Сара Маклейн
Розата на любовта (7)

Глава 6

Часове по-късно, дълго след като и последният залагащ си бе тръгнал от „Ангелът“, Крос седеше зад бюрото си и за трети път се опитваше да изчисли печалбата от вечерта. И за трети път не успя.

Не успя, защото пред очите му беше все русокосата и очилата Филипа Марбъри, която слизаше по стъпалата на Долби Хаус към него. Наистина, всеки път, когато се опиташе да пренесе някоя цифра от една колона в следващата, си представяше как тя заравя пръсти в косата му или как устните й се извиват под дланта му, и объркваше сметката.

Крос никога не се изгубваше в пресмятането. По-голямата част от живота му на възрастен бе прекарана в наказание за това, че никога не объркваше сметката.

Отново сведе глава над книгата.

Беше събрал три цифри от колоната, когато махалото на бюрото му привлече вниманието му и си спомни как тя леко бе привела механизмите в действие. Изкушението надигна глава и той си представи как привежда и други неща в движение. Като например връзките на панталона му.

Писецът на писалката му се счупи и по страницата се разля мастилено петно.

Тя го мислеше за безопасен.

И с всяка друга жена той беше.

Но с нея… самоконтролът му — онова, което най-много ценеше — висеше на косъм. На нежен копринен конец, мек като косата й. Като кожата й. Като гласа й в мрака.

Нададе стон и прокара длани през косата си, отблъсна стола назад от бюрото, подпря облегалката му на стената и разтвори широко крака. Трябваше да прогони спомена за нея от това място. Накъдето и да погледнеше — сметалото, глобуса, проклетото бюро — всичко му напомняше за нея. Беше почти сигурен, че все още усеща мириса й, остатъчния аромат на слънчева светлина и чисто бельо.

По дяволите.

Беше съсипала кабинета му… така изцяло, сякаш бе влязла и съблякла дрехите си. И се бе излегнала на бюрото само с очила на носа и леко крива усмивка на устни, а бледата й кожа, изпъкваща красиво на фона на абаносовото дърво.

Затвори очи. Беше прекалено лесно да извика този образ. Щеше да я притисне с длан точно под красивите бели гърди, чиито зърна бяха с цвета на устните й — пресни праскови, полети с мед. Устата му се напълни със слюнка — нямаше да може да се спре да не се наведе над нея, да не вземе едното й зърно в устата си и да го вкуси. Бе готов да прекара векове над тези гърди и да я възбужда, докато не започне да гърчи тяло под него, да я вкусва, докато не започне отчаяно да иска да продължи — и да се спусне по-ниско.

И само когато го помоли, щеше да й даде каквото и двамата искаха — да разтвори бедрата й, да прокара длани по меката й млечнобяла кожа и…

Почукването на вратата прозвуча като изстрел. Предните крака на стола паднаха на пода и в същото време той силно изруга.

Който и да беше, Крос щеше да го убие. Бавно. И с голямо удоволствие.

— Какво? — Въпросът прозвуча като лай.

Вратата се отвори и се появи основателят на „Падналият ангел“.

— Добро посрещане.

Крос се замисли дали да не прескочи бюрото и да удуши Чейс.

— Сигурно не съм се изразил добре. Освен ако клубът не гори, ти не си добре дошъл.

Чейс не му обърна внимание. Затвори вратата след себе си и се отпусна на голямото кресло от другата страна на бюрото.

Крос смръщи вежди.

Партньорът му сви рамене.

— Да кажем, че клубът гори.

— Какво искаш?

— Книгата.

Клубовете за джентълмени в цял Лондон се гордееха с книгите си за залози и с „Ангелът“ не бе по-различно. В масивната подвързана с кожа книга се записваха всички облози, направени на основния етаж на казиното. Членовете можеха да записват всеки облог — независимо колко е обикновен — в книгата, а клубът вземаше процент от залозите, за да е сигурно, че двете страни ще спазят облога, колкото и странен да е той.

Чейс обичаше книгата заради тайните, които тя разкриваше за членовете на клуба. И заради застраховката, която представляваше.

Крос остави тежкия том на бюрото.

Чейс не протегна ръка към него.

— Джъстин ми каза, че през по-голямата част от вечерта не си бил в клуба.

— Джъстин заслужава да му се хвърли един хубав бой заради информацията за нашето местонахождение, която ти дава.

— Другите не ме интересуват особено — каза Чейс, протегна ръка и завъртя големия глобус. — Най-вече ме интересува къде си ти.

Крос гледаше как глобусът се върти, мислеше за това, че последният човек, който го бе завъртял, бе Филипа Марбъри, и ненавиждаше Чейс за това, че го докосваше.

— Не мога да си представя защо.

— По-лесно ми е да наблюдавам Найт, когато знам къде да го намеря.

Крос повдигна вежди. Със сигурност не бе разбрал добре.

— Да не би да предлагаш да забравя, че съсипа зет ми, заплаши сестра ми и ме изнудва?

— Не. Разбира се, че не. — Чейс спря глобуса с пръст върху Сахара. — И пет пари не давам дали ще се ожениш за момичето, или не. Но искам да внимаваш как ще го накажеш. Той няма да приеме любезно някакви полумерки.

Крос срещна погледа на съдружника си.

— Което означава?

— Че имаш само един шанс. Или пълно наказание, или нищо.

— Имам планове за пълно наказание.

— Има причина най-запалените му играчи да не са членове на „Ангелът“. Не са хора, които обикновено бихме искали да видим край масите си.

— Може би не. Но уважението ги изкушава. Властта. Възможността да са сред тези, които са уважавани и имат власт, които имат титла. Възможността да залагат в „Ангелът“.

Чейс кимна и протегна ръка към кутията с пури на близката масичка.

— Къде беше тази вечер?

— Нямам нужда от пазач.

— Разбира се, че имаш. Мислиш, че вече не знам къде си бил? — Думите дойдоха иззад облака дим.

У него се надигна раздразнение.

— Не си наредил да ме проследят, нали?

Чейс не отговори на гнева.

— Нямам вяра на Найт, когато се навърта около теб. Вие двамата винаги сте… имали склонност към проблеми.

Крос се изправи. Извисяваше се и над бюрото, и над партньора си.

— Не си наредил да ме проследят!

Чейс започна да върти пурата между палеца и показалеца си.

— Иска ми се да имаше скоч тук.

— Излез. — Беше му достатъчно.

Чейс не помръдна.

— Не съм наредил да те проследят. Но виждам, че щеше да е поучително за теб, ако го бях направил.

Крос изруга невъздържано.

— Имал си лоша вечер, нали? Къде беше?

— Видях се със сестра си.

Чейс повдигна златистите си вежди.

— Отишъл си на бала на Нийдъм?

И също така видях Филипа Марбъри. Е, със сигурност нямаше да каже това на Чейс. Не отговори на въпроса.

— Предполагам, че срещата не е минала добре — рече Чейс.

— Тя не иска да има нищо общо с мен. Дори когато й казах, че ще се погрижа за Найт. Не ми вярва.

Чейс дълго мълча и обмисля ситуацията.

— Със сестрите е трудно. Невинаги реагират добре на заповедите на по-големите си братя.

— Ти знаеш това по-добре от всеки друг.

— Искаш ли да говоря с нея?

— Имаш прекалено високо мнение за себе си.

Чейс се усмихна.

— Дамите обикновено ме посрещат с разтворени обятия. Дори дами като сестра ти.

Крос присви очи.

— Не искам да се приближаваш до нея. Достатъчно е, че й се налага да се разправя с Дигър… и с мен.

— Нараняваш ме. — Чейс дръпна от пурата. — Ще стои ли тя далеч от него?

Крос се замисли за гнева на сестра си по-рано вечерта. Лавиния бе на седемнадесет, когато Бейн умря, а Крос си тръгна. Беше принудена да се омъжи за Дънблейд, защото той бе съгласен да я вземе въпреки несъвършенствата й.

Несъвършенства, които Крос бе й причинил.

Несъвършенства, които трябваше да бъдат пренебрегнати и щяха да бъдат, ако бе успяла да избяга от мъката на майка им и гнева на баща им. Ако не бе принудена да оцелява сама, без ничия помощ.

Без брат, който да се грижи за безопасността й.

Нищо чудно, че не му повярва, когато й каза, че ще поправи стореното от Дигър и съпруга й. Изпита гняв, разочарование и немалка доза самоомраза.

— Не знам какво ще направи. Но знам, че Найт няма да стори нещо, което да застраши женитбата на дъщеря му.

— Трябваше да го унищожим преди години. — Крос не отговори и Чейс добави: — Ти винаги си имал слабост към него.

Крос повдигна едното си рамо.

— Без него…

Просветнаха бели зъби.

— Нямаше да ни има и нас.

Крос се засмя.

— Казано по този начин, може би не трябва да се колебая да го унищожа.

Чейс се наслади на дълго дръпване от пурата и помисли, преди да каже:

— Трябва да поддържаш примирието, докато не си готов да го съсипеш. Да защитиш Лавиния. — Крос кимна. — Темпъл каза, че планираш да използваш дамите? Знаеш, че ще имаш нужда от мен, за да ги включиш.

Крос повдигна вежда.

— Не мисля, че това ще е необходимо.

— Сигурен ли си? Те много ме харесват.

— Сигурен съм.

Чейс кимна.

— Питам се каква ли е дъщерята.

— Дете е на Найт, така че, предполагам, или е ужасна кучка, или бедна душа.

— Но също така е жена, така че тези са двете най-вероятни възможности, разбира се. — Пауза. — Може би трябва да се ожениш за нея. Бракът направи чудеса за Бърн.

— Аз не съм Бърн.

— Не. Не си. — Чейс изправи гръб, завъртя още веднъж глобуса и огледа стаята. — Чудно, че въобще можеш да намериш нещо тук. Чудя се дали да не накарам момичетата да разчистят.

— Опитай.

— Не си струва да си навличам гнева ти. — Чейс стъпка пурата и се изправи, приближи се плътно до бюрото и почука с пръсти по огромната книга с облозите. — Късно е и мисля вече да се прибирам, но преди да си тръгна, си помислих, че може би ще искаш да заложиш.

— Не записвам облозите си в книгата. Знаеш.

Чейс повдигна едната си златиста вежда.

— Сигурен ли си, че не искаш да направиш изключение за този? Имаш отлични изгледи да спечелиш.

Крос се почувства неловко, скръсти ръце пред гърдите си, облегна се назад и изгледа студено партньора си.

— За какво става въпрос?

— За лейди Филипа Марбъри — рече Чейс.

Неловкостта прерасна в ужас. Чейс знаеше. Това не беше изненада. Изобщо даже. Чейс винаги знаеше всичко. Но Крос не бе длъжен да признае.

— Кой?

Чейс му хвърли поглед.

— Така ли ще се държиш? Ще се преструваш, че не знаеш за какво говоря?

— Не се преструвам. — Крос демонстративно се облегна назад. — Нямам никаква представа за какво говориш.

— Джъстин й е отворил, Крос. И я е насочил към кабинета ти. А после ми разказа.

По дяволите.

— Джъстин е клюкарка.

— Полезно е да има една-две наоколо, както установявам. А сега за момичето.

Крос смръщи вежди — настроението му от мрачно прерасна в буреносно.

— Какво за нея?

— Какво правеше тя тук?

— Не е твоя работа.

— Но може да е работа на Бърн, затова питам.

Щях да изпълня условията му, ако държеше сестра ми.

Чу отново думите на Бърн и изпита чувство за вина.

— Онова, което иска, няма да стане. Но е добре да знаеш, че Найт я видя.

Случаен наблюдател не би забелязал как гърбът на Чейс леко се скова.

— Позна ли я?

— Не. — Слава богу.

Чейс долови колебанието му.

— Обаче?

— Тя го заинтригува.

— Не съм изненадан. Лейди Филипа е интересна.

— Меко казано. — Не му хареса разбирането, което проблесна в очите на партньора му при тези думи.

— Не си казал на Бърн?

Дори животът му да зависеше от това, Крос не знаеше защо не му бе казал. Бърн се смяташе за един от най-студените и хладнокръвни мъже в Лондон. Дори само за миг да помислеше, че Пипа е в опасност, щеше да унищожи заплахата с голи ръце.

Но Крос бе обещал да запази тайната й.

Светът е пълен с лъжци.

Чу отново думите. Нямаше причина да спази даденото й обещание. Трябваше да каже на Бърн. Да му каже и с това да се свърши.

Но все пак…

Замисли се за нея, усмихната щастливо по-рано вечерта до болонката си, изражението й стопляше тялото му. Харесваше му да я вижда да се усмихва. Харесваше му да я гледа, независимо какво правеше.

Харесваше я. По дяволите.

— Аз се погрижих.

Чейс дълго мълча, преди да попита:

— Така ли?

Крос устоя на изкушението да извърне поглед.

— Тя дойде при мен.

— Все още не ми е ясно защо.

— Няма нужда да знаеш всичко.

Едното ъгълче на устата на Чейс се повдигна в горчива усмивка.

— Но много често знам всичко.

— Не и това.

Чейс дълго мисли, битка на волята.

— Да. Изглежда, че няма да узная това.

— Ще се въздържиш ли да кажеш на Бърн?

— Освен ако той не повдигне въпроса — отговори Чейс и се облегна назад. — И освен това, ако кажа на Бърн, това няма да помогне за облога.

Облогът не трябваше да го интересува. Но ехото от нежното докосване на Пипа и странните й думи очевидно го бяха подлудили.

— Какви са условията?

Чейс се усмихна — целият само бели зъби.

— Сто лири за това, че тя е жената, която ще сложи край на проклятието ти.

Проклятието му.

Направи огромно усилие, за да не реагира на думите. На насмешката в тях.

Една златиста вежда отново се повдигна.

— Сега искаш ли да се обзаложиш?

— Не вписвам облозите си в книгата — повтори Крос.

Чейс се усмихна самодоволно, но не каза нищо. Стана и тялото му се раздвижи с непресторена грация.

— Жалко. Бях сигурен, че лесно ще спечеля сто лири.

— Не знаех, че не ти достигат дребни.

— Не е за това. Просто обичам да печеля.

Крос не отговори и партньорът му си тръгна. Голямата махагонова врата се затвори тихо след него и това бе единственият знак, че въобще е бил тук.

Едва тогава Крос изпусна въздуха, който до този момент бе сдържал.

Трябваше да приеме облога.

Чейс може и да знаеше повече от останалите за тайните на лондонския елит, но едно нещо беше без съмнение.

Никога повече нямаше да докосне Филипа Марбъри.

Не можеше.

* * *

— Пипа, време е да пробваш роклята.

Маркиза Нийдъм и Долби каза това едновременно развълнувано и укорително и привлече вниманието на Пипа, която гледаше множеството хора, които влизаха и излизаха от магазините на Бонд стрийт. Много харесваше витрината на магазина на мадам Хъбърт — тя предлагаше доста зрелищна гледка на лондонската аристокрация, която бе заета с всекидневните си задачи — но не се интересуваше особено от производителите на дрехи. Дрехите, както и танците, не бяха от любимите й занимания за запълване на времето.

Но сватбените рокли изискваха модисти. Както и чеизът.

И така, ето я тук, участница в може би най-дългото пътуване до модист в историята на пазаруването.

— Филипа! — Погледът й се откъсна от групата мъже, застанали до входа на магазина за тютюн „Буше енд Бабкок“ от другата страна на улицата, и се обърна към майка си, която бе извикала остро и развълнувано от магазина. — Ела да видиш сестра си!

С въздишка Пипа се извърна от витрината и мина през завесите, готова за битка. Кадифените завеси още не се бяха върнали на мястото си, а тя вече гледаше Оливия, дребна и съвършена на издигнатата платформа в средата на стаята, в най-красивата сватбена рокля на света.

— Оливия — рече тихо Пипа и поклати глава. — Ти си…

— Великолепна! — възкликна маркизата и плесна с ръце, завладяна от майчина радост.

Оливия бухна полите на прекрасната дантелена рокля в слонова кост и се усмихна.

— Абсолютно изумителна, нали?

— Изумителна — съгласи се Пипа. Това все пак бе истина. Но не можа да се сдържи да не добави: — И толкова скромна.

— О, глупости — каза Оливия и се огледа по-внимателно в огледалото. — Ако не можеш да кажеш истината в задната стая на „Хъбъртс“, къде тогава? Магазините за дрехи съществуват заради клюките и истината.

Шивачката — призната за най-добрата в цяла Британия — извади карфицата от устата си и я забоде в горната част на роклята, като в същото време намигна на Пипа иззад рамото на Оливия.

— Съгласна съм.

Оливия не можеше да свали поглед от отражението си в едно от множеството огледала в стаята.

— Да. Съвършена е.

Така беше, разбира се. Не че Оливия имаше нужда от рокля, която да я направи красива. Най-малката и най-красивата сестра Марбъри можеше да носи чувал от зебло от конюшнята на имението и пак да е по-красива от повечето жени в най-хубавите им дрехи. Не, нямаше никакво съмнение, че когато след две седмици Оливия и виконт Тотнъм застанеха пред олтара на църквата „Сейнт Джордж“, тя щеше да бъде изумителна булка и цялото висше общество щеше да говори за нея.

Пипа, без съмнение, щеше да бледнее в сравнение с нея.

— Лейди Филипа, Алис ви очаква. — Собственицата на ателието я изтръгна от мислите й, като махна с дългата си ръка към младата помощница, застанала до един висок параван в другия край на стаята и държаща рокля от дантела и коприна.

Сватбената рокля на Пипа.

Нещо дълбоко в нея се преобърна и тя се поколеба.

— Хайде, Пипа. Облечи я. — Оливия сведе поглед към модистката. — Надявам се да е съвсем различна. Не искам хората да решат, че сме облечени в еднакви рокли.

Пипа не се съмняваше в това, но дори и двете рокли да бяха пълни копия, никой нямаше да може да сбърка двете булки.

Докато четири от дъщерите на Марбъри бяха с прави пепеляворуси коси, или прекалено червендалести (Виктория и Валъри), или с прекалено бледа кожа (Пипа и Пенелопи), прекалено пълни (Пенелопи и Виктория) или прекалено слаби (Пипа и Валъри), Оливия бе съвършена. Разкошна златиста коса, която блестеше на слънчевата светлина, чиста и розова кожа, а формите й бяха идеална комбинация от извивки. Имаше тяло, създадено за френска мода, и мадам Хъбърт бе направила рокля, която го доказваше.

Пипа се съмняваше, че модистката — най-добрата в Лондон — може да направи същото за нея.

Вече навличаха роклята през главата й и платът шумолеше в ушите й и прогонваше мислите й. Младата шивачка стягаше, завързваше и закопчаваше. А Пипа се суетеше и ясно усещаше допира на дантелата до кожата си. Чувстваше се застрашена от задушаване.

Все още не се бе видяла в роклята, но й се струваше ужасно неудобна.

Когато Алис свърши работата си, махна на Пипа да отиде в главната зала и за един кратък миг Пипа се запита какво ще стане, ако, вместо да се яви пред очите на сестра си, майка си и най-известната модистка, изтича в задната стаичка и оттам — през задната врата.

Може би тогава двамата с Касълтън просто ще пропуснат церемонията и само ще се разпишат. Все пак това бе важната част, нали?

— Това ще бъде сватбата на сезона! — чу тя лейди Нийдъм да казва иззад паравана.

Е… може би подписването не бе най-важната част за майките.

— Разбира се, че ще бъде — съгласи се Оливия. — Не ти ли казах, че без значение дали бракът е катастрофа за Пени, аз ще се омъжа добре?

— Каза ми, милата ми. Винаги постигаш каквото си наумиш.

Щастливката Оливия.

— Милейди? — Младата шивачка изглеждаше смутена.

Пипа предположи, че не всеки ден булката се колебае дали да се покаже със сватбената си рокля.

Заобиколи паравана.

— Е? Ето ме.

— О! — Лейди Нийдъм едва не падна от разкошния диван, а чаят се разля в чинийката й, докато подскачаше на мястото си. — О! Каква прекрасна графиня ще бъдеш!

Пипа плъзна поглед от майка си към Оливия, която гледаше коленичилите дузина млади шивачки, които доизкусуряваха подгъва на роклята й, повдигаха волани и преместваха панделки…

— Много е хубава. Пипа. — Направи пауза. — Не колкото моята, разбира се…

Някои неща никога не се променят. И слава богу.

— Разбира се, че не колкото твоята.

Мадам Хъбърт вече помагаше на Пипа да се качи на платформата, захапала здраво със зъби карфиците. В същото време оглеждаше доста неодобрително роклята. Пипа се обърна към голямото огледало, но французойката веднага застана пред нея.

— Още не.

Модистката работеше мълчаливо, а Пипа прокара длани по горната част на роклята, проследи извивките на дантелата и коприната.

— Коприната се произвежда от буби — каза и тази информация й се стори странно успокоителна в този момент. — Е, не точно от буби, а от какавидите на копринените червеи. — Когато никой не отговори, сведе поглед към ръцете си и добави: — Какавидите на Bombyx mori, и преди да са станали възрастни индивиди, получаваме коприната.

Настана дълго мълчание. Пипа вдигна поглед и откри, че всички в помещението я гледаха втренчено — все едно че имаше две глави. Оливия проговори първа.

— Толкова си странна.

— Кой може да мисли за червеи в такъв момент? — добави маркизата. — Червеите нямат нищо общо със сватбите!

А Пипа смяташе, че моментът е идеален да мисли за червеи. Работливите червеи, отказали се от познатия си живот — и от удобствата му — за да плетат коприна и да се подготвят за живот, който не разбират и не могат да си представят, само за да бъдат спрени насред процеса заради изработката на сватбени рокли.

Но не мислеше, че това интересува майка й, затова не каза нищо, а модистката започна да забожда карфиците и горната част на роклята ставаше все по-стегната и по-стегната. След няколко дълги минути Пипа каза:

— Доста е тясна.

Мадам Хъбърт като че ли не я чу. Хвана парче от плата и го стегна още повече.

— Сигурна ли сте…?

Пипа опита да протестира, но модистката й хвърли поглед.

— Сигурна съм.

Без съмнение.

После модистката отстъпи назад и Пипа можа да се види в огледалото, където погледът й срещна бъдещото й аз. Роклята беше красива, прилягаше плътно към малкия й бюст и талията й и тя вече не приличаше на дългокрака птица.

Не, беше истинска булка.

Но с всеки миг роклята сякаш ставаше все по-тясна. Беше ли възможно такова нещо?

— Какво мислите? — попита модистката, като я оглеждаше внимателно в огледалото.

Пипа отвори уста да отговори, без да знае какво да каже.

— Обожава я, разбира се! — изписка маркизата. — И двете обожават роклите си! Ще бъде сватбата на сезона! Сватбата на века!

Пипа срещна любопитния поглед на шоколадовите очи на модистката.

— А векът едва започва.

Очите на французойката се усмихнаха за един кратък миг, преди Оливия да въздъхне щастливо.

— Наистина ще бъде. И Тотнъм няма да ми устои в тази рокля. Нито един мъж няма да може.

— Оливия! — възкликна маркизата от мястото си. — Това не подхожда на една млада дама.

— Защо? Това е целта, нали? Да изкушиш съпруга си.

— Дамите не изкушават съпрузите си! — настоя маркизата.

Усмивката на Оливия стана дяволита.

— И ти трябва да си изкушила своя един или два пъти, мамо.

— О! — Лейди Нийдъм се отпусна назад.

Мадам Хъбърт не обръщаше внимание на разговора. Махна с ръка на две момичета да се приближат, за да оправят подгъва на роклята на Пипа.

Оливия намигна на Пипа.

— Минимум пет пъти.

Пипа не можа да се сдържи.

— Четири. Виктория и Валъри са близначки.

— Достатъчно! Не мога да го понеса! — Маркизата стана и излезе през завесите, като остави дъщерите си да се смеят с глас.

— Доста се тревожа, че някой ден може да си съпруга на министър-председател — каза Пипа.

Оливия се усмихна.

— Това носи радост на Тотнъм. Казва, че европейските лидери ще оценят моя приповдигнат характер.

Пипа се засмя, щастлива, че нещо отвлича вниманието й от тревожния образ на булка, който виждаше в огледалото.

— Приповдигнат характер? Ама че начин да се опише.

Оливия кимна и махна с ръка на модистката.

— Мадам — каза тихо, — сега, когато майка ни я няма, може би е моментът да обсъдим подробностите по изкушаването на съпрузите?

Пипа повдигна вежди.

— Оливия!

Оливия махна с ръка и продължи:

— Чеизът, който мама поръча… е пълен с памучни и ленени изделия, нали?

Мадам Хъбърт изви устни в горчива усмивка.

— Трябва да погледна поръчката, но като знам предпочитанията на маркизата, в колекцията няма много неща, които изкушават.

Усмивката на Оливия бе възможно най-сладката и най-лъчезарната. Можеше да спечели всеки мъж или жена. Онази усмивка, която я правеше любимото момиче на цяла Британия.

— Но би могло да се добавят.

— Oui. Всичко, що се отнася до спалнята, е моята стихия.

Оливия кимна.

— Отлично. И двете имаме нужда от най-добрите ви умения в тази област. — Махна с ръка към Пипа. — И най-вече Пипа.

Това я изненада.

— Какво искаш да кажеш?

— Само че Касълтън ми прилича на един от онези мъже, които имат нужда от знаци, които да ги напътстват. — Оливия погледна шивачката и добави: — Предполагам, че такива знаци са възможни?

Французойката се засмя.

— Ще се погрижа съпрузите ви да намерят пътя си.

Упътващи знаци. Пипа си спомни как бе поставила длан върху ръката на Касълтън предишната вечер. Как той й се бе усмихнал, а тя въобще не се бе почувствала изкушена. Нямаше и намек за познанията, които тя търсеше.

Може би тя имаше нужда от упътващи знаци.

Как човек можеше да разбере това?

— Аз не се тревожа — рече Оливия и в очите й проблеснаха пламъчета на познание, което надхвърляше възрастта й. — Тотнъм лесно намира пътя си. — Челюстта на Пипа увисна. Думите извикваха мисли за нещо далеч повече от целуване. Оливия я погледна и се засмя. — Няма нужда да си така шокирана.

— Ти…? — сниши глас до едва доловим шепот. — Не само си се целувала? С език?

Оливия се усмихна и кимна.

— Снощи. Но имаше и целувки. И доста езици. На интересни места. — Пипа усети, че очите й ще изхвръкнат. — Ти не си имала подобно преживяване, както разбирам?

Не!

— Как? Къде?

— Е, това отговаря на моя въпрос — каза Оливия сухо и огледа дългия си дантелен ръкав. — Мислех си, че си правила обикновените неща. Колкото до „как и къде“, ще се изненадаш колко изобретателен може да бъде един интелигентен и нетърпелив джентълмен.

Малката Оливия, най-малката Марбъри. Вече не девствена.

И така, Пипа оставаше единствената от Марбъри… която бе девствена.

Оливия сниши глас и добави:

— Заради теб се надявам Касълтън да се окаже изобретателен. Преживяването си струва.

Пипа поклати глава.

— Ти… — Не знаеше какво да каже.

Оливия я изгледа изненадано.

— Наистина, Пипа. Напълно нормално е сгодените двойки да… експериментират. Всички го правят.

Пипа побутна очилата по-високо на носа си.

— Всички?

— Добре де, очевидно не всички.

Оливия отново се обърна към шивачката, за да обсъдят линията на роклята й, кройката или нещо друго също толкова безсъдържателно, без да подозира какви мисли вълнуват Пипа.

Експериментират.

Думата отекна в нея и й напомни за срещата й с мистър Крос. Канеше се да получи знания преди брака, за да се увери, че ще изпълнява добре съпружеските си задължения. Но никога не си бе представяла Оливия… че Оливия и лорд Тотнъм ще… ще се опознаят. В библейския смисъл.

Касълтън дори не се бе опитал да я целуне. Макар че я ухажва цели две години. Не се опита и през месеца на официалното ухажване. Дори снощи, на годежния бал, след като го бе докоснала. Беше имал достатъчно възможности, докато стояха в единия ъгъл на залата в пълно мълчание.

Но не го бе направил.

И тя не го бе възприела за необичайно.

До този момент.

А сега повече от всякога се нуждаеше от знания.

А беше проиграла тази възможност на облог. Напълно.

Трябва да се въздържам и да не моля друг мъж да ми помогне в проучването.

Думите прозвучаха в главата й, сякаш бяха изречени в този момент. Беше заложила и загубила. И бе спазила дадената дума. Но сега умът и сърцето й препускаха, докато тя отчаяно се опитваше да намери решение. Едно беше да няма опит, какъвто щеше да й трябва в брачната нощ, и съвсем друго — изобщо да не знае какво да очаква.

Щеше да се омъжи общо взето набързо. Улови погледа си в огледалото. Беше облечена в сватбената рокля, за бога.

Имаше толкова малко време. Проучването бе наложително. Със или без него.

Може би трябваше да пита Оливия.

Погледът й се плъзна към съвършената розова усмивка на сестра й — пълна с познание, което Пипа не бе виждала преди, но сега лесно можеше да разбере.

Трябваше да действа. Незабавно.

И просто така решението вече бе взето.

Трябваше да стигне до „Ангелът“.

Тази пълна увереност я разтърси, а Пипа гледаше втренчено малката си сестра, красива в сватбената рокля, и каза, което не бе съвсем лъжа:

— Не ми е добре.

Оливия се обърна към Пипа.

— Какво искаш да кажеш?

Пипа поклати глава и сложи ръка на стомаха си.

— Чувствам се… не ми е добре. — Замисли се за момичетата, които бързо работеха в краката й като мравки, отнасящи остатъците от пикник.

— Ами роклята ти? — поклати глава Оливия.

— Прекрасна е. Просто чудесна. Но трябва да я съблека. — Момичетата вдигнаха едновременно глави. — Веднага.

Трябваше да проведе проучване. А времето я притискаше.

Погледна мадам Хъбърт.

— Не мога да остана. Ще се наложи пак да дойда. Много ми е лошо.

Французойката я гледа дълго и внимателно.

— Разбира се.

Оливия изглеждаше ужасена.

— Е, каквото и да ти има, не искам да се заразя.

Пипа слезе от платформата и тръгна към паравана, зад който се преобличаха.

— Аз също не искам това. Да се чувстваш като мен…

Мадам Хъбърт запълни мълчанието.

— Не добре?

На Пипа й се стори странна интонацията на модистката.

— Повръща ми се — изтърси.

Оливия сбърчи дръзкото си носле.

— За бога, Пипа. Върви си у дома. Но вземи файтон. Двете с мама ще имаме нужда от каретата заради пакетите.

Пипа не чака да я подканят два пъти.

— Да. Мисля да си отида у дома.

Но разбира се, не си отиде у дома.

Преоблече се, увери майка си, че ще успее да се прибере сама, и си тръгна от ателието с ясна цел и посока.

С наведена глава и обгърнала се плътно в пелерината, Пипа тръгна по Бонд стрийт и пресече „Пикадили“. Двете с камериерката й спряха файтон и влязоха вътре от двете срещуположни врати, но Пипа само се плъзна по седалката, сложи си качулката, прошепна на камериерката си, че трябва да пази тайна, и излезе през другата врата.

Закрачи незабелязана по тясната уличка зад „Сейнт Джеймс“ и започна да брои сградите — една, две, три — и накрая спря пред тежка стоманена врата. Почука силно и уверено.

Никой не се отзова на почукването.

Тя удвои усилията си. Започна да удря с разтворена длан и вдигна доста шум.

Ако я откриеха…

Имаше стотици начини да сложи край на този въпрос. По-добре беше да не мисли за тях.

Почука отново, по-силно. По-припряно.

И тогава, както й се стори, след цял век, в средата на голямата стоманена врата се отвори скрит отвор и черни очи срещнаха нейните. Раздразнението в чуждите очи скоро се стопи и те издадоха, че са я познали.

— Какво, по дяволите? — Гласът беше приглушен заради тежката врата.

— Аз съм лейди Филипа Марбъри — заяви тя, но думите й се изгубиха, защото отворът се затвори, няколко ключалки и резета се отвориха и се чу доста стържене на метал по камък.

Вратата се разтвори и тя видя голямата прозяваща се уста на най-огромния и опасен на вид мъж, когото бе срещала — висок и широкоплещест, с белег на устната и нос, който като че ли бе чупен повече от веднъж.

Почувства се несигурна, но понечи да каже:

— Аз съм…

— Знам коя сте — натърти той думите. — Влизайте.

— Аз не… — подхвана тя, но не продължи: — Кой сте вие?

Мъжът протегна ръка, огромната му длан се сви около китката й и я дръпна вътре.

— Не ви ли хрумна, че някой може да ви види да стоите отвън? — попита, подаде глава през вратата и се огледа първо на едната, а после — и на другата страна, а после, доволен, че не са ги видели, затвори вратата, заключи, спусна резетата, обърна се, мина през други завеси, влезе в красив коридор и извика: — Защо въобще плащаме на портиер? Защо никой не отваря и затваря проклетата врата?

Тя извика от антрето, където стоеше:

— По това време на деня като че ли никой не отговаря за вратите ви.

Огромният мъж се обърна към нея и в погледа му имаше любопитство.

— А вие откъде знаете?

— Идвала съм и преди — отвърна простичко тя.

Той поклати глава и се усмихна горчиво.

— Знае ли Бърн, че Пенелопи развежда сестра си из клуба?

— О, не сте разбрали правилно. Не съм идвала с Пенелопи. Бях тук с мистър Крос.

Това изненада огромния мъжага.

— Крос — каза той и Пипа забеляза, че тонът му се промени. Изразяваше недоверие. А може би нещо друго.

Тя кимна.

— Да.

Той повдигна черните си вежди.

— Крос — повтори. — И вие?

Сбърчи чело.

— Да. Е, не редовно, но наистина имах добра причина да се отбия при него по-рано през седмицата.

— Така ли.

Не бе изречено като въпрос, но тя отговори.

— Да. — Поколеба се, после добави: — Макар че може би ще е по-добре да не му казвате, че съм била тук днес.

Той я погледна многозначително.

— Може.

Прекалено многозначително.

Тя му протегна ръка.

— Страхувам се, че не се запознахме официално, сър.

Той прие подадената му ръка и дълго гледа към ръцете им преди да срещне погледа й още веднъж, сякаш й даваше възможност да промени решението си.

— Аз съм Темпъл.

Херцог Ламонт.

Убиецът.

Тя отстъпи назад и ръката й се отпусна неволно до тялото.

— О!

Устните му се изкривиха в горчива усмивка.

— Сега ви се иска въобще да не бяхте идвали тук.

Умът й препускаше. Той нямаше да я нарани. Беше партньор на Бърн. И на мистър Крос. И беше посред бял ден. Хората не биваха убивани в „Мейфеър“ посред бял ден.

От чутото за този мургав и опасен мъж знаеше, че няма доказателства да е извършил онова, за което се говореше.

Отново му подаде ръка.

— Аз съм Филипа Марбъри.

Той повдигна едната си черна вежда, но твърдо пое ръката й.

— Смело момиче.

— Няма доказателства, че сте това, за което се говори.

— Клюките са достатъчни.

Тя поклати глава.

— Аз съм учен. Хипотезите са безполезни без доказателства.

Едната половина на устата му се изкриви.

— Ако само и останалите можеха да мислят така. — Пусна ръката й и задържа завесата, за да я пропусне в коридора, чиито стени бяха покрити с коприна и кадифе. Пипа не можа да устои и ги докосна.

— Бърн не е тук — каза той.

Тя се усмихна.

— Знам. В Съри е, със сестра ми. Не съм тук заради него.

Широката му крачка стана по-колеблива и тя си позволи за миг да се наслади на това, че този огромен мъж — на когото очевидно насилието и бруталността не бяха чужди — може да се движи с такава грация, като плавно премества тежестта на тялото си.

После той отново тръгна, сякаш въобще не бе спирал.

— И също така не заради Крос?

— Да. Моята компания не му се нрави.

Думите излязоха от устата й, преди да е успяла да ги спре. Темпъл улови погледа й.

— Той ли ви го каза?

Тя сви рамене и намести очилата си.

— Не с толкова много думи, но ясно ми даде да разбера, че не иска да ми помогне в проучването, така че…

— Какво проучване? — попита той.

Съсипването на репутацията ми. Не можеше да му каже това.

— Проучване, в което се надявах… да ми помогне.

Темпъл се усмихна.

— А какво ще кажете за мен? Аз сигурно ще мога да ви помогна.

Тя дълго мисли върху предложението му. Без съмнение, този мъж можеше да отговори на всичките й въпроси.

Но не беше Крос.

Устоя на мисълта и на неловкостта, която тя предизвика, и се концентрира върху херцога, който се обърна с лице към нея, разсеяно отвори една врата от сякаш безкрайната редица и отстъпи встрани, за да пусне Пипа в голямата стая, където имаше две маси, покрити със зелено сукно.

— Не, благодаря ви. Обещах на мистър Крос, че няма… — Гласът й заглъхна.

— Няма какво?

— Няма да помоля друг мъж.

Той ококори за кратко очи.

— Вече ми се струва, че това проучване ще е очарователно.

Пипа не обърна внимание на думите му и застана с лице към него, стиснала ръце. Темпъл заключи вратата зад тях и прибра ключа в джоба си.

— Но не каза нищо за жени.

Той замръзна.

— Моля?

Пипа си пое дълбоко дъх.

— Искам да се срещна с някоя от вашите дами.

— Моите дами?

Тя махна с ръка.

— Да, вашите дами. — Когато той не отговори, тя поясни: — Проститутките ви.

Той дълго мълча и Пипа се зачуди дали въобще е казала нещо.

После той се засмя — смехът му бе гръмогласен и боботещ.

И тя се запита дали не е направила сериозна грешка.