Сара Маклейн
Розата на любовта (9)

Глава 8

Астрономията никога не ми е била силна страна, но днес откривам, че мисля над широтата на Вселената. Ако нашето Слънце е само една от милион звезди, кой може да каже, че Галилео не е прав? Че няма друга Земя някъде много далеч, в някоя друга галактика? И кой може да каже, че няма друга Филипа Марбъри, на която остават десет дни до сватбата и тя е в очакване да разшири знанията си?

Всичко това е неуместно, разбира се. Дори да има втора Земя в някое далечно ъгълче на Вселената, пак ще се омъжа след десет дни.

Както и другата Пипа.

Научният дневник на лейди Филипа Марбъри,

26 март 1831 г., десет дни преди сватбата

На следващата вечер Пипа седеше на малка пейка пред черешовите дръвчета в градината на къщата, загърнала се плътно в пелерината. Тротула бе в краката й и гледаше звездите.

Или поне се преструваше, че гледа звездите.

Пипа беше навън вече повече от час, след като накрая се бе отказала да се преструва на болна и избяга от къщата веднага след официалното сервиране на вечерята. Дори в тази студена мартенска вечер предпочиташе да е навън, а не вътре.

Беше прекалено развълнувана. Тази вечер щеше да разбере повече за съблазняването.

От Крос.

Пое си дълбоко дъх, после издиша, отново си пое дъх с надеждата дишането да успокои препускащите й мисли. Но не се получи. Всичко бе замъглено от образа на мистър Крос, от това как я гледаше в казиното, как й се усмихваше в мрака, как стесняваше пространството между двамата в кабинета.

Не беше заради него, разбира се. Щеше да се чувства по същия начин с всеки, който й дадеше обещаните уроци.

Лъжкиня.

Издиша дълго и шумно.

Дишането не й помагаше.

Хвърли поглед през рамо към слабата светлина, която се процеждаше от трапезарията в къщата. Да, по-добре да прекара оставащото до срещата време на студа, отколкото да полудее по време на вечерята с родителите си и Оливия, които, без съмнение щяха да обсъждат подробностите около сватбата.

Проблесна спомен от предишния следобед: Оливия, великолепна в сватбената си рокля, сияеща от вълнение за предбрачното блаженство, отражението на Пипа в огледалото зад нея, по-дребна и по-незначителна в присъствието на по-малката си, но по-бляскава сестра.

Сватбата щеше да е забележителна. Единствена по рода си от векове. Или поне така твърдяха клюките.

Щеше да бъде точно това, за което маркиза Нийдъм и Долби винаги бе мечтала — огромна официална церемония, която трябваше да покаже какво се полага на дъщерите Марбъри по рождение. Щеше да изтрие спомена за предишните две сватби: двойната на Виктория и Валъри за обикновени мъже, набързо изпълнената церемония в сянката на скандалното разтрогване на годежа на Пенелопи и вече по-наскоро — сватбата на Пенелопи, разрешена със специално свидетелство, в селския параклис близо до провинциалното имение на Нийдъм в деня, след като Бърн се бе върнал оттам, където бе през последното десетилетие.

Разбира се, всички знаеха къде беше Бърн.

В „Падналият ангел“.

С мистър Крос.

Очарователният и извикващ безпокойство мистър Крос, който й въздействаше дори когато не бе близо до нея. Пое си дълбоко дъх, затвори очи и се замисли за промяната, която настъпваше в нея, когато той бе наблизо — било то телом или само духом. Как реагираше на високия мъж с червеникавокестенява коса, който, макар и неохотно, се съгласи да й помогне в проучването.

Сърцето й препускаше, дишането й бе по-плитко. И по-бързо.

Мускулите й се напрегнаха и нервите й като че ли бяха обтегнати.

Стана й топло… или пък студено?

Както и да беше, всичко това бяха симптоми на възбуда. На нервност. На страх.

Май прекалено драматизираше. Нямаше от какво да се страхува, той бе човек на науката. И никога не губеше самоконтрол. Перфектният партньор в проучването.

Нищо повече.

Нищо че проучването бе необичайно. Пак бе проучване.

Пое си дъх и извади часовника от чантичката си, за да гледа непрекъснато циферблата на слабата светлина, която се процеждаше от трапезарията на приземния етаж.

— Девет часът е. — Думите бяха произнесени тихо и някъде от мрака.

Тротула скочи да поздрави новодошлия и така Пипа имаше време да обърне внимание на бясно тупкащото си сърце. По-късно щеше да се чуди на факта, че е останала без дъх, но без да се е стреснала. Усещането бе различно. Нещо повече.

В момента обаче можеше да мисли само за едно.

Той беше дошъл.

Усмихна се и го загледа как се навежда да поздрави кучето й.

— Много сте точен.

След като изпълни задачата си, той се изправи и седна до нея — достатъчно близо да й въздейства и недостатъчно, за да осъществят контакт. С крайчеца на окото си тя забеляза колко са дълги бедрата му, а мускулите опъваха плата на панталона му. Не трябваше да мисли за бедрата му.

Бедрени кости.

— А вие ме чакате.

Обърна се към него и видя, че гледа небето, а лицето му е потънало в сенките на мрака. Беше се облегнал назад, сякаш седяха тук през цялата вечер и можеха да останат през цялата нощ. Проследи погледа му.

— Тук съм вече повече от час.

— На студа?

— Сега е най-доброто време за наблюдаване на звездите, не мислите ли? Студените нощи са винаги по-ясни.

— Има причина за това.

Тя се обърна с лице към него.

— Така ли?

Той не я погледна.

— На нощното зимно небе има по-малко звезди. Как е пръстът ви?

— Добре. Освен математик сте и астроном?

Той най-после обърна лице към нея, но половината тънеше в сенките на имението зад тях.

— А вие освен анатом сте и ботаник?

Тя се усмихна.

— Изненадан сте, нали?

Той изкриви устни.

— И двамата сме.

Мълчанието се проточи, той отново вдигна глава и загледа небето.

— Какво гледахте?

Пипа посочи една ярка звезда.

— Полярната звезда.

Той поклати глава и посочи друга част на небето.

— Това е Полярната звезда. Гледали сте Вега.

Младата жена се засмя тихо.

— Ах. Нищо чудно, че ми се стори съвсем обикновена.

Крос се облегна назад и протегна дългите си крака.

— Тя е петата най-ярка звезда на небето.

Пипа се засмя.

— Забравяте, че съм една от пет сестри. В моя свят петата е последната. С извинения към въпросната звезда, разбира се.

— А вие често ли сте последна?

Тя сви рамене.

— Понякога. Не е приятно.

— Уверявам ви, Пипа, рядко сте последна.

Не бе помръднал, само бе обърнал глава и я бе погледнал, чертите на лицето му бяха твърди и непрощаващи в мрака и извикваха непознати тръпки по гръбнака й.

— Внимавайте какво говорите. Ще се наложи да кажа на Пени, че й откривате недостатъци.

Той я погледна изненадано.

— Не съм казал такова нещо.

— Тя е единствената от сестрите ми, която сте срещали. Щом аз не съм последна, трябва да е тя.

Едното ъгълче на устата му се повдигна.

— В такъв случай нека не отнасяме този разговор към никого.

— Съгласна съм. — Отново погледна небето. — Разкажете ми за тази великолепна пета звезда.

Той заговори и тя долови смеха в дълбокия му глас, но устоя на изкушението да го погледне.

— Вега е от съзвездието Лира, което е кръстено така, защото Птолемей вярвал, че има формата на лирата на Орфей.

Не можа да устои да не каже шеговито:

— Виждам, че сте експерт и по класиците.

— Искате да кажете, че вие не сте? — отвърна той и я накара да се засмее, а после добави: — Орфей е един от любимите ми.

Тя го погледна.

— Защо?

Погледът му не се откъсваше от нощното небе.

— Направил ужасна грешка и платил скъпо за нея.

Тези думи накараха всичко да стане по-сериозно.

— Евридика — прошепна тя. Знаеше историята на Орфей и съпругата му, която обичал повече от всичко, но изгубил заради Подземното царство.

Той дълго мълча и тя реши, че може би няма да каже нищо повече. Когато заговори, бе спокойно и без никакво чувство.

— Убедил Хадес да я пусне, да я върне към живите. Трябвало само да я изведе, без да поглежда назад.

— Но не могъл — каза Пипа, чиито мисли препускаха.

— Станал алчен и погледнал назад. Изгубил я завинаги. — Направи пауза, после повтори: — Ужасна грешка.

Имаше нещо в тона му — нещо, което Пипа може би нямаше да забележи по друго време и у друг мъж. Загуба. Тъга. Спомни си проведения шепнешком разговор в градината.

Не трябваше да се омъжваш за него.

Нямах избор. Ти не ми остави такъв.

Трябваше да те спра.

Жената в градината… тя беше Евридика.

Нещо неприятно се разгоря в гърдите й и Пипа не можа да устои — протегна ръка и го докосна, постави длан на ръката му. Той едва не подскочи и издърпа ръка, сякаш го бе изгорила.

Дълго седяха в мълчание. Докато тя не успя да се сдържи — отново — и каза:

— Направили сте грешка.

Крос я погледна за миг и се изправи.

— Време е да вървим. Чака ви урокът.

Но тя вече не искаше да помръдне оттук.

— Изгубили сте любовта. — Той не я погледна, но тя не би могла да откъсне поглед от него дори стадо бикове да се бе втурнало в градината в този момент. — Жената в градината. Лавиния — каза и се намрази, задето не можа да замълчи. Не питай, Пипа. Недей. — Обичахте… ли я?

Думата й се стори странна, изречена от нея.

Не трябваше да се изненадва, че бе имал любима, все пак в Лондон имаше много малко мъже с репутацията на мистър Крос като мъж и любовник. Но трябваше да признае, че той не правеше впечатление на мъж, склонен на дълбоки и сериозни чувства, готов за любов. Той бе все пак човек на науката. Както и тя бе жена на науката. А тя със сигурност не очакваше любовта.

Но все пак в този странен момент откри, че отчаяно иска да чуе отговора му. И насред това отчаяние откри, че се надява отговорът му да е отрицателен. Че не таи несподелена любов дълбоко в сърцето си. Нито пък споделена.

Тази мисъл я стресна.

Добре.

Това беше неочаквано.

Въпросът й го накара да изкриви устни, той обърна лице и отново потъна в сенките. Но не каза нищо.

— Любопитството е опасно нещо, лейди Филипа.

— Откривам, че не мога да не проявя любопитство.

— Забелязал съм.

— Попитах само защото съм заинтригувана дали не обичате някого. — Млъкни, Пипа. Интелигентните млади дами не поемат по тази пътека. Смени подхода. — Не себе си. Някого. Когото и да е.

— Имате нещо против любовта?

— Не толкова съм против, колкото съм скептична. Имам практика да не вярвам в неща, които не мога да видя.

Изненада го.

— Не сте обикновена жена.

— Това вече го установихме. И затова сте тук, ако си спомняте.

— Да. — Скръсти дългите си ръце пред гърдите и добави: — Значи, искате да изкушите съпруга, когото не очаквате да обичате.

— Точно така. — Той не отговори веднага и тя добави: — Ако това ще помогне, не очаквам и той да ме обича.

— Здрав английски брак.

Тя се замисли над думите му.

— Предполагам, че е така, нали? Като всеки друг брак.

Той повдигна вежди.

— Съмнявате се, че Бърн изпитва дълбоки чувства към сестра ви?

— Не. Но само при тях е различно. — Млъкна и се замисли. — Може би и между Оливия и Тотнъм е различно. Но другите ми сестри са омъжени по същите причини, поради които ще се омъжа и аз.

— И кои са те?

Тя сви едното си рамо.

— Това се очаква от нас. — Срещна погледа му, неспособна да го разтълкува в мрака. — Предполагам, че не виждате смисъл в това, след като не сте аристократ.

Едното ъгълче на устата му се изви нагоре.

— Какво общо има с това дали си аристократ, или не?

Тя побутна очилата по-нагоре на носа си.

— Може и да не знаете, но аристократите трябва да се съобразяват с много правила. В брака става въпрос за пари, благоприличие и положение. Не можем просто да се омъжим за когото си искаме. Поне не и дамите. — Замисли се за миг. — Джентълмените могат да понесат повече скандали, но повечето просто позволяват да бъдат въвлечени в бракове без чувства. Защо, мислите, става така?

— Не искам да предполагам.

— Удивително е колко много власт имат мъжете и колко малко я използват. Не мислите ли?

— А ако вие имахте същата власт?

— Нямам.

— Но ако имахте?

И защото той, изглежда, искрено се интересуваше, тя каза:

— Щях да отида в университет. Щях да се присъединя към Кралското агрономическо дружество. Или може би към Кралското астрономическо дружество, сега, след като знам коя е Полярната звезда и коя — Вега.

Той се засмя.

Тя продължи, наслаждавайки се на свободата, която имаше с него.

— Ще се омъжа за човек, когото харесвам. — Направи пауза. Не й харесваше как бяха прозвучали думите й. — Искам да кажа, не че не харесвам Касълтън, той е мил. Много мил. Само дето… — Остави гласа си да заглъхне, защото се чувстваше като предателка.

— Разбирам.

И за миг тя си помисли, че наистина разбира.

— Но всичко това е глупаво, виждате ли? Брътвежите на странна млада дама. Родена съм в общество с определени правила и трябва да ги следвам. Затова мисля, че на онези, които живеят извън обществото, им е по-лесно.

— Ето, отново виждате всичко в черно и бяло.

— Нима казвате, че за вас не е по-лесно?

— Казвам, че всички си носим кръста.

Имаше нещо в думите му — неочаквана горчивина, която я накара да се поколебае, преди да каже:

— Предполагам, че говорите от опит?

— Така е.

Различни възможности изникнаха в ума й. Веднъж бе казал, че не мисли да се жени. Че бракът не е за него. Може би някога не е било така. Дали някога е искал да се ожени, но му е било отказано? Заради името му, репутацията му или професията? С титла или не, той впечатляваше — беше умен, богат и имаше власт, и бе доста добра партия, като се вземеха предвид всички фактори.

Коя дама би му отказала?

Загадъчната дама от градината.

— Е, както и да е, радвам се, че не сте благородник.

— А ако бях?

Нямаше да приличате на никого, когото съм срещала. Усмихна се.

— Никога нямаше да ви помоля да станете партньор в проучването ми. Бях направила списък, между другото. С въпросите си.

— Не съм очаквал нищо по-малко. Но не мислите ли, че всичко щеше да е по-лесно, ако бях благородник? А не съсобственик на игрален клуб.

Тя се усмихна.

— Игралният клуб ми харесва повече.

— Може би. — Приближи се и спря светлината от къщата. — А може би е така, защото, когато приключите с проучването, ще можете да прекратите отношенията си с мен и да забравите за всичко.

— Никога няма да забравя — рече бързо тя, свободна да каже истината. Изчерви се и бе благодарна за мрака.

Наистина не би могла да забрави. Всъщност не се съмняваше, че щеше да се връща към тази нощ вече като лейди Касълтън, докато си стои в имението и няма с какво друго да се занимава освен с оранжерията и кучетата си.

И със сигурност нямаше да забрави него.

Дълго мълчаха и тя се запита дали не е казала прекалено много. Накрая той рече:

— Донесох ви нещо. — Подаде й пакетче, обвито в кафява хартия.

Пипа задиша по-бързо — без съмнение, странна реакция на тази малка кутийка — пое пакетчето, побутна любопитната муцунка на Тротула, отвори го и видя маска домино. Взе черната коприна, а сърцето й лудо биеше.

Вдигна очи към неговите, но погледът му бе непроницаем в мрака.

— Благодаря.

Той кимна.

— Ще имате нужда от маската. — Отдалечи се бързо.

Тротула го последва.

Пипа не искаше да я оставят така. Побърза да ги настигне.

— Ще посещаваме ли… обществени места?

— Нещо такова.

— Мислех си… — Поколеба се. — Останах с впечатлението, че уроците ще бъдат насаме. — Вдигна чантичката си. — Не мога да задавам въпросите си на обществени места.

Той се обърна и тя едва не се блъсна в него.

— Тази вечер няма да задавате въпроси. Тази вечер ще става дума за изкушението.

Думата премина през нея и Пипа мимоходом се запита дали мракът не прави думите по-въздействащи. Въпросът бе глупав, разбира се. Очевидно сетивата са по-остри, когато човек е развълнуван. Не го виждаше, затова пък го чуваше по-добре.

Реакцията й със сигурност нямаше нищо общо с думата.

Изкушение.

Той отново закрачи и добави:

— За да можете да изкушите мъж, първо трябва да разберете изкушението.

Тя го последва, побърза да се изравни с него.

— Но аз разбирам изкушението.

Крос й хвърли изпълнен със съмнение поглед.

— Наистина!

— Какво ви изкушава? — Бяха стигнали до една черна карета, мистър Крос отвори вратичката и спусна стълбата. Болонката щастливо скочи в каретата, с което ги изненада и двамата се засмяха.

Пипа щракна с пръсти.

— Тротула, вън.

Кучето въздъхна тежко, но се подчини.

Пипа посочи къщата.

— Върви си у дома.

Кучето седна.

Пипа отново посочи къщата.

— У дома.

Кучето отказа да помръдне.

Крос се ухили.

— Тя май не обича да се подчинява.

— Обикновено не е такава.

— Може би е заради мен.

Тя му хвърли поглед.

— Може би.

— Няма да се изненадам. Вие също не се подчинявате, когато сте около мен.

Тя се престори на шокирана.

— Сър, нима ме сравнявате с куче?

Крос се усмихна, очите и белите му зъби проблеснаха и нещо в стомаха й запърха.

— Може би. Но сега да се върнем на предстоящата ни задача. Какво ви изкушава, Пипа?

— Аз… — Поколеба се. — Много обичам сладкишите целувки.

Той се засмя и смехът му бе по-силен и по-смел, отколкото бе очаквала.

— Честна дума.

— Без съмнение. Но можете да хапвате целувки, когато пожелаете. — Отстъпи назад, с което показа, че тя трябва да се качи в каретата.

Пипа не обърна внимание на мълчаливата команда, нетърпелива да изясни въпроса.

— Не е така. Не мога да ги хапвам, ако готвачката не ги е приготвила.

На устните му играеше усмивка.

— Винаги практичната Пипа. Ако искате, можете да ги намерите. Това исках да кажа. Със сигурност все някой в Лондон ще ви съжали и ще задоволи глада ви за разбити белтъци.

Тя сбърчи чело.

— Следователно те не ме изкушават?

— Не. Вие ги желаете. Но не е същото. С желанието е лесно. Просто е: искате целувка и тя ви се дава. — Махна с ръка към каретата, но не й предложи помощта си да се качи. — Влизайте вътре.

Тя изкачи едно стъпало, преди да се обърне. Благодарение на стъпалото сега бяха очи в очи.

— Не разбирам. Какво е изкушение тогава?

— Изкушение… — Той се поколеба, а тя се наведе напред, нетърпелива за този урок, който събуждаше в нея любопитство и вълнение. — Изкушението ви преобразява. Превръща ви в нещо, което никога не сте си представяли. Притиска ви да се откажете от всичко, което сте обичали, дори да продадете душата си за един преходен миг.

Думите бяха произнесени тихо и мрачно, но бяха самата истина и за дълго увиснаха във въздуха. Той беше близо до нея и я предпазваше да не падне от стълбичката, топлината на тялото му прогонваше студа.

— То ви кара да изпитвате болка — прошепна Крос и тя видя как устните му се извиват в мрака. — Ще обещаете всичко, ще се закълнете във всичко. За един… съвършен… чист вкус.

О, Господи.

Пипа издиша, дълго и на пресекулки, нервите й крещяха, мислите й бяха объркани. Затвори очи, преглътна, застави се да отстъпи от него, защото… я изкушаваше.

Защо той бе така спокоен и хладнокръвен? Защо не изпитваше подобни… чувства? Той бе човек, който едновременно я ядосваше и разочароваше.

Въздъхна.

— Това би била страхотна целувка.

Секунда мълчание последва глупавите й думи… които много й се искаше да може да върне обратно. Колко смешно. А после той се засмя и зъбите му проблеснаха в мрака.

— Наистина — съгласи се той и гласът му прозвуча по-рязко.

Преди Пипа да успее да изрази учудването си, той продължи:

— Тротула, върви си у дома.

Кучето се обърна и се отдалечи, а той каза на Пипа:

— Влизайте в каретата.

Тя се подчини. Без въпроси.

* * *

Алеята зад клуба изглеждаше различно нощем. Беше по-зловеща. Не й помогна и по-бавното придвижване на каретата.

— Време е за маската — каза той, отвори вратата и скочи на земята без помощта на стълбичката или слуга.

Тя не се поколеба да направи каквото й каза. Извади маската и я вдигна развълнувано към лицето си — никога досега не бе скривала самоличността си зад маска. За първи път бе инкогнито. За първи път щеше да е нещо различно от най-странното момиче на Марбъри.

С маската не бе странна, а загадъчна. Не само учена, но и скандална. Истинска Цирцея.

Но докато слагаше маската, осъзна, че въображението не е реалност. И че маските не се правят за хора, които носят очила.

При първия опит завърза панделките прекалено хлабаво и маската падна, плъзна се по стъклата на очилата й и щеше да падне на пода, ако не бе реагирала бързо.

При втория опит завърза панделките здраво, но трепна, защото във възела влязоха и няколко кичура от косата й. Резултатът не бе много по-добър, маската притискаше очилата към очите й, рамката се забиваше в кожата й и определено не я караше да се чувства като Цирцея.

Предана на желанието си да се учи, тя се плъзна по седалката към вратата на каретата, до която я чакаше мистър Крос. Нямаше да позволи на такова дребно нещо като лошото й зрение да провали вечерта. Маската закриваше отчасти очилата й, както и периферното й зрение, но по някакво чудо кракът й намери най-горното стъпало.

Не стана така с второто стъпало.

Пипа се препъна, изпищя силно и разпери широко ръце, за да възстанови равновесието си. Не успя, залитна вляво и падна право в ръцете на мистър Крос, който изсумтя и я притисна до гърдите си.

До топлите си твърди гърди.

Той си пое рязко дъх, хвана я здраво и за момент — дори не момент, а само миг — тялото й бе притиснато към неговото по цялата си дължина, а тя го гледаше право в очите. Е, не право, защото проклетата маска, естествено, се бе разместила и тя виждаше само с едно ъгълче на очите си.

Но ако можеше да го види, той сигурно щеше да се усмихва. И ето го отново смущението — горещо и неумолимо в мига преди той да я остави на земята.

Веднъж стъпила на твърда земя, Пипа пусна вълнения му жакет, който стискаше, вдигна ръка и се опита да оправи маската. Успя да размести и нея, и очилата си, които паднаха.

Тя ги улови във въздуха.

Вдигна поглед към лицето му, чиито контури бяха подчертани от светлината от вътрешността на каретата.

— Не така очаквах да протече вечерта.

Той не се смееше, поне това можеше да му признае. Гледа я дълго и внимателно, после отстъпи назад и извади носна кърпичка от джоба си.

— Да, мога да ви уверя в това — каза и почисти очилата й, преди да й ги върне.

Тя побърза да си ги сложи и въздъхна.

— Не мога да нося маската. Не приляга. — Мразеше жалостивата нотка в гласа си. Звучеше като Оливия. Сбърчи нос и срещна погледа му.

Той не каза нищо, а оправи очилата на носа й, без да я докосва. Останаха така, в мълчание, дълго, а после той тихо рече:

— Трябваше да се сетя.

Пипа поклати глава.

— Сигурна съм, че никога досега не сте имали такъв проблем… — Пред нея изникна образът на Сали Тасър, красивата, съвършена жена, която не би имала никакъв проблем да носи маска и да бъде загадъчна.

А на Пипа й се удаваше без усилие да е само странна.

И изведнъж ясно усети, че този свят, тази нощ, това преживяване не са за нея. Това беше грешка. Орфей, който гледа към ада.

— Не трябва да съм тук — каза и срещна погледа му с очакването да види задоволство в него. Задоволство и облекчение, че се е отказала.

Но не видя облекчение, а нещо друго. Твърдо и неотстъпчиво.

— Трябва просто да внимаваме. — Тръгна към клуба с очакването, че тя ще го последва.

Като наближиха голямата стоманена врата, която представляваше задният вход на клуба, по алеята дойде втора карета и спря на няколко метра от тяхната. Към нея се приближи слуга, вратата се отвори и се чу женски смях.

Пипа спря и се обърна към каретата.

Мистър Крос изруга тихо, сграбчи я за ръката, обърна я с гръб към стената и я заслони с тялото си така, че да не могат да я видят.

Пипа се опита да помръдне, но той я притисна към стената, като й пречеше да види жените, които бяха слезли от каретата и се кикотеха и бъбреха, докато се приближаваха. Тя проточи врат да ги огледа. Любопитството я правеше безразсъдна, обаче той предугади намеренията й и я притисна още повече с тялото си. Беше й невъзможно да помръдне.

Не виждаше нищо освен него.

Беше толкова висок. Никога досега не бе познавала толкова висок човек. А когато бе така близо, й беше трудно да мисли за каквото и да е, освен за него. За него и за топлината му, за това как палтото му ги обгръщаше. Никога досега не бе познала такава близост с мъж.

Мислите й бяха прекъснати от поредния изблик на смях, последван от шъткане.

— Вижте! — каза високо една от жените. — Пречим на любовниците!

— Май някой не може да изчака да влезе вътре! — рече друг женски глас.

— Кои ли са? — прошепна трети.

Пипа отвори широко очи и прошепна с глава, притисната в гърдите му.

— Кои са те?

— Не е нещо, за което да се тревожиш. — Крос се приближи още повече и постави едната си длан на стената над главата й, като я закри с ръката и ревера на палтото си.

Бе само на милиметър от гърдите му и не можеше да не вдъхва чистия и свеж аромат на сандалово дърво, който я обгръщаше. Ръцете й, отпуснати до тялото, копнееха да го докоснат. Стисна длани в юмруци и вдигна поглед, разтопи се в очите му.

— Не мога да видя жената — каза една от дамите, — но познавам мъжа отнякъде. Та това е Крос. — Повиши глас. — Нали, Крос?

Фамилиарността и веселието на жената бяха причина през Пипа да премине гореща вълна — сякаш жената прекрасно знаеше какво е да си притисната до стената на легендарния хазартен клуб от гордия му, бляскав собственик.

— Влезте вътре, дами — каза той съвсем спокойно, без да откъсва поглед от Пипа. — Изпускате борбата.

— Изглежда, че тази вечер има какво да се гледа и отвън! — отвърна жената и другите се засмяха, възхитени.

Крос премести тежестта на тялото си и сведе глава и Пипа разбра как изглеждат за онези, които ги наблюдаваха — сякаш се канеше да я целуне.

— Хайде, дами — каза той тихо и гласът му бе пълен с обещания, — аз не съм част от вашите вечерни забавления.

— Добре дошъл си по всяко време, мили.

— Ще го запомня — каза той лениво. — Но тази вечер съм зает.

— Късметлийка!

Пипа стисна зъби, когато дамите почукаха на стоманената врата и бяха пуснати вътре.

Те отново останаха сами на алеята в най-близката до прегръдка близост, която тя познаваше. Зачака той да помръдне, да се отдалечи от нея. Но той не го направи.

Но остана така, притиснат до нея, с устни до ухото й.

— Мислят, че сте късметлийка.

Сърцето й биеше лудо. Беше сигурна, че той го чува.

— Мислех, че не вярвате в късмета.

— Не вярвам.

Гласът й трепереше.

— Ако вярвахте, щяхте ли да наречете това късмет?

— Бих го нарекъл мъчение.

Едва в този момент, когато думите погалиха като дъх чувствителната кожа зад ухото й, тя осъзна, че той не я докосва. Беше толкова близо… но дори сега, докато притискаше гърба й към каменната стена на масивната сграда, той внимаваше да не я докосне.

Тя въздъхна. Очевидно бе единствената жена на света, която той не искаше да докосне.

Мимоходом се запита какво ли ще стане, ако вземе нещата в свои ръце. Обърна глава към него, но той се отдръпна — не много, но достатъчно, за да постави разстояние помежду им. Сега бяха лице в лице, устните им почти се докосваха. Бяха само на милиметър и в същото време на километър един от друг.

Милиметър за него, защото трябваше само да скъси разстоянието и тя щеше да бъде негова. Километър за нея, защото знаеше, че той няма да… а тя не можеше да го целуне. Макар да нямаше нещо, което в този момент да искаше повече.

Той обаче не искаше същото.

Тази вечер бе определена за интелектуални занимания. Не за физически.

Независимо колко много й се искаше да е различно.

Така че направи единственото, което можеше. Пое си дълбоко дъх и каза:

— Крос?

Настъпи дълга пауза, в която и двамата осъзнаха, че бе пропуснала „мистър“, но някак си тук, в тъмната лондонска уличка, обръщението бе прекалено джентълменско за този висок дяволски мъж.

— Да, Пипа?

— Може ли вече да влезем вътре?