Сара Маклейн
Розата на любовта (14)

Глава 13

Крос стоеше в апартамента на собствениците в „Падналият ангел“ и гледаше как половин Лондон залага долу. Много богатата лондонска половина.

Казиното бе пълно с народ: жени в пъстри коприни и сатени, скрили идентичността си зад изработени специално за случая маски, мъже с хиляди лири в джобовете и нетърпеливи да играят, да спечелят и да се насладят на момента, ако успеят да надхитрят казиното.

Пета година подред, откакто бе първата такава вечер, мъжете ставаха жертва на изкушението от залагането. И всяка година по-голямата част от тях губеха. А собствениците на клуба печелеха.

Чейс обичаше да казва, че печелят, защото никой от тях няма какво да губи. Но Крос мислеше различно. Печелеха, защото за тях нямаше нищо друго. Бяха продали душите си и цената за това бяха тези залагащи джентълмени.

Тази вечер обаче Крос изпитваше съмнения. Съмняваше се в тяхната способност да печелят. Съмняваше се в себе си.

Този вечер залогът бе голям. Имаше прекалено много неща, които не можеше да контролира. Прекалено много, които извикваха у него отчаяно желание да печели.

А отчаянието пречи на победата дори когато планът работи.

Подпря разперена длан на цветното стъкло, точно върху бедрото на сатаната, и продължи да гледа масите долу. Играта на карти, рулетката, всичко бе само размазано петно от хвърлени карти и търкалящи се зарове, въртящи се колела и зелено сукно.

В обикновена вечер Крос щеше да изчислява печалбите — хиляда от залаганията, две хиляди и двеста от рулетката, половината на това от играта на карти. Но тази вечер вниманието му бе фокусирано върху петдесетте, от които зависеше съдбата му.

Петдесет от най-ревностните играчи на Найт се бяха разпръснали из казиното долу — петдесет души, които никога нямаше да бъдат допуснати тук, ако не бяха специалните покани. Петдесет души, които не заслужаваха да играят тук, но все пак играеха.

По волята на Крос.

Сали бе спазила обещанието си и мъжете бяха дошли, сега от клуба зависеше да ги задържи. Всички служители на казиното бяха получили нареждания. Ако играчът държеше жетони в едната си ръка, в другата трябваше да държи чаша. Ако някой от играчите изглеждаше самотен или отегчен, към него се присъединяваше жена с маска, на която бе щедро платено, за да може мъжете да се напият, а джобовете им да олекнат.

Клубът бе известен с това, че осъществяваше фантазиите на играчите, и тази вечер… нямаше да е по-различно.

И Найт щеше да разбере, че не може да победи „Ангелът“. Че не може да победи Крос.

Вратата на апартамента се отвори и затвори, но той не се обърна, за да види кой е влязъл. Само шепа хора имаха достъп до този апартамент — и Крос можеше да повери живота си на всеки от тях.

Гледаше масата с рулетката долу, въртящото се колело, топчето от слонова кост, което се търкаляше по махагона. Отново и отново, докато играчите се навеждаха към него. В единия ъгъл млад мъж на не повече от двадесет и пет години вдигна маската си и загледа с ококорени очи как топчето се върти — очи, които Крос бе виждал безброй пъти през годините. Обикновено в поведението на младия мъж Крос виждаше само печалбата, но тази вечер, за миг, видя нещо повече.

— Лоуи — каза Темпъл тихо, застанал до рамото му и проследил погледа му.

Крос погледна приятеля си.

— Ти знаеше ли, че е един от тях?

Темпъл поклати твърдо глава.

— Не. Нямаше да го пусна в клуба, ако знаех.

— Той не е тук заради теб — каза Крос. — Всеки може да го види.

Топчето спря, младият мъж трепна и се извърна от масата, сякаш изпитваше болка. След секунди се съвзе и отново посвети вниманието си на рулетката, вече готов да заложи отново.

Темпъл поклати глава.

— Не може да се спре.

— Ние можем да го спрем.

— Тогава просто ще се върне в клуба на Найт. Можем да го оставим да губи в наша полза, докато не създава проблеми.

Хвърли поглед на Темпъл.

— Какви проблеми ще създаде? Ще те защитаваме до смърт.

Темпъл повдигна едното си масивно рамо.

— Дали ще ме защитавате, или не, момче, към което не са се отнесли добре, е голяма заплаха.

Крос погледна отново към Кристофър Лоуи, който пак се бе втренчил във въртящото се топче.

— Затова ли си тук? Криеш се?

Темпъл отново повдигна рамене, облечени в черен жакет.

— Не. Тук съм заради теб.

— Какво за мен?

— Изглежда, че планът ти работи.

Крос притисна длан към хладното стъкло и се наслади на усещането за гладкостта му.

— Няма как да сме сигурни, докато не получим доказателство, че тази вечер Найт е лишен от истинските си играчи.

— Доказателството ще дойде — рече Темпъл и след като дълго мълча, добави: — Чух, че дъщеря му е пристигнала навреме. Тази сутрин.

Крос бе чул същото. Меган Маргарет Найт била настанена в луксозна къща в „Мейфеър“.

— Няма да остане дълго. Не и докато дърпаме конците на Найт.

Темпъл не отговори. Не се налагаше. И той загледа игрите долу.

— Бърн и Пенелопи са тук.

Погледът на Крос се насочи към далечния край на помещението, където седеше партньорът му — без маска — щастлив до съпругата си и гледаше как тя чука твърдо по зеленото сукно, за да поиска друга карта за играта двадесет и едно. Пенелопи се усмихна на картата и се обърна към съпруга си. Подаде устните си за целувка.

— Сигурен съм, че той мами с картите — каза Темпъл весело.

Крос повдигна вежда.

— Ако някога получа доказателство за това, двамата с него ще си поговорим.

Темпъл се засмя.

— Внимавай с раздаването на присъди, приятелю. Ще дойде ден, когато и ти ще искаш да впечатлиш дама.

Крос не намери изказването му за забавно.

— Без съмнение, може да се случат много неща — каза той и погледът му отново започна да обхожда казиното. — Но да бъда победен от дама, не е едно от тях.

Това не можеше да се случи.

Макар и да ги беше докосвал, той нямаше бъдеще с жена. Дължеше прекалено много на Лавиния. И на Бейн.

Не можеше да върне нито един от двамата… не можеше да им върне живота, който заслужаваха. Но можеше да се погрижи децата на Лавиния да получат всичко, което Бейн трябваше да има. Можеше да се погрижи никога да не познаят разяждащото разочарование на нищетата. Щеше да им остави цяло кралство. Изградено благодарение на греха, но все пак кралство.

Около една от масите нададоха победоносни викове и привлякоха вниманието на всичките дузина съседни маси. В единия край на масата, самодоволен както винаги, седеше Дънкан Уест, собственик на трите основни вестника и на половин дузина жълти парцали. Уест бе богат като Крез и нечуван късметлия. И което бе още по-важно, имаше успешен момент и щеше да увлече всички наоколо със себе си.

Крос ясно си спомни това удоволствие — знанието, че ще спечелиш.

Отдавна не бе изпитвал това удоволствие.

— Щях да обезпокоя Бърн — каза Темпъл уж между другото, сякаш бяха някъде другаде, а не в апартамента на собствениците на един от най-легендарните хазартни клубове в Лондон, — но тъй като е зает с дамата си, реших, че може би ти ще се намесиш.

Крос долови веселата нотка в гласа на Темпъл.

— Малко съм зает за твоите игрички, Темпъл.

— Не става въпрос за моите игрички, а за тези на Чейс. Аз съм само посланик.

Думите извикаха безпокойство у Крос, който изруга тихо и започна да търси с поглед в тълпата основателя на „Ангелът“. И разбира се, не го видя никъде.

— Нямам нужда и от игрите на Чейс.

Темпъл се засмя тихо.

— Може би е малко късно за това.

Едва бе изрекъл думите и погледът на Крос се спря на самотната фигура в средата на казиното долу, единственият човек, който не се движеше. Разбира се.

Тя винаги се противопоставяше на останалия свят — беше като планета, която се върти на обратно, и като слънце, което изгрява от запад. И сега стоеше в центъра на тълпата, заобиколена от разврата в неговия разцвет. Нямаше нужда да вижда лицето й, за да знае как се чувства.

Както нямаше нужда да я види без маска, за да знае, че е изумителна. Не толкова, колкото на стола в кабинета му преди седмица, гола и намерила удоволствието си, изкушаваща го с тялото си, звуците, които издаваше, и аромата си, но все пак изумителна.

След като си бе тръгнала онази нощ, той остана седнал на пода в кабинета си и гледа втренчено стола. Спомняше си как тя бе извивала тяло, напъваше се да чуе отново великолепните й стонове и накрая, накрая притисна чело до хладната кожена седалка, изруга невъздържано и се закле да стои далеч от нея.

Защото не можеше да й устои.

Тя се бе върнала, окъпана в сапфиреносиньо, с коса като коприна и порцеланова кожа. Стоеше в центъра на казиното, под заплахата на греха и порока. И него самия. Оттук той имаше прекрасна гледка към красивите й гърди, прекрасните извивки и тъмните, обещаващи сенки на тялото й. Достатъчно, за да падне всеки възрастен мъж на колене.

Дланта, която бе подпряна на стъклото, се сви в юмрук.

— Какво прави тя тук, по дяволите?

— О, забелязал си нашата гостенка — рече Темпъл.

Разбира се, че ще я забележи. Всеки мъж, който има очи, щеше да я забележи. Тя бе най-очарователното същество в залата.

— Не ме карай да питам отново.

— Азриел ми каза, че е получила покана.

Без съмнение. Без съмнение, целият този сценарий се струваше забавен на Чейс. Чейс заслужаваше жесток бой.

— Тя не подхожда на тази обстановка.

— Не знам — отвърна Темпъл и я огледа. — На мен ми харесва как изглежда в тази обстановка.

Крос се обърна към едрия си партньор.

— Тогава направи така, че да престане да ти харесва.

Темпъл се усмихна нагло и се залюля на пети.

— Даже много да ми харесва.

Крос устоя на изкушението да забие юмрука си в лицето му. Безполезно беше да се бие с Темпъл, защото той бе огромен и непобедим, но пък щеше да се почувства добре, ако опиташе. Щеше да е добре да се потопи във физическите усещания след като бе прекарал голяма част от миналата седмица да им устоява. Крос беше убеден, че може да накара партньора му да пусне кръв. Или да насини окото му.

— Стой далеч от Филипа Марбъри, Темпъл. Тя не е за теб.

— Но е за теб?

Да, по дяволите. Преглътна думите.

— Тя не е за никого от нас.

— Май Чейс не е съгласен.

— И определено не е за Чейс.

— Тогава да кажа ли на Бърн, че тя е тук? — Крос долови закачливата нотка в гласа на партньора си, която подсказваше, че Крос няма да успее да се въздържи да стои настрана. — Пенелопи ще може да я заведе у дома.

Точно така. Трябваше да остави Бърн и Пенелопи да се погрижат за нея, преди да е съсипала себе си и половината Лондон.

Преди месец можеше и да го направи. Дори преди седмица.

Но сега…

— Не.

— Не мисля така. — Темпъл много се забавляваше.

Крос му хвърли гневен поглед.

— Заслужаваш един хубав бой.

Едното ъгълче на устата на Темпъл се повдигна в дяволита усмивка.

— И мислиш, че ти ще си този, който ще ме набие?

— Не, но някой ден ще си получиш боя. И всички хубаво ще се посмеем.

В черните очи на Темпъл просветна нещо.

— Подобно обещание ме влудява, приятелю. — Притисна едната си длан театрално към гърдите. — Да, подлудява ме.

Крос реши да не хаби повече думи. Излезе от апартамента, широките му крачки поглъщаха тъмния коридор, който водеше към задното стълбище, после слезе по стълбите, за да стигне до жертвата си. Сърцето му биеше тежко, беше нетърпелив да я открие. Да я улови преди всички други.

Ако някой друг я докоснеше, щеше да го убие.

Отвори вратата, която водеше до малко частно преддверие в единия край на казиното, после влезе и в самото казино, пълно с маскирани, отдадени на порока хора. Не че щеше да му бъде трудно да я намери… Можеше да я намери сред хиляди хора.

Не се наложи да търси дълго.

Тя изпищя тихо, като се сблъскаха, и той я хвана за раменете, за да й помогне да запази равновесие. Грешка. Не носеше ръкавици, а материята на роклята бе много тънка. Кожата й бе мека и топла — толкова топла, че едва не го опари.

Не му се искаше да свали ръцете си.

Не я пусна дори когато тя постави длани на гърдите му. Полите на роклята й обгръщаха и двамата, заплитаха се в краката му, а ароматът, който се излъчваше от нея, изпълваше ноздрите му — силен и свеж и съвсем не на място в този мрачен и порочен свят.

Дръпна я в нишата, от която бе излязъл, и остро попита:

— Защо не носите ръкавици?

Въпросът изненада и двамата, но тя се съвзе първа:

— Не обичам да нося ръкавици. Така се лишавам от едно от сетивата си.

Беше му трудно да си представи, че може да изгуби едно от сетивата си, докато… тя поглъщаше неговите. Не обърна внимание на отговора й и опита отново:

— Какво правите тук? — Говореше тихо в мрака, прекалено тихо. А искаше да я смъмри. Да я уплаши.

— Бях поканена.

Нищо не можеше да уплаши Филипа Марбъри.

— Не трябваше да идвате.

— Никой не може да ме познае. С маска съм.

Той протегна ръка към въпросната маска, прокара пръсти по деликатните й извивки. Беше прекрасна. Разбира се, че Чейс ще се съобрази с очилата й. Чейс се сещаше за всичко. В гърдите на Крос започна да се събира раздразнение и то придаде острота на следващите му думи:

— А какво ви прихвана, та приехте поканата? Тази вечер тук може да се случи всичко.

— Дойдох да видя вас.

Думите бяха казани тихо и простичко, но бяха неочаквани и на Крос му трябваше миг да ги осмисли.

— Да видите мен? — повтори като идиот, в какъвто се превръщаше, когато тя бе наоколо.

Пипа кимна.

— Ядосана съм ви.

Не изглеждаше сърдита. Но той знаеше, че е вярно. Гневът на Филипа Марбъри не беше като на другите жени. Тя чакаше чувството да набере сила и го разглеждаше от всички страни, преди да действа. И с тази необичайна прецизност сварваше противника неподготвен и го изненадваше, сякаш се бе промъкнала незабелязано през нощта.

— Съжалявам — каза той, за да се оправдае.

— За какво? — попита тя.

Той замълча. Нито една жена не му бе задавала този въпрос. Като не отговори, тя добави:

— Не знаете.

Не беше обвинение, а факт.

— Не знам.

— Излъгахте ме.

Така беше.

— За какво?

— Приемам въпроса ви като потвърждение, че сте ме лъгали повече от веднъж — каза тя.

Не виждаше очите й през маската и му се искаше да я свали, докато водят този разговор.

Не. Въобще не искаше да водят този разговор.

Искаше тя да си отиде и да си легне и въобще да се държи като нормална аристократка. Искаше да бъде заключена в някоя стая, докато не стане лейди Касълтън и не напусне завинаги Лондон и мислите му.

Изглежда, бе лъгал и себе си.

Пусна раменете й и съжали, че вече не усеща кожата й.

— Вие сте граф.

Каза го тихо, но обвинението не можеше да се пропусне.

— Не обичам да мисля много за това.

— Граф Харлоу.

Успя да понесе думите й, без да трепне.

— А още по-малко обичам да чувам титлата си.

— Хареса ли ви да ме правите на глупачка? Да ме смущавате? С цялото това „мистър“. А и ви казах, че ако бяхте аристократ, нямаше да поискам помощта ви. Смяхте ли се гръмогласно, след като ви оставих онази нощ?

След като го бе оставила, единственото, за което отчаяно копнееше, бе отново да е с нея. Не му и минаваше през ум да се смее.

— Не — отвърна със съзнанието, че трябва да добави още нещо. Че това не е достатъчно. Но не можа да се сети какво, затова повтори: — Не.

— И трябва да повярвам?

— Това е истината.

— Точно като факта, че сте граф.

Не бе сигурен защо това е такъв извор на тревога за нея.

— Да, граф съм.

Тя се засмя, но безрадостно.

— Граф Харлоу.

Престори се, че не изпитва никакви чувства при споменаването на титлата си.

— Не е тайна…

— Но аз не знаех — защити се тя.

— Половин Лондон знае.

— Не и моята половина! — Гневът й набираше сила.

Неговият — също.

— Вашата половина не трябва да знае. Няма нужда.

— Аз трябваше да знам! Трябваше да ми кажете!

Не трябваше да изпитва чувство за вина. Не трябваше да се чувства задължен. И не трябваше да губи контрол.

— Защо? Вие вече си имате граф. Каква полза от двама?

Откъде се взе това, по дяволите?

Тя замръзна в мрака, а той се почувства низък, подъл и виновен. Искаше да види очите й.

— Свалете маската.

— Не. — И тогава долови тъгата в гласа й. — Сестра ви бе права.

Думите го шокираха.

— Сестра ми?

— Тя ме предупреди за вас. Каза, че никога не спазвате дадената дума… и никога да не ви вярвам. — Говореше тихо и сякаш не на него, а на себе си. — Не трябваше да вярвам във вас.

Крос долови ударението на „във“. Това не му хареса. Изкара си го на нея.

— Защо повярвахте тогава? Защо повярвахте в мен?

Пипа вдигна поглед към него, изненадана от думите му.

— Помислих… — поде, после млъкна. — Видяхте ме.

Какво означаваше това, по дяволите?

Не попита. Тя вече обясняваше.

— Слушахте ме. Чувахте ме. Пет пари не давахте, че съм странна. Даже всъщност това ви харесваше.

Наистина бе така. За бога, искаше да се къпе в странността й.

Тя поклати глава.

— Исках да повярвам, че някой може да се отнася така с мен. Може би тогава…

Гласът й заглъхна, но той чу думите, сякаш бе изкрещяла: Тогава Касълтън може би…

Ако досега не се бе чувствал като задник, сега се почувства.

— Пипа. — Отново протегна ръка към нея, макар да знаеше, че не бива. Че този път няма да устои и ще я вземе.

Тя отстъпи назад от него, извън обсега му и се върна в настоящето. Към него.

— Не.

Преди да е помръднал или казал нещо, или поправил стореното, тя си пое дълбоко дъх и заговори:

— Не. Прав сте, разбира се. Имам граф, който е мил и добър и скоро ще бъде мой съпруг, а по отношение на вас или миналото ви — и настоящето ви всъщност — нищо не ме засяга.

Пипа се отдръпна, а той я последва като куче на каишка. Думите й не му харесаха — нито тяхната логика, нито здравият им разум. Тя не приличаше на никоя друга жена, която познаваше, а никога досега не бе искал толкова силно да разбере някоя.

Тя продължи да говори, свела поглед към ръцете си, сплела пръсти.

— Разбрах, че нищо в мен не ви интересува… че съм повече проблем, отколкото нещо, което си струва… и че не трябваше да ви замесвам в експеримента си.

Той я спря.

— Това не са експерименти.

Тя вдигна поглед към него, очите й бяха черни заради смешната маска. Искаше да я свали от лицето й, да я смачка с крак и да бичува Чейс с камшик за това, че я е направил.

— Разбира се, че са.

— Не, Пипа. Не са. Те са желание за знания, наистина, нужда от знания дори. И още повече желание да разберете онова, което ви предстои да правите. Онова, което не искате да откажете, а ви ужасява. Те са отчаян план как да сложите край на съмненията и страховете, които изпитвате. Казахте, че искате да разберете какво се случва между мъжа и жената. Между съпрузите. Но вместо да се обърнете към онези, които знаят по-добре, от първа ръка… дойдохте при мен. В мрака.

Тя се отдръпна, но той направи крачка към нея.

— Дойдох при вас посред бял ден.

— В клуба винаги е нощ. Винаги е тъмно. — Направи пауза, хареса му как тя полуотвори устни, сякаш не й достигаше въздух. На него — също. — Дойдохте при мен, защото не искахте нищо обикновено. Скучно. Не искате него.

Тя поклати глава.

— Това не е вярно. Дойдох при вас, защото не разбирам защо е цялата тази врява.

— Дойдохте при мен, защото се страхувате, че цялата тази врява няма да си струва с него.

— Дойдох при вас, защото мислех, че никога повече няма да ви видя.

— Лъжкиня. — Думата прозвуча остро в тясното пространство, едновременно обвинение и похвала.

Пипа вдигна поглед към него, очите й бяха празни.

— Вие трябва да разпознавате лъжата. Излъгахте ме още в самото начало с вашите обработени зарове и фалшиви обещания, мистър Крос.

— Не съм ви лъгал, любима.

— Дори това е лъжа!

— Още в началото ви казах, че съм негодник. Това беше моята истина.

Тя го погледна с увиснала челюст.

— И това е единственият ви грях?

— Никога не съм молил за опрощение. — Протегна ръка към ужасната маска, свали я от лицето й, но съжали веднага щом видя огромните й сини очи, изпълнени с чувства.

Не, въобще не съжаляваше.

Обожаваше ги. Обожаваше нея.

— Казах ви да ме оставите. И никога да не се приближавате отново до мен. — Наведе се напред, измъчваше и двамата — толкова близо и все пак на непоносимо разстояние. — Но вие не устояхте. Искате да ви науча на нещата, които трябва да научите от него. Искате опита ми. Моя грях. Моите целувки. А не неговите.

Погледът й следеше устните му и той едва сдържа стона си, като видя жаждата в сините й очи. Господи, никога не бе искал нещо така, както искаше нея.

— Вие така и не ме целунахте — прошепна тя.

— Исках. — Думата бе така простичка, че прозвуча като лъжа. Не можеше да изрази с думи онова, което чувстваше. Да говори за докосването. За вкуса. За нея.

Искането бе прашинка в Космоса в сравнение с неговия копнеж.

Пипа поклати глава.

— Още една лъжа. Не можете дори да ме докоснете, без да се отдръпнете, все едно сте се изгорили. Очевидно е, че не искате.

За човек, който се гордее със склонността си към научни наблюдения, Филипа Марбъри нищо не бе разбрала. Време беше да изяснят нещата.

Но преди да е казал нещо, тя добави:

— Касълтън поне ме целуна, когато го помолих.

Той замръзна. Касълтън я бе целунал?!

Касълтън бе взел онова, на което Крос бе устоял. Онова, от което Крос се бе отказал.

Бе взел онова, което трябваше да е на Крос!

У него пламна ужасна ревност и шестте години самоконтрол се стопиха. Той я взе в прегръдките си, притисна я до стената и направи онова, което трябваше да направи в първия миг, когато я срещна.

Целуна я, наслади се на усещането за устните й върху своите, на това как тя веднага прималя в ръцете му, сякаш там й е мястото — сякаш бе негова и на никого другиго.

Да, така беше.

Тя нададе тих стон на изненада, който бе неустоим, когато устата му завладя нейната, но той бе заглушен от целувката. Крос прокара език по пълната й долна устна и изненадата се превърна в удоволствие. И тя въздъхна — отдаде му се.

И там, в този миг, той разбра, че няма да спре, докато не я има цялата. Докато не чуе всеки един от тихите й писъци и въздишки, докато не вкуси всеки сантиметър от кожата й. Беше готов цял живот да боготвори извивките на тялото й и ума й.

Бяха минали години на въздържание. След шест години всяка целувка щеше да бъде така страстна. Но тази можеше да разтърси земята.

Лъжа.

Тя му въздействаше така.

И винаги щеше да му въздейства.

Откъсна устните си от нейните и прошепна:

— Вие ме изгаряте, Пипа. Възпламенявате ме. — Притисна я в стената с тялото си, за да са свободни ръцете му за ласки, хвана брадичката й с ръка и наклони главата й, за да може отново да завладее устата й. Хвърли се в огъня, езикът му се гмуркаше дълбоко, искаше да я погълне, да изтрие спомена за всеки друг мъж.

Прокара зъби по долната й устна, наслади се на въздишката й, а тя обви врата му с ръце. И тогава, мили боже, тя отвърна на целувката му — неговата умна жена учен — отначало повтаряше неговите движения, после нейните станаха по-въздействащи и накрая ученикът надмина учителя, а ефектът бе почти непоносим.

Тялото й се притисна в неговото, защото изгаряше от желание също като него, залюля бедра и ритъмът й обещаваше повече, отколкото и тя предполагаше. Той прекъсна целувката и изстена — нисък, гърлен звук, който отекна в тясното пространство.

Крос обсипа линията на брадичката й с целувки, стигна до ухото й и прошепна:

— Касълтън може и да ви е целунал, любима, но целувките му не са като моите, нали?

Тя поклати глава, отговорът бе придружен с тежко дишане:

— Не са.

Той награди честността й, като близна ухото й, взе меката му част между зъбите си и леко започна да го гризе, докато тя не възкликна:

— Крос!

Той хвана деколтето на роклята й и го дръпна надолу, като разкри една съвършена бяла гърда. Започна да гали с пръст зърното, докато то не се втвърди, а тя не изпита болезнено желание. Погледна я и видя, че е също така омагьосана от докосването.

Гледайки красивите й сини очи, той потърка напрегнатото зърно и се наслади на това как тя отметна глава назад и се подпря на стената, въздъхвайки името му. Целуна я под ухото, близна я леко.

— Неговите целувки не те карат да произнасяш името му.

— Така е — каза тя и притисна гръдта си към дланта му, молейки за още.

Сякаш бе нужно да моли. Той наведе глава, пое зърното й в устата си и го засмука, докато тя не извика, но вълшебният звук бе приглушен от завесите и играещите в казиното нямаха представа какво се случва само на метри от тях.

Крос награди невъздържания й отговор с дълбока, поглъщаща целувка. Вдигна полите й, пръстите му проследиха ръба на чорапа, галеха меката кожа и се изкачваха все по-нагоре и по-нагоре. После пръстите на другата му ръка се заровиха в косата й и притиснаха главата й към неговата, докато тя въздишаше с устни, долепени до неговите. Ласките се върнаха на ухото й и той прошепна:

— Кажи ми, мое великолепно честно момиче, неговите целувки извикват ли у теб желание да повдигнеш полите си и да получиш удоволствието си на мига? Веднага?

— Не — призна тя, тихо и напрегнато.

Ръката му се придвижи по-нагоре, намери каквото търсеше, пухкави косъмчета и чувствена влажна горещина. Прокара обратната страна на пръстите си по женствеността й. Искаше я повече, отколкото каквото и да е в живота си.

— Но моите да, нали?

Плъзна един пръст дълбоко и двамата простенаха от удоволствие. Тя бе влажна и искаща и той не можеше да не й даде всичко, за което копнееше. Галеше влажната й прекрасна сърцевина с плавни движения и й шепнеше в мрака:

— Това извиква желание да вдигнеш полите си по-нагоре и да ти дам всичко, каквото заслужаваш. Да те науча какво са грехът и сексът, докато половин Лондон е само на една крачка.

— Да — въздъхна тя.

Крос вдигна полите й по-нагоре с едната си ръка и както бе обещал, пръстът му потъна дълбоко в нея, докато палецът галеше стегнатия и напрегнат център на нейното удоволствие.

— Това не е лъжа, Пипа. Това е истина. Порочна, но неоспорима истина.

Тя стисна ръката му, притискаше се в нея, не знаеше какво да направи.

Но той знаеше. Бяха минали шест години, но той бе чакал този момент. Нея.

— Вдигни полите си, скъпа.

Тя се подчини, а той коленичи пред нея, както преди няколко вечери, само че този път си позволи да я докосне, да се наслади на горещината, мириса и великолепието на тялото й.

Вдигна единия й крак, целуна я от вътрешната страна на коляното, след което го положи на рамото си и се наведе напред, за да целуне красивия й венерин хълм.

— Крос — прошепна тя. — Моля те…

И той бе изгубен.

— Да, любима — каза и вдъхна великолепния й главозамайващ аромат. — Ще ти дам всичко, което искаш. Всичко, от което имаш нужда.

Пръстите му отново я погалиха и тя изскимтя за него, без да знае какво ще й даде… какво може да й даде… но въпреки това го искаше.

— Чувстваш ли истината? Колко ме искаш?

— Искам… — подхвана тя, после спря.

Крос обърна глава, ухапа леко плътта от вътрешната страна на бедрото й, наслади се на мекотата й — тази недокосната копринена плът.

— Кажи ми. — Щеше да й даде всичко, което бе по силите му. И дори повече.

Пипа сведе поглед към него, очите й блестяха от желание.

— Искам ти да ме желаеш.

Той затвори очи. Да, Пипа бе искрена дори в този момент, дори така гола за очите, устата й ръцете му. Да, дори в този миг, когато тръпнеше от желание, тя бе искрена. И Господ да му е на помощ, той й каза истината. Не бе сигурен дали ще може да я излъже.

— Но аз те искам, любима. Повече, отколкото предполагаш. Повече, отколкото съм мечтал. Искам те достатъчно за двама мъже. Дори за десетима.

Тя се засмя.

— Нямам нужда от десет. А само от теб.

Макар да знаеше, че никога няма да е достоен за нея, думите й се запечатаха в сърцето му и той осъзна, че няма да може да й устои — не и когато го молят тези искрени, огромни сини очи и този страстен, нежен глас.

Наведе се и заговори на сърцето й.

— И ще ме имаш.

И тогава той направи онова, което искаше да направи от седмица. И дори по-дълго. Отдръпна ръката си и прекъсна неустоимия ритъм, но тялото й се изви, потърси докосването му. Не можа да сдържи дяволитата усмивка, която се изписа върху лицето му при това доказателство, че тя го желае.

— Спокойно.

— Не. — Думата излезе от устата й като отчаяно ридание. — Сега, Крос.

— Толкова настойчива — пошегува се той, но настояването й накара кръвта му да забушува. — Добре, сега. — И я разтвори леко, като разкри сърцевината й, тръпнеща, влажна и съвършена.

Целуна я там, както бе обещал онази нощ в кабинета си, както мечтаеше късно нощем, докато лежеше в мрака и си я представяше, надвесена над него, разтворена и готова за милувки.

Точно както сега, тя над него, едната й ръка държеше полите с цвят на сапфир, другата, заровена в косата му, притискаща главата му към плътта й, докато той потапяше език в мекотата й и се наслаждаваше на вкуса й. Любеше я с бавни и сластни ласки, които я караха да въздиша, да извива тяло и да се притиска към него. Тя беше удоволствие, горещина и страст — първата глътка прясна вода след шест години в пустинята.

Намери сърцето на удоволствието й и го замилва отначало бавно, после — по-бързо, докато времето не изчезна и го обгърнаха единствено нейните звуци, усещания и вкус и той нямаше желание да се откъсне от нея. Беше й обещал часове и можеше да спази обещанието си — можеше цяла вечност да я люби така.

Пипа изпусна полите си, бедрата й затрепериха, гърбът й се изви в дъга и се откъсна от стената. Той я взе без въпроси, протегна ръка да я задържи и отново потопи пръсти в горещината й в дълга и дълбока ласка.

И тогава тя се разпадна в ръцете и устата му, нададе вик на удоволствие под ласките на езика и зъбите му. Той я накара да прехвърли билото, да утоли страстта си с докосвания, целувки и желанието, на което бе отказвал през последните шест години… и дори по-дълго. Къпеше се в нейната мекота и звуците, които издаваше. Не искаше да я остави. Искаше да сподели преживяването с нея.

Тя извика името му, зарови пръсти в косата му и той стигна края с нея. Неизбежно беше. И в този момент, почерпил удоволствие от нейното, той можеше да изпита смущение или срам, или нещо много по-първично. Но не, той се чувстваше така, сякаш бе чакал този момент с години.

Нея.

И там, в мрака, тихите й викове бяха като ехо на рева на най-богатите играчи в Лондон само на няколко метра от тях. Той сдържа дъха си и прокара ръце по бедрата й, спусна полите й и се замисли над изненадващата възможност Пипа Марбъри да е неговият спасител.

Мисълта го разтърси бързо и неочаквано като оргазма. Той наведе глава към малките й сапфирени пантофки, шокиран, отпуснал се в краката й и наслаждаващ се на пръстите й в косата си.

Така ги завари Темпъл.

Той отвори вратата на преддверието, метър и осемдесет чисти мускули, и замръзна, а на белязаното му лице се изписа шок.

— По дяволите — каза и отстъпи назад, прогонен от сцената на интимност. — Не…

Пипа отдръпна ръцете си бързо като светкавица и Крос се почувства ранен от загубата на докосването.

— Ваше Благородие — рече тя, с което изненада Темпъл, но обръщението им припомни какво е положението им. И това, че не е правилно тя да е тук. — Аз… Ние…

Трябваше му време да помисли. Да разбере какво се бе случило току-що. Как се бе променило всичко.

Изправи се.

— Излез.

Пипа обърна поглед към него.

— Аз ли?

Не. Никога тя. Но все още не можеше да говори с нея. Не знаеше какво да каже. Как да го каже. Тя го бе разтърсила изцяло, а той още не бе готов за това. За нея.

За това как го караше да се чувства.

За нещата, които го караше да прави.

За бъдещето, с което го изкушаваше.

— Мисля, че има предвид мен, милейди — каза Темпъл.

Защо тогава бе още тук?

Темпъл отговори, сякаш Крос бе задал въпроса на глас.

— Найт дойде.