Сара Маклейн
Розата на любовта (3)

Глава 2

Когато Пипа беше на не повече от шест или седем години, петте сестри Марбъри трябваше да покажат музикалните си умения (както често правеха децата на домакините) пред събралите се в дома им благородници. Беше забравила подробностите.

Когато излизаха от стаята, я беше спрял възрастен джентълмен със засмени очи и я бе попитал на кой инструмент предпочита да свири. Ако бе задал този въпрос на Пенелопи, тя щеше да отговори с пълна увереност, че любимият й инструмент е пианото. Ако беше запитал Виктория или Валъри, близначките щяха едновременно да отговорят, че предпочитат виолончелото. А Оливия щеше да го спечели с усмивката си на петгодишно дете — срамежлива по онова време — и да му каже, че обожава арфата.

Но той, каква грешка само, бе попитал Пипа, която гордо бе заявила, че има много малко време за музика, защото е много заета да учи обща анатомия. И сбъркала мълчанието му, причинено от шока, с интерес, тя бе вдигнала полите на роклята си и гордо бе изредила костите на стъпалото и крака си.

Беше стигнала до малкия пищял, преди майка й да се появи и да извика името й на фона на тихото хихикане на обществото.

Тогава за първи път Пипа разбра, че е странна.

И за първи път се смути. Чувството бе странно и съвсем различно от всички други, които, изглежда, отминаваха с времето. Щом човек веднъж се нахрани например, му е трудно да си спомни чувството на глад. Разбира се, помни, че е искал храна, но не си спомня лесно острото чувство на глад.

По подобен начин Пипа познаваше раздразнението — имаше четири сестри все пак — но не можеше точно да си спомни какво е да си завладян от ярост. Бог й бе свидетел, че имаше дни, в които с радост би бутнала Оливия от препускаща карета, но сега не можеше да си спомни чувството.

Помнеше обаче горещия срам, който изпита, като чу смеха на събралите се гости, сякаш беше вчера. Сякаш се бе случило само преди миг.

Но онова, което всъщност се бе случило преди малко, й се струваше по-лошо от това на седем години да покаже прасеца си пред обществото. Тъй като още от много малка бяха започнали да я определят като най-странната от семейство Марбъри, тя донякъде бе станала дебелокожа по отношение на това. Трябваше много повече хора да хихикат зад дланите си, за да се смути Пипа.

Явно бе необходимо мъж да откаже на молбата й да съсипе репутацията й.

Много висок, очевидно интелигентен и очевидно очарователен.

Беше направила всичко възможно — беше изложила подробно молбата си, беше се обърнала към него като към човек на науката — и все пак той й бе отказал.

Не беше обмислила тази възможност.

А трябваше, разбира се. Трябваше да разбере още в мига, в който бе влязла в онзи славен кабинет — пълен с разни интересни неща — трябваше да знае, че предложението й няма да го заинтригува. Мистър Крос очевидно бе човек с опит и знания, а тя бе четвъртата дъщеря на маркиз, която знаеше как се казват всички кости в човешкото тяло и следователно не беше съвсем нормална.

Нямаше значение, че имаше нужда от партньор в проучването и че й оставаха само четиринадесет дни — само триста тридесет и шест стопяващи се часа — да разнищи всичките си въпроси относно брака.

Той очевидно бе провел много експерименти и нямаше нужда от партньор в проучванията.

Дори от такъв, който бе готов да му плати.

Огледа огромната и празна главна зала на казиното и предположи, че и от това не трябва да е изненадана. Все пак мъж, който притежава казино и се занимава със суми като онези, вписани в огромната подвързана с кожа счетоводна книга, която бе открила още с влизането си в кабинета, не можеше да бъде изкушен от двадесет и пет лири. Или дори от петдесет.

И над това трябваше да се замисли.

Жалко наистина. Общо взето той изглеждаше обещаващ. Най-обещаващата възможност, откакто бе съставила плана си преди няколко нощи, след като бе прочела текста на церемонията, която щеше да се състои след две седмици.

Животинска похот.

Зачеване.

Грешно беше — или пък не? — жената да участва в това нещо без никакъв опит, нали? Без дори разумно обяснение на въпросите й? И това още преди свещеникът да е стигнал до онази част, в която се говори за подчинение и робия.

Всичко това наистина много я изнервяше.

Още по-тревожен бе фактът, че бе силно разочарована от отказа на мистър Крос.

Щеше да се радва на възможността да прекара повече време със сметалото му.

И не само със сметалото.

Пипа не вярваше в лъжите — нито когато човек лъже сам себе си, нито когато лъже другите. Чудесно, ако другите около нея искаха да скрият истината, но тя отдавна бе открила, че нечестността означава само повече работа, когато става въпрос за цял човешки живот.

Така че не, не само сметалото я интересуваше.

Беше заинтригувана от мъжа. Пристигнала в клуба, очакваше да намери Крос, какъвто го описваха легендите — красив, умен, очарователен и способен да съблече всяка жена само за секунди… без да използва ръцете си.

Но не бе намерила този мъж. Нямаше съмнение, че е умен, но разговорът им бе лишен от чар, а колкото до красотата — е, беше доста висок, само дълги крайници и остри ъгли и червеникавокафява коса, през която многократно бе прокарал пръсти и каквато тя не очакваше да види. Не, не беше красив. Поне не притежаваше класическа красота.

Беше интересен. Което бе много по-добре.

Или по-лошо, както може би щеше да се окаже.

Очевидно имаше знания по география и физика и беше добър с числата, беше готова да се обзаложи, че липсата на допълнителни листове, по които да драска, говореше за способността му да смята наум. Впечатляващо, като се имаше предвид броят на числата.

И спеше на пода.

Полугол.

Тази част дразнеше любопитството й.

А на Пипа й харесваше да изпитва любопитство.

На него — очевидно не. И това бе проблемът.

Беше й струвало много труд да измисли план, и нямаше да позволи на отказа на един мъж — колкото и да бе очарователен той — да й попречи. Все пак се намираше в игрална зала. А игралните зали са пълни с мъже. Със сигурност щеше да намери друг мъж — някой, който мило да откликне на молбата й. Тя беше учен, а учените лесно се нагаждаха към обстоятелствата.

Следователно Пипа щеше да се нагоди към обстоятелствата и да направи всичко необходимо, за да придобие знания и да бъде напълно подготвена за първата си брачна нощ.

За брака.

Не й харесваше да го изговаря — не й харесваше дори да мисли за това — но граф Касълтън не беше точно най-вълнуващият потенциален съпруг. О, беше приятен на вид и имаше титла — нещо, което майка й много ценеше. И имаше прекрасно имение.

Но не беше много умен. И дори това бе меко казано. Веднъж я бе попитал от коя част на прасето се правят наденичките. Не искаше дори да си помисли за това какъв ли бе правилният отговор според него.

Не че не искаше да се омъжи за него. Без съмнение, той беше най-добрата й възможност, глупав или не. Той знаеше, че му липсва интелигентност, и изглеждаше готов — нетърпелив всъщност — Пипа да му помага с управлението на имението и домакинството. Тя също очакваше това с нетърпение и бе прочела доста трудове по въпроса, че културите трябва да се редуват всяка година, за модерното напояване и за развъждането на животните.

Щеше да е идеалната съпруга в това отношение.

Но си задаваше въпроси за останалото. И имаше четиринадесет дни да научи отговорите.

Прекалено много ли искаше?

Очевадно. Хвърли поглед към затворената врата на кабинета на мистър Крос и някакво неприятно чувство изпълни гърдите й. Съжаление? Недоволство? Нямаше значение. Онова, което имаше значение, беше, че трябва да преосмисли плана си.

Въздъхна и въздишката й отекна в празното помещение, което привлече вниманието й към това колко огромно е то.

Беше така погълната от това да намери пътя към кабинета на мистър Крос, че не бе разгледала казиното. Като повечето жени в Лондон, беше чувала клюките за „Падналият ангел“ и че казиното е впечатляващо и скандално място, където дами не се допускат. И че е собственост на Ангела, който има скрита власт над Лондон.

Пипа огледа тихото и голямо като пещера пространство и реши, че мястото наистина впечатлява… Обаче останалата част от клюките изглеждаше леко преувеличена. Нямаше кой знае какво да се каже за мястото, освен че е…

Доста тъмно.

Къса редица прозорци в близост до тавана от едната страна бяха единственият източник на светлина и пропускаха само няколко слънчеви лъча. Пипа проследи един, изпълнен с въртящи се прашинки, до тежката дъбова маса на няколко крачки от нея, покрита със зелено сукно, по което с бяла и жълта боя бяха изрисувани букви и числа.

Приближи се и пред погледа й се разкри решетка от числа и думи. Не можа да устои и прокара пръст по плата и по маркировката, която й се струваше като йероглифи, и така стигна до съвършено бели зарове, подредени до стената.

Взе един чифт, разгледа съвършените точки по тях, прецени тежестта на малките кубчета от слонова кост в ръката си и се удиви на силата, която имаха. Изглеждаха безвредни — едва ли си струваше човек да се замисля за тях — и все пак мъжете живееха и бяха готови да умрат, за да ги хвърлят. Много отдавна зет й беше изгубил всичко само от един облог. Вярно, беше си върнал състоянието, но Пипа се дивеше на изкушението да направиш нещо толкова глупаво.

Без съмнение, тези малки бели кубчета притежаваха огромна сила.

Залюля ги в дланта си, представи си, че е заложила, и се замисли какво може да я изкуши. Проучването й. Искаше да разбере тайните на брака, на живота на омъжените жени. На майчинството. Искаше да има ясни очаквания за това забулено в облаци бъдеще.

Отговори. А не разполагаше с нито един.

Информация, която щеше да накара буцата в гърдите й, появяваща се всеки път, като се замислеше за брака, да се разнесе.

Ако можеше да заложи на това… щеше да го направи.

Започна да върти заровете в ръцете си, питайки се дали облогът ще й донесе някакви отговори, но преди да е видяла каква ще е съдбата й, вниманието й бе привлечено от шумно и непрестанно блъскане по вратата на клуба. Тя остави заровете в края на масата за залагане и тръгна към вратата, но после се сети, че няма нищо общо с тази врата и следователно не трябва да я отваря.

Чук, чук.

Огледа крадешком огромната зала. Със сигурност все някой бе чул тропането по вратата. Прислужница, момиче от кухнята, мъжът с очилата, който й бе отворил?

Чук, чук, чук.

Изглежда, наблизо нямаше никого, който да чуе почукването.

Може би трябваше да извика мистър Крос?

Мисълта я накара да се закове на място. По-скоро това, че си представи рошавата кафявочервеникава коса на мистър Крос, преди той да прокара пръсти през нея и да я вкара в ред. Закова се на място, защото тази мисъл, странно, накара сърцето й да забие по-бързо. Усещането бе доста неловко.

Чук, чук, чук, чук, чук, чук.

Човекът като че ли губеше търпение. И удвои усилията си.

Очевидно въпросът, по който идваше, беше спешен.

Пипа тръгна към вратата, закрита от две тежки кадифени завеси, които се спускаха от двадесет крачки височина и закриваха солидна махагонова врата, която бе открехната и водеше към малко и тъмно антре — реката Стикс между клуба и външния свят.

Тя прекоси мрака и стигна до външната стоманена врата, доста по-голяма и масивна от вътрешната, затворена за яркия ден отвън. На слабата светлина тя прокара ръка по процепа на вратата. Не й харесваше фактът, че мракът предполагаше, че някой може да протегне ръка и да я докосне, без тя дори да знае за присъствието му. Завъртя болтовете и отвори, като инстинктивно затвори очи за сивия мартенски следобед, който й се стори като най-яркия летен ден след сумрака на игралната зала.

— Е, казвам ви, не очаквах да ми отвори такава красавица.

При тези дръзки думи Пипа отвори очи, заслонявайки ги с длан, за да вижда.

Със сигурност можеше да каже някои неща за господина пред себе си — класическа черна шапка с лента от червена коприна, наклонена на една страна, бастун със сребърен връх в едната ръка, широкоплещест, красиво облечен, но тя веднага позна, че не е джентълмен.

Всъщност нито един мъж, джентълмен или не, не й се бе усмихвал като този пред нея — сякаш беше лисица, а тя — кокошка. Като че ли бе цял кокошарник, пълен с кокошки. Сякаш, ако тя не внимаваше, щеше да я изяде и да се отдалечи по „Сейнт Джеймс“ с перо между зъбите.

Но излъчваше и лека неприязън.

Всяка интелигентна жена би побягнала от него, а Пипа беше всичко друго, но не и глупава. Отстъпи назад и се върна в мрака на „Ангелът“.

Той я последва.

— Вие сте много по-добър портиер от обичайния. Те никога не ме пускат вътре.

Пипа каза първото, което й дойде на ума.

— Не съм портиер.

Студените му сини очи проблеснаха.

— Вие не сте мъж, любима. Старият Дигър го вижда.

Външната врата се затвори със силно тропване и шумът стресна Пипа, която пристъпи още по-навътре в ада. Гърбът й срещна вътрешната врата, тя се промъкна през нея и между завесите.

Той я последва.

— Може би в такъв случай вие сте самият Паднал ангел?

Пипа поклати глава.

Той като че ли очакваше точно този отговор, зъбите му проблеснаха в сумрака на казиното. Сниши глас, който бе по-скоро ръмжене, отколкото членоразделна реч.

— Искате ли да бъдете?

Въпросът увисна в бързо скъсяващото се разстояние между тях и отвлече вниманието й. Може и да не го познаваше, но инстинктивно знаеше, че зад пиянската му усмивка се крие мошеник и може би негодник и че знае много за порока във всичките му форми — знание, което тя търсеше при идването си тук преди час, за да го поиска от друг мъж. Мъж, който не бе показал никакъв интерес.

Така че когато този мъж, истински дявол и свободен, й зададе въпроса, тя постъпи както винаги. Каза истината.

— Всъщност имам няколко въпроса.

Изненада го. Странните му сини очи се ококориха, преди да се присвият, а на устните му заигра широка весела усмивка. После той се засмя, гръмогласно и весело.

— Отлично! — прогърмя гласът му. Той обви талията й с една ръка и я дръпна към себе си, сякаш беше парцалена кукла, а той — нетърпеливо дете. — Аз имам много отговори, любима.

Това не се хареса на Пипа — чувството, че този прекалено дързък мъж я притежава — и тя подпря длан на гърдите му, за да се отблъсне от него, а сърцето й заби бясно при мисълта, че може би е казала не каквото трябва на не когото трябва. Той си бе помислил, че тя иска…

— Милорд — рече с намерението да го спре, — нямах предвид…

— Макар че не съм лорд, със сигурност бих искал да съм твой^[1] — засмя се той и притисна лицето си във врата й.

Пипа се съпротивляваше на ласката и се опитваше да спре дъха си. Той миришеше на пот и нещо сладникаво. Комбинацията не бе приятна.

Извърна глава и отново се отблъсна от гърдите му. Искаше й се да бе помислила малко повече, преди да се впусне в разговор с мъжа. Той се засмя и я придърпа към себе си, обеща й повече от онова, за което се бе пазарила, като стегна хватката и притисна меките си устни към рамото й.

— Хайде, любима, чичо Дигър ще се погрижи за теб.

— Не съм сигурна, че това, което ми предлагате, е нещо, което чичовците правят — отбеляза Пипа възможно най-строго и в същото време се опита да се отскубне от прегръдката. Огледа се като обезумяла. Със сигурност имаше някой в тази огромна сграда, някой, който щеше да й помогне. Но къде беше този някой?

Дигър отново се смееше.

— Вълнуваща си, нали?

Пипа отдалечи, доколкото можа, глава, защото не искаше да се допира до него.

— Не, никак. Всъщност съм обратното на вълнуваща.

— Глупости. Тук си, нали? И това ако не е вълнуващо, не знам какво е.

Имаше смисъл в думите му. Но дори Пипа знаеше, че ако признае това, ще тръгне по много опасна пътека. Вместо това използва всеки грам от мозъка си.

— Сър! — каза твърдо, гърчейки се в ръцете му като змиорка и опитвайки се да отблъсне ръцете му. — Настоявам да ме пуснете!

— Хайде, прекрасна… да се позабавляваме. Колкото и да е… Аз ще го удвоя.

Ще удвои какво?

Сега не бе моментът да се замисля над отговора.

— Ще ти покажа едно-две неща за изкушението.

О, боже. Това въобще не вървеше по план. Щеше да се наложи да вика за помощ. А викането бе така емоционално. И никак не бе научно.

Но когато си отчаян… Пое си дълбоко дъх и се приготви да изпищи възможно най-силно, когато думите прозвучаха като изстрел в залата.

— Свали си ръцете от нея.

И Пипа, и Дигър замръзнаха. Думите бяха произнесени тихо, но твърдо и се чуха перфектно. Тя обърна глава и видя мистър Крос. Висок и елегантен, гъстата му коса старателно сресана, като че ли никога не е била рошава… Също така бе загащил ризата си и облякъл сако, което, предположи, бе в името на приличието, макар че „благоприличен“ бе последната дума, която би употребила за него в този момент.

Наистина, никога в живота си не бе виждала по-гневен човек.

Сякаш бе готов да убие някого.

Вероятно нея.

Мисълта й върна здравия разум и тя отново започна да се бори, за да се освободи. Но успя да се отдръпне само на няколко сантиметра, преди по-силният Дигър да се наложи и да я притисне обратно към себе си като парче месо.

— Не.

Сивите очи на Крос се спряха на дланта на Дигър, едра и притиснала я собственически.

— Това не бе молба. Пусни момичето.

— Тя дойде при мен, Крос — каза Дигър и в гласа му се долавяше смях. — Въведе ме в изкушение, наистина. Мисля да я задържа.

— Не е вярно — защити се инстинктивно Пипа и отново се опита да се освободи от лисицата, като в същото време се молеше Крос да я погледне в очите. — Вие почукахте!

— И ти отвори, любима.

Тя смръщи вежди и погледна Крос.

Той не срещна погледа й.

— Не изглежда тя да иска да я задържиш.

— Със сигурност не искам — съгласи се Пипа.

— Пусни дамата.

— Винаги така благороден, че нарича жените дами.

Пипа замръзна.

— Моля за извинение. Аз съм дама.

Дигър се засмя.

— С такова поведение можеш да заблудиш някого някой ден!

Гневът се надигна в нея. Беше й дошло до гуша от този човек. Проточи врат, за да срещне сините му очи, и каза:

— Виждам, че направих огромна грешка, като ви заговорих, мистър… — Млъкна и го зачака да й каже фамилията си. Той не го направи и тя продължи: — Мистър Дигър. Уверявам ви, че съм истинска дама. Скоро ще бъда графиня.

Той повдигна едната си черна вежда.

— Така ли?

Тя кимна.

— Точно така. И не мисля, че ще ви хареса да сте враг на някой граф, нали?

Дигър се усмихна и още повече заприлича на лисица.

— Няма да е за първи път, кукло. Кой граф?

— Не отговаряйте на този въпрос — прогърмя гласът на мистър Крос. — Хайде, Дигър.

Той бавно отдръпна ръката си от талията й.

В мига, в който се отскубна, тя бързо застана до мистър Крос, който сега й обръщаше още по-малко внимание, ако това бе възможно. Той вървеше към Дигър и говореше уж между другото, но всяко негово движение излъчваше заплаха.

— Сега, като приключихме с това, може би ще ми обясниш какво правиш в моя ад?

Дигър не откъсваше очи от нея, но сега те бяха по-замислени. Отговори:

— Хайде, хайде, Крос. Забравяш се. Дойдох само за да ти дам информация, която ще оцениш или поне така си мисля… Дръж се по-приятелски.

— Ние не сме приятели.

— Няма значение. Имам информация, която ще искаш.

— Едва ли.

— Така ли? Дори за сестра ти?

Крос замръзна, напрежение скова дългия му врат и мускулите на гърба му, но той изпъна рамене и стана дори още по-висок.

Дигър продължи:

— Предполагам, че не само искаш информацията… а и че си готов да платиш за нея.

Въздухът се сгъсти. Беше чувала този израз и го мислеше за абсурден. Разбира се, ако имаше мъгла или дим… Можеше да допусне термина „сгъстявам се“ и когато Оливия използваше парфюма си… Но винаги бе смятала идеята за сгъстяване на газ за смешна и глупава, за клише, което трябва да се премахне от английския език.

Но въздухът наистина се сгъсти и тя откри, че й е трудно да си поеме дълбоко дъх. Наведе тяло напред в очакване.

— Господ ми е свидетел, че тя няма да дойде при теб, измамнико.

Обидата накара Пипа да ахне. Разбира се, мистър Крос нямаше да допусне това. Но той като че ли не чу.

— Няма да докосваш сестра ми.

— Проблемът не е мой, ако съм привлекателен за дамите — каза Дигър. — Един джентълмен не ги отпраща, ако го молят за минутка-две от времето му. — Погледът му отново се плъзна по Пипа. — Не е ли вярно това, лейди Бъдеща графиньо?

— Трудно ми е да повярвам, че сте привлекателен за дамите, или, ако е така, че ще се държите като джентълмен — отговори Пипа.

— Господи! Чуйте я само тази! — засмя се Дигър и звукът отекна в помещението. — Тя е малка норка.

Пипа присви очи.

— Вярвам, че искате да кажете „лисица“.

— Не. Използвах правилната дума. Ти си норка. Само остри зъби и… — Похотливият му поглед се плъзна по нея. — Обзалагам се, много мека козина. Кажи ми, Крос, не си ли я почувствал още?

Пипа не разбираше смисъла на думите, но когато мистър Крос се спусна към Дигър и бърз като светкавица го хвана здраво за реверите, у нея не остана съмнение, че е била обидена.

— Ще се извиниш на дамата.

Макар и с усилие, Дигър се отскубна и оправи жакета си.

— Май все още не, предполагам — отговори хитро. — Но няма да ви карам дълго да чакате. Не е обичайният ти тип, бих казал. — Поклони се ниско, а очите му заядливо искряха. — Моите извинения, лейди Бъдеща графиньо.

Тя стисна зъби при тази нова подигравка.

Крос заговори тихо, но в гласа му се долавяше заплашителна нотка.

— Разкарай се оттук!

— Не искаш ли да чуеш това, което дойдох да ти кажа?

Колебанието му бе едва доловимо… половин секунда… по-малко. Но Пипа го усети.

— Не.

Едното ъгълче на устата на Дигър се повдигна подигравателно.

— Ще промениш решението си. Давам ти два дни. — Изчака малко и Пипа ясно усети напрежението между тези двама мъже, всеки силен по свой начин. Сякаш невидим нож кръжеше над главите им. Запита се кой ли държи оръжието.

Дигър продължи и думите му бяха право в целта:

— Никога не си можел да устоиш на семейните въпроси.

Мистър Крос вирна предизвикателно брадичка.

Дигър повдигна шапката си към Пипа, като използва възможността, за да я огледа добре.

— Колкото до вас, лейди… Не се срещаме за последен път.

— За последен е, ако знаеш какво е добре за теб — рече твърдо и студено мистър Крос, като не остави никакво място за съмнение.

— Глупости, дамата има въпроси. — Сините очи на Дигър се впиха в нея. — А аз имам отговори. Наистина имам.

Мистър Крос направи заплашителна крачка напред и от гърлото му излезе нисък, ръмжащ звук, който привлече вниманието на Дигър. Нахалникът обърна дяволската си усмивка към Крос.

— Още една причина да дойдеш да ме видиш.

Гневът на мистър Крос не можеше да се сбърка и през Пипа преминаха тръпките на не особено приятно чувство.

— Вън!

Дигър като че ли не се впечатли, но се подчини.

— Два дни, Крос.

Намигна обидно на Пипа и излезе.

Двамата дълго стояха мълчаливо и гледаха как червените кадифени завеси се полюшват от движението при излизането му. Изчакаха тежкия звук на входната врата и едва след като го чу, Пипа издиша, без да е осъзнала, че сдържа дъха си.

Като чу издишването, Крос се обърна към нея, сивите му очи мятаха мълнии.

— Може би ще ми обясните как така все още сте тук?