Сара Маклейн
Розата на любовта (15)

Глава 14

О, Господи.

Изглежда, всички онези неща за звяра и плътската страст, за които се говори в брачните клетви, не се отнасят само до младоженеца.

Никога през живота си не съм изпитвала нещо толкова…

Забележително.

Великолепно.

Емоционално.

Ненаучно.

Научният дневник на лейди Филипа Марбъри,

30 март 1831 г., шест дни преди сватбата

Веднага остави Пипа под закрилата на Темпъл, макар да не му харесваше идеята, че е в клуба му, а ще я закриля друг мъж. И че няма да може да я държи под око.

Че няма да е в прегръдките му.

Искаше тя да си отиде у дома. Да е в безопасност. Далеч от това място и тези негодници. Искаше да бъде с нея. Спря насред закопчаването на чистия си панталон, защото мисълта бе повече, отколкото можеше да понесе.

Искаше тя да бъде с него в неговия дом.

Не в претъпкания кабинет, на неудобното импровизирано легло. В градската му къща. Където никога не бе водил жена. Където рядко оставаше. И демоните никога не спираха да заплашват.

Пипа нямаше да живее с демоните му.

Мисълта извика лека усмивка на устните му. Пипа щеше да избие всички демони от главата му с логичната си мисъл, непрестанните въпроси и невъзможно увереното си докосване. Докосване, което нямаше търпение да усети отново.

Искаше да го докосва навсякъде. И той да я докосва навсякъде. Искаше да изследва всяко нейно местенце, да я държи в прегръдките си, да я целува и да я направи своя по всеки възможен начин.

Тя искаше да разбере страстта? Той можеше да й я покаже. Имаше време. Имаше шест дни до сватбата й с Касълтън.

Не, нямаше достатъчно време.

При тази мисъл нещо се стегна в гърдите му.

Тя щеше да се омъжи за Касълтън.

Седна и издърпа ботушите с излишна сила.

Ще се омъжа, защото се съгласих, а не обичам лъжата.

По дяволите. Беше сгодена за този обикновен мъж, сухар и идиот.

Но явно все пак не бе такъв идиот. Все пак беше предложил на Пипа. Беше я грабнал, докато останалата част от Англия гледаше в друга посока.

Но тя се беше разтопила в ръцете на Крос. От допира на неговата уста. Това трябва да означаваше нещо, нали?

Не можеше нищо да направи. Не можеше да спре сватбата. Тя заслужаваше своята съвършена сватба със своя красив — макар и глупав — граф. Заслужаваше мъж без демони. Мъж, който да й даде дом. Коне. Хрътки. Семейство.

Отново си представи децата й, малки и русокоси, строени в редица, всяко с очила и усмихнало се на майка си. И на него.

Отблъсна образа, изправи се и изпъна жакета си.

Невъзможно.

Филипа Марбъри не бе за него. Не и когато ставаше въпрос за цял живот. Можеше да й даде всичко, което искаше, сега… Можеше да я научи да усеща тялото си, желанията и копнежите си… да я окуражи да моли за онова, което иска.

Да моли съпруга си.

Преглътна ругатнята, която напираше на устните му.

Шест дни ще бъдат достатъчни.

Отвори вратата на кабинета си, като едва не я изтръгна от пантите, и тръгна към библиотеката на клуба, където го чакаше Найт. Освободи охраната пред вратата, пое си дълбоко дъх и влезе, възвърнал самоконтрола си. Концентриран върху задачата, която му предстоеше.

Найт бе сивосинкав от гняв. Когато се обърна към вратата, един мускул на челюстта му потрепваше. В леденостудените му сини очи пламтеше омраза.

Това достави удоволствие на Крос — поне вечерта бе тръгнала добре и едно нещо бе под контрол. Усети все пак и известна несигурност, която помрачаваше победата му — Найт не бе дошъл сам.

Млада жена седеше скромно с ръце в скута на един от столовете с висока облегалка в средата на помещението. Бе облечена в зелена вълнена рокля и бе свела поглед, сякаш искаше да е невидима. Беше доста хубавичка — светла кожа, черни къдрици и малка червена уста, извита в лека усмивка, макар да не изглеждаше никак щастлива.

Наистина, нещастието й издаваше коя е всъщност.

Крос остави вратата да се затвори зад него и погледна Найт, срещна ледения син поглед на своето възмездие.

— Не се държиш като добър баща, разкарваш дъщеря си посред нощ из разни клубове.

Найт не отговори на обидата, а се извърна от страничната масичка, до която седеше, без въобще да обърне внимание на момичето.

— Мислиш, че си спечелил? За една нощ?

Крос се настани на друг от големите столове, протегна дългите си крака и си придаде отегчен вид. Искаше да приключи с това. Погледна Найт.

— Знам, че съм спечелил. Твоите петдесет най-редовни играчи в момента губят край моите маси. И само с една дума мога да ги задържа тук завинаги.

Найт скръцна със зъби.

— Не ги искаш. Прекалено недостойни са за скъпоценния ти клуб. Партньорите ти няма да го позволят.

— Партньорите ми ще направят това, което кажа. Готови сме да направим компромис, за да разбереш къде ти е мястото. Ти си продукт на нашето благоволение, Дигър. Съществуваш, защото не сме решили да те премахнем. Все още. Време е да разбереш, че нашият клуб е повече, отколкото твоят някога ще бъде. Време е да разбереш, че нашата власт се простира по-далеч, отколкото твоята някога ще стигне. Найт съществува единствено и само заради добрата ми воля. Ако искам да те унищожа, мога да го направя. И не трябва да подлагаш това на съмнение.

Найт го изгледа с присвити очи.

— Винаги ти е харесвало да мислиш за мен като за враг.

Крос не трепна.

— Няма какво да мисля.

— Някога ти бях най-близкият приятел.

— Не си го спомням по този начин.

Найт сви рамене, не искаше да съживява миналото.

— Забрави ли за дълга на Лавиния? Все още ми е длъжница. По един или друг начин.

Като чу името на сестра му да излиза от устните на Найт, на Крос му се прииска да удари нещо, но остана неподвижен.

— Ще платя дълга. Ти ще откажеш достъп на Дънблейд. Завинаги. И ще оставиш сестра ми на мира. Също завинаги.

Найт повдигна черните си вежди, после вдигна бастуна си от пода, за да разгледа прекрасно изработената сребърна дръжка.

— Или какво?

Крос се наведе напред и си позволи да даде израз на гнева си.

— Или ще ти отнема всички играчи.

Найт повдигна рамо.

— Там, откъдето идват, има още много.

— Ще взема и тях. — Направи пауза, после добави: — Отново и отново ще изпразвам хазната на клуба ти, докато не можеш да си позволиш и свещите, които осветяват масите ти.

В погледа на Дигър блесна възхищение.

— Ще ми бъдеш прекрасен зет.

— По-скоро ще се срещнем в ада.

Маги Найт отговори, като вдигна глава, а погледът й бе като на преследвана кошута.

— Искаш да се омъжа за него?

Явно тя не знаеше. Крос устоя на импулса да й каже нещо, което да я успокои.

— Не позволявай неопитността ти да те заблуди. — Найт едва я погледна. — Той ще те направи графиня.

— Но аз не искам да бъда графиня.

— Ти искаш това, което аз ти кажа, че искаш.

— Желанието няма да е достатъчно, страхувам се — каза Крос и сложи край на разговора, като се изправи и тръгна към вратата. — Моите извинения, мис Найт, но няма да се оженя за вас.

Тя издиша.

— Какво облекчение.

Крос повдигна вежди.

— Да, нали?

— Никой няма да изпитва облекчение. — Дигър се обърна към Крос. — Познаваме се отдавна, нали, Крос? По-дълго, отколкото познаваш който и да е от тези благородници, които наричаш партньори.

Крос се изправи.

— Тази вечер в казиното ми има впечатляващо число играчи, Дигър. Повече, отколкото обикновено очаквам. Страхувам се, че нямам време за носталгия. Ще си получиш парите за дълга на Дънблейд утре. Или ще взема клуба ти. Играч по играч. Тухла по тухла.

Протегна ръка към бравата с мисли за следващото място, където трябва да отиде.

При Пипа.

За мириса и вкуса й, за красивата й уста и блеснали очи, за любопитството й. Тя беше някъде в сградата, най-вероятно залагаше или разпитваше някоя проститутка. Или правеше нещо също толкова скандално и той искаше да е близо до нея.

Отчаяно. Тя беше опиум. Едно опитване и не можеше да се спре. Нещо се бе променило в мрака по-рано вечерта.

Грешка.

Нещо се бе променило още по-рано. И той откри, че доста отчаяно му се иска да го изследва.

Шест дни. Нямаше да губи и секунда повече в тази стая. Отвори вратата. По-малко от седмица, после трябваше да я остави. Тя щеше да бъде неговото удоволствие. Единственото опитване на опиума. Единствената му грешка.

А след това щеше да я остави на нейния живот.

— Виждам, че трябва да направя предложението по-сладко. Да добавя ли и Филипа Марбъри?

От думите ледени тръпки побиха Крос. Той се обърна бавно, забравил отворената врата.

— Какво каза?

Найт се усмихна самодоволно, очите му бяха студени и гледаха многозначително.

— А, вече привлякох вниманието ти. Не трябваше да допускаш Сали в клуба. Жените лесно се превръщат в предатели.

Крос изпита неподправен ужас, а другият мъж продължи:

— Може и да не съм гений, за какъвто ти се мислиш, но знам как да се държа с проститутките. Малко допълнителни пари и Сали ми разказа всичко, което трябва да знам. Каза ми за плана ти да привлечеш най-ревностните ми играчи на този ден. Имената на всички момичета, които са ти помогнали — всичките те, до една, са на улицата сега, между другото — и най-важното, името на младата дама, която е била в кабинета ти в деня, когато си замислял плана си. Русокосо момиче. Очила. Странно. — Найт се залюля на пети и фалшивият му акцент се върна. — Стори ми се позната.

Крос разбра какво ще се случи. Карета, която препуска прекалено бързо, за да успее да спре.

— Филипа Марбъри. Дъщеря на маркиз Нийдъм и Долби. Бъдеща графиня Касълтън. И сестрите й… Господи! Едната трябва да се омъжи за Тотнъм, а другата е лейди Бърн! — Найт подсвирна дълго и тихо и с това извика гнева на Крос. — Впечатляващо. Не искаш да ги видиш съсипани, нали? Обзалагам се, че Бърн също. Ще бъде ужасно да намерят в клуба ти неомъжената лейди Филипа. И то с негодник като теб… Човек с твоята репутация. Обществото никога повече няма да я приеме. И без съмнение, старият Касълтън няма да позволи на момчето си да се ожени за нея.

Думите, намекът в тях, накараха Крос да замръзне. Трябваше да се досети.

Спомни си онази нощ преди шест години, когато лежеше полумъртъв от побоя, нанесен му от хората на Найт, който се бе надвесил над него.

Застраховка.

Трябваше да се досети, че Найт ще има и втори план. Нещо като застраховка. И трябваше да се досети, че ще става въпрос за Пипа.

Това, което не очакваше, бе собственият му гняв.

Само три широки крачки и държеше Найт за гърлото. Бутна го в страничната масичка, чашите се заклатиха, а една гарафа със скоч падна на пода. Не обърна внимание на изненаданото ахване на момичето, седящо в противоположния край на стаята.

— Ще стоиш далеч от Филипа Марбъри или ще те убия. Такава е играта.

Найт възстанови равновесието си и се усмихна, сякаш обсъждаха времето, а не преждевременната му смърт.

— Аз не бих се тревожил. Няма да имам време дори да се приближа до нея покрай вълнението около сватбата на дъщеря ми.

— И бездруго ще те убия.

Найт се усмихна самодоволно.

— Няма. Спасих живота ти, момче. Без мен щеше да си се пропил и полудял, ако преди това някой от половин дузината собственици на игрални клубове не те бе хвърлил в Темза. Длъжник си ми дори без да държа в ръцете си красивата жена, с която си играеш. Ти беше безпомощен. Слаб. Не ставаше за нищо. И аз те измъкнах.

Истината в думите му не можеше да се отрече и те извикаха студени тръпки по тялото на Крос.

Найт извади кърпичка от джоба си, попи устната си и провери дали има кръв.

— На мен трябва да благодариш за всичко това. За империята си. А трагедията е, че си прекалено доблестен, за да забравиш. Наистина, длъжник си ми.

Той поклати глава, макар да знаеше, че в думите има истина.

— Не и това.

— Разбира се, че и това — подигра му се Найт. — Време е да разбереш, че аристократ или не, богат или не, аз съм в тази игра преди теб и я познавам по-добре. Не можеш да ме победиш. Чух, че Дънкан Уест е тук. Чудя се дали дамата няма да е основна тема в броя на „Скандал“ в сряда? — Очите на Крос мятаха мълнии, а Найт посочи Маги, която гледаше ту единия, ту другия с шок и объркване. — Ожени се за моето момиче или аз ще съсипя твоето. Такава е играта.

Твоето момиче. Думите отекнаха в съзнанието му, отчасти подигравка, отчасти копнеж. И истина.

През по-голямата част от живота си Крос се бе славил със способността си да вижда всички възможни изходи от която и да е ситуация. Можеше да гледа картите и да предвиди следващата ръка. Можеше да предвиди и следващия удар в боксов мач. И можеше да мисли с дванадесет хода напред в играта на шах.

Зачуди се дали Пипа играе шах.

Отблъсна мисълта. Нямаше да мисли повече за Филипа Марбъри. Нямаше да я докосва повече. Пръстите му копнееха за това, за контакта, който толкова дълго им бе отказван.

Копнеше за нея от секундата, в която я остави тази вечер. И дори отпреди това.

И знаеше, със знанието на човек, който дълго е контролирал желанията си, че щеше да копнее за нея цяла вечност.

Но щеше да приеме болката, за да я спаси. Поне веднъж в окаяния му, недостоен живот имаше човек, който го интересуваше.

Не трябваше да вярвам във вас.

Думите на Пипа отекнаха в съзнанието му, присмиваха му се.

Щеше да я спаси.

— Маги не е лоша партия, Крос. Ще те дари с наследници.

Крос вдигна поглед и срещна този на Маги. Видя в очите й шок и разочарование. Тя не искаше да се омъжи за него повече, отколкото той да се ожени за нея. Изгледа я сериозно.

— Баща ви е луд.

— И аз започвам да го осъзнавам — отвърна тя и Крос си помисли, че ако ситуацията бе различна, щеше да й се усмихне.

Но ситуацията не бе различна. Имаше само едно възможно действие.

Отиде до дъщерята на Найт — деветнадесетгодишно момиче, чийто френски бе плачевен — падна на едно коляно пред нея и каза:

— Страхувам се, че нямам избор.

Беше изгубил толкова много. Този път щеше да спаси някого.

Най-важния човек.

Маги кимна.

— Изглежда, милорд, че това е общото помежду ни.

В очите й блестяха сълзи и на Крос му се прииска да може да каже нещо друго. Нещо, което ще я накара да се почувства по-добре. Но истината беше, че Меган Маргарет Найт го мислеше за коравосърдечен човек, който изкарва парите си от греха. Вярваше, че той се движи в компанията на главорези, проститутки и негодници като онези от клуба на баща й и че бракът с него ще е резултат на изнудване и принуда без дори намек за привързаност.

Меган Маргарет Найт, която го познаваше от по-малко от час, вече знаеше повече за неговите истини от Филипа Марбъри.

Така, вместо да я успокои, той взе едната й облечена в зелена ръкавица ръка от скута й, стисна я здраво и каза:

— Мис Найт, ще ми окажете ли честта да станете моя съпруга?

* * *

Пипа ужасно много се забавляваше.

И да не бе впечатлена през последната седмица от слабо осветеното и тихо като библиотека казино, тази вечер най-после проумя привлекателността му. Нощем клубът се изпълваше със светлина и звук, и с грях, какъвто Пипа не би могла да си представи, ако не бе тук и не виждаше всичко с очите си.

Нощта вдъхваше живот на тази огромна каменна сграда, мракът бе причина казиното да бъде залято от ярка светлина — вихрушка от цветове, звуци и вълнение, които Пипа попиваше с главозамайваща възбуда.

Тя стоеше в средата на казиното, заобиколена от маскирани играчи и гости — мъже в тъмни костюми, жилетки в смели ярки цветове, дан на празничната вечер; жени в коприна и сатен, в скандални рокли, ушити така, че да разкриват повече плът, отколкото да скриват.

Пипа се остави на движението на тълпата и позволи да я отвлече към единия край на залата, където успя да избяга от опеката на Темпъл и да се озове в центъра на действието, като мина покрай масите за пикет, рулетката и масите за зарове и тълпи от смеещи се маскирани красавици и техните красиви придружители. Тя, разбира се, знаеше, че всяко от тези тела има недостатъци, някои дори значителни, но някак си, така маскирани, те бяха нещо повече от сбор от отделни части.

Но тя не се заблуждаваше, че маската е тази, която я кара да се чувства така властна и различна. Нито пък казиното.

Не, това бе заради мъжа.

Сърцето й заби бързо, като си спомни тайните неща, които правеха само допреди малко. Тези непоносими докосвания, които не бе очаквала, но за които бе копняла.

И целувката.

Ръката й се вдигна сякаш по собствена воля при мисълта за тази опустошителна, забележителна ласка, за която тя знаеше, че ще е всичко, което си бе представяла, и едновременно с това — нещо съвсем различно. Съжали веднага щом пръстите й докоснаха устните й — защото това докосване изтри неговото.

Искаше й се да може да си го върне.

Искаше да го намери още веднъж и да го подтикне да възстанови спомена за целувките си.

В стомаха й се зароди усещане и бавно се разстла из цялото тяло, като си представи мекотата на косата му под пръстите си и тази на кожата му… на устните му.

На езика му.

Стана й топло, като осъзна, че дори мисълта за докосванията му, за целувките му, за него, извиква болезнен копнеж. Тревожеше я мястото, което изпитваше този болезнен копнеж — дълбоко, тайно място, за чието съществуване дори не знаеше досега.

Беше й показал неща, които тя не познаваше, и то за неща, които винаги бе смятала, че разбира. И тя ги обожаваше, макар да я ужасяваха.

Макар да я караха да подлага на съмнение всичко, което бе смятала за вярно.

Отпъди мисълта и вдигна поглед към голямата стена, където бе изписано името на клуба, а буквите бяха подредени в красива мозайка от цветно стъкло, говореща за падението от добро към зло, от святост към грях. Това бе най-красивият прозорец, който Пипа бе виждала, работа на истински занаятчии, целият в червено, златно и виолетово, едновременно грозен и красив, целомъдрен и греховен.

Това, което я омагьосваше, бе ангелът — огромен и красив, спускащ се на Земята без дарбите, които толкова дълго бе имал. Ако художникът не бе толкова добър, подробностите нямаше да са така добре изразени, ръцете, стъпалата и лицето щяха да са изрисувани само в един цвят, но художникът бе вникнал дълбоко в темата и вихрушката от мрак и светлина предаваше движение, форма и дори чувство.

Не можеше да откъсне поглед от лицето на Падналия ангел — обърнато към наблюдателя при падането в ада — извивката на челото, сложните светлосенки по челюстта, линиите на устните. Погледът й се спря върху устните, мислеше за други устни и за друго падение.

За друг ангел.

Крос.

У нея се разгоря чувство, което не разпозна веднага. Издиша дълго. Желаеше го, а знаеше, че не бива. Желаеше го така, както трябваше да желае друг. Мъжът, който щеше да стане неин съпруг. И баща на децата й.

Но желаеше Крос.

Този ангел.

Само желание ли беше?

Сърцето й заби тежко — физическата проява на мисъл, пред която не бе готова да се изправи. Мисъл, която завладяваше, извикваше болка и изкушаваше.

— Великолепен е, нали?

Думите бяха произнесени тихо и близо до нея. Пипа се обърна и видя висока и стройна дама само на сантиметри от себе си, седнала до една от масите за карти. Беше облечена в най-красивата рокля, която Пипа бе виждала, в наситено, кралско тъмночервено, което буквално грееше и подчертаваше златистата й кожа. Огромен топаз висеше на фина златна верижка и привличаше вниманието на всички, които поглеждаха към дълбокото деколте. Носеше черна маска с пера, която скриваше по-голямата част от лицето й, но кафявите й очи бяха изпълнени с пламъци, а устните й с цвета на тъмно вино се усмихваха широко.

Усмивката излъчваше безмълвно обещание. Обещание, каквото Пипа бе видяла на устните на мис Тасър преди седмица.

След като тя не отговори веднага, жената посочи с дългия си пръст със съвършен маникюр към стената.

— Ангелът.

Заради нервите и вълнението, Пипа заговори бързо:

— Красив е. И сигурно струва скъпо. Толкова много червено стъкло. И виолетово.

Усмивката на дамата стана по-широка.

— И цветовете определят цената?

Пипа кимна.

— За да се произведе червено стъкло, трябва да се добави златен прах. За виолетовото също.

Кафявите очи се отвориха широко.

— Колко сте умна.

Пипа извърна поглед. Жените рядко й правеха комплимент, че е умна.

— Чела съм за това.

— Не е чудно, че Крос се радва на компанията ви, лейди Ф.

Пипа отново погледна жената и разпозна по очите й, че я е познала.

— Откъде…

Дамата махна с ръка.

— Жените говорят, милейди.

Сали. Пипа се запита дали не трябва да се разтревожи. Вероятно.

Жената все още говореше.

— Той е прекрасно обещание, не мислите ли?

— Обещание?

Усмивката стана по-дълбока.

— Порочно обещание. Ако решите да го приемете.

Умът на Пипа заработи трескаво. Откъде тази жена знаеше какво се е случило? Шпионираха ли ги?

— Крос?

Жената се засмя весело и дружелюбно.

— Говорех за ангела, честно. — Посочи стол вляво от себе си. — Играете ли?

Благодарна за смяната на темата, Пипа огледа зеленото сукно и подредените пред жената карти, а после — и четиримата мъже вдясно. Поклати глава.

— Не.

— А трябва. — Сниши глас до заговорнически шепот: — Тази е любимата игра на Крос.

Пипа можеше и да не се съгласи да играе, но в мига, в който жената спомена него, за нищо на света не би могла да откаже. Седна.

— Може би ще погледам едно-две раздавания.

Дамата се усмихна самодоволно.

— Предполагам, че за някои хора е важно да разбират играта.

Пипа се засмя.

— Нямам голям късмет в залаганията.

— Предполагам, че имате по-голям късмет, отколкото предполагате.

Пипа нямаше възможност да отговори, тъй като крупието внимателно раздаде по две карти на играчите, едната — с лицето надолу, а другата — с лицето нагоре.

— Целта е да съберете двадесет и едно — обясни жената и обърна картата си към нея — деветка купа — а после внимателно повдигна края й, за да види, че другата е осмица спатия. — Валетата, дамите и поповете се броят за десет — каза по-високо, за да е сигурна, че останалите са я чули.

Пипа веднага разбра блъфирането.

— А асата? — попита, за да помогне на новата си позната.

— Асата са най-доброто от тестето. Едно или единадесет. Картата на втория шанс.

— О! Такова добро начало — каза Пипа и кимна мъдро.

— Предавам се.

Един от джентълмените край масата се изправи, прибра жетоните си и си тръгна. Загадъчната жена се наведе към Пипа и каза:

— Браво. На мъжа близо до нас му липсват умения, а на онзи, който е далеч, му липсва късмет.

— А на този в средата?

Дамата направи истинско шоу от оглеждането на красивия мъж в средата.

— Това е Дънкан Уест. Собственик на повечето лондонски вестници.

Сърцето на Пипа запрепуска. Ако откриеше коя е, с нея бе свършено. С Оливия — също.

Може би това няма да е толкова лошо. Игнорира мисълта.

— Толкова е млад — прошепна и направи всичко възможно да не поглежда към него.

— Млад и богат като крал. Много малко неща му липсват. Освен може би, една нощ с опитна жена?

Пипа долови копнежа в гласа на жената.

— С вас, да разбирам?

Жената се обърна към нея с блеснали очи.

— Една жена има правото да се надява.

Пипа загледа как джентълменът добави карти към купчината пред себе си. Бързо научи правилата на играта.

Като дойде време на новата й приятелка да заложи, тя се обърна към Пипа и попита:

— Какво ще кажете, милейди? Да взема ли карта, или да се въздържа?

Пипа огледа събралите се около масата.

— Трябва да вземете карта.

Другата жена наклони глава към крупието.

— Дамата предлага да взема карта.

Петица.

Устните в цвят бордо се свиха в съвършена линия.

— Е, това е добре. Оставам в играта.

Картите бяха разкрити. Новата приятелка на Пипа спечели. Прибра печалбата си и се обърна с усмивка към останалите около масата.

— Късметът на начинаещия, не мислите ли?

Двамата господа недоволно поднесоха, ръмжейки, поздравленията си, Дънкан Уест й кимна с възхищение и блеснали очи. Пипа загледа как жената прибира печалбата си, като нарочно докосна ръката на мистър Уест и се забави така секунда, а може би дори по-малко. Но достатъчно дълго, та погледът на Уест да започне да излъчва горещина. Изглеждаше така, сякаш щеше да я погълне, ако бяха сами.

Този поглед й беше познат. Така я гледаше Крос, когато бяха сами.

Пипа се изчерви и извърна очи с надеждата, че новата й позната няма да забележи. И да бе забелязала, не го показа, когато се обърна към нея.

— Защо решихте, че трябва да изтегля карта?

Пипа повдигна рамо.

— Предположих.

— Чист късмет?

Пипа поклати глава.

— Всъщност не е късмет. Картите на масата бяха всичките силни. Беше по-вероятно да изтеглите слаба.

Няма такова нещо като късмет.

Другата жена се усмихна.

— Говорите като Крос.

Пипа не се разтревожи от това, че жената изказа мислите си на глас. Но я разтревожи това, че произнесе името на Крос така, сякаш го познаваше интимно.

— Играли сте с Крос? — Опита се въпросът й да прозвучи незаинтересувано. Не успя.

Жената се обърна отново към крупието и му показа със знак да раздаде картите.

— Ще играете ли този път, милейди?

Пипа кима разсеяно, бръкна в чантата си и извади шепа монети.

— Моля.

„Приятели ли сте с Крос?“, искаше й се да попита. „Той докосвал ли ви е? Целувал ли ви е? Спали ли сте с него?“ Ненавиждаше любопитството си. Но още повече ненавиждаше сдържаността си.

Картите бяха раздадени. Пипа погледна своите. Асо и тройка. Двете жени дълго гледаха крупието, който бе стигнал до джентълмените в края на масата, после новата й позната каза:

— Играла съм с него. — И помоли за втора карта. — Ще се въздържа от повече карти. Но вие не трябва да се тревожите.

— Аз не… — Пипа млъкна. — Още една карта.

С шестица правеше двадесет.

— И аз се въздържам от още карти, моля. Да се тревожа за какво?

Картите бяха разкрити.

— Двадесет печели.

Жената плесна учтиво с ръце, двамата мъже нададоха стонове, а мистър Уест вдигна тост към тях с чашата си.

— Ученикът надмина учителя — каза жената. — Крос не посещава леглата на жените.

Пипа се закашля, завладяна от чувството, предизвикано от тези думи. Опита се да го анализира. Облекчение? Не. Не смяташе. Репутацията му бе известна. Но надежда… Може би беше надежда. Човек, изглежда, не можеше да се предпази от това спохождащо го упорито чувство.

Знаеше обаче, че не трябва да се надява. Не и в този случай.

Всъщност трябваше да изпитва противоположното на надеждата чувство. Плъзнаха печалбата й по масата към нея.

— Но това не го спира да кани жените в своето — отвърна сухо.

Жената се засмя.

— Така е, но и това не съм виждала да става.

Пипа се замисли за Сали Тасър.

— Не сте гледали достатъчно упорито.

— О, ще бъдете изненадана. Крос е добър улов. И не само аз мисля така. Поне дузина жени с радост биха се озовали в леглото му. Повечето безплатно. Всички в Лондон искат парченце от Крос. От години е така.

Пипа гледаше втренчено печалбата си, броеше монетите и се преструваше, че не слуша. Да не обръща внимание на болката в гърдите при мисълта, че други жени опознават тялото му. Че го докосват. Че го целуват.

Мразеше ги всичките.

Ирационална омраза.

А се предполагаше, че трябва да проявява здрав разум.

Жената продължаваше да говори.

— Дългите му крайници и гъстата кестеняво-червеникава коса. Но се отнася с всички еднакво. Нито една от нас не е била в леглото му и не трябва да вярвате, ако някой ви каже обратното. — Бузите на Пипа пламнаха и тя бе благодарна за маската. Но новата й позната въпреки това забеляза руменината. — Но вие сте били, нали?

Господи, да. И беше прекрасно.

Поклати глава и тялото й устоя на предателството. На лъжата.

— Аз съм сгодена.

Макар това да нямаше значение преди час.

Тази мисъл я стресна. И чувството, което дойде с нея.

Чувство на вина.

— Това не е отговор. — Червените устни се извиха в усмивка, жената не знаеше какви са мислите й. — И освен това сгодена не означава омъжена.

Но бе почти същото, нали? Годежът се приближаваше най-много до брака. Гърлото й се сви.

— Не е нужно да се съгласявате, но мисля, че Крос много ви харесва, милейди. Все пак не всеки ден се среща умна колкото него жена.

Тя също го харесваше.

Поклати глава, чувствата замъгляваха разума й.

— Не съм умна колкото него.

Ако беше, нямаше да стигне дотук. Да забърка такава каша.

Да желае мъж, когото не би трябвало да желае. Мъж, когото не можеше да има. Не и за цял живот.

Освен ако…

Прогони мисълта, преди да се е оформила. Беше обещала. Щеше да се омъжи за Касълтън. Трябваше.

Не обърна внимание на болката в гърдите, която мисълта предизвика.

Беше обещала.

— Ако трябва да заложа, ще заложа на това, че сте по-умна. — Жената отново се обърна към крупието. — Ще изиграете ли още едно раздаване?

— Не, тя няма да играе.

Сякаш го бяха извикали. Пипа се обърна към Крос — неспособна да устои, привлечена от дълбокия му глас и аромата на сандалово дърво.

Изпитваше неразумното желание да се хвърли в прегръдките му, да притисне устните си в неговите и да го помоли да я заведе в кабинета си или в някое тъмно ъгълче и да довърши онова, което бе започнал по-рано вечерта. Да я накара да забрави всичко друго — всичките й внимателно замислени планове, обмисленото проучване и факта, че оставаха шест дни до сватбата й с друг мъж.

Мъж, който въобще не приличаше на Крос.

После забеляза сивите му очи, незакрити от маска, втренчени в новата й позната, стегнатите мускули на врата му и здраво стиснатата челюст, устните, свити в тънка права линия.

Беше ядосан.

— Крос — засмя се жената, очевидно безстрашна. — Тя трябва да се присъедини към нас. Брои картите също като теб.

Той присви очи.

— Не.

— Толкова по въпроса за Крос и неговата любезност. — Жената се обърна отново към покритата със зелено сукно маса и вдигна чашата си с шампанско. — Просто правех компания на дамата.

Той стисна юмруци.

— Намери някого другиго, на когото да правиш компания.

— С удоволствие. — Жената се усмихна на мистър Уест и повече не им обърна внимание.

Крос погледна Пипа и стисна зъби.

— Милейди — каза, — масите не са място за вас.

Беше ядосан и на нея.

Странно, но това извика гнева на Пипа, защото и тя със сигурност имаше причина да бъде ядосана. Дори повече причини от него. Все пак той нямаше да бъде принуден да сключи брак със съвсем обикновен и съвсем несъвършен човек. Не неговият живот щеше да се обърка напълно. След шест дни той щеше да води същия забележителен живот, потопен в греха и порока, парите, красивите жени и храната, приготвена от готвачка с повече талант, отколкото който и да е мъж заслужава.

А тя щеше да е омъжена за друг.

— Глупости — каза и изправи гръб. — До всяка от масите тук има жени. И осмелявам се да подчертая, ако не трябваше да залагам тази вечер, нямаше да бъда поканена.

Той се наведе към нея и думите прозвучаха остро в ухото й.

— Въобще не трябваше да бъдеш канена.

Тя намрази усещането, което думите извикаха в нея — сякаш бе малко дете, което наказваха.

— И защо не?

— Това място не е за теб.

— Всъщност — каза тя и си позволи да покаже гнева си, — мисля, че ще изиграя още едно раздаване.

Жената, с която бе говорила, се обърна към нея и челюстта й увисна за миг, преди да се опомни и да се усмихне широко.

— Отлично.

Той се наведе към Пипа и сниши глас до шепот, който само тя можеше да чуе.

— Не искам да си тук. Не и сега.

— Аз просто играя на карти — рече Пипа и намрази чувството и сълзите, които думите му извикаха. Отказа да го погледне. Отказа да му позволи да види как й въздействаха думите му.

Той въздъхна — тихо, раздразнено и някак изкусително — дъхът му погали рамото й.

— Пипа — каза и името бе по-скоро дъх, отколкото звук. — Моля те.

Имаше нещо в молбата, което я спря. Тя отново обърна лице към него, погледна в сивите му очи и видя болка, която изчезна толкова бързо, че почти не бе сигурна дали я е видяла. Почти.

Тя постави длан на ръката му над лакътя, почувства мускулите и прошепна в отговор:

— Джаспър.

Не знаеше как така това име изплува в ума й, защото не мислеше за него като за Джаспър. Но през остатъка от живота си щеше да помни как той ококори красивите си сиви очи, а после потрепери, сякаш му бе нанесла силен удар. Той отстъпи назад, извън обсега й, а тя не можа да се въздържи и го последва, защото искаше да върне обратно онова, което му бе причинила.

Защото му бе причинила нещо. Нещо, което щеше да промени всичко.

— Чакай — каза, без да обърне внимание на факта, че половин Лондон ги чува.

Той спря, хвана я за раменете и я задържа на разстояние.

— Върви си у дома. Проучването ти е завършено.

Прониза я болка, макар да знаеше, че така е най-добре. Той беше прав, разбира се. Това не бе проучване. И никога не е било. Това бяха страх и паника, разочарование и нервност, но не и проучване.

А после се бе превърнало в желание. Изкушение. Страст.

И дори повече.

И ако скоро не сложеше край, може би никога нямаше да успее да сложи.

Но тя не искаше това да свършва. Искаше да остане. Искаше да разговаря, да се смее и да споделя с него. Искаше да се учи от него. И тя да го учи. Искаше да е с него.

Искаше невъзможното.

Поклати глава в отказ на молбата му.

— Не.

— Да — каза той още веднъж, студено, преди да се обърне и да потъне в тълпата. Остави я. Отново.

Този мъж я вбесяваше. Господ й бе свидетел, бе й дошло до гуша.

Последва го, защото бе по-висок от всички и лесно се забелязваше в тълпата. Буташе хората, сръгваше ги с лакти, отстраняваше ги от пътя си, напрегната от желанието да го настигне. Накрая го настигна и протегна ръка към неговата, радостна, че нито един от двамата не носи ръкавици, защото топлината на тялото му извикваше прекрасен и неустоим поток топлина в нейното.

Крос усети същото.

Пипа го разбра, защото той спря в мига, в който се докоснаха, и се обърна с лице към нея, а сивите му очи гледаха диво. Разбра, защото прошепна името й с копнеж и тихо, така че само тя да чуе.

Разбра, защото той хвана брадичката й и повдигна лицето й към своето, и завладя устните й, дъха и мислите й с целувка, която тя щеше да помни цял живот.

Целувката бе като храна и вода, като сън, като дъх. Имаше нужда от нея по същия начин и пет пари не даваше, че цял Лондон ги гледа. Да, беше с маска, но това нямаше значение. Бе готова да се съблече и да остане гола заради тази целувка.

С все още преплетени пръсти, той сложи ръцете им на гърба й и я дръпна към себе си, завладя устата й с устни, език и зъби и я целува толкова дълго, че тя си помисли, че може да умре от удоволствие. Свободната й ръка бе в косата му, подръпваше меките кичури, наслаждаваше се на коприненото обещание.

Беше изгубена, завладяна, напълно погълната от емоцията на целувката и за първи път в живота си Пипа се предаде на усещанията и изля цялото си желание и страст, страховете и нуждите си. В този момент. В тази ласка.

С този мъж.

Този мъж, който бе всичко, за което тя не си бе и помисляла да мечтае.

Този мъж, който я бе накарал да повярва в приятелството. В партньорството.

В любовта.

Шокирана от мисълта, тя се отдръпна и сложи край на целувката, наслади се на тежкия му дъх, който погали бузата й, а около тях избухнаха подсвирквания и ръкопляскания.

Тя не даваше и пет пари за зяпачите. Интересуваше я само той. Само неговото докосване. Само този миг.

Не искаше целувката да свършва, но нямаше избор. Трябваше да му каже. Веднага. А не можеше да му каже, докато се целуваха, макар да се надяваше да се целунат отново възможно най-скоро.

Вдигна ръка да свали маската, като не мислеше за нищо друго освен за него.

— Крос…

Той хвана ръцете й и ги стисна.

— Ще бъдеш съсипана. — Тя поклати глава. От него на вълни струеше настоятелност. — Трябва да си тръгнеш. Веднага. Преди…

Беше съвсем объркан — отблъскваше я и в същото време я притискаше към себе си. Тя искаше да му каже за чувствата си, да му обясни тези странни, смели и нови емоции. Думите бяха на езика й.

Обичам те.

Щеше да го каже.

Щеше да го обича.

И след като му признаеше любовта си, щеше да реши всичко останало.

Но преди да е казала каквото и да било, ги прекъсна фалшив глас.

— Изглежда, че тази вечер наистина всички са поканени. Лейди Бъдеща графиньо, какво удоволствие е да ви видя отново. И какъв скандал.

Дори и гласът да не й се бе познат, ужасното обръщение щеше да разкрие Дигър Найт, изведнъж озовал се до рамото й. Пипа затвори уста и се обърна към Найт, зад когото вървеше красиво момиче без маска, прекалено младо и скромно, за да му бъде съпруга.

— Мистър Найт — поздрави го Пипа, несъзнателно отстъпвайки от мъжа в ярки дрехи към Крос, който бе зад нея топъл, твърд и съвсем на мястото си.

Найт се усмихна и показа впечатляващ брой прави бели зъби.

— Помните ме. Поласкан съм.

— Не мисля, че е лесно да бъдете забравен — отвърна студено Пипа.

Той не обърна внимание на заядливостта й.

— Лейди Бъдеща… — Гласът му заглъхна и Пипа си помисли за целувката, бузите й пламнаха… — Вие първа ще можете да поздравите Крос.

— Дигър — каза Крос и Пипа осъзна, че не бе проговорил от появата на Найт. Вдигна поглед към него, но той преднамерено не я поглеждаше. — Това не е част от сделката.

— Като се има предвид, че половин Лондон стана свидетел, Крос, мисля, че е — каза Найт сухо и безчувствено и се обърна към Пипа.

В същото време Крос я прикова с хищническия поглед на красивите си очи.

— Върви си у дома — каза настоятелно. — Побързай. Веднага.

Очите му бяха пълни с тревога — толкова силна, че Пипа бе почти готова да се съгласи и премести тежестта на тялото си на другия крак, приготвяйки се да тръгне към изхода.

Найт се намеси.

— Глупости, не може да тръгне, без да е чула новината.

Пипа погледна любопитно Крос.

— Каква новина?

Той поклати глава, напълно сериозен, и тя усети тежест в стомаха си. Нещо не бе наред. Изобщо не бе наред.

Погледна Найт и отчаяното момиче зад него.

— Каква новина?

Найт се засмя, високо и стържещо, сякаш бе чул шега, която само той намира за забавна.

— Страхувам се, че не мога да изчакам той сам да ви каже. Толкова се вълнувам. Не мога да устоя да не му открадна изненадата.

Очите й се присвиха зад маската и очилата и тя бе благодарна, че я предпазваха да не издаде мислите си.

— Едва ли ще успея да ви спра.

Той ококори очи.

— О, обичам дамите с остър език. — Пъхна ръце в джобовете на жилетката си и се залюля на пети. — Виждате ли, мила, не само вие скоро ще бъдете графиня… Графът тук помоли дъщеря ми да се омъжи за него. Тя, разбира се, се съгласи. Реших, че може би ще пожелаете да поздравите двойката. — И той посочи двамата, които не изглеждаха да искат поздравления. — Вие имате честта да сте първа.

Челюстта й увисна. Не беше вярно, разбира се. Не можеше да е вярно.

Вдигна поглед към Крос, който гледаше втренчено. Навсякъде, но не и към нея.

Не бе чула правилно. Така трябваше да е. Той не можеше да се ожени за друга. Беше й казал, че бракът… не влиза в сметките му.

Но видя истината в зареяния му поглед. В това, че не се обърна към нея. В това, че не каза нищо. В това, че не отрече думите, които я пронизаха като най-острия кинжал.

Изпаднала в паника, Пипа погледна към другата жена — черни къдрици, сини очи, порцеланова кожа и красиви червени устни. Тя не изглеждаше никак доволна. Не приличаше на щастлива булка.

Тя изглежда така, както ти се чувстваш, когато мислиш за брака си с Касълтън.

Нямаше нужда да пита, но не можа да се въздържи.

— Ще се омъжите за него?

Момичето кимна.

— О! — Пипа се взря в Крос, неспособна да намери думи. — О!

Той не я погледна когато заговори, толкова тихо, че тя нямаше да го чуе, ако не гледаше устните му… тези устни, които бяха променили всичко. Този мъж, който бе променил всичко.

— Пипа…

Бракът не е за мен.

Още една лъжа. Една от колко?

Прониза я болка, остра и почти непоносима, гърдите й се стегнаха и й стана трудно да диша. Той щеше да се ожени за друга.

Болеше.

Вдигна ръка и разтри мястото, където бе болката, сякаш можеше да я прогони. Погледна първо мъжа, когото обичаше, после — и бъдещата му съпруга, и разбра, че болката няма да си отиде така лесно.

През целия си живот бе чувала думите и им се бе присмивала. Беше мислила израза за глупава метафора. Все пак човешкото сърце не бе направено от порцелан, а от плът, кръв и забележително издръжливи мускули.

Но там, в казиното, докато стоеше заобиколена от смеещи се гости и играчи, Пипа разшири знанията си за човешката анатомия.

Изглежда, имаше такова нещо като разбито сърце.