Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Every Breath, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Красимира Абаджиева, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2018)
Издание:
Автор: Никълъс Спаркс
Заглавие: Всеки мой дъх
Преводач: Красимира Абаджиева
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: ЕРА
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Експреспринт ЕООД
Излязла от печат: 06.12.2018
Редактор: Светла Евстатиева
ISBN: 978-954-389-495-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8156
История
- — Добавяне
Сънсет Бийч
Хоуп беше с избелели джинси, сандали и жълта блуза без ръкави, с дълбоко триъгълно деколте. Тру не можеше да откъсне поглед от леко загорялото й лице с високи скули и от пуснатата кестенява коса.
— Предполагам, че това е вашето куче — каза смутено Тру.
Хоуп долови акцент — британски… или австралийски, но не беше нито единият, нито другият. Взе Скоти и попита:
— Какво му е?
Тру й обясни, докато кучето ближеше ръцете й и скимтеше радостно.
— Блъснала го е кола? — ахна Хоуп.
— Чух свистенето на гумите. Едното задно краче беше свито, когато го намерих. Колата вероятно не е спряла, тъй като е побягнало и са помислили, че му няма нищо.
Хоуп опипа краката на Скоти, а той не само че не изскимтя, ами размаха радостно опашка. Остави го внимателно на пясъка и си отдъхна, когато видя, че върви, без да куца.
— Дали да не го заведа при ветеринаря?
— Ами… не знам.
Скоти се втурна след гларусите, прескочи един и хукна към вилата.
— Доста е палав — рече Тру.
Направо е див, помисли си Хоуп, но каза:
— Благодаря, че се погрижихте за него.
— Няма защо. Да знаете някое кафене наблизо? Искам да си взема кафе.
— Наоколо има само вили. Най-близо е „Кланси“ — ресторант и бар до кея, но те отварят на обяд.
Хоуп знаеше какво е сутрин без кафе и дори не искаше да си го представи. Скоти се беше отдалечил и тя добави:
— Ще тръгвам, че да не го изгубя пак.
— Аз съм в същата посока. Имате ли нещо против да вървя с вас?
Погледът, дълбокият му плътен глас, спокойните маниери… Всичко това резонира в Хоуп като докосната струна. В първия момент реши да откаже — вярната на себе си, предпазливата Хоуп не би се съгласила да върви с непознат, ала нещо по-силно от нея я накара да каже:
— Не, нямам против.
Не знаеше защо отвърна така. Не знаеше и след години. Знаеше само, че той събуди в нея нещо непознато досега, нещо първично и завладяващо.
Тру кимна. Вървяха близо един до друг и тя усещаше полъха на развяната му от вятъра гъста черна коса. Мидите поскърцваха под краката им, а Скоти тичаше пред тях. Слънцето ги галеше с меки топли лъчи и тъй като на плажа нямаше други хора, Хоуп имаше чувството, че са твърде близо един до друг, сякаш бях сам-сами на сцена.
— Между другото, името ми е Тру Уолс — представи се той.
Тя се загледа в бръчките в ъгълчетата на очите му, които силното африканско слънце беше дълбало години наред.
— Тру? За пръв път чувам такова име.
— Кратко от Труит.
— О, да. А аз съм Хоуп Андерсън.
— Мисля, че снощи ви видях с кучето на плажа.
— Възможно е. Когато съм тук, излизам със Скоти по няколко пъти.
— Отидох до края на кея, за да се поразтъпча след дългия полет.
— Откъде?
— От Зимбабве.
— Там ли живееш? — Хоуп неусетно премина на ти.
— Винаги съм живял там.
— В коя част на Африка се намира Зимбабве?
— В южната. Граничи с Южна Африка, Ботсвана, Замбия и Мозамбик.
— Доста далеч. За пръв път ли си в Сънсет Бийч?
— Да. И за пръв път в Щатите.
— Наистина ли?
— Да. Всичко е толкова различно. Пътищата, инфраструктурата, движението, хората… И е толкова зелено навсякъде! А ти къде живееш?
— В Рали. На няколко часа северозападно оттук. Там няма море.
— Равно като тук?
— Не. Хълмиста местност и голям град. Има къде да се ходи и какво да се прави. Не като тук.
— Представях си, че ще има повече хора на плажа.
— През лятото има. Хората, които срещаш наоколо, живеят на острова.
Хоуп придърпа косата си назад, но вятърът отново я развя. Загледа се в изтърканата кожена гривна на ръката му и в избледнелите й шарки. Отиваше му.
— За пръв път виждам някого от Зимбабве. На почивка ли си?
— Не. Трябва да се срещна с един човек.
Хоуп си помисли, че става дума за жена, и кой знае защо изпита моментно разочарование. Всъщност това не я интересуваше, укори се тя и пропъди мисълта от главата си.
— А ти защо си тук? — попита Тру.
— Една близка приятелка се омъжва в събота в Уилмингтън. Шаферка съм.
— Е, значи се задава хубав уикенд.
Да, само че Джош е в Лас Вегас и всички ще се чудят къде е, а аз не знам какво да отговоря.
— Може ли да те попитам нещо?
— Да.
— Как изглежда Зимбабве? Никога не съм била в Африка.
— Зависи в коя част на страната си.
— Прилича ли на Америка?
— От това, което видях дотук, изобщо не.
— Може би ще попитам нещо глупаво, но виждал ли си лъв?
— Виждам ги почти всеки ден.
— Наистина ли?
— Работя като гид в резерват.
— Винаги съм искала да отида на сафари.
— Много от туристите го описват като най-вълнуващото преживяване в живота им.
Хоуп не можеше да си го представи. Сигурно животните се криеха и се показваха като в зоологическата градина.
— И как се става гид?
— Това е държавна работа. Учиш, държиш изпити, стаж и накрая вземаш лиценз. Започваш като спотър.
— Какво означава спотър?
— Много от животните се прикриват и е трудно да ги забележиш. Спотърите ги откриват, за да може гидът да кара спокойно джипа и да обяснява.
— Откога работиш като гид?
— Отдавна. Повече от двайсет години — усмихна се Тру.
— На едно и също място?
— Не.
— Лагерите приличат ли си?
— Различни са. Някои са много скъпи, други са по-евтини. Животните също не са едни и същи в зависимост от местоположението. Някъде е по-влажно, другаде е по-сухо и това се отразява на миграцията и на броя им. Някои лагери са луксозни, с известни кулинарни шефове, а в други има само палатки, хамаци и пакетирана храна.
— Какъв е лагерът, в който работиш сега?
— Луксозен, отлични условия и храна, голямо разнообразие на животни.
— Препоръчваш ли сафарито?
— Абсолютно.
— Сигурно е страхотно да си сред животните всеки ден. Но може би за теб е рутина.
— Съвсем не. Всеки ден е различен.
Сините му очи я пронизваха, но чувството беше приятно.
— А ти какво работиш?
Хоуп се изненада от въпроса.
— Сестра съм в спешно отделение.
— Помагаш на ранените в престрелка?
— Понякога, да. Но в повечето случаи на жертви в пътни катастрофи.
Хоуп посочи малката къща до триетажния палат, където се беше настанил Тру.
— Това е вилата на родителите ми. А ти къде си отседнал?
— В съседната къща.
— О!
— Проблем ли има?
— Доста голяма къщичка…
— Така е — засмя се той. — Не е моя. Тук съм по покана на собственика й.
Собственик, а не собственичка, отбеляза наум Хоуп, макар да не можеше да разбере защо това я успокои.
— Малко засенчва верандата ни, а татко казва, че разваля красивата гледка.
— Познаваш ли собственика?
— Не. И ти ли не го познаваш?
— Не знаех нищо за него допреди няколко седмици.
Тя искаше да задава още въпроси, но уважи сдържаността на Тру, който спря пред стъпалата към триетажния палат.
— Е, довиждане.
— Благодаря ти за Скоти. Добре че не пострада.
— О, да. Жалко, че няма кафене наблизо.
Хоуп не искаше да се разделят и рече:
— Направих цяла кана, преди да изляза. Заповядай!
— Не бих искал да се натрапвам.
— Освен мен няма никой, за какво ми е толкова много кафе? Пък и спаси Скоти!
— В такъв случай, благодаря!
Кучето ги чакаше пред вратата и размахваше опашка. Тру погледна палата в съседство и се съгласи, че разваля красивата гледка. За разлика от него, вилата на Хоуп беше уютна — сандъчета с цветя, бели стени и сини кепенци. Около дървената маса до задната врата бяха наредени пет стола. Вятърът, дъждът и солта бяха оставили отпечатъците си на верандата, но въпреки това тя беше едно наистина уютно кътче. Пред прозорците имаше няколко люлеещи се стола.
— Ще донеса кафе и ще избърша Скоти, че ще разнесе пясък из цялата къща — каза Хоуп. — Настанявай се. Идвам след минута.
Тру седна и се загледа в спокойния океан. Искаше му се да поплува по-късно следобед. През прозореца виждаше Хоуп. С хавлиена кърпа на рамо, тя наля две чаши кафе. Харесваше я — не само заради красотата, а заради уязвимостта и самотата, която излъчваше усмивката й. Като че ли нещо я измъчваше… Или дори няколко неща. Не че това го засягаше. Не се познаваха добре, той заминаваше след няколко дни и може би щяха само да си махнат като съседи, преди да си тръгне оттук завинаги.
Хоуп донесе кафето и попита:
— Искаш ли мляко, или захар?
— Не, благодаря.
Тя клекна и започна да бърше Скоти.
— Като пясъчен магнит е!
— Но пък е добра компания.
— Най-добрата — усмихна се Хоуп и целуна кучето по муцуната. Скоти я близна радостно.
— На колко години е?
— На четири. Подарък от приятеля ми Джош.
Тру кимна. Значи си имаше приятел… Отпи глътка кафе. Вкусът му беше различен от кафето у дома — някак по-мек, но поне беше силно и горещо, точно такова, от каквото имаше нужда.
Хоуп метна хавлиената кърпа на перилата и седна. Лицето й беше в полусянка и изглеждаше загадъчно. Тя духна лекичко върху кафето и отпи с елегантен жест.
— Разкажи ми за сватбата — продума Тру най-сетне.
— Просто сватба.
— Е, все пак на близка приятелка.
— Приятелки сме от колежа, където бяхме членове на един и същ клуб. В Зимбабве има ли такива колежански клубове? Момичетата живеят заедно и са неразделни. Всички шаферки сме от този клуб. Ще има снимки, торта, хвърляне на жартиер. Изобщо сватба като всички други сватби.
— Бил съм само на моята сватба.
— О, женен ли си?
— Разведен. При нас сватбите са различни. Подписахме и заминахме за Париж.
— Романтично!
— Да.
Допадна й краткостта на отговора, сякаш не беше необходимо да говори повече за романтичността.
— Но имаш представа от американските сватби, нали?
— От филмите. Туристите също разказват. Американските сватби ми се струват доста сложни и уморителни.
Елън сигурно щеше да се съгласи с него.
— Какво е да си дете в Зимбабве? — смени темата Хоуп.
— Това е голяма страна. За всеки е различно.
— Разкажи ми за твоето детство.
— Вече няколко поколения семейството ми има ферма до Хараре. Израснах там. Доях крави, събирах яйца, а като тийнейджър поправях огради, покриви, канали, машини, всичко счупено.
— И как реши да станеш гид?
Тру сви рамене.
— Чувствах се добре в буша. Щом завърших училище, напуснах дома и оттогава работя и живея сред дивата природа.
Той усети скептичния й поглед.
— Имам чувството, че има и други причини.
— Винаги има и други причини.
Тя се засмя. Смехът й беше спонтанен и от сърце.
— Ясно! Разкажи ми за най-интересното, което някога ти се е случвало на сафари.
Тру спомена някои от историите, които разказваше на туристите. Хоуп задаваше въпроси и слушаше внимателно. Забеляза, че чашата му е празна и предложи:
— Още кафе?
— О, не, благодаря. Отнех ти доста време.
— Беше ми приятно.
Тя го изпрати, а когато слезе по стъпалата, той се обърна, за да й махне.
— Радвам се, че се запознахме — извика Хоуп с усмивка.
Тру се запита дали го гледаше, докато върви към плажа, и едва се сдържа да не се обърне.