Сара Маклейн
Розата на любовта (13)

Глава 12

Имам напредък. Изглежда, че има различни начини, по които женската анатомия може… да бъде използвана. Снощи моят партньор ми разкри повече от един и физическият резултат бе забележителен. За нещастие… (изтрито). Интересно, но резултатът имаше също така и значителен емоционален ефект. Личен ефект.

Но той не ме докосна. Това също имаше личен ефект.

А в проучванията няма място за лични ефекти.

Научният дневник на лейди Филипа Марбъри,

29 март 1831 г., седем дни преди сватбата

Три дни по-късно Пипа се бе свила на ниско канапе в библиотеката на къщата и все не можеше да прочете непубликуван досега текст за култивирането на далиите. Бяха й донесли книгата директно от издателя, а само месец преди това Пипа чакаше пристигането й с отчаяние.

За нещастие, мистър Крос бе съсипал вълнението й от новата книга.

Каква досада.

Как така един мъж, един миг можеха да донесат едновременно такова удоволствие и такова разочарование? Как бе възможно този мъж едновременно да я поглъща и да я държи на разстояние от себе си?

Не изглеждаше възможно, но той бе доказал обратното.

С тихо прошепнатите думи и неосъщественото докосване.

Най-много я болеше, че не я докосна. Беше чула клюките за него, знаеше какво рискува, когато го помоли да й помогне в проучването. Беше готова да го държи на разстояние, да го отблъсне, да устои на чара му.

Но нито веднъж не й хрумна, че той може да не иска да я очарова.

Макар че, сега вече знаеше, трябваше да е подготвена за това. Все пак, щом Касълтън не искаше да я докосне, би ли могла да мечтае, че мъж като мистър Крос ще го направи? Логично беше да е по-трудно да изкуши него.

Не че въобще трябваше да го изкушава.

Абсолютно не. Единственият мъж, когото би трябвало да планира да изкуши, бе граф Касълтън. Бъдещият й съпруг.

А не този странен мъж, който извикваше у нея раздразнение. На външен вид бе съвсем обикновен. Макар със сигурност да бе по-висок и по-интелигентен от повечето мъже, на пръв поглед изглеждаше досущ като тях: две ръце, два крака, две уши, две устни.

Устни.

И тук всичко тръгваше в друга посока.

Изстена и отпусна ръка до бедрото си, с което привлече вниманието на болонката, сгушена до нея. Тротула вдигна поглед, влажните й кафяви очи като че ли разбираха, че Пипа е пропиляла доста часове в мисли за тези устни.

Това не бе нормално. Никак не бе нормално. Тротула въздъхна и отново задряма.

— Лейди Филипа?

Тихо произнесените думи откъм вратата на библиотеката стреснаха Пипа. Беше икономът и в ръце държеше огромен пакет. Тя се усмихна.

— Изненада ме.

Той се приближи.

— Моля за извинение, милейди.

— Гостите започнаха ли да пристигат? — Този следобед маркиза Нийдъм и Долби организираше чаено парти за дами, което имаше за цел да събере всички жени, свързани със сватбата. Камериерката цял час се бе занимавала с Пипа, преди да заяви, че външният й вид е приличен, и тя бе слязла в библиотеката, за да се скрие. Изправи се. — Предполагам, че трябва да отида.

Картър поклати глава.

— Все още не, милейди. Този пакет пристигна за вас. Тъй като пише, че е спешно, реших, че ще искате веднага да ви го донеса.

Той й подаде голямата кутия и тя я пое, обзета от любопитство.

— Благодаря.

Свършил работата си, икономът излезе и остави Пипа с пакета, който тя положи до себе си на дивана, след което го отвори, като развърза въженцето и махна обикновената кафява хартия. Видя тежка бяла кутия, украсена със златната буква Х.

Обзе я разочарование. Пакетът не бе спешен. Беше част от зестрата й. Повечето жени в Лондон биха разпознали тази кутия — тя бе от магазина на мадам Хъбърт.

Пипа въздъхна и я отвори. Видя прекрасен светлосин газ, завързан с красива сапфиреносиня панделка. Под панделката имаше пощенски плик в цвят екрю, на който се виждаше нежно ангелче жена. Извади картичката от плика и прочете съобщението, изписано с решителни черни букви:

Нощта на демоните

„Падналият ангел“

Полунощ

И на гърба:

Ще ви вземе карета.

Чейс

Чейс. Четвъртият и най-загадъчен партньор в „Падналият ангел“. Доколкото бе разбрала, малко хора се бяха срещали с човека, основал клуба и осъществил разрастването му. Пипа никога не бе имала тази възможност. И в никакъв случай не биваше да приема поканата на непознат мъж. И то за нощ на демоните.

Но още преди да разгледа съдържанието на кутията знаеше, че няма да може да откаже. Нито да отхвърли възможността отново да види мистър Крос.

Нощта на демоните обещаваше много възможности да разшири знанията си.

С бясно препускащо сърце, Пипа протегна ръка към панделката и я развърза внимателно, сякаш щеше да открие нещо живо. Отметна светлосиния газ и видя изумително изработена сребърна маска, която лежеше в море от сапфиреносин копринен плат — не, не плат.

Рокля.

Взе маската, изненадана от тежестта й, прокара длан по съвършената извивка на това нежно творение, удиви се на деликатността на изработката и на извивките, които караха маската да приляга към лицето, и на дебелите сатенени панделки в края й, в същия сапфиреносин цвят като роклята.

Като я обърна в ръцете си и я разгледа, веднага разбра защо е толкова по-тежка от очакваното. От задната страна имаше специална издатина, обточена със сапфиреносиньо кадифе — абсолютно същия цвят като роклята — която трябваше да приюти чифт очила.

Маската бе изработена специално за нея.

Усмихна се, прокара пръсти по метала и се възхити на фриволността на великолепната изработка.

И практичната Филипа Марбъри, която никога през живота си не се бе изкушавала от дрехи или модни аксесоари, нямаше търпение да дойде въпросната вечер. За да се обвие в коприна.

Хрумна й, че отношението й към коприната се бе променило само за секунди. Хиляди Bombyx mori бяха дали живота си за тази рокля. Бяха затворници в пашкулите си, за да може Пипа да е свободна.

— Пипа! — извика майка й иззад вратата на библиотеката и изтръгна Пипа от мислите й. Тя спаси пакета от дългото розово езиче на Тротула, напъха маската в кутията и несръчно я загърна отново в кафявата хартия. Бърза като светкавица се стрелна напред да я даде на лакея, който чакаше до вратата, с молба да я занесе на камериерката й.

— Пипа! — извика отново майка й, без съмнение, канеща се да обяви началото на следобедното чаено парти.

Графиня Касълтън щеше да присъства, както и лейди Тотнъм, и Пени, и дузина други. Без съмнение, маркиза Нийдъм и Долби неведнъж им бе споменавала какъв е списъкът с гостите, но Пипа не слушаше много-много през последните няколко дни.

Беше прекалено погълната от мисли за вечерта, прекарана с мистър Крос. Спомняше си всяка дума, всяко действие. И разбираше, че й липсват знания по важни въпроси. Не би трябвало да е трудно да убеди някой мъж да я докосне. И със сигурност не и мъж, който има такава слава с жените. Но й бе трудно.

Пипа очевидно не можеше да изкуши никого. Ако можеше, нямаше ли да се случи? Нямаше ли по някакъв начин да привлече мистър Крос, полугола в кабинета му? Нямаше ли да го изкуши? Разбира се, че щеше.

Ето защо бе напълно сигурна, че й липсва всякаква женска хитрост.

Може би вечерта на демоните щеше да промени това.

Сърцето й препусна още по-бързо.

— Пипа! — извика майка й отново, по-отблизо.

А без тези женски хитрости — или поне без знание за тях — тя нямаше да може да отговори на очакванията и да бъде съвършената съпруга и майка.

И жена.

Имаше нужда от допълнително проучване.

Но днес бе обречена да присъства на следобедното чаено парти. Остави книгата и се обърна към дремещата болонка.

— Ще вървим ли, Тротула?

Кучето веднага надигна глава и започна доволно да удря с опашка по канапето. Пипа се усмихна и стана.

— Поне теб успях да изкуша.

Тротула се протегна и скочи от канапето с широка весела усмивка.

Пипа излезе от библиотеката с болонката по петите и отвори широката, облицована с ламперия врата на салона, където се бяха събрали гостите на майка й и вече разговаряха с Оливия.

Тя си пое дъх и се приготви да влезе.

— Лейди Филипа!

Касълтън бе там.

Пипа се обърна и видя Тротула да се спуска към графа, който клекна, за да я погали. Тротула се отдаде на ласката, задните й крака трепереха от удоволствие и Пипа не можа да се сдържи. Картината предизвика смеха й.

— Лорд Касълтън — каза тя и тръгна към годеника си. — За чая ли сте тук? — Не бе доловила паниката в гласа на майка си, която се появяваше всеки път, когато наоколо имаше някой достоен джентълмен.

— Не! — отвърна той щастливо и наклони глава на една страна. Вдигна поглед към нея с широка и дружелюбна усмивка. — Имах среща с баща ви. За брачното споразумение и всичко останало.

Повечето бъдещи булки нямаше да оценят тази честна забележка относно прехвърлянето на средства, но Пипа намери това за успокояващо. Кимна.

— Имам земя в Дербишър.

Графът кимна и се изправи.

— Нийдъм ми каза. И много овце.

И четири хиляди акра култури, но Пипа се съмняваше, че Касълтън е обърнал голямо внимание на баща й.

Настъпи мълчание, той се люлееше на пети и протягаше врат да надникне в салона. След дълъг миг попита:

— Какво се случва на едно чаено парти за дами?

Пипа проследи погледа му.

— Дамите пият чай.

Той кимна.

— Главно.

Отново мълчание.

— Обикновено има и бисквити — добави Пипа.

— Добре. Добре. Бисквитите са хубаво нещо. — Пауза. — А сладкиши?

Тя кимна.

— Понякога.

Той също кимна.

— Прекрасно.

Беше мъчително.

Но той й бе годеник. След седмица щеше да й бъде съпруг. А не след дълго — и баща на децата й. Така че не бе приемливо да намира това за мъчително.

Може и да не бе най-очарователната компания, нито пък проявяваше любопитство към интересите й. Но не бяха много мъжете, които се интересуваха от анатомия. Или от оформление на градини. Или от биология. Или пък от физика.

Имаше един такъв мъж.

Устоя на мисълта. Крос може и да бе човек на науката, но бе от мъжете, които…

Сложи край на мисълта, преди да се е оформила, застави се да мисли за настоящето, тоест за Касълтън. Трябваше да положи усилия за него. Да ангажира вниманието му. Да го привлече. Макар да се бе провалила с друг мъж.

Не. Нямаше да мисли за Крос. Нямаше да мисли за това, че не бе успяла да го изкуши. Тя беше учен все пак, а учените се учат от експерименти. Дори от неуспешните.

Усмихна се лъчезарно. Възможно бе дори да е прекалено лъчезарно.

— Милорд, искате ли да проверим дали не са останали сладкиши в кухнята?

Като чу за кухнята, Тротула замаха с опашка със забележителна скорост, но на Касълтън му трябваше миг, преди да разбере въпроса на Пипа.

— В кухнята? За сладкиши? С вас?

Тя се усмихна.

— Да.

— Пипа! — извика майка й от прага на салона за чай, но викът веднага бе заменен от изненадано тихо „О!“. — Лорд Касълтън! Не знаех, че сте тук. Ще… — Поколеба се с ръка на бравата. Обмисляше следващата си стъпка.

Повечето майки не биха и помислили да разрешат на дъщеря си да остане насаме с годеника си в безлюдния коридор, но повечето дъщери не бяха деца на маркиза Нийдъм и Долби. Освен че Пипа бе странна и — както очевидно бе известно на останалите членове на семейството — й липсваше социалният опит на бъдеща булка, дъщерите на Нийдъм и Долби не получаваха високи оценки, когато ставаше въпрос да се омъжат. Маркизата със сигурност можеше да преживее малък скандал, за да види предпоследната си дъщеря да върви по пътеката в църквата.

— Само ще притворя вратата — каза лейди Нийдъм и се усмихна пресилено. — Ела при нас, когато си свободна, Пипа.

На Пипа не убягна иронията, че свободата се отъждествяваше със стая, пълна с преситени, клюкарстващи дами.

Щом останаха сами, Пипа отново се обърна към годеника си.

— Кухнята, милорд?

Той кимна в знак, че е съгласен, и тръгнаха, водени от Тротула.

В кухнята имаше останали сладкиши, които лесно отмъкнаха от готвача и увиха в хартия, за да бъдат изядени навън. Пипа се опита да не мисли за това къде ще се разхождат, но си даде сметка, че избягва черешовите дръвчета, до които бе чакала мистър Крос преди няколко вечери. Реши да отидат до реката, която бе на четвърт километър надолу по леко спускащата се поляна.

Тротула тичаше напред, като лаеше силно и щастливо, наслаждаваща се на свободата и на необичайно топлия мартенски ден, като понякога се връщаше назад, за да се увери, че Пипа и Касълтън я следват. Няколко минути вървяха мълчаливо — достатъчно, за да може Пипа да обмисли следващия си ход. Когато бяха далеч от къщата и вече не можеха да ги видят, тя спря и се обърна с лице към мъжа, който съвсем щеше да се превърне в неин съпруг.

— Милорд… — подхвана.

— Вие… — каза той едновременно с нея.

И двамата се усмихнаха.

— Моля ви — рече графа. — След вас.

Тя кимна. Опита отново:

— Милорд, мина повече от година, откакто започнахте да ме ухажвате.

Той наклони глава, замисли се.

— Предполагам, че е така.

— И ще се оженим. След седем дни.

Той се усмихна.

— Знам! Майка ми, изглежда, не може да спре да говори за това.

— Жените се радват на сватбите.

Младият мъж кимна.

— Забелязал съм. Но вие не изглеждате в такова развълнувано състояние, а това е вашата сватба.

Тя беше в развълнувано състояние. Но не в такова, каквото той очакваше. Не бе в състояние, което всички забелязваха.

Само Крос забелязваше. Но той не й помагаше.

— Лорд Касълтън, мисля, че е време да ме целунете.

Касълтън нямаше да изглежда по-изненадан, ако отнякъде се бе появил таралеж и го бе ухапал по крака. Настъпи дълго мълчание, по време на което Пипа се питаше дали не е направила огромна грешка. Все пак, ако решеше, че тя се държи прекалено свободно, той лесно можеше да отиде обратно в къщата, да върне земята в Дербишър и да каже сбогом на всички от къщата Нийдъм и Долби.

Толкова лошо ли щеше да е това?

Да. Разбира се, че щеше да е лошо.

Отговорът обаче нямаше значение, защото той не направи нищо такова. Кимна щастливо и каза:

— Добре. — И се наведе да я целуне.

Устните му бяха меки, топли и сухи и се притиснаха към нейните без капчица страст. Докоснаха я леко, сякаш той се страхуваше да не я изненада или уплаши. Пипа вдигна ръце към дебелото му вълнено палто, стисна раменете му и се запита дали не трябва да направи нещо по различен начин.

Дълго останаха така, устни до устни, с носове, допрени под странен ъгъл — макар че тя обвиняваше очилата си за това — с неподвижни ръце.

Не дишаха. И не изпитваха нищо друго, освен неловкост и дискомфорт.

Откъснаха се един от друг, като се задъхваха за въздух. Погледнаха се. Тя отблъсна всякакви мисли и намести очилата си. Извърна се, за да потърси Тротула, която бе изплезила език и размахваше опашка.

Кучето като че ли не разбираше.

— Е — каза Пипа.

— Е — повтори той, а после: — Да опитаме ли отново?

Тя се замисли над предложението. Все пак единственият начин да се постигне желаният резултат, беше да повторят експеримента. Може би първия път не го бяха направили както трябва. Кимна.

— Добре.

Той я целуна отново. С почти същия ефект.

Този път, когато се откъснаха един от друг, Пипа беше сигурна. За тях двамата нямаше опасност да влязат в брака по причини, свързани с плътта и страстта.

Предполагаше, че това трябва да я накара да се почувства по-добре.

Върнаха се в къщата мълчаливо, като минаха през кухнята и се озоваха във фоайето пред салона за чай. През отворената махагонова врата до тях достигаше женски смях. Касълтън предложи да я остави там, но Пипа установи, че чаят я изкушаваше дори по-малко, отколкото през по-ранния следобед, и придружи годеника си до входната врата. Той спря на прага и сериозно я погледна.

— Очаквам с нетърпение сватбата, да знаете.

Истина беше.

— Знам.

Едното ъгълче на устата му се повдигна в лека усмивка.

— Не се тревожа за останалото. То ще дойде от само себе си.

Трябваше ли наистина да чакат всичко да дойде от само себе си?

Кимна.

— Благодаря, милорд.

Той се поклони и се изправи, сериозен.

— Милейди.

* * *

Тя загледа от най-горното стъпало как каретата му завива по алеята, размишлявайки над целувката. Касълтън не бе почувствал нищо. Беше го видяла в очите му — в тях се четеше търпение и любезност, не приличаха на очите на Крос отпреди няколко вечери. Не, очите на Крос мятаха мълнии, бяха пълни с чувства, които тя не разбираше, но можеше да изследва цял живот.

Чувства, които никога нямаше да има възможност да изследва.

Болката в гърдите й се върна и тя вдигна разсеяно ръка, за да я облекчи. Мислеше за високия мъж със сивите очи, който й бе показал какво е удоволствие, без дори да я докосне.

Тази болка не й харесваше. Не й харесваше какво означава.

Пипа въздъхна и свали очилата си, за да ги почисти, затвори главната входна врата, като остави Касълтън и останалия свят отвън.

— Лейди Филипа?

Пипа спря поглед върху замъгления образ на дама, която стоеше по средата на стълбището. Очевидно гостенка за чая, която се бе изгубила.

Вдигна ръка, за да накара дамата да остане на мястото си. Сложи очилата си и тръгна към нея. С усмивка, макар да не и бе весело, тя вдигна поглед и… срещна очите на Лавиния, баронеса Дънблейд.

Едва не се спъна в стълбите.

— Лейди Дънблейд.

— Казах си, че не трябва да идвам — рече баронесата. — Казах си, че трябва да стоя настрана, каквито и да са отношенията ви с Джаспър.

Джаспър?

Баронесата продължи:

— Но после получих поканата на майка ви, а сестра ви е много мила с мен, откакто стана маркиза Бърн. Предполагам, че не трябва да съм изненадана.

В думите имаше намек, който Пипа не разбираше.

— Лейди Дънблейд…

Красивата жена се облегна на бастуна си и Пипа протегна ръце към нея.

— Искате ли да седнете?

— Не. — Отказът бе мигновен и твърд. — Добре съм.

Пипа кимна.

— Много добре. Оставам с впечатлението, че ме мислите за по-близка с мистър Крос, отколкото съм.

— Мистър Крос? — Баронесата се засмя, но безрадостно. — Все още ми е трудно да приема това име.

Пипа наклони глава.

— Да го приемете?

В погледа на Лавиния имаше изненада.

— Не ви е казал.

Думите я разтревожиха. Може би преднамерено. Както и да бе, Пипа не можа да устои.

— Името му не е мистър Крос? — Сега Пипа бе лице в лице с баронесата по средата на стълбището, което бе в центъра на къщата.

— Мисля, че сте единствената, която използва „мистър“.

Крос. Няма нужда от мистър.

— Само Крос тогава. Не е ли това името му?

— Не. Колко е сладко, че вярвате в това.

Разбира се, че вярваше. Никога не бе имала причина да не вярва. Той никога не й бе дал такава. Но мисълта, че я бе излъгал, не й бе чужда. Все пак той я лъжеше от самото начало. Заровете, облогът, беше я изкушил, а не я бе докоснал… Всичко бе лъжа. Името му бе просто поредната. Което не бе изненада.

Но някак си тази лъжа бе по-разрушителна от останалите. Стомахът й се сви, но тя не обърна внимание.

— Какво искахте да ми кажете?

Лавиния не проговори веднага, изненадана от твърдата нотка в гласа на Пипа.

— Трябва да внимавате с него.

Урок, който Пипа вече бе научила.

— Джаспър… обича жените. Повече, отколкото трябва. Но когато дойде време да спази дадената дума… той се измъква. — Поколеба се, после каза: — Не искам да видя репутацията ви съсипана, защото сте му повярвали.

Думите бяха пълни с тъга и на Пипа не й хареса как я накараха да се почувства — стягането в гърдите и неудобството… Знанието, че тази жена го бе познавала. Бе получила обещания от него. И е била предадена.

Неща, срещу които Пипа не бе имунизирана.

Този мисъл я накара да замръзне. Не искаше да бъде предадена от него. Не искаше обещанията му. Не би трябвало да иска и него. Ставаше въпрос за изследване, нали? За проучване. Нищо повече. Със сигурност не и за чувства.

Спомни си сухите и топли устни на граф Касълтън.

Никакви чувства.

Поклати глава.

— Между нас няма нищо.

Баронесата повдигна едната си вежда — жест, който й бе познат.

— Дойдохте в кабинета му през таен проход.

Пипа поклати глава.

— Той не знаеше, че ще го открия. Не ме очакваше. И не искаше да съм там. — Поколеба се. — Очевидно е, че храни дълбоки чувства към вас, лейди Дънблейд. Вярвам, че много ви обича.

Пипа не знаеше нищо за любовта, но си спомни гласа му в мрака, приглушен от вратата на тайния проход, и изражението на сивите му очи, когато Лавиния му се беше противопоставила, силна и твърда.

Това бе най-близкото до любов, което Пипа можеше да си представи.

Още повече че той не искаше да я докосне.

В гърлото й се образува буца и тя преглътна.

Баронесата се засмя, но на Пипа не й хареса кухият звук.

— Той не знае какво е любов. Ако знаеше кое е най-доброто за нас, щеше да стои далеч.

Думите накараха гърдите на Пипа да се стегнат.

— Може и така да е — каза тя. — Но независимо какво се е случило в миналото, ясно е, че вие сте много важна част от него… Много важна… — Поколеба се. Как се нарича любовната връзка, когато трябва да си учтив? Но двете с лейди Дънблейд бяха сами, нямаше кой друг да чуе, затова Пипа каза направо: — … любовница.

Лейди Дънблейд ококори очи.

— Той не ми е любовник.

Пипа продължи:

— Е, няма значение. Аз нямам претенции към джентълмена. Той трябваше да ми помогне в едно проучване. Но то вече е завършено.

Баронесата повтори:

— Джаспър не ми е любовник.

Пипа махна с ръка.

— Може би не сега, но някога. Отново, може би не е…

— Лейди Филипа — каза Лавиния твърдо и настоятелно. — Мили боже, той не ми е любовник. — Направи пауза, а на лицето й бяха изписани паника, отчаяние и ужас. — Той ми е брат.