Сара Маклейн
Розата на любовта (16)

Глава 15

Човешкото сърце тежи (средно) около триста грама и ударите му са (приблизително) сто хиляди на ден.

В Древна Гърция се ширела теорията, че като най-мощната и важна част на човешкото тяло, сърцето действа и като мозък, който събира информация от всички други органи посредством кръвоносната система. Аристотел включва към тази информация чувства и мисли — факт, който съвременните учени смятат за напълно лишен от разбиране за човешката анатомия.

Съществуват доклади, които твърдят, че след като човек е обявен за мъртъв и умът и душата са напуснали тленната обвивка, при определени обстоятелства сърцето може да бие с часове. Питам се дали в тези случаи органът може да продължи и да чувства? И ако е така, дали изпитва повече, или по-малко болка от моето в момента?

Научният дневник на лейди Филипа Марбъри,

31 март 1831 г., пет дни преди сватбата

През онази нощ Пипа не спа.

Лежеше в леглото с топлата Тротула, притисната в нея, наблюдаваше играта на светлината на свещите по розовия сатен над главата си и се питаше ту как така бе преценила Крос толкова погрешно, както и ситуацията, в която двамата се бяха озовали, ту как така не бе забелязала досега, че мрази розов сатен, който беше ужасен и женствен — целият емоция.

Самотна сълза се плъзна по слепоочието й и после — в ухото й — неприятен и влажен дискомфорт. Тя подсмръкна. В емоциите нямаше нищо продуктивно.

Пое си дълбоко дъх.

Той щеше да се ожени за друга.

Тя го обичаше, а той щеше да се ожени за друга.

Тя също щеше да се омъжи за друг.

Но й се струваше, че неговата женитба променя всичко. Тя като че ли имаше по-голямо значение.

Предизвикваше повече болка.

Глупав розов сатен. Глупави балдахини. Нямаха никаква функция.

Тротула повдигна меката си, косместа кафява глава, когато още една сълза се спусна по бузата на господарката й. Розовото езиче на болонката я проследи и разбирането на животното предизвика порой от солени сълзи и хълцания, които Пипа не можа да сдържи. Тя се обърна на една страна, сълзите замъгляваха зрението й и не виждаше ясно сребърната маска за Нощта на демоните, оставена на нощното й шкафче и проблясваща на светлината на свещите. Не трябваше да приема поканата. Не трябваше да вярва, че няма да плати висока цена за нея и за всичко останало.

Светлината на свещите я осветяваше, бяло и оранжево трептяха над съвършените сини кръгове. Пипа затвори очи, но споменът за пламъка бе ярък, тя си пое дълбоко дъх и пожела болката в гърдите й да си отиде. Искаше и да спре да мисли за него. И сънят да дойде.

Искаше да може да се върне в онази сутрин преди осем дни, когато бе решила да се обърне към него и да спре това.

Как само една седмица бе променила всичко!

Бе променила нея.

Каква каша бе забъркала.

Мъката и тъгата й бяха като буря — студени, горчиви и неприятни. Плачеше за онзи, когото познаваше от колко време — две минути? Може би десет? Може би час?

Достатъчно, за да изпитва самосъжаление. И недостатъчно, за да се почувства по-добре.

Отвори очи и погледна свещта, която светеше ярко. После пламъкът затрептя от неочаквано течение.

Течението бе последвано от джафкане и тупване, защото Тротула скочи от леглото и замаха диво с опашка. После се втурна към вратата, която водеше към тесния балкон. Вратата, която само допреди миг бе затворена, сега зееше отворена, а в рамката й стоеше мъжът, когото Пипа обичаше, замръзнал на мястото си, висок, сериозен и красив.

Пое си дълбоко дъх и прокара и двете си длани през гъстата си кестенявочервеникава коса, отметна я от лицето си, а високите му скули и дългият прав нос бяха само светлосенки на пламъка на свещта.

Беше непоносимо красив. Никога през живота си не бе копняла за нещо така, както копнееше за него. Беше й обещал да я научи какво са изкушение и желание, и го бе направил. Сърцето й заби бясно като го видя и чу тежкото му дишане. Но… не знаеше какво ще последва.

— Красива си — каза той.

Онова, което последва, бе всичко, което той искаше.

Тротула се изправи на задните си крака и подпря предните си лапички на бедрата му, като скимтеше и трепереше от вълнение. Той я хвана със силните си ръце, за да я задържи така изправена, и й даде цялата обич, за която тя молеше, като веднага намери мекото местенце на слепоочието й, което я превръщаше в отпусната топка. Тя нададе стон и се притисна в него, абсолютно покорна.

За пръв път в живота си Пипа пожела да нямаше домашен любимец.

— Тя е ужасна охрана.

Той замръзна при тези думи и тримата дълго останаха така, мълчаливи.

— Има нужда някой да те охранява от мен.

— Да.

Тя не отговори веднага. После рече:

— Тротула, достатъчно.

Кучето застана и на четирите си крака, но продължи да гледа втренчено новата си любов с огромните си влажни очи. Пипа не можеше да я обвини за предателството.

— Изглежда, че те харесва.

— Имам специален талант за дамите — каза той топло, с глас, който тя едновременно обожаваше и мразеше. Пред погледа й проблесна образът на Сали Тасър. И на проститутката до хазартната маса. И на красивата дъщеря на Найт.

Спусна крака на пода.

— Забелязах. — Той веднага насочи вниманието си към нея, но тя смени темата. — Стаята ми е на третия етаж.

Друг мъж би се поколебал, нямаше да се реши.

— Бих се изкатерил и по-високо, за да те видя. — Пауза. — Трябваше да те видя.

Болката се върна.

— Можеше да паднеш. Да се нараниш.

— По-добре аз, отколкото да нараня теб.

Тя сведе поглед към скута си, където бе преплела ръце, и прошепна:

— Веднъж каза, че ако Касълтън ми причини болка, не го прави както трябва.

Той застина.

— Да.

Тя срещна погледа му.

— Ти не го правиш както трябва.

Той прекоси стаята само за миг, падна на колене до леглото, хвана ръцете й и предизвика в нея вълна на вълнение, горещина и главозамайване, но тя знаеше, че трябва да го отпрати през вратата, през която бе дошъл, макар и да бяха на третия етаж, по дяволите.

— Не трябва да съм тук — прошепна той. — Където и да е, но не и тук. — Сведе глава и подпря чело на ръцете й. — Но трябваше да те видя. Да обясня.

Пипа поклати глава.

— Няма нищо за обясняване. Ще се ожениш за друга. — Долови болката в гласа си, слабото колебание между първата и втората сричка на „друга“. Намрази се. Затвори очи. Искаше той да си отиде.

Но това не стана.

— Каза ми, че никога няма да се ожениш. Още една лъжа.

Все едно че не бе казала нищо. Той не отрече.

— Плакала си.

Пипа поклати глава.

— Не по собствена воля.

Едното ъгълче на устата му се повдигна в горчива усмивка.

— Да, мога да си представя.

Нещо в думите и в тона, веселата нотка и още нещо, изведнъж я подразни.

— Ти ме накара да плача — обвини го.

Той стана сериозен.

— Знам.

— Ще се ожениш за друга. — Повтори думите за, както й се стори, стотен път. Или бяха милион? Сякаш, ако ги повтаряше достатъчно често, щяха да изгубят значението си. И нямаше да извикват болка.

Той кимна.

— Както и ти.

Откакто се познаваха, тя бе сгодена. Но някак си неговата предстояща женитба бе по-голямо предателство. Това бе нелогично, знаеше го, но тук логиката, както изглежда, нямаше никакво място.

Още една причина това да не й харесва.

— Мразя се, задето те накарах да плачеш — каза той и погали пръстите й.

Тя сведе поглед към преплетените им ръце, харесваше луничките по кожата му, меките червеникави косъмчета между първото и второто кокалче. Палецът му потърка показалеца й и тя загледа как те помръдват, преди отново да застинат неподвижни, веднага забравили за допира.

— Когато бях дете, имах приятел на име Бийвин. — Направи пауза, но не го погледна. Той не каза нищо, затова тя продължи, без да знае защо разказва това. — Беше мил и нежен и винаги ме изслушваше. Казвах му тайните си — неща, които никой друг не знаеше. Неща, които никой друг не разбираше.

Той стисна още по-силно ръцете й, а тя срещна погледа му.

— Но Бийвин разбираше. Изследваше имението Нийдъм с мен. Помогна ми да открия любовта си към науката. Беше с мен в деня, когато откраднах гъска от кухнята и я разрязах. Обвиних него. А той нямаше нищо против.

Погледът му помръкна.

— Мисля, че този съвършен приятел не ме интересува, Пипа. Къде е той сега?

Тя поклати глава.

— Замина.

Той смръщи вежди.

— Къде?

Пипа се усмихна.

— Където отиват въображаемите приятели.

Крос издиша рязко, повдигна едната си ръка към слепоочието й и отметна кичур коса от лицето й.

— Бил е въображаем?

— Така и не разбрах защо другите не го виждат — прошепна тя. — Пени все ми се подиграваше… преструваше се, че разговаря с него, но никога не повярва, че го има. Майка ми се опита да го накара да се засрами и да си отиде. — Сви рамене, после простичко каза: — Но той ми бе приятел.

Крос се усмихна.

— Харесва ми да си представям как ти и въображаемият ти приятел разрязвате гъската.

— Имаше много пера.

Усмивката се превърна в смях.

— Предполагам, че е имало.

— И не толкова кръв, колкото може би си мислиш. Макар че уплаших една от камериерките почти до смърт.

— В името на науката.

Тогава и тя се усмихна.

— В името на науката.

Крос се наведе напред и тя разбра, че ще я целуне.

Знаеше също, че не може да го позволи. Отдръпна се, преди устните им да са се докоснали, и той веднага се дръпна назад, пусна ръцете й и седна на пети.

— Съжалявам.

Пипа се изправи и постави разстояние между тях, а Тротула застана до нея като страж. Тя дълго гали кучето по ушите, не можеше да погледне Крос.

— Не знам защо ти разказах това.

Той се изправи, но не отиде при нея.

— За Бийвин ли?

Тя сведе поглед към пода.

— Глупаво е, наистина. Дори не знам защо ти разказах за него. Освен… — Гласът й заглъхна.

Той дълго чака, преди да я подкани да продължи:

— Освен…?

— Винаги съм била различна. Никога не съм имала много приятели. Но… Бийвин нямаше нищо против. Никога не ме помисли за странна. А после изчезна. И така и не срещнах човек, който да ме разбира. И никога не съм мислила, че ще срещна. — Направи пауза. Сви леко рамене. — Докато не срещнах теб.

И сега ти също ще си отидеш.

И ще боли много повече, отколкото да изгубиш въображаем приятел. Не бе сигурна, че ще го понесе.

— Не мога да не мисля — подхвана, после спря. Знаеше, че не трябва да го казва. Знаеше, че думите ще направят всичко по-трудно. — Не мога да не мисля… ако само…

Той също разбра.

— Недей.

Но тя не можеше да се спре. Вдигна поглед към него.

— Ако само те бях намерила преди това.

Каза го едва чуто и тъжно и намрази думите, макар те да го заведоха при нея — дланите му обхванаха лицето й и го повдигнаха към него. И я целуна така, че не й останаха сила, воля и мисли.

Дългите му пръсти се заровиха в косата й и задържаха главата й, той срещна погледа й и прошепна името й, преди отново да завладее устата й и дълго и страстно да я целува. Отново и отново прошепваше името й, дъхът му галеше устните и бузите й.

Само ако бе знаела, че е възможно да намери някого като него.

Който й подхожда.

И когото обича.

Такива хора съществуваха и ето го доказателството, в спалнята й. В прегръдките й. В мислите й. Завинаги.

Тази мисъл я накара да затвори здраво очи, но сълзите напираха и той ги попиваше, като шепнеше името й отново и отново, отново и отново.

— Пипа… не плачи, любима… Не си струва да плачеш заради мен… Аз съм нищо…

Грешеше, разбира се. Той бе всичко.

Всичко, което тя не можеше да има.

При тази мисъл се отдръпна, постави длани на гърдите му, наслади се на топлината му, на силата му. На него. Вдигна поглед към неспокойните му сиви очи и прошепна:

— През целия ми живот… две и две винаги са правили четири.

Той кимна. Вниманието му бе погълнато от нея и тя го обичаше заради това… и защото я разбираше.

— Но сега… всичко е объркано. — Поклати глава. — Две и две вече не прави четири. А теб. — В погледа му заиграха пламъци, той отново протегна ръка към нея, но тя се отдръпна. — Ти ще се ожениш за друга — прошепна. — И аз не разбирам. — От едното й око се търкулна едра сълза, извикана от страха и разочарованието. — Не разбирам… и това не ми харесва.

Крос избърса сълзата с палец и болезнено тихо каза:

— Мой ред е да ти разкажа история, която на никого не съм разказвал.

Със сърце в гърлото, Пипа срещна погледа му и разбра, че това, което ще й каже, ще промени всичко. Но никога не бе мислила, че ще чуе това, което последва.

— Убих брат си.

Никога не бе изричал това на глас, но забележително, да го каже на Пипа, беше по-лесно, отколкото предполагаше. Като й кажеше това, щеше да я спаси.

Тя трябваше да разбере защо не може да са заедно. Трябваше да разбере защо той не е подходящ за нея. Макар че с цялото си същество Крос копнееше да я направи своя завинаги.

А най-добрият начин да й покаже това, бе да й позволи да види най-лошата му страна.

Като чу признанието му, тя замръзна, дъхът заседна в гърлото й, докато го чакаше да продължи. Той едва не се засмя, като осъзна, че не му бе хрумнала възможността тя да не го изгони веднага от стаята си. Не му бе хрумнало, че може да поиска повече обяснения.

Че може да вярва в него.

Толкова малко бяха вярвали в него през целия му живот.

Но ето я, чакаше го да продължи, тихата, сериозна и учена Пипа чакаше да й бъдат представени всички факти, преди да стигне до заключение.

Съвършената Пипа.

При тази мисъл гърдите му се стегнаха и той извърна глава, като си представяше, че по същия начин може да извърне глава и от истината. Отиде до вратата, която бе оставил отворена, и тихо я затвори, като в същото време обмисляше следващите си думи.

— Убих брат си — повтори.

Друга жена щеше да го затрупа с въпроси. Пипа просто го гледаше с широко отворени очи, изумителни и този път не иззад стъклата на очилата. И точно тези очи, които не го осъждаха, го подканиха да продължи.

Облегна се назад, на хладния перваз на прозореца.

— Бейн бе съвършен — започна да разказва Крос. — Съвършеният син, съвършеният наследник, съвършеният брат. Притежаваше честта и достойнството, необходими, за да стане следващият граф Харлоу, и нито грам от глупостта, която, изглежда, идва с титлата. Беше добър брат и дори още по-добър наследник.

Сега думите идваха по-лесно. Разпери широко ръце и сведе поглед към тях.

— Аз, от друга страна, бях съвършеният втори син. Обичах порока и мразех отговорността, имах умения да харча парите на баща ни, както и собствената си издръжка, бях много добър в броенето на картите. Можех да превърна десет лири в хиляда и го правех при всяка възможност. Имах малко време за приятели и дори още по-малко за семейството. — Направи пауза. — Никога не ми хрумна, че някой ден може да съжалявам за липсата на време.

Тя бе достатъчно близо и можеше да я докосне, стига да искаше, но не го направи — не я искаше близо до тази история, близо до момчето, което някога беше. И не трябваше да я иска близо до мъжа, в който се бе превърнал сега.

Тя го гледаше внимателно, историята бе приковала вниманието й и за един кратък миг той си позволи да я погледне, да попие с очи свободно пуснатата й коса и сините й очи, пълни със знание и повече разбиране, отколкото той заслужаваше.

Не можеше да си представи как е могъл да я помисли за обикновена и скучна. Тя бе изумителна. И ако красотата й не бе достатъчна, идваше ред на ума й. Тя бе интелигентна, умът й работеше бързо и бе така различна от всички, които познаваше. Две и две бяха равни на него. Казано от всекиго другиго, това щеше да е глупост, но от устните на Пипа думите бяха най-изкусителните, които някога бе чувал.

Тя бе всичко, което бе искал, без да го осъзнава.

А я искаше. Достатъчно, та да желае да е някой друг. Достатъчно, за да желае да бъде нещо повече. Различен. По-добър.

Достатъчно, та да му се иска да не бе необходимо да разкаже тази история.

— Беше началото на първия сезон на Лавиния, бе получила покана за бал в „Алмак“ и бе в еуфория, сигурна, че ще бъде обявена за бижуто на обществото.

— Красива е — съгласи се Пипа.

— На осемнадесет нямаше равна на себе си. — Гласът му едва не му изневери, като си представи сестра си с огнената коса, цялата само флирт и подкупващи усмивки.

— Щеше да бъде първата й вечер в „Алмак“. Беше представена в двора предишната седмица.

Млъкна, защото обмисляше следващите си думи, но Пипа се обади.

— Ти си я придружавал.

Той се засмя горчиво.

— Трябваше да я придружа. Но не исках да прекарам цялата вечер в „Алмак“. Мразех мисълта да съм там, не исках да имам нищо общо.

— Бил си млад. Разбира се, че не си искал.

Той вдигна поглед и срещна нейния.

— Бях й брат. Беше мой дълг. — Тя не отговори. Знаеше, че е по-добре да замълчи. Умно момиче. — Отказах. Казах на Бейн, че няма да отида. — Гласът му заглъхна, като си спомни онзи следобед, когато се бе смял и шегувал с по-големия си брат. — Все пак тя не бе мой проблем. И никога нямаше да е моя грижа. Бях второто дете… вторият син. Не наследникът и слава богу. Бейн бе бесен, нещо рядко срещано, но имаше планове… — Гласът му отново заглъхна. Жена. — Една гръцка оперна певица си търсеше нов покровител…

Пипа кимна.

— Разбирам.

Не разбираше. Въобще.

„Ще трябва да се видиш с нея някоя друга вечер“, беше казал Крос със смях. „Обещавам, още няколко часа няма да променят достойнствата й… нито твоите като бъдещ граф.“

„Не давам и пукната пара за твоите обещания“, беше отговорил рязко Бейн. „Не обеща ли на сестра ни, че ще я придружиш тази вечер?“

„Никой не очаква от мен да спазвам дадените обещания.“

Крос все още си спомняше гнева и разочарованието в погледа на Бейн. „Прав си.“

— Спорихме, но аз спечелих. Пет пари не давах дали Лавиния ще има придружител, а понеже това имаше значение за него, нямаше друг избор, освен да я придружи. Отидоха на бала. А аз отидох в клуба на Найт.

Челюстта й увисна.

— В клуба на Найт?

— Да, а след това… — Поколеба се дали да й каже, защото знаеше, че това ще промени всичко. Защото знаеше, че не може да върне думите назад. Знаеше още, че трябва да й каже, за да я спаси. — След това и при оперната певица на Бейн.

Пипа затвори очи, а той отново се намрази — сега, седем години по-късно. Предателството към брат му сега ставаше предателство и към Пипа. Но такава бе целта, нали? Да я тласне далеч от себе си и в прегръдките на нейния граф.

Всяка частица от него протестираше, но той бе прекарал години наред в контрол над тялото си и нямаше да спре сега.

— Бях в прегръдките на бъдещата му любовница, когато колелото на каретата им изхвръкнало на завоя. — Каза го твърдо и без никакво чувство. — Бейн, кочияшът и единият от лакеите загинали на място. Вторият лакей умря на следващия ден.

— А Лавиния? — попита тихо Пипа.

— Лавиния остана саката и бляскавото й бъдеще вече не съществуваше. — Стисна длани в юмруци. — Аз й го причиних. Ако бях там…

Тя протегна ръце към него, взе неговите в своите и ги стисна силно.

— Не.

Крос поклати глава.

— Аз го убих. Така сигурно, както ако бях долепил пистолет до главата му и стрелял. Ако бях там, той щеше да е жив.

— А ти — мъртъв! — каза тя остро и вниманието му бе привлечено от сините й очи, плувнали в сълзи. — Ти щеше да си мъртъв.

— Не разбираш ли, Пипа… Аз го заслужавах. Аз бях лошият. Този, който съгрешаваше. Аз играех комар, лъжех, мамех и крадях. Той беше добър, тя — чиста и невинна, а аз — нито едното от двете. Дяволът е дошъл да ме търси онази нощ, защото е мислел, че съм в онази карета. Но като не ме е намерил, е взел тях.

Пипа поклати глава.

— Не. Нищо от това не е по твоя вина.

Господи, как му се искаше да й повярва.

— Дори не спрях след злополуката. Продължавах да ходя по клубове… продължавах да печеля. Опитвах се да погреба греха с още грях. — Никога и на никого не бе разказвал това. И не знаеше защо го разказва на нея. За да обясни кой е, може би. Защо не е подходящ за нея. — Не виждаш ли, Пипа… Трябваше да съм аз.

По бузата й се стече сълза.

— Не — прошепна и се хвърли към него, позволи му да я вземе в прегръдките си, да я обгърне с дългите си ръце, да я вдигне от пода и да я притисне към себе си. — Не — повтори тя и мъката в гласа й извика болка у него.

— Така каза баща ми. Мразеше ме. — Тя понечи да го прекъсне, но той я спря. — Не. Мразеше ме. И не можеше да ме погледне след злополуката. Нито майка ми. Не знаехме дали Лавиния ще живее, или ще умре. Кракът й бе счупен на три места, беше си изгубила ума заради треската. И не ми позволяваха да се доближа до нея. Майка ми цяла седмица не ми проговори, а баща ми… — поколеба се, победен от болката на спомените, после продължи: — Баща ми повтаряше все същите четири думи. Отново и отново. „Трябваше да си ти.“

— Джаспър — прошепна Пипа кръщелното му име в мрака и част от него, отдавна погребана, потръпна. — Той е бил завладян от мъка. Не е искал да каже това. Не би могъл.

Крос не обърна внимание на думите й… на болката в тях.

— Не можеха да ме гледат. И аз си тръгнах.

Срещна погледа на сините й очи. Видя разбирането в тях.

— Къде отиде?

— На единственото място, за което се сетих. — Млъкна, знаеше, че тази част от историята има най-голямо значение. — В клуба на Найт. Играх с дни. Без да спя. Ходех от масите в казиното до леглата над него и се опитвах да изгубя себе си в хазарт и жени. — Направи пауза, мразеше тази история. Момчето, което беше. — И се кълнях, че няма да погледна назад.

— Орфей — каза тя.

Едното ъгълче на устата му се изви в лека усмивка.

— Прекалено си умна.

Пипа се усмихна.

— Това ми помага, когато съм с теб.

Думите й му напомниха колко много харесва тази жена. Или по-скоро, че не трябваше да я харесва.

— Орфей по обратния път. От земята към ада. Изпълнен с болка и грях, и всякакви пороци. Не трябваше да съм жив, за да разказвам тази история.

— Но си.

Крос кимна.

— Жив съм, а Бейн не е. Аз съм добре, а Лавиния страда.

— Вината не е твоя. — Отново се отпусна в прегръдките му и повтори думите с глава, заровена в гърдите му. — Вината не е твоя.

Така отчаяно искаше да й повярва. Но не беше вярно.

— Моя е. — Притисна я към себе си и довери греховете си на красивата й като царевична коприна коса. — Убих брат си. Това е кръстът, който нося.

Тя долови намека… и замръзна. Вдигна поглед към него. И неговата умна Пипа разбра.

— Кръстът, който носиш. — Устните й се извиха в горчива усмивка. — Затова си приел името Крос^[1].

— За да помня откъде идвам. И да си спомням миналите грехове.

— Това не ми харесва.

Младият мъж я пусна.

— Ти няма да си наоколо още дълго, любов.

Красивите й сини очи станаха огромни и тъжни и той намрази… намрази тази нощ, ситуацията, в която бяха, и себе си. Изруга силно.

— Тях не можах да спася. Но по дяволите, мога да спася теб.

Пипа се отдръпна.

— Да ме спасиш?

— Найт знае коя си. Ще те съсипе, ако не го спра.

— Как да го спреш? — Срещна погледа му и разбра. И той го долови в гласа й. — Как да го спреш?

— Аз ще се оженя за дъщеря му, а той ще запази тайните ти.

Пипа застина в ръцете му и смръщи силно вежди.

— Не ме интересува дали ще разкрие тайните ми на света.

Не бе така, разбира се. Щеше да я интересува, ако Найт пошушнеше на нечие ухо за времето, което бяха прекарали заедно, и когато клюката стигнеше до Касълтън. Щеше да я интересува, когато бракът й бъдеше осуетен, когато сестра й бъдеше лишена от бъдеще и щастие. Щеше да я интересува, когато родителите й нямаше да могат повече да я погледнат в очите.

— Трябва да те интересува. Имаш цял живот пред себе си. Имаш семейство, за което да мислиш. И граф, за когото да се омъжиш. Не искам да съм виновен и за твоето съсипване наред с всичко останало.

Тя се изправи в цял ръст, без да дава и пет пари, че е наполовина облечена и вероятно не вижда много добре. Нямаше значение, разбира се. Тя бе като кралица.

— Няма нужда да бъда спасявана. И така съм си добре. За лош и скандален човек ти си прекалено готов да поемаш отговорност.

— Ти си моя отговорност. — Нима не го виждаше? — Стана моя отговорност в мига, в който влезе в кабинета ми.

Беше негова от самото начало.

Обзе я раздразнение. Крос я хвана за раменете и каза:

— Е, нямаш избор. Години наред изкупвах греха си и внимавах да не причиня още унищожения. Няма да позволя да бъдеш съсипана. Няма да ти позволя да се замесиш в скандал. — Думите прииждаха в отчаянието му… Беше обзет от паника, която не можеше да отрече. — По дяволите, Пипа, трябва да го направя. Не виждаш ли?

— Не. — В нейния глас също се долавяше паника, както и в начина, по който стискаше ръката му. — А какво ще кажеш за моята отговорност? Мислиш, че няма да ми тежи, задето ще се ожениш поради неправилно разбрано чувство за чест?

— В това няма нищо неправилно разбрано — отвърна той. — Това е, което мога да ти дам. — Протегна ръка към нея и я прегърна. Искаше му се завинаги да останат така. — Не виждаш ли, любима? Моята цел е да те спася. Толкова упорито се опитвах… — Гласът му заглъхна.

— Какво? — Той не отговори веднага и тя добави: — Джаспър?

Може би произнасянето на името му го накара да каже истината… може би тихо зададеният въпрос и нещо, което се страхуваше да назове, нещо в сините й очи… а може би просто присъствието й.

Но й каза.

— Да изкупя греха си. Ако не бях аз, Бейн щеше да е жив, а Лавиния — добре.

— Лавиния е избрала живота си — заспори Пипа. — Тя има съпруг и деца…

— Съпруг, който е длъжник на Найт. Деца, които трябва да израснат в сянката на безполезния си баща. Брак, роден от страха на баща ми, че никой няма да вземе сакатата му дъщеря.

Пипа поклати глава.

— Това не са твои грехове.

— Разбира се, че са! — рече рязко и се отдръпна от нея. — Всичко това е заради мен. Прекарах последните шест години в опити да пренапиша миналото, но не, това е моето минало. И моето завещание. Аз отговарям за момичетата в клуба… сам го избрах. Опитвам се да им осигуря безопасност. В секундата, в която пожелаят да се откажат… в мига, в който изберат друг живот за себе си, им помагам. Те идват при мен и аз ги измъквам. Помогнал съм на дузини… намирам им подслон и работа, която могат да вършат прави вместо по гръб. Провинциални имения, където могат да бъдат в безопасност… И правя всичко това заради тях.

Заради сестрата, която не можа да спаси и чийто живот унищожи.

Заради брата, чийто живот отне така сигурно, сякаш самият той бе предизвикал злополуката.

— Вината не е твоя — настоя тя. — Нямало е как да знаеш какво ще стане.

Беше мислил над това стотици пъти. Милион. Но никога не намираше утеха.

— Ако Бейн бе станал граф… щеше да има наследници. Щеше да има живота, който заслужаваше.

— Ти също заслужаваш такъв живот.

Представи си такъв живот за себе си. Онези малки русокоси момиченца с очила и смеещи се момченца, които ловят жаби в горещото девънширско лято. И майка им. Неговата съпруга.

— Тук грешиш. Не заслужавам. Откраднах го от него. Ограбих го, докато бях в прегръдките на любовницата му.

Тя застина.

— Неговата любовница. Точно затова не ме докосна. Не ме целуна. Затова не… с други жени.

Откъде, по дяволите, знаеше това? Тя отговори, преди да е успял да зададе въпроса.

— Жената до масата за карти… и мис Тасър… и двете намекнаха, че…

По дяволите.

— Така ли. — Това не бе въпрос.

Тя го притисна с погледа на знаещите си очи.

— Вярно ли е?

Можеше да излъже. Беше прекарал половин десетилетие в опити да убеди Лондон, че продължава да води същия безотговорен и безпътен живот. Че жените са негова страст. Можеше да я излъже и тя никога нямаше да разбере истината.

Но не искаше да я лъже. Не и за това.

— Изминаха шест години.

— Откакто си бил с жена?

Крос не отговори, истината прозираше в мълчанието. Тя настоя, с широко отворени очи.

— Откакто си бил с която и да е жена? — Изглеждаше шокирана.

— Да.

— Но… репутацията ти на легендарен любовник!

Той наклони глава.

— Казах ти, че не трябва да вярваш на всичко, което чуваш в дамските салони.

— Извинявай, но ако си спомням правилно, ти ме съблече, без да използваш ръцете си.

Представи си я в кабинета си, на онзи стол, сгорещена. По-добре дошла, отколкото бе готов да си признае. Срещна погледа й.

— Късмет.

— Ти не вярваш в късмета.

Пипа беше невероятна. Съвършената съпруга за него.

— Шест години, без да докоснеш жена — рече тя с благоговение.

— До тази вечер.

— С мен — прошепна младата жена.

Искаше пак да споделят онзи миг, да я докосне отново.

— На теб не мога да устоя.

Устните й се извиха в усмивка на пълно женско задоволство и мъжествеността на Крос незабавно се втвърди, макар да се бе заклел да не я докосва, да не се изгубва в нея. Дори сега, когато бе неин с всеки свой недостоен сантиметър.

— Значи въздържанието е твоето наказание? Твоето изкупление?

— Да. — От нейните уста звучеше идиотски. Въздържанието не бе възможно с Филипа Марбъри. Не и когато бе така очевидно създадена за него.

Петнадесет минути в ниша в клуба не бяха достатъчни.

Цял живот нямаше да е достатъчен.

— Но не мога да се въздържа. Не и с теб, Пипа. А ти скоро се омъжваш.

Тя се поколеба, после прошепна:

— За друг.

Думите му причиниха болка.

— Да. За друг.

— Както и ти.

— Да. — Последното му изкупление.

Пипа вдигна ръка, постави длан на бузата му и той не можа да устои да не я покрие със своята длан и да я задържи. Да й се наслади.

— Джаспър.

Обожаваше да чува кръщелното си име от нейната уста. Искаше да го чува отново и отново. Цял живот. Може би щеше да има възможност, ако бе друг човек.

Трябваше да я остави.

Не бе негова, та да я докосва.

— Джаспър — прошепна тя отново.

Повдигна се на пръсти и обви врата му с другата си ръка, притисна красивото си тяло в неговото и единствено лененият плат делеше ръцете му от нежната й, прекрасна кожа.

Не биваше.

Всеки сантиметър от тялото му копнееше за нея. Искаше да я вдигне, да я положи върху леглото и да я вземе… само веднъж.

Никога нямаше да е достатъчно.

— Ако наистина искаш да ме спасиш… — прошепна тя, а устните й бяха катастрофално близо.

— Искам — призна той. — Господ да ми е на помощ… Не мога да понеса мисълта да бъдеш наранена.

— Но ти ме нарани. И дори в момента ме нараняваш. — Говореше тихо и нежно, неустоимо дяволито, макар да не го бе очаквал от нея.

Прегърна я през кръста и се наслади на топлината на тялото й през нощницата.

— Кажи ми какво да направя, за да престана — рече той, но знаеше отговора.

— Желай ме — отвърна тя.

— Но аз те желая. — Желаеше я от мига, в който я срещна. — Искам всеки сантиметър от теб… Искам тялото, ума и душата ти. — Поколеба се, думите предизвикваха болка. — Никога нищо не съм желал както теб сега.

Пръстите й се плъзнаха в косата му, заровиха се в нея.

— Докосни ме.

Не можеше да й откаже. Не можеше да устои да не погледне назад.

Един поглед. Една нощ.

Само това можеше да има. И то бе повече, отколкото заслужаваше.

Една нощ и щеше да я остави на съвършения й, идеален свят.

Една нощ и щеше да се върне в своя ад.

— Няма да съсипя живота ти, Пипа. Няма да позволя да бъдеш унищожена.

Тя притисна устните си в неговите, нежната й кожа го подлудяваше, и прошепна толкова тихо, че той едва я чу.

— Обичам те.

Думите го разтърсиха и той не можа да се сдържи. Взе я на ръце и даде и на двамата онова, което искаха. Онова, което щеше да промени едновременно всичко и нищо. Притисна я към себе си, обожаваше как тялото й му се подчинява и се притиска в неговото. Тя прокара уста по брадичката му, подлуди го.

Не трябваше да го обича.

Той не я заслужаваше.

— Ти си забележителен човек — прошепна тя с устни до ухото му. — Не мога да се сдържа.

Тази една нощ щеше да го унищожи.

Но нямаше начин да й устои. На брилянтния й ум. На красивото й лице.

Никога не бе могъл да й устоява.