Никълъс Спаркс
Всеки мой дъх (3)

Хоуп

Хоуп вървеше по дървената пътека към плажа, като внимаваше да не разлее чашата с кафе. Скоти, нейният шотландски териер, дърпаше каишката в желанието си да хукне по пясъка.

Кучето беше подарък от приятеля й Джош, с когото имаше връзка от шест години. Скоти си беше непослушен, ала откакто пристигнаха във вилата, съвсем пощуря. Може би някой уикенд трябваше отново да го даде в училище за кучета, макар че първите два курса на обучение изобщо не го промениха. Колкото и да беше сладък, той като че ли не беше много умен — или просто беше упорит.

Денят на труда беше минал и плажът беше безлюден. Хоуп пусна Скоти да тича и пийна глътка кафе. Спа лошо и дори ромонът на вълните, който обикновено я приспиваше, не можа да й подейства. Въртя се в леглото до зори.

Поне времето беше чудесно, но по новините споменаха за задаващи се бури, което докара до сълзи приятелката й Елън в разговора им по телефона. Сватбата й беше в събота, на открито, в Уилмингтънския Кънтри Клуб.

Хоуп опита да я успокои, но Елън не беше на себе си и дори не я попита как се чувства. И по-добре. Не й се говореше за Джош. Как щеше да й обясни, че няма да присъства на сватбата? И че има и по-лоши неща от дъждовна сватба. Чувстваше се потисната и седмицата във вилата не й донесе никакво облекчение. Не само защото Джош го нямаше, а и защото това беше вероятно последната седмица в къщата. Родителите й я бяха обявили за продан и вече имаха няколко предложения. Всяка ваканция и всеки празник беше прекарвала тук и всяко ъгълче й навяваше спомени. Как гледаше бурите през кухненския прозорец, как на барбекюто ухаеха риби и пържоли, а вечер отмиваше пясъка от краката си с градинския маркуч… После споделяше тайни със сестрите си в общата им стая, а един ден, когато беше на дванайсет, се целуна за пръв път в кухнята със съседчето Тони, докато ядеше сандвич с фъстъчено масло и желе. Майка й поливаше цветята на верандата и нищо не подозираше.

Споменът я накара да се усмихне. Какво ли щяха да правят новите собственици с къщата? През последните години Сънсет Бийч беше привлякъл много богаташи и вероятно на мястото на вилата щеше да се издигне нова и голяма къща, подобна на съседния палат. Беше й мъчно, че светът около нея се променяше толкова бързо. Доскоро вярваше, че чашата й е наполовина пълна, а не наполовина празна. Беше оптимистка. И защо не? Имаше любящи родители, две прекрасни по-големи сестри и беше леля на три момченца и две момиченца, които я изпълваха с неописуема радост. Работеше като медицинска сестра в спешно отделение и с любимия си Джош, който беше хирург-ортопед, бяха заедно откакто стана на трийсет. Имаше добри приятели и собствен апартамент в Рали, недалеч от родителите си.

И все пак се чувстваше зле. Преди година научиха за страшната диагноза на баща й. Вестта ги завари напълно неподготвени. Само баща й не беше изненадан. Отдавна беше усетил, че няма сили да тича в гората зад дома им, а това не беше добър знак. Въпреки строителството в Рали, той тичаше всяка сутрин. Областта беше обявена за зелен пояс и затова родителите й бяха купили къща там. На събранията на градския съвет баща й се противопоставяше на строителните предприемачи въпреки обещанията им за създаване на работни места и облекчения в данъците. Той обожаваше гората. Когато беше малка, Хоуп излизаше с него, гонеше пеперуди, хвърляше камъчета и ловеше рачета в ручейчето. Баща й беше учител по природни науки в гимназията и знаеше името на всяка тревичка и дърво. Посочваше й разликите между южния червен дъб и черния дъб, но тя така и не ги запомни. Същото се отнасяше и за съзвездията — Херкулес, Лира, Аквила… Малката Хоуп гледаше небето вечер, мигаше и не можеше да ги различи.

Дълго време вярваше, че баща й е най-умният човек на света. Казваше му го, а той се смееше и отговаряше, че ако беше така, щеше да е милионер. Майка й също беше учителка — на второкласници. Хоуп осъзна трудностите на родителите си, които бяха отгледали три деца с две учителски заплати, чак когато започна да работи и да плаща сметките си сама.

Баща й беше треньор на училищните отбори по крос кънтри и трекинг. Никога не повишаваше глас, но успяваше да ги изведе на първите места в състезанията с другите училища. Докато бяха ученички, Хоуп и сестрите й участваха и в двата спорта. До ден-днешен тя продължаваше да тича няколко пъти седмично. Преди да седнат на празничната маса, трите сестри и баща им участваха в Търки Трот — традиционното надбягване в Деня на благодарността. Но това беше преди. Той не можеше да тича повече. Всичко започна с умора. Бягането постепенно премина в подтичване и накрая в разходки.

Лекарят прецени, че състоянието му се дължи на напредващата възраст. Баща й се беше пенсионирал и приближаваше седемдесетте. Имаше артрит в ставите на краката и ръцете и вземаше лекарства за високо кръвно налягане. През миналия януари настина, но седмици наред му беше трудно да диша.

Направи много изследвания, прегледаха го не един и двама специалисти, взеха му мускулна биопсия и се оказа, че има неврологичен проблем. Хоуп се разтревожи и след още няколко изследвания диагнозата стана ясна — амиотрофична латерална склероза. Болестта, която беше сковала Стивън Хокинг и която водеше до смъртта на невроните, контролиращи мускулите, причиняваше неподвижност и трудност при преглъщане, говор и дишане. Лек нямаше.

Не се знаеше колко време ще отнеме влошаването на състоянието му — може би месеци, може би години. Баща й се крепеше, беше все така мил и добър, излизаше на разходки в гората, продължаваше да вярва в Господ и да държи ръката на майка й, докато гледаха телевизия. Колко ли още време щеше да е подвижен? Дали не трябваше да проучат местата, в които предлагаха помощ за гледане на тежко болни, и за които се чакаше дълго? Как щяха да платят високата такса? Родителите й имаха само пенсиите си, къщата и вилата.

Един ден, по време на разходка в гората, баща й се наведе, взе едно паднало листо и каза:

— Тук е, за да ни напомни, че трябва да живеем добре, докато е възможно, тъй като идва денят, в който трябва да отлетиш с достойнство от този свят.

Хоуп се замисли над думите му. Наистина ли беше възможно да се изправиш пред смъртта без никакъв страх и да отлетиш достойно?

Баща й беше способен на това. Той беше най-благородният, уравновесен и добронамерен човек, когото познаваше. Сигурно затова беше женен за майка й петдесет години, все така държеше ръката й и я целуваше, когато мислеше, че дъщерите им не ги гледат. Хоуп се чудеше как така продължаваха да са влюбени без никакво усилие. И не толкова заради самите тях, колкото заради трудната си връзка с Джош. Така и не можеше да свикне с временните раздели. В момента отново не се срещаха.

Репетицията за сватбата беше в петък вечерта. Джош също трябваше да дойде, ала няколко дни преди заминаването Хоуп реши, че е по-добре да се разделят за известно време. Болницата, в която беше лекар, се нуждаеше от още двама хирурзи. Той работеше седемдесет-осемдесет часа на седмица и свободните му дни невинаги съвпадаха с нейните. Когато не беше на работа, той предпочиташе да се среща с приятелите си — караха лодка, водни ски или преспиваха в Шарлът след обиколка на баровете. Понякога Хоуп се чувстваше като случайно присъстваща в живота му. Той не беше от мъжете, които изпращат цветя, и нежността на родителите й му беше чужда. В него имаше нещо питърпановско и тя се питаше дали изобщо някога ще порасне. Апартаментът му беше обзаведен с мебели от „Икеа“ и украсен с бейзболни знаменца и филмови афиши. Приличаше повече на студентски апартамент, пък и беше такъв, тъй като Джош живееше в него от студент. Приятелите му — повечето другари от фитнеса — бяха хубави като него и ергени на около трийсет. Той младееше, макар че щеше да стане на четиридесет след месец. Хоуп не разбираше какво удоволствие му доставя да виси по баровете с приятели (които ходеха там, за да се запознават с момичета), ала не можеше да му заяви: „Няма да излизаш с приятелите си!“. Не бяха сгодени, а и той не желаеше да му се налага каквото и да е.

Разбираше го. Тя също искаше да бъде възприемана и одобрявана, без да се променя. Тогава защо се дразнеше от похожденията му?

Ами… защото той не й беше верен при предишните раздели.

Знаеше за две негови изневери след втората и третата им раздяла. Беше й казал, че жените, с които беше преспал, не означавали нищо за него, а и се беше заклел, че повече няма да се случва. Но ето че страховете й отново се появиха. Този път беше с приятелите си в Лас Вегас и кой знае какво правеха в стриптийзьорските клубове на това греховно място. Надали щяха да отидат на представление на Зигфрид и Рой^[1]. Та това беше Градът на греха!

Всички двойки се караха. Но след това обсъждаха ситуацията, учеха се от грешките си, опитваха да си простят и продължаваха. Не и Джош. Понякога се питаше дали изобщо имат някакво бъдеще. И защо изобщо държи на него. Отговорът беше, че той беше много умен, красив, и всеки път, когато го видеше, сърцето й трепваше и тя потъваше в тъмновиолетовите му очи. Макар да не демонстрираше любовта си, тя знаеше, че и той я обича. Преди няколко години, след като претърпя катастрофа, Джош дойде веднага в болницата и остана при нея два дни. Помогна с лекарите, които лекуваха баща й. Грижеше се за смяната на маслото на колата й и за гумите, а понякога я изненадваше със сготвена от него вечеря.

Имаха общи интереси. Ходеха на излети, харесваха една и съща музика, пътуваха до Ню Йорк, Чикаго, Канкун и Бахамските острови. Когато им беше добре, Хоуп не искаше нищо друго от живота. Но лошите периоди бяха ужасни. И все пак, колкото и непоносими да бяха тежките моменти, тя не можеше да си представи живота без него.

Скоти тичаше по плажа и гонеше гмуркащите се птици. Хоуп отпи глътка кафе и се замисли за родителите си и безпроблемния им брак. Същото се отнасяше за сестрите й и за връзките на приятелките й, докато нейните отношения с Джош бяха или прекрасни, или ужасни.

Последното скарване беше най-сериозно от всички досега. Той беше преуморен и изнервен от работата, а тя беше притеснена за бъдещето им. Напрежението растеше и накрая скандалът избухна. Хоуп спомена сватбата на Елън и Джош се умълча. Тя го попита какво има и той отвърна „Нищо“.

Мразеше тази дума. С нея приключваха повечето разговори. Този път настоя за отговор и виковете започнаха. Той отиде да спи у брат си, на другия ден й се обади и каза, че трябва да се разделят за известно време и да преосмислят отношенията си. След няколко дни й прати съобщение, че заминава за Лас Вегас.

Това беше преди месец. Разговаряха няколко пъти по телефона. От седмица не се беше обаждал. Искаше й се да върне времето назад и Джош да й се извини, вместо да забива все по-дълбоко ножа в сърцето й. Не беше сигурна, че ще се промени. А тя беше на трийсет и шест и изобщо не искаше да ходи отново по срещи и да виси по баровете като неговите приятели. Беше му посветила шест години от живота си. А и колкото и да я вбесяваше, той имаше много хубави качества.

Изпи кафето и видя един мъж в другия край на плажа. Загледа се във вълните, които блестяха като златни на слънчевата светлина. Баща й сигурно щеше да забележи първите признаци на задаващата се буря, но Хоуп не искаше да мисли, нито да говори за това пред горката бъдеща булка.

Следобедът щеше да е дъждовен и нямаше да е лошо да пийне чаша вино с крекери или дори с малко миди, докато слуша арендби…

Хоуп въздъхна, с поглед в надигащите се вълни. Като малка караше буги сърф или се гмуркаше под вода заедно с баща си. Споменът я натъжи, тъй като много скоро той нямаше да може да влиза в океана и да се радва на вълните.

По едно време си каза, че проблемите й не са като на хората от третия свят. Имаше къде да спи, какво да яде и не се страхуваше, че ще хване холера или дизентерия от водата, която пие. Имаше дрехи, жилище, образование…

Баща й не би искал да се тревожи толкова много за него. Рано или късно Джош сигурно щеше да се появи. Той винаги се обаждаше пръв. Хоуп вярваше, че ако обичаш някого, трябва да му дадеш свобода, а ако се върне при теб, този някой те обича. Да молиш някого да остане, означава да молиш някого да те обича. А тя знаеше, че това е безсмислено.

Хоуп засенчи очи и огледа плажа за Скоти. Не го видя и веднага я обзе паника. Той не беше от кучетата, които изчезват.

Загледа се в мъжа и реши да го попита за кучето. Той носеше нещо, което се сливаше с бялата му риза.

Скоти!

Забърза към мъжа, който вървеше по пясъка с бавни и плавни движения. Ризата му беше разкопчана на врата и мускулите подсказваха за активен живот на открито. Очите му бяха тъмносини като морските дълбини, а катраненочерната коса беше прошарена над ушите. Когато й се усмихна, тя забеляза трапчинката на брадичката му и усети странна близост, сякаш бяха отколешни познати.