Сара Маклейн
Розата на любовта (8)

Глава 7

За да получи качествена коприна, производителят (копринар) следи копринените буби да се хранят с черничеви листа, като внимава никакви други листа (и дори миризми) да не влизат в допир с гъсениците. След като завършат храненето, бубите се превръщат в какавиди, образуват пашкули и след няколко дни производителят на коприна предотвратява излюпването и спира излитането на пеперудата, за да добие коприната от пашкулите.

Нямам никакво намерение това да се случи с мен.

Научният дневник на лейди Филипа Марбъри,

25 март 1831 г., единадесет дни преди сватбата

Смехът на Темпъл отекна в малката заключена стая.

— Ваша Светлост? — запита тя.

Той спря да се смее така бързо, както и бе започнал. Не отговори, а мина покрай нея и отиде до рафтовете с книги, които доминираха в далечния край на стаята. Дълго ги разглежда.

Щеше да я изпрати у дома й. Вероятно търсеше книга, която да занимава странната и учена Филипа Марбъри, докато не уведоми някого за присъствието й.

— Нямам нужда от книга — каза тя. — Напълно съм способна и сама да се забавлявам. — Той не отговори. — Моля ви, не казвайте на Бърн. Или на баща ми.

Той извади подвързана с червена кожа книга от един от горните рафтове.

— Да им кажа какво?

Въпросът бе забравен, защото стената се раздвижи, хлътна навътре и разкри празно пространство.

Пипа ахна и се приближи, за да го изследва.

— Никога не съм… — Стигна до рафтовете и надникна в, както й се стори, безкраен коридор. Погледна Темпъл, неспособна да скрие усмивката си. — Това е таен проход.

Темпъл се усмихна в отговор.

— Така е. — Подаде й свещ и върна книгата на мястото й, след което й махна да влезе в прохода. Но тя първо погледна коя е книгата, която го отключва.

„Изгубеният рай“

Пристъпи в мрака.

Наистина.

Темпъл я поведе по коридора и сърцето на Пипа заби силно, вълнението й нарастваше все повече, колкото по-навътре влизаха. Не виждаше врати, а стената се извиваше и образуваше огромен завой.

— Какво има от другата страна на стената?

Темпъл не се поколеба.

— Нищо важно.

— О, да. Вярвам ви.

Той се засмя.

— Може би някой ден Крос ще ви покаже. Или лейди Бърн.

Веждите й се стрелнаха нагоре.

— Пенелопи знае? — Трудно й беше да си представи винаги спазващата приличието нейна сестра да изследва тайния проход в известния мъжки клуб. Но Пенелопи бе омъжена за един от собствениците все пак. — Предполагам, че знае. — За нещастие, не можеше да задава въпроси на Пенелопи, без да предизвика подозрение.

Не подозрение. А пълна паника.

Не че паниката беше необходима. Все пак Пенелопи можеше да познава тайните на клуба, тогава защо не и Пипа?

Защото Пипа нямаше закрилник тук.

Не и истински.

След, както й се стори, цяла вечност, Темпъл спря и постави длани на външната стена на коридора. Като с магия вратата се отвори.

Той я въведе в ниша на главния етаж на казиното и вратата се затвори тихо след тях. Тя се обърна да разгледа стената и прокара пръсти по коприната. Откри процепа само защото знаеше, че някъде трябва да има такъв. Обърна към придружителя си ококорените си очи.

— Забележително.

Той не отговори веднага. Дълго гледа с празни очи стената, сякаш я виждаше за пръв път и едва сега разбираше, че останалият свят не се състои от тайни проходи, извити стени и загадъчни мъже. После се усмихна.

— Да, нали?

— Кой е измислил всичко това?

Той се усмихна широко и белите му зъби просветнаха в недобре осветената зала.

— Крос.

Ръката й отново потърси невидимия процеп в коприната. Разбира се, че той.

— Темпъл!

Викът я изненада, но Темпъл изглеждаше готов за него. Пристъпи през завесите, които закриваха нишата от залата. Разкри се за онези, които бяха в залата и… за поток развълнуван френски. Огромният мъж вдигна ръце, сякаш се предаваше, прекоси помещението и се скри от погледа й. Пипа надникна иззад завесата.

В далечния край на помещението имаше жена със зачервени бузи, косата й бе разделена на път в средата, носеше черна престилка и… риба ли държеше в ръката си? Каквото и да бе, ругаеше като моряк. Френски моряк.

Премина на английски.

— Идиотът Ървингтън изпрати вест, че ще доведе приятелите си идиоти за вечеря. И мисли да ми каже как да приготвя рибата му! Та аз съм готвила за Чарлс II. Той трябва да падне на колене и да благодари на Бога, че въобще имам желание да готвя за идиота Ървингтън I.

Пипа беше сигурна, че този не е първият Ървингтън, който е идиот. Нито първият, който е нечувствителен. Нито пък неприятен.

— Моля те, Дидие — поде Темпъл на перфектен френски, тихо и спокойно, сякаш говореше на неопитомено животно.

А може би и да беше така.

— Трябва да кажеш на този кретен, че ако не иска да яде рибата така, както аз ще я приготвя, може да си намери друга риба… и друга готвачка… и друг клуб! — Последното изречение разтърси гредите на огромната стая.

На около десет стъпки от странната жена беше вратата на кабинета на мистър Крос, която сега се отвори.

— Какво става, по дяволите?

Когато той излезе — висок, строен и небръснат — Пипа сдържа дъха си. Беше по риза, с навити маншети и погледът й се спря на дългите му ръце, на мускулите, които потръпваха. Устата й пресъхна. Никога не бе мислила за ръцете като за особено вълнуващ орган, но пък, от друга страна, не всеки ден виждаше такъв превъзходен екземпляр.

Да. Интересуваше я анатомията. Костите.

Лъчева кост. Лакътна кост.

Готвачката размаха рибата.

— Ървингтън се кани да критикува соса ми! Този идиот не може да различи превъзходния сос дори ако от това зависи животът му!

Мистър Крос изви очи към тавана.

— Дидие… върни се в кухнята и сготви рибата. Ървингтън ще яде това, което му кажем.

Готвачката отвори уста.

— Ще яде каквото му сервираме, и това е.

— Той има небце на коза — изръмжа недоволно готвачката.

Темпъл се усмихна широко и протегна ръце.

— Е, заради всички ни се надявам да не сервираш poisson en papier-mâché.

Готвачката се усмихна. Пипа също.

— Не го харесвам.

— И аз, но той и приятелите му обичат да губят, така че трябва да ги задържим.

Борбеното настроение като че ли напусна готвачката.

— Много добре — каза тя. — Ще му сготвя риба.

— Може би не точно тази риба — каза горчиво Крос.

Пипа се засмя, забравила, че трябва да стои в сянка, и смехът й се понесе из голямата зала — весел и силен. Погледът на сивите му очи се стрелна в нейната посока. Тя прибра главата си зад завесата и притисна гръб към стената. Сърцето й биеше силно.

— Хайде, Крос — чу Темпъл да го увещава.

Не последва отговор. Пипа напрегна слух и се приближи до завесата, нетърпелива да разбере дали я е видял.

Тишина.

Стори й се, че мина цяла вечност.

Накрая, неспособна да устои, тя надникна внимателно иззад завесата.

И видя мистър Крос да стои на сантиметри от нея със скръстени пред гърди ръце.

Близостта му я стресна и тя каза първото, което й хрумна.

— Здравейте.

Той повдигна едната си вежда.

— Здравейте.

Тя излезе иззад завесата, стиснала ръце пред тялото си. Готвачката и Темпъл се бяха обърнали към тях и ги гледаха втренчено и любопитно. Като че ли срещата им беше по-странна от сцената, устроена от готвачката.

Е, не беше. Пипа го знаеше с абсолютна сигурност.

Срещна студения поглед на сивите му очи и зачака да каже нещо друго. Но той не каза.

Чудесно. Беше чакала и преди.

След, както й се стори, четвърт час вече не можеше да издържи.

— Сигурно се чудите как така съм тук.

— Прокрадвате се като крадец, лейди Филипа.

Тя изправи гръб.

— Не се прокрадвам.

— Така ли? В кабинета ми? На вашия балкон? Сега и тук… в клуба ми… в тази тъмна ниша? Аз бих казал, че се прокрадвате.

— Балконът си беше мой — не можа да се сдържи да не отбележи. — Ако някой се прокрадваше, това бяхте вие.

— Хъм. — Той присви очи. — Може ли да обясните защо сте тук?

— Бях наблизо — обясни Пипа. — Близо до клуба. Не до нишата. Макар че може би е едно и също. Предполагам обаче, че във вашия ум близостта е относително понятие. В най-добрия случай.

Темпъл изсумтя.

— Ще направиш добре да ни оставиш — каза Крос на партньора си, без да сваля очи от Пипа. — Преди да съм те наказал, че си я пуснал.

— А какво можех да направя? Да я оставя на улицата да блъска по вратата, докато някой не я види? — Темпъл говореше безгрижно и закачливо. — Освен това не е дошла заради теб.

При тези думи очите на Крос потъмняха и сърцето на Пипа заби тревожно. Той беше ядосан. Отстъпи крачка назад, неспособна да устои, скри се обратно в нишата. Той я последва и остави завесите да паднат и да ги обгърне мракът. Бяха само на сантиметри от другите, които знаеха, че са тук. Той заговори мрачно и заплашително и сърцето й заби учестено:

— Защо сте тук?

Тя вирна брадичка.

— Не е… — прочисти гърлото си. — Не е ваша работа.

В разговора настъпи пауза и той започна да диша тежко, сякаш тя го бе изненадала.

— Обзаложихме ли се, или не?

— Обзаложихме се.

Той подпря едната си длан на стената зад нея и ръката му, само по ръкав, отвлече вниманието й.

— И не се ли съгласихте да стоите далеч от мъжете, което не включва годеника ви, разбира се?

Пет пари не даваше как й говори.

— Не грешите.

Той се наведе към нея, беше толкова близо. Погледът й се спря на разтворената яка на ризата му, където трябваше да е шалчето. Триъгълникът гола кожа, обсипана с косъмчета, който се виждаше, дразнещо я привличаше. Искаше й се да я докосне.

— Обяснете ми тогава какво правите с Темпъл, по дяволите? — Гневът му я върна към настоящия момент. Гласът му, тих и неспокоен, издаваше, че е ядосан.

Тя се опита да се съвземе, което бе почти невъзможно в този мрак и толкова близо до него.

— Той ми отвори.

— Ако се каните пак да се обзаложите, ще изпратя да доведат Бог, Бърн и баща ви, които да ви разубедят. В този ред.

— Не съм изненадана, задето си въобразявате, че имате контрол над Всевишния — отвърна тя.

Той имаше вид на човек, готов да убие някого.

— Крос. — Темпъл, зад завесата, й се притече на помощ.

Спасена. Пипа изпусна дъха, който до този момент не знаеше, че сдържа.

Крос обърна глава, но не помръдна от мястото си.

— Остави ни.

Темпът дръпна завесата и пусна светлината в тясното пространство.

— Не мисля, че идеята е добра. Дамата не е тук заради теб.

При тези думи през нея премина вълнение. Той като че ли я защитаваше. Като че ли бе готов да се бори за нея.

Очарователно. Движенията му, бързи и икономични, спряха дъха й. Бяха на сантиметри един от друг — Крос, висок и строен, целият само мускули и напрежение, и Темпъл, с няколко сантиметра по-нисък, но два пъти по-широк… и самодоволно усмихнат.

— Да. Не е тук заради теб — каза Темпъл. — А за някого другиго.

Крос й хвърли поглед през рамо и сивите му очи проблеснаха.

— Имам само единадесет дни — каза тя, готова да обясни целта си. Със сигурност той щеше да разбере критично положение, в което тя се намираше.

Темпъл се намеси.

— Може би ще пожелаеш да я придружиш?

При тези весело произнесени думи погледът на Крос стана празен и тя изпита внезапното и дразнещо желание да протегне ръка към него, сякаш можеше да върне чувствата му. Не че искаше. Чувствата не бяха целта й.

А знанието.

Но и да искаше, не би могла, защото той вече се бе обърнал и минал покрай Темпъл на път за кабинета си.

Тя го последва, сякаш бе на каишка.

— Това ли е всичко?

Като стигна до вратата на кабинета си, той отново се обърна към нея.

— Вие не сте моя грижа.

Думите му предизвикаха остро усещане, много подобно на болка. Тя потърка разсеяно гърдите си.

— Прав сте. Не съм.

Той не обърна внимание на думите й.

— Няма да бъда ваш пазач. Наистина имам по-важни дела.

Отвори вратата на кабинета си и не си направи труда да скрие жената вътре.

Красива жена с гарвановочерна коса, с тъмни очи, червени устни и скандална усмивка. Пипа направи крачка назад, погледът й се спря върху жената, а през ума й мина случилото се през последните няколко минути — небръснатото му лице и смачканата риза, как раздразнено бе отворил вратата, сякаш готвачката бе прекъснала нещо важно.

Бил е в кабинета си с тази жена, която се усмихваше така, сякаш той бе единственият мъж на света. И сякаш тя бе единствената жена.

Пипа преглътна.

— Разбирам.

Той се усмихна самодоволно.

— Сигурен съм, че е така.

Тя направи още една крачка назад, а той затвори вратата.

* * *

— Никога не съм те виждала да се отнасяш така с жена — каза Сали Тасър и присви крака под тялото си на огромното кресло, за да позволи на Крос да крачи из офиса.

Крос не обърна внимание на думите й и на чувството за вина, което извикаха.

— Докъде бяхме стигнали?

Тя защо бе тук? Как така бе изопачила условията на облога? Само един следобед заедно и тя си въобразяваше, че може да нахлува в личното му пространство просто така?

Проститутката повдигна гарвановочерните си вежди в мълчаливо неверие и погледна бележките си.

— Имам тринадесет момичета и всичките работят по списъка. — Направи пауза. — Коя е тя?

Олицетворение на изкушението. Изпратено да го унищожи.

— Може ли да им се има доверие?

И какво правеше тя с Темпъл, по дяволите?

— Знаят, че спазваш обещанията си. — Друга пауза. — Поне тези към курвите.

Той се обърна с лице към нея.

— Какво означава това?

— Че винаги си бил джентълмен с жените. А ето че днес не се отнесе добре с дамата.

Той съзря истината в думите й.

— И откога изпитваш съчувствие към аристократите?

— Откакто изглеждат като отритнати кучета.

Думите му напомниха за кучето на Пипа и техния разговор от предната вечер — и за молбата на Касълтън, както и за колебанието й да измисли име за кучето му. И за начина, по който устните й сякаш обгръщаха думите, докато се опитваше да му обясни нежеланието си.

За това, че му се искаше да я открадне и да я убеди, че за нея е абсолютно погрешно да се омъжи за Касълтън.

Разбира се, не каза това на Сали. А вместо това рече:

— Искам петдесетте най-големи играчи. Нито един не може да липсва.

Жената го изгледа открито:

— Ще ги имаш. Кога съм те подвеждала?

— Никога. Но винаги има първи път.

— Какво ти става?

Крос поклати глава.

— Няма значение.

Тя се усмихна — леко и безрадостно.

— Предполагам, че има нещо общо с хвалбите му, че ще омъжи момичето си за граф.

Крос й хвърли най-мрачния си поглед.

— Няма да се оженя за нея.

— Така си мислиш. Тя ще е тук след пет дни, а той няма да се спре пред нищо, за да ви ожени. — Крос не отговори и тя добави: — Не вярваш ли? Говорим за Найт.

— Няма да се оженя за момичето — повтори той.

Сали дълго го гледа, преди да отвърне:

— Ще поработя във въпросната нощ. Ако някой от големите играчи дори се приближи до вратата, лично ще му кажа, че е поканен в свърталището на демоните. — Кимна с глава към вратата. — А сега ми разкажи за момичето.

Той се застави да седне и преднамерено се престори, че не е разбрал въпроса.

— Никога не съм виждал Меган. Питай Найт за нея.

Тя се усмихна горчиво.

— Така ли, Крос? Ще играеш тази глупава игра?

Той устоя на импулса да прокара пръсти през косата си. Облегна се назад, въплъщение на самоконтрола. Пипа Марбъри бе повече от това, с което би могъл да се справи един джентълмен. А той далеч не бе джентълмен.

— Тя е дама, която не трябва да идва тук.

Трябваше…

Сали се засмя.

— Нямаше нужда да ми го казваш. Но ето че е дошла.

— Има вкус към приключенията.

— Е, ако иска приключения, не е дошла на правилното място.

Крос не отговори, защото знаеше по-добре от нея.

— Опитваш се да я държиш далеч от себе си?

Господи, да. Не я искаше тук. Не искаше да докосва нещата му, да оставя следата си, да го изкушава. Не искаше тя да заплашва убежището му. Не искаше да внася светлината си в това тъмно място.

— Общо взето опитвам се да я държа далеч от всичко.

Сали се наведе напред.

— Не ти е любовница.

— Разбира се, че не.

Тя повдигна едната си черна вежда.

— В това няма никакво „разбира се“. Може би нямаше да си помисля така, ако не бях видяла лицето й.

— Може би й дължа извинение, но това не я прави моя любовница.

Сали се усмихна.

— Не виждаш ли, Крос? Точно защото й дължиш извинение, тя е по-близо до твоя любовница от всички нас, останалите. — Направи пауза, после добави: — А дори и ти да не мислеше така, видях лицето й и това е достатъчно.

— Тя дойде да ме помоли за помощ за нещо. — Смешно нещо, но Сали нямаше нужда да го знае.

— Тя може да моли за помощта ти за едно нещо — каза проститутката с тих и многозначителен смях. — Но всъщност иска нещо съвсем различно.

Крос присви очи.

— Не знам за какво говориш.

— Секс — каза тя простичко, сякаш говореше на дете. Дете, много по-мъдро за годините си от нормалното. — Жената видя каква съм. Знае с какво се занимавам. И ревнуваше.

Крос срещна тъмните й очи, но виждаше само огромните шокирани сини очи на Пипа.

— Няма причини да ревнува.

— Тъжно, но е вярно. — Сали стисна устни в съвършена линия, после се облегна назад. — Но тя не го знае.

Обзе го разочарование.

— Искам да кажа, тя не ревнуваше.

Сали се усмихна.

— Разбира се, че ревнуваше. Тя те иска.

— Не. Иска помощта ми за… — поколеба се над думата — едно проучване.

Сали се смя дълго и шумно.

— Не се съмнявам.

Крос се извърна и протегна като сляп ръка за папка, от която нямаше нужда.

— Приключихме.

Сали въздъхна, изправи се и отиде до бюрото.

— Кажи ми само едно. Тя знае ли?

Той затвори очи, ядосан.

— Да знае какво?

— Че никога няма да те има?

— Тя ще се омъжи за лорд след малко повече от седмица. — И дори да не се омъжваше, е прекалено добра за мен.

— Годежите се сключват, за да се развалят.

— Забравил съм колко цинична можеш да бъдеш.

— Част от професията. — Отиде до вратата, но се обърна, преди да отвори. — Трябва да й кажеш. Преди да се е поболяла от несподелена любов.

Той не отговори.

След дълъг миг тя рече:

— Ще се видим утре. Ще нося списъка.

— Благодаря ти.

Сали кимна и отвори вратата, но погледна назад, а на прекалено червените й устни играеше усмивка.

— Да пусна ли следващия ти посетител?

Знаеше какво ще види още преди Сали да е пристъпила прага.

Филипа Марбъри седеше на високото столче на крупието на не повече от два метра и гризеше сандвич.

Нямаше намерение да става, но стана и заобиколи бюрото толкова скоростно, сякаш го преследваха.

— Някой ти е дал храна?

Разбира се, че някой й бе дал сандвича. Дидие, без съмнение, която имаше меко сърце и съжаляваше всяка изгубена душа, намерила пътя до кухнята й.

Но Филипа Марбъри не бе изгубена душа.

Все още.

И нямаше да бъде, ако зависеше от него.

— Готвачката ви бе така любезна да ми напълни чинията, докато чакам. — Пипа се изправи и му показа чинията. — Много е вкусен. Искате ли?

Да. Господи, да, искаше.

— Не. Но защо ще ви храни?

— Превръщам се в какавида.

Той вдигна очи към тавана, отчаяно търсещ търпение.

— Колко пъти и по какви начини трябва да ви кажа, че нямам интерес да ви помагам да излезете от пашкула си?

Челюстта й увисна.

— Вие говорите за метаморфоза.

Тази жена го подлудяваше.

— Вие първа заговорихте за това. А сега, не ви ли казах да си вървите у дома?

Тя се усмихна — прекрасна, широка усмивка, която не би трябвало да му харесва толкова.

— Всъщност, не сте ми казали да си вървя у дома. Но да, стана ясно, че не искате да имате нищо общо с мен.

Той се замисли дали да не я пораздруса.

— Кажете ми тогава защо стоите тук и ме чакате?

Тя наклони глава, сякаш той бе странен екземпляр под микроскопа в Кралското агрономно дружество.

— О, вие не разбирате. Не чакам вас.

А кого, по дяволите? Разбира се, че чакаше него.

Само че не бе така. Тя се изправи, пъхна чинията — и полуизядения си сандвич — в ръцете му и посвети цялото си внимание на Сали.

— Чакам вас.

Сали му хвърли бърз поглед, очевидно несигурна как да постъпи.

Пипа като че ли не забеляза, че е изненадала всички. Пристъпи напред и й подаде ръка.

— Аз съм лейди Филипа Марбъри.

По дяволите.

Бе готов да даде половината си състояние, за да върне времето назад и да попречи на Пипа да каже името си на Сали. Човек никога не знаеше кога мадам може да премисли относно съюзничеството, а това знание й даваше власт.

Засега обаче Сали успя да потисне изненадата си, пое ръката на Пипа и направи бърз реверанс.

— Сали Тасър.

— Радвам се да се запозная с вас, мис Тасър — каза Пипа, сякаш говореше на дебютантка на чаено парти, а не на една от най-издигнатите курви в Лондон в клуб за хазарт. — Питам се имате ли време да ми отговорите на няколко въпроса?

Сали, изглежда, много се забавляваше.

— Мисля, че имам малко време, милейди.

Пипа поклати глава.

— О, не. Няма нужда да спазваме протокола. Можете да ме наричате Пипа.

Само през гниещия му труп.

— Има си причини да се спазва протоколът — намеси се и се обърна към Сали. — По никакъв повод няма да наричаш дамата другояче, освен както се полага. Лейди.

Пипа смръщи вежди.

— Моля за извинение, мистър Крос, но вие сте излишен в този разговор.

Той й хвърли най-страшния си поглед.

— Уверявам ви, че съм всичко друго, но не и това.

— Разбирам ли правилно, че нямате нито време, нито желание да говорите с мен в този момент?

Беше го завряла в ъгъла.

— Да.

Тя се усмихна.

— Значи е решено. Тъй като имам и двете, мисля да проведа проучването си сега. Без вас. — Обърна му гръб. — Хайде, мис Тасър. Права ли съм, че вие сте проститутка?

Думата излезе от устата й така, сякаш я казваше постоянно.

— Мили боже. — Той стрелна Сали с поглед. — Не отговаряйте.

— Защо не? — Пипа се усмихна на Сали. — Няма нищо срамно в това.

Тези й думи накараха дори Сали да повдигне вежди.

Това със сигурност не се случваше.

Пипа продължи:

— Няма. Наистина. Направих проучване, думата я има и в Библията. В Левит. И честно, щом дадена дума я има в свещен текст, човек може да я използва и в подходяща компания.

— Аз не съм точно подходяща компания — отбеляза Сали.

„Умно“, помисли си Крос.

Пипа се усмихна.

— Това няма значение… Вие сте идеалната компания за целите ми. А сега, мога само да предполагам, че професията ви е онази, за която си мисля. Вие сте много красива и изглежда, знаете как точно да погледнете мъжа, за да помисли той, че сте влюбена в него. Вие сте като тлеещ огън.

Крос трябваше да сложи край на това. Веднага.

— А откъде знаете, че просто не е влюбена в мен?

Не така имаше намерение да сложи край на разговора. Въобще не искаше да каже това. По дяволите.

Тя му хвърли поглед през рамо, после отново погледна Сали.

— Влюбена ли сте в него?

Сали я погледна със своя особен поглед и Пипа се разсмя. И каза:

— Не мисля. Този е погледът. Много е добър!

Сали срещна погледа му над рамото на Пипа. В очите й имаше смях.

— Благодаря ви, милейди.

Добре. Поне бе използвала подходящото обръщение.

— Може ли да говоря направо? — попита Пипа, като че ли не говореше направо през последните четири дни. И през целия си живот.

— Моля — каза Сали.

Ситуацията му се изплъзваше. Трябваше да направи нещо.

— Не — прекъсна ги и застана между двете. — Никой няма да говори направо. И със сигурност не на Сали.

— Щастлива съм да говоря с дамата, Крос — рече Сали и той не пропусна сухия хумор в думите й.

— Не се съмнявам — каза той. — Но въпреки това няма да разговаряте с нея. Защото трябва да сте на друго място. Веднага.

— Глупости — възрази Пипа и го сръга твърдо с лакът, за да го отстрани. И наистина успя да го отмести. — Мис Тасър вече каза, че има време за мен. — Премигна зад дебелите стъкла на очилата. — Свободен сте, мистър Крос.

Сали се засмя.

Пипа отново се обърна към проститутката, хвана я за ръката и я отдалечи от Крос. Тръгнаха към главния вход на клуба. Щяха да излязат от казиното и да се озоват на „Сейнт Джеймс“ посред бял ден, а тя държеше за ръката проститутка.

— Питам се дали не искате да ме научите как го правите.

— Го? — Нямаше намерение да го изрича на глас.

Пипа не му обърна внимание, но отговори на въпроса.

— Как хвърляте този тлеещ поглед. Виждате ли, ще се омъжа след единадесет дни. Даже по-малко и трябва да…

— Уловите съпруга си? — услужливо попита Сали.

Пипа кимна.

— В известен смисъл. Имам нужда и от очевидните ви знания по други аспекти на… брака.

— Какви аспекти?

— Тези, свързани с възпроизвеждането. Открих, че онова, което знам за механизмите на акта… ами, не е точно.

— В какъв смисъл не е точно?

— Честно казано, мислех, че е подобно на съешаването на животните.

Тонът на Сали бе сух.

— Понякога, милейди, не е толкова различно, страхувам се.

Пипа спря и се замисли над думите й.

— Така ли?

— Мъжете като цяло са просто устроени — продължи Сали, самата мъдрост. — И понякога могат да бъдат истински зверове.

— Зверове!

— А, значи разбирате.

Пипа наклони глава на една страна.

— Чела съм за това.

Сали кимна.

— Еротични текстове?

— Книгата на молитвите. Но може би можете да ми препоръчате някой еротичен текст?

Това бе краят на търпението му.

— Нима не изгубихте облога, след което ви забраних да водите подобни разговори? — каза той грубо и остро. Не че му пукаше. Обърна се към Сали. — Върви си, Сали.

Пипа вирна брадичка — нещо, което той започваше да намира за дразнещо.

— Обещах да не питам други мъже. В облога не се казваше нищо за жени.

Той отвори уста да отговори. И я затвори.

Пипа кимна, изпълнена със самодоволство, и отново се обърна към Сали.

— Мис Тасър, от видяното предполагам, че сте очевидно опитна… поне мистър Крос мисли така.

Да не би да си бе изгубила ума?

— За нещастие, двамата с Крос никога не сме… правили бизнес — обясни Сали.

Устата на Пипа оформи перфектно „о“.

— Разбирам — каза, но очевидно не разбираше. — Трябва да бъдете дискретна, разбира се. Оценявам това. И ще съм щастлива да ви платя за обучението. — После добави: — Искате ли да дойдете у дома?

Трябва да бе сгрешил — сега вече загуби търпение.

Нямаше да научи нищо от Сали. Нито от Темпъл. Нито от Касълтън, по дяволите, без значение, че той й е годеник.

Крос не искаше никой да я докосва.

Не и ако той не можеше.

Протегна ръка, хвана тази на Пипа, издърпа я далеч от Сали, от скандалната пътека, по която мислеше да поеме. Не обърна внимание на възмутения й вик и как пръстите му се зарадваха на контакта.

— Сали, време е да си вървиш. — Обърна се към Пипа. — А вие — в кабинета ми, преди някой да ви е открил тук.

— Клубът е затворен. Кой ще ме открие?

— Зет ви например.

Пипа не трепна.

— Бърн и Пенелопи са на риболов днес. Тръгнаха за Фалкънуел тази сутрин. Ще се върнат утре.

— На риболов. — Дори да имаше цяла вечност да опитва, пак нямаше да може да си представи Бърн на брега на езеро да лови риба.

— Да. Прекарват в риболов по-голямата част от времето си. Не разбирам защо сте така изненадан.

Сали поклати глава.

— Трагично е, когато мъж от калибъра на Бърн падне в мрежите.

Пипа срещна погледа й.

— Предполагам, че важи за повечето… но сестра ми изглежда щастлива от резултата.

— Няма съмнение в това. Бърн винаги е успявал да направи дамите щастливи.

Пипа дълго мисли над думите й.

— Да не би да искате да кажете, че двамата с Бърн…?

— Нищо такова не иска да каже. — Хвърли многозначителен поглед на Сали. — Вън.

Проститутката наклони глава и в очите й блесна дяволито пламъче.

— Страхувам се, че не мога да си тръгна, Крос. Не и преди да съм дала на дамата исканата информация.

Пипа като че ли забрави въпроса си за Бърн. Слава богу.

— Много мило да ме защитите.

Сали Тасър бе прекарала дълго време на улицата и не бе свикнала на любезност. Проститутката не правеше нищо, което да й навреди. Единствената причина да иска да подлее вода на Найт, беше, че „Ангелът“ й предлагаше три пъти по-голяма сума от тази, която й даваше сегашният й работодател.

Крос й хвърли поглед, но бе сигурен, че го бе разбрала правилно.

— Сали си тръгва, лейди Филипа. — Каза го по-остро, отколкото възнамеряваше. Наистина започваше да губи търпение.

За миг си помисли, че и двете жени ще му се противопоставят. А после Сали се усмихна, наклони глава и се обърна към него с най-лукавата си усмивка.

— Е, някой трябва да отговори на въпросите на дамата.

Пипа кимна.

— Вярно е. Няма да си тръгна преди това.

Думите излязоха от устата му, преди да е успял да ги спре.

— Аз ще им отговоря.

Сали изглеждаше много доволна.

По дяволите.

Нямаше нищо, което той да искаше по-малко от това да отговори на въпросите, които Филипа Марбъри си бе приготвила за урока от проститутката.

Пипа присви очи.

— Не знам.

— Крос има богат опит — рече Сали, изтръгна ръката си от тази на Пипа и едва ли не измърка: — Той знае всички отговори, убедена съм.

Пипа му хвърли изпълнен със съмнение поглед, който извика у него желание веднага да докаже думите на проститутката.

Сали забеляза размяната на погледи и се обърна към него с лъчезарна и многозначителна усмивка.

— Не е ли така, Крос? Сигурен си, че нямаш нужда от помощта ми. Нали?

— Сигурен съм. — Но се чувстваше така несигурен, каквато изглеждаше Пипа.

— Отлично. Ще се видим утре, както планирахме.

Той кимна.

Сали се обърна към Пипа.

— Беше прекрасна среща, лейди Филипа. Надявам се да имаме възможност да се видим отново.

Не и ако той имаше думата по въпроса.

След като изчезна в коридора, който водеше към задната врата, той се обърна към Пипа:

— Какво ви прихваща да чакате проститутка в казино?

Настъпи дълго мълчание и Крос се запита дали пък няма да се въздържи да отговори, което нямаше да е ужасно, защото му бе дошло до гуша от лудостта й.

Но тя отговори, с широко отворени очи и със силен глас, приближавайки се до него.

— Изглежда, не разбирате затруднението ми, мистър Крос. След единадесет дни ще трябва да положа клетва пред Бога и хората, а това включва неща, за които не знам нищо. Вие и останалите — включително сестрите ми, очевидно — не бихте имали проблеми с това, но аз имам трудности. Как да положа клетва за нещо, което не разбирам? Как да се омъжа, без да знам всичко? Как да се закълна, че ще бъда добра съпруга на Касълтън и майка на децата му, когато ми липсват дори основни познания за въпросния акт? — Направи пауза, после добави: — Е, да, виждала съм биковете в Колдхарбър, но… както отбелязахте двамата с Пенелопи, далеч не е същото. Не виждате ли? Имам само единадесет дни. И имам нужда от всеки един от тях.

Той отиде до масата за залагания и тя пристъпи към него.

— Имам нужда от това време. И от знанието, което могат да ми дадат. Разбирането, до което могат да доведат. Имам нужда от всяка информация, която мога да получа, ако не от вас, тогава от мис Тасър. Или от другаде. Предстои ми да обещая да съм съпруга и майка. И трябва да направя сериозно проучване по въпроса.

Дишаше тежко, когато млъкна, очите й блестяха, бузите горяха, а гърдите й изпълваха роклята с цвят на роза. Той беше омагьосан от нея, от страстната й загриженост и предаността й към смешното решение, което бе взела — сякаш разбирането за секса щеше да промени всичко. Сякаш щеше да направи следващите единадесет дни по-леки, а следващите единадесет години — дори още по-леки. Разбира се, че нямаше да стане така.

Знанието не бе достатъчно.

Той го знаеше по-добре от всички останали.

— Не можете да знаете всичко, Пипа.

— Но мога да знам повече от сега — отвърна тя.

Крос се усмихна, а тя направи крачка назад. Гледаше го втренчено, после сведе поглед към разперените си ръце. Имаше нещо толкова уязвимо в нея, а това не му харесваше.

Тя го погледна, без да мигне, и каза:

— Ще бъда съпруга.

На него му се прииска да я дръпне в една от тайните стаи на клуба и да я задържи там. Ако може — завинаги.

Съпруга. Мразеше идеята тя да е съпруга. Съпруга на Касълтън. И на когото и да било.

— И майка.

Представи си Пипа заобиколена от деца. Усмихнати лъчезарни деца с очила, всяко очаровано от някой аспект на света, заслушано внимателно в обясненията й за Земята и небето.

От нея щеше да стане забележителна майка.

Не. Нямаше да мисли за това. Не искаше да мисли за това.

— Повечето съпруги не се срещат с проститутки, за да подобрят уменията си. А за проучването по въпроса за майчинството имате време.

— Тя ми се струва добър партньор в проучването, като се има предвид, че вече намалихте възможностите ми наполовина. Все пак вие не ми помагате. Влюбен ли сте в нея?

Той не обърна внимание на въпроса.

— Проститутките ви се струват разумна стъпка от вашия план?

— Не и до снощи. Но когато Пенелопи спомена, че тук може би има проститутки…

— Лейди Бърн знае за безумния ви план и не ви е завързала за някой стол? — Съпруга на Бърн или не, дамата заслужаваше сериозни укори за това, че е позволила на неомъжената си сестра, която на всичкото отгоре е и без защита, да се скита из тъмните ъгълчета на Лондон.

— Не. Тя просто ми отговори на няколко въпроса за „Ангелът“.

За него? Нямаше да пита. Не искаше да знае.

— Какви въпроси?

Тя въздъхна.

— Такива, от които узнах, че тук може би има една-две проститутки. Много ли е опитна?

Въпросът бе така директен, че му се зави свят. Не й трябваше да знае, че Сали Тасър бе може би най-опитната проститутка от тази страна на Монмартър.

— Какво искате да знаете?

Тя премигна с огромните си сини очи и каза, сякаш това бе съвсем разумно:

— Всичко.

Един дълъг и сладък миг той си представя какво включва това всичко. Представи си как тялото й приляга на неговото, какъв е вкусът й — нежен и сладък на езика му, и дяволитите и прекрасни неща, които може би ще му позволи да прави с нея. Представи си уроците, за които тя дори нямаше представа, че моли.

Искаше да й покаже всичко.

И искаше да започне веднага.

— Мислите ли, че мис Тасър ще се съгласи да ми даде един-два урока?

Ставаше му трудно да диша.

— Не.

Пипа наклони глава.

— Сигурен ли сте? Както казах, готова съм да й платя.

Идеята Филипа Марбъри да плаща на Сали Тасър, извика у Крос желание да унищожи някого. Първо Бърн, защото позволяваше на снаха си да се разхожда безпрепятствено из Лондон, после маркиза Нийдъм и Долби, че е отгледала млада жена без абсолютно никакъв здрав разум, и накрая Касълтън, че не осигурява достатъчно занимания на годеницата си в седмицата преди сватбата.

Без да знае посоката на мислите му, тя каза:

— Лорд Касълтън нито веднъж не се опита да ме компрометира.

Той беше или идиот, или светец.

Ако Крос бе на мястото на Касълтън, щеше да я има по дузина различни начини от мига, в който се е съгласила да му стане съпруга. В тъмни коридори и слабо осветени ниши, в карети, които спират и тръгват сред натовареното дневно движение, и навън, набързо, до някое силно и дебело дърво и без нито един човек наблизо, а само природата, която да чува виковете й на удоволствие.

Взаимните им викове на удоволствие.

Но не беше Касълтън.

Той беше Крос.

И това бе съвсем грешно.

Направи крачка назад, мислите му го караха да изпитва чувство за вина и да се оглежда из слабо осветеното казино, изпитал внезапен страх, че някой може да ги види. Или да ги чуе.

Защо тя винаги се озоваваше на места, където една дама не би трябвало да бъде?

— Снощи се опитах да му покажа, че ще се радвам да ме докосне. И дори да ме целуне.

Той изпита силна омраза към графа.

Тя продължаваше да говори:

— Но той като че ли дори не ме забеляза. Вярно, само го докоснах по ръката, но…

Крос бе готов да плати много пари, за да го докосне тя така невинно.

Големите й сини очи бяха съсредоточени в него.

— Знаете ли защо не се е опитал да ме съблазни?

— Не. — Това, че е светец, бе единственият възможен отговор.

— Няма нужда да ме предпазвате от истината.

— Не ви предпазвам. — Само че не бе така. Не искаше тя да знае какви са мислите му. Мръсни мисли.

— Сигурно защото съм странна. — После вдигна поглед към него и каза: — Не мога да бъда друга.

Господ да му е на помощ, искаше да я целува до забрава, странна или не. Искаше да я целува до безпаметност, защото бе странна.

— Пипа… — каза, но знаеше, че не трябва да говори.

Тя го прекъсна.

— Не ми казвайте, че не е вярно. Знам, че е. Аз съм странна.

— Така е.

Тя смръщи вежди.

— Е, няма нужда да ми казвате, че е вярно.

Той не можа да се сдържи. Усмихна се.

— Това не е лошо.

Тя го погледна така, сякаш той — а не тя — бе луд.

— Разбира се, че е.

— Не. Не е.

— Вие сте добър човек.

Не беше нищо подобно. И имаше няколко ключови части от тялото му, които искаха да й го докажат. Особено една.

— Хубаво е, че не иска да ме съблазни — продължи тя, — но не може да продължава вечно така.

— Може би се опитва да бъде джентълмен.

На нея не й се вярваше.

— Това не спря Тотнъм.

През него премина огнена вълна.

— Тотнъм се е опитал да ви съблазни? — Щеше да го убие, бъдещ министър-председател или не.

Пипа го изгледа така, сякаш му бе пораснала втора глава.

— Не. Защо да съблазнява мен?

— Вие го казахте.

— Не. Казах, че се е опитал да съблазни Оливия.

Не беше казала това, но той остави думите й без коментар.

— Всъщност не се е опитал — продължи тя, — а направо я е съблазнил. — Затвори очи. — Аз съм единствената от дъщерите Марбъри, която не е била съблазнена.

Той можеше да поправи това трагично зло.

Не, не можеше.

Тя вдигна поглед към него.

— Можете ли да повярвате?

Той не знаеше какво да каже. Затова не каза нищо.

— Можете, виждам. — Пое си дълбоко дъх. — Затова и поисках помощта ви, мистър Крос. Трябва да ми покажете как става това.

Да.

Преглътна думата. Със сигурност нещо не бе разбрал както трябва.

— Как става кое?

Пипа въздъхна, раздразнена.

— Как да го привлека.

— Кого?

— Вие слушате ли ме? Касълтън! — Обърна се и тръгна към най-близката маса, където рулетката стоеше неподвижна в дъбовото си легло. — Не знаех, че трябва да ме съблазни сега. Преди сватбата. Не знаех, че това е част от нещата.

— Не е. Той не трябва да прави нищо такова.

— Е, ясно е, че не сте били сгоден, защото такива неща се очакват от годениците. Мислех, че имам две седмици. Очевидно нямам.

Ушите му бучаха и му бе трудно да я разбере, но когато отново се обърна с лице към него, с изправени рамене и все едно готова за битка, знаеше, че с него е свършено.

— Проучването ми трябва да започне веднага.

Наказваше го. Това бе единственото обяснение.

— Имам нужда от някого — направи пауза, после го каза по друг начин: — Имам нужда от вас, за да ми покажете как да бъда нормална.

Колко извратено щеше да стане още.

— Нормална.

— Да. Нормална. — Вдигна безпомощно ръце. — Сега разбирам, че първоначалната ми молба — за съсипването на репутацията? — запита, сякаш би могъл да забрави естеството на молбата, но въпреки това кимна. — Е, сега разбирам, че въобще не е странна.

— Не е ли?

Тя се усмихна.

— Не. Наистина. Всъщност, изглежда, че в Лондон има много жени, които имат това преживяване, което ме интересува, преди брачната си нощ. Включително сестрите ми. Това ще си остане между нас, надявам се?

Най-после въпрос, на който знаеше отговора.

— Разбира се.

Тя вече продължаваше.

— Виждате ли, реших, че може би ще имам нужда от знания във въпросната нощ, защото такива може да липсват на лорд Касълтън. Но сега разбирам… е… знания ми трябват, защото това е нещо обикновено.

— Да, обикновено е.

Тя наклони глава и го изгледа с любопитство.

— Непрестанно повтаряте думите ми, мистър Крос.

Защото, да я слуша, беше като да учи втори език. Арабски.

Или хинди.

Тя отново продължи да говори.

— Обикновено е. Все пак Оливия също е имала такова преживяване, а лорд Тотнъм е джентълмен. В такъв случай сигурно много жени ги имат, не мислите ли?

— Имат?

— Знания за брачния… — Поколеба се. — … процес.

Той си пое дълбоко въздух и го изпусна.

— Все още не разбирам защо имате нужда от проститутка, за да ви научи на… този процес.

— Всъщност няма значение. Продължавам да имам нужда от партньор в проучването. Само дето излиза, че имам нужда от проучване на нормалността. Трябва да знам как се държат обикновените жени. Имам нужда от помощ. Доста спешна помощ. Тъй като вие отказахте, мис Тасър ще свърши работа.

Убиваше го. Бавно. Болезнено.

— Сали Тасър не е обикновена жена.

— Е, разбрах, че е проститутка, но предполагам, че има всички необходими атрибути?

Той се задави.

— Да.

Пипа се поколеба и сякаш някаква емоция премина през лицето й. Разочарование?

— Виждали ли сте ги?

— Не. — Истината.

— Хъм. — Тя като че ли не му повярва. — Не посещавате често проститутки?

— Не.

— Не съм напълно сигурна дали подкрепям тази професия.

— Така ли? — Слава богу. Защото бе твърде възможно Пипа да заяви, че у нея се е породило ново желание — да изследва всички аспекти на най-старата професия на света.

— Да. — Тя поклати глава. — Загрижена съм, че не се отнасят добре с тях.

— С тези, които работят в „Падналият ангел“ се отнасят добре.

Младата жена смръщи вежди.

— Откъде знаете?

— Защото са под моята закрила.

Тя замръзна.

— Така ли?

Изведнъж му стана топло.

— Да. Правим всичко възможно да се отнасят добре с тях и да са добре платени, докато са под този покрив. Ако някой се отнесе зле с тях, те викат охраната, а после подават оплакване до мен. И ако открия, че някой от членовете ни не се отнася с жените както трябва, членството му бива прекратено.

Тя дълго мълча и мисли над думите му. И накрая каза:

— Имам страст към оформлението на градини.

Той не бе сигурен какво общо имат растенията с проститутките, но знаеше, че не трябва да я прекъсва.

Тя продължи да говори бързо и искрено, сякаш думите й бяха напълно разумни.

— Скоро направих забележително откритие — каза, а той мислеше за леката усмивка върху устните й, която бе за него. Тя се гордееше със себе си и Крос установи — преди дори да е казала какво е открила — че и той се гордее с нея. Странно. — Възможно е да вземеш част от розов храст и да го присадиш на друг. И когато това се направи както трябва… да кажем, част от бяла роза се присади на червен храст… израства съвсем нова роза… — Направи пауза, а после каза на един дъх: — Розова.

Крос не знаеше много за растенията, но знаеше достатъчно за научните проучвания, за да разбере важността на откритието.

— Как…

Тя вдигна ръка, за да спре въпроса.

— С радост ще ви покажа. Много е вълнуващо. Но не това исках да подчертая.

Той зачака тя да се изкаже.

— Професията… не е техен избор. Те вече не са нито червени, нито бели. А розови. И вие знаете защо.

Имаше някакъв смисъл в това да сравни дамите от „Падналият ангел“ с експеримента си с розите. Този странен и прекрасен мозък работеше така, че той напълно го разбираше.

И докато той мислеше над тази странна и забележителна истина, тя продължи:

— Нали?

Това не бе най-лесният въпрос. И отговорът не бе от лесните.

— Изборът невинаги е техен, така е. В много случаи момичетата просто попадат в тази среда. Но тук с всички се отнасят добре. И са добре нахранени. Добре платени. А когато искат да престанат да работят, им намираме друг подслон.

Тя повдигна вежди.

— Къде?

Крос се усмихна.

— Ние сме мъже с голяма власт, Пипа. Членовете ни имат нужда от прислуга, а търговците ни — от продавачи. А ако не това, винаги има безопасни къщи далеч от Лондон, където могат да започват отначало. — След дълго мълчание добави: — Никога няма да принудя момиче да води този живот.

— Но някои избират тази професия?

Някои хора не можеха да проумеят това.

— Да.

Тя кимна.

— Като мис Тасър.

— Като Сали.

— Е, още една причина да имам нужда от опита й. — Бутна очилата по-нагоре на носа си. — Ако избере да ми помогне, това може и да й хареса до известна степен. А и няма кой друг да ми помогне. Касълтън не ми предлага помощта си.

Както и трябва да бъде.

Не. Не както трябва да бъде. Разбира се, че Касълтън трябваше да й предложи помощта си. Дори трябваше да направи много повече.

Мисълта отново извика у Крос желание да убива.

Тя стисна устни.

— Мислите ли, че трябва да го помоля? Може би така се правят тези неща.

Не!

— Да.

Тя се изчерви, с което го изкуши.

— Не съм сигурна, че мога.

— Но можете да помолите мен?

Тя премигна.

— Вие сте различен. Не сте от мъжете, за които жените се омъжват. По-лесно е… по-лесно ми е да обсъждам откровено проучването си с вас. — Усмихна се. — Все пак вие сте човек на науката.

Ето отново. Тази сигурност, че с него е в безопасност. Че той никога не губи самоконтрол.

Трябва да й кажеш.

Чу отново думите на Сали — присмехулни, но точни.

Трябваше да й каже. Но това не бе точно от онези неща, които човек казва на млада и красива жена, която го моли да съсипе репутацията й.

Поне не на обикновена млада жена в такава ситуация.

Филипа Марбъри обаче бе всичко друго, но не и обикновена.

Истината щеше да я отблъсне. И така щеше да е най-добре. За всички.

И особено за него.

— Той ще каже „не“. Не разбирате ли? Няма никой, освен мис Тасър.

Грешеше, разбира се.

— Имате мен — каза. Думите излязоха от устата му, преди да се е усетил.

Тя ококори очи и срещна погледа му. Измина секунда, преди смисълът на думите му да стигне до нея.

— Вие? — попита.

Крос се усмихна.

— Сега вие повтаряте след мен.

Тя също се усмихна и нещо дълбоко в него се раздвижи.

— Да.

Може би щеше да се справи.

Господ знаеше, че й бе длъжник заради това, че й бе позволил да падне в лапите на Найт, Сали и Темпъл, и само бог знаеше още кого в казиното. Длъжник беше и на Бърн, затова трябваше да се грижи за сигурността й.

Извинения.

Тази мисъл го стресна. Може би бяха извинения. Може би просто си търсеше причина да е близо до нея. Да разговаря с тази странна, умна жена, която всеки път го изваждаше от равновесие.

Щеше да е мъчение, да. Но бог знаеше, че заслужава да бъде измъчван.

Трябваше да се отдалечи от нея.

Отиде до една от масите за залагания, взе два зара и ги претегли в дланта си. Тя го последва, без да я подканя и мина покрай него в облак от мекота с аромат на чисто. Как така тя миришеше на слънчева светлина и свеж въздух дори в този мрак? Заобиколена от греха и порока?

Трябваше да си тръгне. Беше прекалено голямо изкушение за него, та да устои.

Без да знае какви са мислите му, тя обърна откритото си и свежо лице към него.

— Имам няколко въпроса. Например мадам Хъбърт сподели, че ми е направила нощници, които да изкушат Касълтън. Могат ли нощниците да свършат работа?

Думите бяха като атака, представата за русокосата и стройна Пипа в копринено дантелена нощница го погълна и едва не наруши самоконтрола му. Нещо с огромен брой панделки, всяка завързана перфектно, а когато бъде развързана, ще открие мека и нежна кожа — луксозен, непоносим подарък.

Подарък, който си струва опаковката.

— Не мисля, че ще бъдат достатъчни — каза разсеяно.

А бе сигурен, че ще са повече от достатъчни.

— А тлеещият поглед на мис Тасър? Можете ли да ме научите на него? Струва ми се, че той ще помогне. Ще го изкуши.

Той не я погледна. Не можеше. Но също така не можа да се въздържи да не каже:

— Нямате нужда от този поглед.

След кратко мълчание:

— Нямам ли?

— Нямате. Вие изкушавате по различен начин.

— Така ли?

Трябва да й кажеш.

Преди да го е изкушила още повече. Но не можеше.

Срещна погледа й.

— Да.

Очите й бяха огромни като чинийки зад тези подлудяващи го очила.

— Така ли?

Той се усмихна.

— Пак повтаряте.

Тя замълча за миг.

— Няма да промените решението си, нали?

— Не. — Мисълта да намери друг, бе неприемлива.

Не и когато можеше да е той. Не и когато той можеше да й покаже удоволствието, което щеше да разтърси невинността й и напълно да съсипе репутацията й. Искаше да й даде всичко, за което го бе помолила.

И дори повече.

И ето така решението бе взето.

— Не, няма да го променя.

Тя издиша дълго и звукът сякаш премина през него в тихата стая и той се запита в какво ли друго ще го изкуши тази лека въздишка.

— Трябваше да го знам. Джентълмените не отстъпват от думата си.

— Както и негодниците.

— Не разбирам.

— Правилата на джентълмените са да не се отстъпва от дадената дума дори когато облогът не е добър — обясни той. Изкушаваше се да изглади бръчката на челото й. — А правилата на негодниците са да залагат само когато ще спечелят.

— Какъв… — Поколеба се. — Какъв сте вие?

Можеше да й даде знанията, без да се поддава на желанията си. Без да се наслаждава. Докато изпитваше самоконтрола си.

Направи крачка напред и стесни разстоянието между тях.

— Вие как мислите?

Тя отстъпи назад.

— Джентълмен.

Без да я докосва.

Защото знаеше, без никакво съмнение, че след шест години на въздържание, ако докоснеше Филипа Марбъри, нямаше да оцелее.

Негодник.

— Утре. В девет часа.