме щастливи, нали?

— Понякога. Невинаги.

Той кимна за пореден път.

— Дали не можем да опитаме отново? Още веднъж?

Тя помисли, че не го е разбрала, и попита:

— Пак да се оженим?

— Да излезем на вечеря в събота и да видим как ще потръгне. Ти си моят най-близък приятел.

— Не мисля, че е добра идея.

— Защо?

— Защото си се отчаял, а в такива моменти на хората им хрумват лоши идеи. За децата е добре да знаят, че поддържаме добри отношения. Не искам да променяме нещата.

— И аз не искам. Но защо да не опитаме още веднъж? Дай ми този шанс.

— Не мога.

— Защо?

— Защото обичам друг.

* * *

Хоуп вървеше по плажа и вдишваше студения влажен въздух. По едно време се обърна и тръгна обратно към вилата. Ако Скоти беше с нея, щеше да я погледне тъжно с добрите си мили очи.

Децата почти не го помнеха. Хоуп беше чела, че дългосрочната памет не се развива напълно до навършване на седем години, а Скоти си беше отишъл от този свят доста преди да стигнат тази възраст. Но пък помнеха Джуниър, шотландския териер, който беше с тях, докато отидат в колеж. Хоуп обичаше Джуниър, но Скоти си остана нейният любимец.

Телефонът й завибрира. Съобщение от Рейчъл: „Приятно!!! Готини гаджета? LUV U“. Имаше и смайли. Младите хора общуват с кратки съобщения, акроними, с неправилен правопис, граматика и с безброй емоджита. Тя предпочиташе старомодния начин на комуникация — по телефона, с писмо или лично.

Какво ли щяха да си помислят децата, ако знаеха за причината, която я беше довела в Каролина Бийч. Вероятно не допускаха, че в живота й има нещо друго освен кръстословиците, посещенията във фризьорския салон и техните гостувания. Всъщност те не познаваха истинската Хоуп — Хоуп от Сънсет Бийч преди толкова много години.

Отношенията й с Рейчъл бяха различни от отношенията й с Джейкъб. Синът й приличаше повече на Джош. Двамата обичаха да зяпат футболни мачове по цял ден, да ловят риба, да гледат екшъни и да ходят на стрелба, а понякога обсъждаха фондовата борса с часове. Джейкъб говореше с Хоуп само за гаджето си и почти за нищо друго.

Сърдечната операция уплаши дъщеря й въпреки уверенията на кардиолога, че процедурата е безопасна. Тя се нуждаеше от кураж и двете с Хоуп станаха много близки. В дните преди операцията момичето не спираше да плаче. Боеше се, че ще умре, и се ужасяваше от грозния белег на гърдите. Разговаряше дълго с майка си, все едно се изповядваше: приятелят й искал да спи с нея, а тя, въпреки нежеланието си, сигурно щяла да се съгласи, освен това смятала, че е пълна и от няколко месеца повръщала нарочно. Тревожела се непрекъснато за училище, за външността си и макар да било твърде рано, за приемането в колежа, в който искала да следва. По това време гризеше кожичките около ноктите си до кръв и дори призна, че мисли за самоубийство.

Хоуп знаеше, че тийнейджърите имат тайни от родителите си, и въпреки това се разстрои и изпадна в паника. След изписването на Рейчъл намери добър психиатър, който й предписа антидепресанти. Дъщеря й започна да се чувства по-добре и постепенно преодоля тревожността и депресията.

Рейчъл се убеди, че може да разговаря с майка си, без да се бои от остра реакция или упреци. Когато отиде в колежа, Хоуп знаеше почти всичко за живота й, макар да предпочиташе да не чува някои детайли — особено за алкохола, който студентите пиели всеки уикенд.

Случваше се Рейчъл да попита:

— Мислила ли си да излезеш някога с някого?

— Май не.

— Защо? Защото никой не те е поканил?

— О, не. Канили са ме неведнъж, но отказвах.

— Защо? Бяха кофти мъже?

— Повечето изглеждаха симпатични.

— Може би се страхуваш. Видя какво стана с татко и Денис.

— Ти и Джейкъб ми бяхте достатъчни. Имах и работата си.

— Вече не работиш, ние не живеем у дома и не искам да си все сама. Сигурно има някой готин тип, който само чака да те срещне!

Хоуп се усмихна тъжно.

— Ами тогава ще се постарая да го намеря.

* * *

Хоуп преживя много тежко операцията на Рейчъл, но болестта на баща й и мъчителният му край я съсипа.

Първите няколко години той беше сравнително добре и дори имаше период на възстановяване. Състоянието му постепенно се влоши. Ходеше едва-едва, докато един ден се оказа, че не може да направи и крачка.

Хоуп и сестрите й помагаха на майка си. Сложиха перила в банята и покрай стената в коридора, намериха ван за инвалиди на старо, който имаше приспособление за качване на стола. Само че баща им загуби способността си да кара, а майка им се страхуваше да управлява голяма кола. Продадоха вана на загуба и в последната година от живота си баща им ходеше само на прегледи и излизаше на верандата за глътка въздух.

Той беше уважаван и обичан от колегите и бившите си ученици и често имаше посещения. Според традициите в южната част на страната те носеха домашно приготвени ястия, хладилникът беше препълнен и по молба на майката трите сестри често вземаха голяма част от храната.

Най-страшното настъпи, когато баща й искаше, ала вече не можеше да говори. През последните няколко месеца дишаше с помощта на кислороден апарат и заради отслабналата мускулатура страдаше от пристъпи на силна кашлица. Задушаваше се и Хоуп непрекъснато го тупаше по гърба. Беше толкова слаб, че се боеше да не го нарани и си отдъхваше, когато най-сетне, пребледнял като платно, си поемеше дъх.

Последните седмици бяха несекващ кошмар. Отначало идваха сестри за половин ден, а към края и денонощно. Баща й пиеше вода със сламка и не можеше да стигне до тоалетната. Хоуп му разказваше за децата и за проблемите с мъжа си. Една съседка й беше казала, че видяла Джош в хотел с някаква агентка по недвижими имоти. След като призна за връзката си, Джош продължи да се среща с жената и Хоуп не знаеше какво да прави.

В един от последните дни на баща й, шест години след Сънсет Бийч, тя му разказа за Тру. Разплака се и той помръдна ръката си за пръв път от няколко седмици. Тя я стисна, баща й пое мъчително въздух, от гърлото му се дочуха неясни звуци, но Хоуп го познаваше достатъчно добре и разбра въпроса.

— Сигурна ли си, че не е твърде късно?

 

 

Почина след шест дни.

На погребението дойдоха стотици хора, след това се отбиха у тях и когато си тръгнаха, къщата потъна в тишина. Все едно и тя беше умряла.

Хоуп знаеше, че хората понасят мъката и стреса по различен начин, но страданието на майка й беше много силно и сякаш безкрай. Ридаеше, пиеше, хвърляше мръсни дрехи на пода, не чистеше и не миеше чиниите. Храната в хладилника се разваляше и телевизорът гърмеше безспир. Започна да се оплаква от нетърпимост към дневната светлина, боляха я ставите и стомахът, преглъщаше трудно. Хоуп забеляза, че често не довършва изреченията си, понякога се заключваше на тъмно в стаята и излизаше само за лекарски прегледи. Четири години след смъртта на съпруга й се наложи да направи операция от херния, която беше успешна, само че не се събуди след упойката. Почина след два дни.

Хоуп беше прекарала десетилетия в света на медицината и знаеше, че такива неща се случват и че невинаги е лесно да се намерят причини и обяснения. Част от нея допускаше, че майка й беше загубила желание да живее и сама беше повикала смъртта. Прекара седмицата след погребението като в мъгла. Обикаляше къщата на родителите си и не проумяваше как така ще живее без тях. Минаха години, докато се примири, че не може да вдигне телефона и да им се обади. Тъгата постепенно бе изместена от скъпи спомени за семейните ваканции, разходките с баща й, рождените дни, състезанията по крос кънтри и училищните дейности с майка й. Най-трогателен беше споменът за родителите й, които флиртуваха, когато мислеха, че децата не ги гледат — тъжен спомен, тъй като си мислеше за Тру и за изгубената възможност да са заедно.

* * *

Когато се прибра във вилата, стопли ръцете си на котлона на печката. Беше доста студено за октомври. Можеше да запали газовата камина, но предпочете да си направи горещ шоколад — любимата й напитка като дете. Когато влезе в тийнейджърската възраст, започна да пази диета и се лиши от това удоволствие.

Често мислеше за възрастта си и се питаше защо обществото държи толкова много на женската красота и младост. Приятно й беше да си мисли, че изглежда добре за годините си, но може би се заблуждаваше.

Тази вечер не й се мислеше за това. Беше дошла във вилата на брега заради нещо много по-важно. Дали Джош беше допускал, че изпитва чувства към друг мъж? Дали тези чувства не бяха допринесли за проваления им брак? И дали беше долавял, че когато спеше с него, понякога си мислеше, че е с Тру?

Може би затова й беше изневерявал. Не че винеше себе си за постъпките му. И все пак…

От мига, в който се съгласи да се омъжи за него, Хоуп знаеше, че бракът им е обречен. След развода се съгласи да поддържат приятелски отношения като един вид компенсация или изкупление.

Не му призна за любовта си към Тру. Но няма ли признание, няма и прошка. Беше се примирила с този факт, както и с другите непочтени постъпки в живота си.

Седеше във вилата на брега и мислеше за двете големи грешки в живота си. Не беше казала на Джош за Тру, за да не го нарани. А на Тру беше казала истината за Джош, макар да знаеше, че ще разбие сърцето му.