Сара Маклейн
Розата на любовта (6)

Глава 5

Проучването ми разкри, че човешкият език не е един мускул, а по-скоро осем уникални мускула, половината от които са прикрепени към костта и са неразделна част от формата и функцията на най-големия орган.

Макар това допълнително проучване да изяснява част от човешката анатомия и нещо, което преди ми бе неизвестно, оставам невежа по отношение на това каква е ролята на въпросния мускул в дейности, несвързани с храненето и артикулацията. Може да помоля Оливия да ми обясни. Решението не е идеално.

Научният дневник на лейди Филипа Марбъри,

24 март 1831 г., дванадесет дни преди сватбата

— Искам да бъде наказан.

Крос се загледа как Темпъл се наведе ниско над билярдната маса, намираща се в апартамента на собствениците в „Падналият ангел“ и нанесе точен удар, при който бялата топка се удари в червената, след това — в борда, и накрая — в трета, частично оцветена.

— Сигурен ли си? Отмъщението никога не е било в репертоара ти. Особено когато става дума за Найт. — Бърн пристъпи напред и огледа игралното поле. — Дяволите да го вземат късмета ти, Темпъл.

— Оставете ми поне билярда — отговори Темпъл. — Единствено в тази игра имам шанс да победя и двама ви. — Отстъпи назад, подпря хълбок на близкия стол и се обърна отново към Крос. — Има начини той да изчезне.

— Ще оставим на теб да предложиш да го убием — каза Бърн, нанесе удар по топката, не уцели втората, макар че бе близо, и силно изруга.

— Това решение е бързо. И окончателно. — Темпъл сви едното си широко и силно рамо.

— Ако някой извън тази стая те чуе да говориш така, ще повярва на всички истории за теб — каза Крос.

— Хората и бездруго вече вярват. Добре, няма да го убиваме. Защо просто не платим дълга?

— Няма такава възможност.

— Вероятно е за добро. Дънблейд просто ще натрупа по-голям дълг и ще сме отново в изходно положение. — Бърн се обърна към страничната маса, до която Чейс приготвяше най-добрия скоч в клуба. — Питие?

Крос поклати глава.

— Какво иска в такъв случай? — попита Темпъл.

— Иска да омъжи дъщеря си.

— За теб?

Крос не отговори.

Темпъл подсвирна — дълго и тихо.

— Брилянтен план.

Крос го изгледа.

— Бракът с мен далеч няма да е брилянтен.

— И защо не? — намеси се Бърн. — Ти си граф, богат като Крез и — което е още по-добре — си в семейния бизнес.

— В такъв случай някой от вас трябва да се ожени за нея.

Темпъл се ухили и прие чашата скоч от Бърн.

— И двамата знаем, че Дигър Найт няма да ми позволи да се приближа до дъщеря му. Бърн е женен, моята репутация е съсипана завинаги, а Чейс е… е… Чейс. Добави към това, че си единственият от нас, когото той уважава, и си съвършеният избор.

Не беше нищо такова.

— Просто ме е преценил погрешно.

— Не е първият — каза Бърн. — Но признавам, ако държеше сестра ми, бих обмислил предложението му. Дигър Найт е безмилостен. Ще получи каквото иска, независимо как.

Крос не обърна внимание на думите, както и на чувството за вина, което извикаха в него. Все пак вчера в лапите на Найт беше сестрата на съпругата му. Висока и стройна, Пипа беше в силните ръце на Найт, притисната към тялото му, а той шепнеше бог знае какво в ухото й. Като си представи това, го завладя гняв.

Сестрата на съпругата на Бърн. После и неговата собствена.

Остави щеката си и отиде до далечната стена. Мозайка от цветно стъкло позволяваше да се види главният етаж на казиното. Този прозорец беше произведение на изкуството и представяше падението на Луцифер във възхитителни подробности — огромният, шест пъти по-едър от средностатистическия мъж, русокос ангел, изхвърлен от рая в ада, безполезните му криле разперени зад него, верига около единия му глезен, а в здравата си ръка стиснал корона с проблясващи скъпоценни камъни.

Прозорецът бе предупреждение към мъжете долу — напомняше им къде е мястото им и колко са близо до падението си. Това бе изображение на изкушението на греха и порока.

Но за собствениците на „Падналият ангел“ прозорецът бе нещо друго.

Той беше доказателство, че онези, изпратени в изгнание, могат да станат владетели и да имат силата да съперничат на онези, на които някога са служили.

Крос бе прекарал последните шест години от живота си в доказване, че е нещо повече от безразсъдно момче, изхвърлено от обществото, че е нещо повече от титлата, която носи. Че е повече от онова, което правото по рождение му дава. Повече от онова, което му осигури смъртта на брат му. И повече от онова, което последва.

И проклет да беше, ако позволеше на Дигър Найт да възкреси онова момче.

Не и след като се бе трудил толкова да го заличи.

Не и след като бе пожертвал толкова много.

Огледа събралите се в казиното мъже. Неколцина край билярдните маси, още няколко, отдадени на игра на карти. Рулетката се въртеше във вихрушка от цветове и обещаваше цяло състояние. Беше прекалено далеч, за да види къде е спряло топчето, или да чуе вика на крупието, но видя разочарованието, изписало се върху лицата на мъжете около масата, усетили жилото на загубата. Видя още как надеждата отново надига глава, повежда ги в изкушение, подтиква ги да направят нов залог на ново число… или може би на същото… защото късметът със сигурност бе с тях тази вечер.

Колко малко знаят.

Крос се загледа в играта на двайсет и едно долу. Беше достатъчно близо, за да вижда картите. Осмица, тройка, десетка, петица. Дама, двойка, шестица, шестица.

Залогът бе висок.

Раздадени бяха и следващите карти.

Поп. Край на играта.

Вале. Край на играта.

Няма такова нещо като късмет.

Взел решение, той се обърна отново към партньорите си.

— Няма да му позволя да съсипе сестра ми.

Бърн кимна, за да покаже, че разбира.

— И няма да позволиш на Темпъл да го убие. Значи… какво? Ще се ожениш за дъщеря му?

Крос поклати глава.

— Той заплаши сестра ми, аз ще заплаша него.

Темпъл повдигна вежди.

— Момичето?

— Той не дава и пет пари за момичето — отвърна Крос. — Имам предвид клуба му.

Бърн подпря едната си ръка на щеката.

— Клубът на Найт? — Поклати глава. — Никога няма да успееш да убедиш членовете му да го напуснат. Не и без да ги поканиш да се присъединят към нас.

— Което няма да стане — отсече Темпъл.

— Няма нужда всички да го изоставят завинаги — отвърна Крос, няколко стъпки пред тях. — Нужно е да го изоставят само за една нощ. Искам да му докажа, че царството му съществува само заради нашето благоволение. Че ако искаме, можем да го унищожим. — Обърна се отново към казиното. — Тя ще пристигне след шест дни. Дотогава трябва да спечеля надмощие. Имам нужда от контрол над ситуацията.

— Шест дни? — повтори Темпъл и се усмихна, когато Крос кимна. — Това означава двадесет и девети март.

Бърн подсвирна.

— Ето го и надмощието.

— Тогава отваряме вратите си за онези, които не са членове. — Думите увиснаха в тъмната стая — решение, което дори дяволът не би могъл да измисли.

Всяка година на двадесет и девети март отваряха вратите си за онези, които не бяха членове на клуба. Поканата важеше от залез до изгрев-слънце. Тогава всички можеха да се насладят на греха и порока в тайния и легендарен свят на „Падналият ангел“.

Всеки член на клуба получаваше три покани за вечерта — малки квадратни картички, които бяха така желани, че струваха хиляди лири за онези, които искаха да се присъединят към редиците на клуба. Които отчаяно искаха да докажат на собствениците му, че са достойни. Сигурни, че ако залагат достатъчно, могат да получат постоянно членство.

Рядко успяваха.

По-често си тръгваха с джобове, олекнали с хиляди лири, и с разказ, който да достави наслада на неполучилите покани.

Крос срещна погледа на Темпъл.

— Всички, които редовно залагат в клуба на Найт, отчаяно искат да влязат в „Падналият ангел“.

Бърн кимна.

— Планът е добър. Една нощ без най-важните му играчи ще докаже, че можем да му ги отнемем по всяко време.

— Колко са… тридесет?

— По-скоро петдесет — отговори Бърн.

Крос отново посвети вниманието си на етажа от казиното, умът му препускаше, за да състави план и да го приведе в действие. Щеше да спаси семейството си.

Този път.

— Ще имаш нужда от вътрешен човек, който да ти каже кои играчи да примамиш.

— Имам нея — отвърна той, докато наблюдаваше залозите долу.

— Разбира се — каза Темпъл с възхищение. — Ти и твоите жени.

— Не са мои. — Беше се погрижил за това. Нито една дори не се приближаваше до това да бъде негова.

— Не е така — възрази Бърн. — Те те обожават.

— Обожават онова, което мога да направя за тях.

Темпъл отвърна с горчивина:

— Обзалагам се, че е така.

— А сестра ти? — попита Бърн. — Заплахата ще подейства само ако тя стои далеч от него. А също и Дънблейд.

Крос наблюдаваше мъжете долу и разсеяно изчисляваше залозите им — колко залагат обикновено и колко губят на всяка ръка. Колко рискуват, когато печелят.

— Ще говоря с нея.

Настъпи дълга пауза, която той разбра правилно. Идеята, че може да говори със сестра си — или с който и да е член на семейството си — беше изненада. Без да обърне внимание на шока на партньорите си, Крос срещна погледа на Бърн.

— Защо тази вечер има толкова малко хора?

— Балът по случай годежа на Марбъри — отвърна Бърн и думите му бяха придружени от удар на слонова кост в слонова кост. — Разбрах, че тъща ми е поканила едва ли не цялото висше общество. Изненадан съм, че вие двамата не сте получили покани.

Темпъл се засмя.

— Лейди Нийдъм ще получи припадък, ако прекрача прага й.

— Това не е кой знае какво. Тя получава припадъци по-често от всяка друга дама.

Годежният бал на Марбъри. На Пипа Марбъри.

Отново изпита вина. Може би трябваше да каже всичко на Бърн.

Не казвайте на Бърн, моля ви. Отново чу молбата й и стисна зъби.

— Лейди Филипа все още ли е сгодена за Касълтън? — попита, чувствайки се като идиот, сигурен, че Бърн ще прозре истината и ще постави любопитството му под въпрос.

— Беше й дадена възможност да прекрати годежа — каза Бърн. — Момичето е прекалено интелигентно, ще се отегчи от него само за две седмици.

По-малко.

— Ти трябва да я спреш. По дяволите, Нийдъм трябва да я спре — каза Крос.

Лорд Нийдъм и Долби и преди беше слагал край на годежи. Беше унищожил почти всички шансове на петте си дъщери да се омъжат прилично, когато преди година сложи край на легендарен годеж.

— Вината е моя, по дяволите. Трябваше да сложа край на годежа още преди да е започнал — каза горчиво Бърн и в гласа му се долавяше силно съжаление. — Помолих я да го прекрати. Пенелопи също. И двамата й казахме, че ще я предпазим. По дяволите, бих й намерил подходящ младоженец още тази вечер, ако мислех, че ще помогне. Но Пипа не иска да го прекрати.

„Ще се омъжа, защото дадох съгласието си и не обичам лъжата.“ Чу думите, видя сериозните й сини очи, когато я предизвика да защити избора си — Касълтън, с интелект, толкова по-слаб от нейния, че бе невъзможно да се повярва, че предстоящата женитба не е фарс.

Но тя бе обещала и смяташе да спази обещанието си.

И дори само това я правеше забележителна.

Без да знае какви са мислите на Крос, Бърн изправи гръб, издърпа надолу ръкавите на ризата си и изруга.

— Вече е прекалено късно. Тя е на годежния си бал пред очите на обществото, както се казва. Трябва да вървя. Пенелопи ще ми отреже главата, ако не се появя.

— Съпругата ти прави с теб каквото си поиска — отбеляза сухо Темпъл.

Бърн не се хвана на въдицата.

— Наистина. И някой ден, ако имаш късмет, ще изпиташ същото удоволствие. — Обърна се да си върви и тръгна към другия си живот на аристократ.

Крос го спря.

— По-голямата част от обществото ще присъства, така ли?

Бърн се обърна.

— Някой специално ли ти трябва?

— Дънблейд.

В кафявите очи на Бърн се появи разбиране.

— Предполагам, че ще е там. С баронесата.

— Може да се отбия в къщата на Нийдъм и Долби.

Бърн повдигна вежда.

— Обичам да нарушавам правилата, наложени от тъста ми.

Крос кимна.

Време беше да се види със сестра си. Седем години бяха прекалено дълго време.

* * *

Половината Лондон се бе събрал в балната зала.

Пипа надникна от скривалището си — колонадата на горния етаж — притиснала се до една масивна мраморна колона. Милваше по главата болонката си Тротула и гледаше вихъра от коприна и сатен в ритъма на валса. Отметна тежката кадифена завеса и загледа как майка й посреща безкрайния поток от гости за събитието, което можеше да се смята за най-голямото постижение на Нийдъм и Долби.

Все пак не всеки ден майка на пет дъщери има възможност да обяви годежа и на последното си отроче. На последните си две отрочета. Маркизата бе прималяла от радост.

Но не достатъчно премаляла, че да не успее да даде този грандиозен бал, на който бе дошла цяла армия.

— Само подбрани скъпи приятели — беше казала лейди Нийдъм миналата седмица, когато Пипа бе изразила учудването си от огромния брой потвърждения на поканите, които пристигнаха само за един ден и заплашваха да се плъзнат от сребърния поднос и да паднат върху лъщящите черни ботуши на иконома.

Скъпи приятели, помисли си Пипа с горчивина и огледа тълпата. Беше се заклела да отбягва по-голямата част от хората в залата.

Не че не разбираше вълнението на майка си. Все пак този ден — когато и петте дъщери Марбъри са официално задомени — се очакваше отдавна, и то не без притеснения. Но най-после, най-после маркизата бе успяла.

Годежите се правят заради майките, нали така?

Или, ако не годежите, то поне годежните балове.

А когато е за две дъщери, радостта е двойна.

Погледът на Пипа се плъзна от зачервеното лице на майка й, обходи за момент залата и се спря на най-малката сестра Марбъри, която си имаше своята тълпа обожатели в другия край на балната зала и приемаше поздравления, широко усмихната и облегнала ръката си с годежния пръстен на тази на високия си красив годеник.

Оливия беше най-красивата и най-темпераментната от петте и като че ли получаваше само най-доброто. Беше ли изцяло погълната от себе си и изпълнена с прекалена самоувереност? Разбира се. Но беше трудно човек да я съди сурово, защото досега Оливия не бе срещала човек, когото да не може да спечели.

Включително мъжа, който бе обречен скоро да стане един от най-влиятелните хора в Британия, защото, ако имаше две неща, които съпругата на политика трябва да притежава, това са смела усмивка и желание да спечелиш, а Оливия имаше по много и от двете.

Наистина, цял Лондон говореше за предстоящата двойна сватба, но Пипа мислеше, че никой долу няма да забележи отсъствието й.

— Знаех си, че ще те намеря тук.

Пипа остави завесата да падне, обърна се и видя най-голямата си сестра. Наскоро придобилата името и титлата маркиза Бърн.

— Не трябва ли да си на бала?

Пенелопи се наведе, за да погали Тротула, и се усмихна, когато ловджийското куче изджафка и се отдаде на ласката.

— Мога да ти задам същия въпрос. Все пак сега, след като съм омъжена, мама се интересува много повече от теб, отколкото от мен.

— Мама не знае какво пропуска — отвърна Пипа. — Ти си омъжена за легендарен негодник.

Пенелопи се усмихна.

— Нали?

Пипа се засмя.

— Толкова си горда от себе си. — Отново започна да оглежда тълпата долу. — Къде е Бърн? Не го виждам.

— Нещо го задържа в клуба.

Клубът.

Думите я жегнаха и й напомниха за случката отпреди два дни и за мистър Крос.

Мистър Крос, който щеше да бъде така не на място в света долу, както и Пипа. Мистър Крос, с когото се бе обзаложила. И беше загубила.

Прочисти гърлото си, но Пенелопи разбра това погрешно.

— Закле се, че ще дойде — защити тя съпруга си. — Късно, но ще дойде.

— Какво се случва в клуба по това време? — не можа да се сдържи Пипа.

— Аз… няма как да знам.

Пипа се усмихна широко.

— Лъжкиня. Ако колебанието ти не те бе издало, че лъжеш, лицето ти щеше да го направи.

Тъгата смени смущението.

— Не се предполага дамите да знаят такива неща.

Пипа премигна.

— Глупости. Дамите, които са омъжени за собственици на казино, със сигурност трябва да знаят.

Пенелопи повдигна вежди.

— Мама няма да е съгласна с теб.

— Мама не е барометър за това как трябва или не трябва да се държат жените. Тича за солите си против припадъци на всеки тридесет минути. — Дръпна завесата и видяха маркизата долу, потънала в разговор с лейди Бофедърингстоун, една от най-големите клюкарки. Като че ли по команда лейди Нийдъм изпищя развълнувано и писъкът й се извиси нависоко.

Пипа погледна многозначително Пенелопи.

— А сега ми кажи какво се случва в клуба.

— Залагат.

— Това го знам, Пени. Какво друго?

Пенелопи сниши глас.

— Има жени.

Пипа повдигна вежди.

— Проститутки? — Предположи, че за такива става дума. Все пак във всички текстове, които бе чела, мъжете се наслаждаваха на компанията на жени, и то рядко на собствените си съпруги.

— Пипа! — Пени бе скандализирана.

— Какво?

— Дори не трябва да знаеш тази дума.

— Защо? Думата присъства и в Библията, за бога.

— Не е вярно.

Пипа дълго мисли, после се облегна на колоната.

— Мисля, че присъства. А ако не, трябва. Професията не е нова.

Направи пауза.

Проститутките със сигурност имаха много знания по въпроса, който я интересуваше. Отговори на въпросите й.

Пита ли сестрите си? Ехото на думите на мистър Крос от предишния следобед накара Пипа да реши да се обърне към най-голямата си сестра. Ами ако попиташе Пени?

— Може ли да ти задам един въпрос?

Пенелопи повдигна вежда.

— Съмнявам се, че мога да те спра.

— Интересува ме нещо за… брака.

Пенелопи й хвърли остър поглед.

— Какво?

Пипа махна с ръка.

— Личните неща.

Пенелопи се изчерви.

— Ах.

— Оливия ми спомена нещо за езици.

Най-възрастната Марбъри повдигна вежди.

— Какво знае тя за това?

— Повече, отколкото и двете подозираме — отговори Пипа, — но не можах да я помоля да ми каже нещо повече и така да понеса да вземам уроци от по-малката си сестра. От теб, от друга страна…

Настъпи пауза, докато Пенелопи схване смисъла, след това ококори очи.

— Със сигурност не това очаквах да ме попиташ!

— Само да ми изясниш някои неща — настоя Пипа.

— Например?

— Ами… езиците например.

Пенелопи запуши уши с ръце.

— Не искам да чувам нищо повече! Не искам да мисля как Оливия и Тотнъм… — Гласът й заглъхна.

На Пипа й се искаше да я разтърси.

— Как какво?

— Правят това!

— Но не разбираш ли? Как мога да съм подготвена за всичко това, щом не съм наясно? Биковете в Колдхарбър не са достатъчни!

Пенелопи се засмя.

— Биковете в Колдхарбър?

Пипа почервеня.

— Виждала съм…

— И мислиш, че става по същия начин?

— Е, няма да мисля така, ако някой ми каже… Искам да кажа, мъжките… техните… — Посочи с ръка. — Толкова ли са големи?

Пенелопи закри устата си с длан, за да спре смеха си, а Пипа усети как гневът й нараства.

— Щастлива съм, че те разсмивам.

Пени поклати глава.

— Аз… — Отново се закикоти и Пипа й хвърли ядосан поглед. — Съжалявам! Просто… не. Не. Имат много малко общо с биковете от Колдхарбър. — Настъпи пауза. — И слава богу.

— Страшно ли е?

И просто така, очите на Пенелопи се изпълниха със сантименталност.

— Не, въобще — прошепна, завладяна от копнеж, и макар че отговорът бе успокояващ, Пипа извърна очи към тавана.

— И явно няма да ми кажеш нищо повече.

Пенелопи се усмихна.

— Любопитна си, Пипа. Разбирам. Но всичко ще ти се изясни.

Пипа не искаше да разчита на обещанието, че всичко ще й се изясни. Искаше да разбере сега.

По дяволите мистър Крос и идиотският му залог.

И дяволите да я вземат, че се бе съгласила.

Пенелопи продължаваше да говори, самото блаженство и сладост.

— И ако имаш късмет, ще откриеш… — Въздъхна. — Е, надявам се доста да ти хареса. — Поклати глава, сякаш изтръгната от сън, и отново се засмя. — Престани да мислиш за бикове.

Пипа смръщи вежди.

— А как да разбера?

— Имаш библиотека, пълна с анатомични текстове! — прошепна Пени.

— Е, поставям на съмнение илюстрациите към няколко от тези текстове! — прошепна в отговор Пипа.

Пени понечи да каже нещо, но размисли.

— Разговорите с теб винаги вземат странни обрати. Опасни. Трябва да слезем долу.

Сестрите бяха безполезни. По-добре щеше да бъде да разговаря с някоя проститутка.

Проститутките.

Намести очилата си.

— Да се върнем на жените, Пени. Те проститутки ли са?

Пени въздъхна и погледна тавана.

— Не точно.

— А тогава какви са? — настоя Пипа.

— Е, достатъчно е да кажем, че идват с джентълмени, но със сигурност не са дами.

Очарователно.

Пипа се запита дали мистър Крос общува с въпросните дами. Запита се дали лягат при него в странното му малко легло на пода на претъпкания с разни любопитни неща кабинет. При тази мисъл нещо тежко и огнено изпълни гърдите й. Опита се да анализира чувството. Не беше прилошаване, нито затруднено дишане.

Не беше особено приятно.

Преди да е могла да го анализира обаче, Пенелопи продължи:

— Във всеки случай, независимо какво ще се случи в клуба тази вечер, Бърн със сигурност няма да общува с проститутки.

Пипа не можеше да си представи зет й да прави нещо подобно. Наистина, не можеше да си го представи да прави каквото и да е друго, освен да оглупява от любов по съпругата си. Връзката им събуждаше любопитството — един от редките бракове, изграден на нещо повече от брачното свидетелство.

Всъщност повечето разумни хора биха се съгласили, че нищо не би могло да свързва Пенелопи и Бърн, освен брачното свидетелство.

Но двамата се разбираха прекрасно.

Още един любопитен факт.

Без съмнение, някои хора биха нарекли това любов. И може би беше, но Пипа никога не бе вярвала в любовта — толкова малко бракове в обществото бяха сключени по любов, че бяха по-скоро измислица като митологичните същества. Минотаври. Или еднорози. Или пегаси.

— Пипа? — каза Пенелопи.

Пипа се върна към разговора. За какво говореха? За Бърн.

— Е, не знам защо му е да идва — отбеляза Пипа. — Никой не очаква от него да присъства на обществени церемонии.

— Аз очаквам — отвърна простичко Пенелопи, като че ли единствено това имаше значение.

И очевидно бе така.

— Наистина, Пени. Остави бедния човек на мира.

— Бедният човек — повтори Пени с насмешка. — Бърн получава всичко каквото поиска и когато го поиска.

— Не че не си плаща цената — подхвърли Пипа. — Ако дойде, значи изпитва силна любов към теб. Ако можех да избегна присъствието тук тази вечер, щях да го направя.

— И бездруго не си долу, но не можеш да не присъстваш.

Пени беше права, разбира се. Половината Лондон бе тук и поне един от събралите се очакваше да я види.

Бъдещият й съпруг.

Не беше трудно да го намери в тълпата. Дори облечен в елегантен черен фрак и панталон като другите, граф Касълтън изпъкваше, защото не бе така изискан както повечето аристократи.

Стоеше в единия край на балната зала и се беше навел ниско, защото майка му шепнеше нещо в ухото му. Пипа не бе забелязвала досега, но ухото му стърчеше под доста странен ъгъл.

— Все още можеш да се откажеш — рече тихо Пенелопи. — Никой няма да те обвини.

— От бала?

— От брака.

Пипа не отговори. Можеше. Можеше да каже всичко, от забавно до скандално, и Пени нямаше да я осъди за това. Наистина, сестра й най-вероятно дори щеше да е щастлива да чуе, че Пипа има някакво мнение за годеника си.

Но Пипа бе обещала и щеше да остане вярна на обещанието си. Той не заслужаваше да бъде лъган. Беше мил човек, с добро сърце. А това бе повече, отколкото можеше да се каже за по-голямата част от благородниците.

Премълчаването също е лъжа.

Думите отекнаха в главата й, спомен отпреди два дни, казани от човек, който подлагаше на съмнение любовта й към истината.

Светът е пълен с лъжци. Лъжци и измамници.

Не беше вярно, разбира се. Пипа не беше лъжкиня. И не мамеше.

Тротула въздъхна и се подпря на бедрото на господарката си. Пипа разсеяно я погали по ушите.

— Обещах…

— Знам, че обеща, Пипа, но понякога обещанията… — Гласът на Пенелопи заглъхна.

Пипа дълго гледа Касълтън.

— Мразя баловете.

— Знам.

— И балните зали.

— Да.

— Той е мил, Пени. И ме помоли да се омъжа за него.

Погледът на Пенелопи омекна.

— Добре е да искаш нещо повече от това, знаеш ли.

Но тя не искаше. Нали?

Пипа се размърда в здраво стегнатия си корсет.

— И балните рокли.

Пенелопи си позволи да смени темата.

— Въпреки всичко роклята е хубава.

Роклята на Пипа, избрана с почти фанатично вълнение от лейди Нийдъм, беше красива, украсена със светлозелен газ над бял сатен, с ниско изрязано деколте, което разкриваше раменете. Горната част следваше формите на тялото и талията, а полите бяха широки и шумоляха при всяко движение. На всяка друга жена щеше да стои прекрасно.

Но на нея… Роклята я правеше да изглежда по-слаба и по-висока.

— Прави ме да изглеждам като Ardea cineria.

Пенелопи премигна.

— Чапла — уточни Пипа.

— Глупости. Красива си.

Пипа прокара длани по перфектно ушития плат.

— В такъв случай мисля, че е по-добре да остана тук и да запазя илюзията.

Пенелопи се засмя тихо.

— Отлагаш неизбежното.

Истина беше.

И защото беше истина, Пипа позволи на сестра си да я поведе по тясното стълбище към задния вход на балната зала, където пуснаха Тротула навън, а после незабелязано се промъкнаха сред тълпата доброжелатели, сякаш бяха присъствали през цялото време.

Бъдещата й свекърва ги откри само за минути.

— Филипа, мила! — извика и започна ожесточено да си вее с ветрилото от паунови пера. — Майка ви каза, че ще е само скромно събиране! А какъв само бал е това! За моя Робърт и бъдещата му съпруга!

Пипа се усмихна.

— И да не забравяме младия Джеймс на лейди Тотнъм и неговата бъдеща съпруга.

За миг изглеждаше, че графиня Касълтън не я бе разбрала. Пипа чакаше. Най-после върху лицето на бъдещата й свекърва се изписа разбиране и тя се засмя — високо и пискливо.

— О, разбира се! Сестра ви е прекрасна! Като вас! Нали, Робърт? — Потупа графа по ръката. — Не е ли прекрасна?!

Той се съгласи.

— Да! Ъ-ъ… прекрасна сте, лейди Филипа! Наистина! Прекрасна!

Пипа се усмихна.

— Благодаря.

Майка й се приближи към тях, нетърпелива да се състезава за приза най-развълнувана майка.

— Лейди Касълтън! Не са ли най-прекрасната двойка?!

— Много са красиви! — съгласи се лейди Касълтън и я заобиколи, за да е близо до Пипа. — Просто трябва да танцувате! Всички отчаяно искат да ви видят да танцувате!

Пипа бе абсолютно сигурна, че в цялата зала има само двама души, които искат да ги видят да танцуват. Всъщност всеки, който бе виждал Пипа да танцува, знаеше, че не трябва да очаква от нея грация и умения, а опитът й с Касълтън показваше, че и той има подобни недостатъци. Но за нещастие, въпросните двама души бяха двете майки. Неизбежно бе.

И поне танцът значително щеше да намали техните възклицания в близост до ушите й.

Усмихна се на годеника си.

— Изглежда искат от нас да танцуваме, милорд.

— Добре! Добре! — Касълтън удари пети и леко й се поклони. — Ще ми окажете ли честта да танцувате с мен, милейди?

Пипа устоя на желанието да се разсмее на официалния въпрос, вместо това хвана ръката му и му позволи да я поведе.

Беше катастрофа.

Направиха се за посмешище. Настъпваха се по пръстите, препъваха се в краката си, по едно време той я притисна към себе си, защото бе загубил равновесие. А когато се разделяха в танца, се спъваха в собствените си крака.

Ако не броеше стъпките си, за да е в такт с оркестъра, Касълтън поддържаше разговора с нея, като просто викаше през разстоянието, което ги делеше.

Близките двойки правеха всичко възможно да не се втренчват в тях, но Пипа трябваше да признае, че това бе невъзможно, защото Касълтън й съобщи от десет крачки разстояние:

— О! Забравих да ви кажа! Имам нова кучка!

Говореше за кучетата си, разбира се — тема, от която и двамата се интересуваха — но Пипа можеше да си представи какъв шок бе това за Луиза Холбрук, когато Касълтън извика точно над внимателно фризираната й коса.

И Пипа не можа да се сдържи. Започна да хихика и партньорът й й хвърли странен поглед. Вдигна ръка да скрие потръпващите си устни, но в този момент Касълтън добави:

— Красавица е! Кафява козина с по-тъмни кичури тук и там! Кафяво и златисто… златисто като косата ви!

Всички около тях ококориха очи при това сравнение между нейната руса коса и златистата козина на последната четирикрака придобивка на Касълтън. И тогава хихикането й прерасна в смях. Все пак това беше най-странният — и най-шумният — разговор по време на танци, който бе водила.

Смя се по време на последните стъпки на кадрила, раменете й се тресяха, докато правеше задължителния реверанс. Ако имаше нещо, което никога нямаше да пропусне в брака си, това бяха танците.

Изправи се и Касълтън веднага застана до нея и я поведе към единия край на залата, където дълго стояха в неловко мълчание. Гледаше как другите присъстващи грациозно общуват помежду си, и ясно усещаше присъствието на Касълтън до себе си. Робърт.

Колко пъти бе чувала Пени да нарича съпруга си Майкъл с глас, който издаваше абсолютна преданост?

Обърна се и погледна Касълтън. Не можеше да си представи някога да го нарече Робърт.

— Искате ли лимонада? — наруши той мълчанието.

Тя поклати глава и отново започна да оглежда присъстващите.

— Не, благодаря.

— Трябваше да изчакам да свърши танцът и тогава да ви разкажа за кучката си — каза той, с което отново привлече вниманието й. Беше се изчервил.

Не й харесваше фактът, че се чувства смутен. Не го заслужаваше.

— Не! — възрази, зарадвана, че темата отново е повдигната. Беше толкова лесно да разговарят за кучета. — Изглежда, тя е прекрасна. Как я кръстихте?

Той се усмихна — лъчезарна и откровена усмивка. Друго негово качество.

— Реших, че може би вие ще имате подходящо предложение.

Думите му я изненадаха. Никога нямаше да й хрумне да иска мнението на Касълтън по такъв въпрос. Тя просто даваше име на кучето и го обявяваше за част от семейството. Изненадата сигурно се бе изписала върху лицето й, защото той добави:

— Все пак ще се оженим. И тя ще бъде наше куче.

Наше куче.

Кучката беше пръстенът с рубин на Касълтън. Жив и дишащ, пълен с хром кристал.

Изведнъж всичко й се стори много сериозно.

Щяха да се оженят. Щяха да имат куче. И тя трябваше да му измисли име.

Кучето бе нещо много повече от годежен бал, чеиз или сватбени планове — всичко това изглеждаше наистина без значение.

Кучето правеше бъдещето реално.

Кучето означаваше дом, редуващи се сезони, посещения от съседите, неделни проповеди и празници по случай реколтата. Кучето означаваше семейство. Деца. Неговите деца.

Вдигна поглед към добрите усмихнати очи на годеника си. Той чакаше с нетърпение отговора й.

— Аз… — Млъкна, защото не знаеше какво да каже. — Не ми хрумва нищо подходящо.

Той се засмя.

— Е, за нея няма значение. Можете да си помислите. — Наведе се ниско и един рус кичур падна на челото му. — Първо трябва да се запознаете с нея. Може би това ще помогне.

Тя се насили да се усмихне.

— Може би.

Може би това щеше да засили желанието й да се омъжи за него. Тя обичаше кучета. Двамата имаха нещо общо.

Мисълта й напомни за разговора с мистър Крос, когато тя му изтъкна това като доказателство за съвместимостта й с граф Касълтън. Той й се бе присмял, а тя не бе обърнала внимание на насмешката му.

Не бяха говорили повече за графа… докато мистър Крос не бе отхвърлил молбата й и не я бе изпратил у дома й със забележката, която изникна в ума й сега, докато стоеше неловко до бъдещия си съпруг.

„Предлагам да помолите някого другиго. Може би годеника си?“

Може би трябваше да помоли годеника си. Със сигурност знаеше повече, отколкото показваше, за… тайните на брака. Нямаше значение, че нито веднъж дори не бе намекнал, че тези тайни го интересуват.

Джентълмените знаеха много повече от дамите по въпроса. Макар че това далеч не бе справедливо.

Вдигна поглед към Касълтън, който не я гледаше. Всъщност гледаше накъде ли не, но не и към нея. Тя обмисли следващата си стъпка. Той бе близо, достатъчно близо, та да го докосне. Може би трябваше да го стори.

Той сведе поглед към нея и в топлите му кафяви очи проблесна изненада. Усмихна й се.

Сега или никога.

Протегна ръка и го докосна, остави облечените си в коприна пръсти да се плъзнат по облечената му в ярешка кожа длан. Усмивката му не трепна. Потупа дланта й с другата си ръка два пъти, все едно че потупваше куче по главата. Най-малко плътското докосване, което можеше да си представи. С нищо не й напомняше за брачните клетви. Наистина, това бе доказателство, че той нямаше проблеми да влезе в брака не като див звяр.

Издърпа ръката си.

— Добре ли си? — попита той, вече оглеждащ залата.

Не трябваше да си жена с много опит, за да разбереш, че докосването не бе имало ефект върху него. Което според нея бе справедливо, защото неговото докосване също нямаше ефект върху нея.

Една от дамите наблизо се засмя и Пипа обърна глава към нея — смехът й бе лек, въздушен и фалшив. Смях, който тя така и не бе успяла да усвои — тя винаги се смееше високо или в неподходящ момент. Или въобще не се смееше.

— Мисля, че бих искала малко лимонада, ако предложението остава — каза.

Думите го накара веднага да й обърне внимание.

— Ще ви донеса!

Тя се усмихна.

— Ще бъде прекрасно.

Той посочи към пода.

— Ще се върна!

— Отлично.

И в следващия миг го нямаше, пробиваше си път през тълпата с нетърпение, което можеше да се припише на нещо далеч по-вълнуващо от лимонадата.

Пипа имаше намерение да го чака, но се отегчаваше. В залата имаше стотици хора, бе ужасно топло и можеше да мине четвърт час, докато Касълтън се върне, бе й странно да го чака така сама и пред очите на всички. Затова отиде в един по-тъмен и по-тих край на помещението, откъдето можеше да наблюдава тълпата.

Хората, изглежда, си прекарваха добре. Оливия бе в центъра на тълпа ухажори в далечния край на залата, Тотнъм пък бе заобиколен от поддръжници, които искаха да го видят като следващия министър-председател. Майката на Пипа и лейди Касълтън се бяха присъединили към майката на Тотнъм и други възрастни дами, които, без съмнение, бяха заети с последните клюки.

Докато оглеждаше залата, погледът й бе привлечен от ниша право срещу нея. Там един висок и тъмнокос джентълмен се бе навел прекалено близо над придружителката си и устните му почти докосваха ухото й — нещо, което говореше за любов. Двойката, изглежда, пет пари не даваше, че е на обществено място, и без никакво съмнение, предизвикваше приказки из цялата бална зала.

Не че това не бе нещо характерно за тези двамата.

Пипа се усмихна. Бърн бе дошъл и както винаги, имаше очи само за сестра й.

Много малко хора разбираха как Пени бе успяла да улови в мрежите си студения, резервиран и невъзмутим Бърн — Пипа рядко бе виждала маркиза да се усмихва или да показва чувства извън общуването си с любимата съпруга — но нямаше съмнение, че е уловен и напълно покорен.

Пени се кълнеше, че това е любов, и точно това Пипа не разбираше. Никога не й бе харесвала идеята за брак по любов, защото имаше прекалено много неясноти, които не можеше да бъдат обяснени. Прекалено много неуловими, нереални неща. Пипа не вярваше в нереалното. Тя вярваше във фактите.

Загледа как възпитаната й сестра слага длани на гърдите на съпруга си и го отблъсква, като се смее и изчервява като дебютантка. Той отново я дръпна към себе си и я целуна по слепоочието, преди тя да се отскубне и да се смеси с тълпата. Бърн я последва, сякаш го дърпаха с въже.

Тази невероятна гледка накара Пипа да поклати глава.

Любовта, ако съществуваше, бе странно нещо.

Поток студен въздух накара полите й да прошумолят, обърна се и видя, че голямата двойна врата зад нея е широко отворена — без съмнение, за да влезе свеж въздух, който да се пребори със задуха в помещението. Приближи се до големия каменен балкон с намерението да стигне до бравата.

И тогава чу:

— Имаш нужда от мен.

— Нямам. От дълго време се грижа сама за себе си.

Пипа спря. Имаше някой отвън. Двама души.

— Мога да оправя това. Мога да помогна. Само ми дай време. Шест дни.

— И откога имаш желание да помагаш?

Пипа хвана края на остъклената врата с намерението да я затвори. Да се престори, че нищо не е чула. И да се върне в балната зала.

Но не помръдна.

— Винаги съм искал да помагам. — Мъжът говореше тихо, но настоятелно.

Пипа излезе на балкона.

— Със сигурност не си демонстрирал това си желание. — Гласът на дамата беше като от стомана. Гневен и нетрепващ. — Всъщност никога не си помагал. Само си пречил.

— В беда си.

— Не е за първи път.

Колебание. Мъжът отново заговори, речта му бе накъсана и издаваше загриженост.

— Има ли и друг проблем?

Тя се засмя тихо, но невесело. В смеха се усещаше единствено горчивина.

— Нищо не може да се направи вече.

— Не трябваше да се омъжваш за него.

— Нямах избор. Ти не ми остави такъв.

Пипа ококори очи. Беше попаднала на кавга между влюбени. Е, в момента не бяха влюбени, но… Вероятно бяха бивши любовници. Въпросът бе кои бяха те.

— Трябваше да спра сватбата — прошепна той.

— Е, не го направи — сряза го тя.

Пипа се облегна на голяма каменна колона, в чиято сянка можеше да се скрие, и надникна, неспособна да устои на изкушението да разбере кои бяха двамата разговарящи.

Нямаше никого на балкона.

Съвсем никого.

Къде бяха?

— Мога да поправя стореното. Но трябва да стоиш далеч от него. Много далеч. И той не трябва да има достъп до теб.

В градината долу.

Изключително любопитна, Пипа тихо се приближи към каменния перваз на балкона.

— О, и трябва да ти вярвам сега? Изведнъж кипиш от желание да се погрижиш за мен?

Пипа трепна. Тонът на дамата бе унищожителен. Джентълменът — който според Пипа въобще не бе джентълмен — със сигурност бе сбъркал ужасно в миналото. Тя ускори крачка, приближи се до ръба на балкона, откъдето почти можеше да надникне…

— Лавиния… — поде той тихо и умолително и Пипа бе обзета от вълнение.

Име!

И тогава ритна саксията.

Те може би не бяха чули шума, който кракът й издаде, като срещна огромното нещо… Но тя извика от болка. Нямаше значение, че веднага покри устата си с длан и твърде високото „О!“ се превърна в заглушеното „Уф!“.

Но долу незабавно млъкнаха и стана ясно, че са я чули съвсем ясно.

— Не бива да съм тук — прошепна дамата и Пипа дочу отдалечаването на шумолящи поли.

Настъпи дълъг миг на тишина, по време на която тя остана неподвижна като статуя, хапейки устни, за да устои на пулсиращата болка в крака си, а после джентълменът долу изруга в мрака:

— По дяволите!

Пипа се наведе ниско, опипа пръстите на крака си и измърмори:

— Без съмнение си го заслужавахте — и едва после осъзна, че идеята да дразни непознатия мъж в градината не е добра.

— Моля? — попита той тихо, макар вече да не шепнеше.

Трябваше да се върне на бала. Но вместо това каза:

— Не изглеждаше да сте били много мил с дамата.

Мълчание.

— Не бях.

— Е, тогава заслужавате да ви остави. — Стисна кутрето си и изсъска от болка: — И дори повече.

— Ударихте се.

Вниманието й бе отвлечено от болката, иначе нямаше да отговори.

— Ударих си пръстите на крака.

— Наказание за подслушването?

— Без съмнение.

— Това ще ви даде урок.

Пипа се усмихна.

— Не мисля.

Не можеше да е сигурна, но й се стори, че той се засмя тихо.

— Трябва да направите така, че като се върнете в залата, партньорите ви за танц да не ви настъпват.

Помисли си за Касълтън.

— Страхувам се, че има голяма вероятност поне един да ме настъпи. — Пауза. — Изглежда, сте извършили огромна несправедливост към дамата. Как стана това?

Мъжът мълча толкова дълго, че тя си помисли, че си е тръгнал.

— Не бях до нея, когато тя имаше нужда от мен.

— Ах! — възкликна Пипа.

— Ах? — попита той.

— Човек не трябва да чете чак толкова романтични романи като сестра ми, за да се досети какво се е случило.

— Вие, разбира се, не четете романтични романи.

— Не често — отговори Пипа.

— Предполагам, че четете книги с по-важна тематика.

— Така е — отвърна тя гордо.

— Томове по физика и земеделие. — Пипа ококори очи. — Такива са четивата на лейди Филипа Марбъри.

Тя се изправи и надникна над перилата на балкона към мрака долу. Не видя нищо. Чу прошумоляването на вълнен плат, когато той размърда ръце или крака. Там беше. Точно под нея. Тя протегна ръце към него и прошепна:

— Кой сте вие?

Усети косата му, мека и гъста, дори през ръкавиците. Зарови пръсти в нея и стигна до кожата, която бе гореща и в пълен контраст със студения мартенски въздух.

Още преди да се е насладила на докосването, една голяма и силна длан, стрелнала се от мрака, хвана с лекота и двете й длани.

Тя ахна и понечи да издърпа ръце.

Той не я пусна.

Какво си мислеше тя?

Очилата се изплъзваха от носа й и тя застина, защото се страхуваше да не паднат, ако се движи.

— Трябва да знаете, че не бива да протягате ръце в мрака, Пипа — каза той тихо и гласът му й се стори познат. — Никога не се знае какво можете да откриете.

— Пуснете ме — прошепна тя и рискува да хвърли поглед през рамо към все още отворената врата на балната зала. — Някой ще ни види.

— А не искате ли точно това? — Преплете пръсти с нейните, топлината бе почти непоносима. Как бе възможно да е толкова топъл в студа?

Тя поклати глава и усети как очилата се плъзнаха още по-надолу на носа й.

— Не.

— Сигурна ли сте? — Той направи така, че изведнъж вече тя го държеше, а не той нея.

Пипа се застави да го пусне.

— Да. — Постави и двете си длани на перилата, където бяха в безопасност, и изправи гръб, и точно тогава очилата й паднаха в мрака. Тя протегна ръка към тях, но разбира се, не успя да ги хване и те се изгубиха някъде в нощта.

— Очилата ми!

Той изчезна, единственият звук бе шумоленето на плат, докато се отдалечаваше от нея. И незнайно защо тя изпита чувство за загуба. После видя върха на главата му — червеникавокафяво размазано петно на светлината от свещите в балната зала.

Позна го и я заля вълна от вълнение. Мистър Крос.

Посочи го с пръст.

— Не мърдайте.

Тя вече отиваше към далечния край на балкона, където започваше дългото стълбище, което водеше към градината.

Той я посрещна в подножието на каменните стъпала, а слабата светлина, която струеше от къщата, хвърляше дяволити сенки върху лицето му. Подаде й очилата и каза:

— Върнете се в балната зала.

Тя взе очилата и си ги сложи, и лицето му отново стана ясно и мъжествено.

— Не.

— Съгласихме се, че ще се откажете от намерението да съсипете репутацията си.

Тя си пое дълбоко дъх.

— В такъв случай не трябваше да ме окуражавате.

— Да подслушвате и да се нараните?

Тя отпусна тежестта на тялото си на единия крак и трепна от болка.

— Мисля, че в най-лошия случай това е леко ставно счупване. Ще зарасне. И преди съм си счупвала пръст.

— Така ли?

Тя кимна.

— Все пак това е само кутрето. Веднъж един кон стъпи на другото ми кутре. Няма нужда да казвам, че дамските обувки не предлагат кой знае каква защита от онези, които са по-добре подковани от нас.

— Предполагам, анатомията също ви интересува.

— Да.

— Впечатлен съм.

Не бе сигурна дали казва истината.

— Според моя опит „впечатлен“ не е обичайната реакция на моите знания за човешката анатомия.

— Така ли?

Тя бе благодарна за слабата светлина, защото, изглежда, не можеше да спре да говори.

— Повечето хора го намират за странно.

— Аз не съм повечето хора.

Отговорът му я изненада.

— Предполагам, че не сте. — Направи пауза, замислена за разговора, който бе дочула. Не обърна внимание на неловкостта, която придружаваше спомена. — Коя е Лавиния?

— Върнете се на бала, Пипа. — Крос се обърна и закрачи покрай къщата.

Не можеше да го остави да си отиде. Може и да бе обещала да не го доближава, но той бе в тяхната градина. Последва го.

Той спря и се обърна.

— Изучихте ли частите на ухото?

Тя се усмихна, радостна, че е проявил интерес.

— Разбира се. Външната част се нарича ушна раковина. Някои я наричат външно ухо, но аз предпочитам ушна раковина, защото на латински думата означава „перо“ и образът, който свързвам с нея, ми харесва. Вътрешното ухо се състои от кости и тъкан, като се започне от…

— Удивително — прекъсна я той. — Знаете толкова много за въпросния орган, а не го използвате както трябва. Готов съм да се закълна, че ви казах да се върнете на бала.

Отново се обърна. Тя го последва.

— Чувам прекрасно, мистър Крос. Но имам и свободна воля.

— Трудно е с вас.

— Обикновено не е.

— И на какво се дължи промяната у вас? — Не намали крачка.

— Нима ви е практика да карате дамите да тичат, за да крачат редом с вас?

Той спря и Пипа едва не се блъсна в него.

— Само онези, от които искам да се отърва.

Тя се усмихна.

— Вие сте в моя дом, мистър Крос. Не го забравяйте.

Той погледна към небето, после — нея, и на младата жена й се прииска да можеше да види очите му.

— Условията на облога бяха ясни — репутацията ви не трябва да пострада. Ако останете тук с мен, ще забележат, че ви няма, и ще ви потърсят. И ако ви открият, край с репутацията ви. Върнете се. Веднага.

У този мъж имаше нещо, което приковаваше вниманието — нещо в спокойствието и самоконтрола му. Никога през живота си не бе искала нещо по-малко от това да го остави сега.

— На никого няма да липсвам.

— Дори и на Касълтън?

Тя се поколеба, изпита чувство за вина. Графът най-вероятно я чакаше и лимонадата се стопляше в ръката му.

Мистър Крос като че ли прочете мислите й.

— На него ще му липсвате.

Може би беше заради мрака. Или заради болката в крака. Или пък заради обратите в разговора им, които я убеждаваха, че най-после е намерила човек, чийто ум работи като нейния. Никога нямаше да разбере защо изтърси:

— Иска да дам име на кучката му.

Настъпи дълъг момент на мълчание и тя реши, че той ще се засмее.

Моля ви, не се смейте.

Той не се засмя.

— Ще се омъжите за него. Тази молба е съвсем незначителна на фона на всичко останало.

Не разбираше.

— Не е незначителна.

— Нещо нередно ли има в това?

— В кучето?

— Да.

— Не, тя вероятно е прекрасно куче. — Вдигна ръце, после ги отпусна до тялото. — Просто ми се струва толкова… толкова…

— Окончателно.

Разбираше.

— Точно така.

— Окончателно е. Ще се омъжите за него. И ще трябва да давате имена на децата му. Човек би решил, че с кучето ще ви е лесно.

— Да, но изглежда, че кучето е далеч по-трудната част. — Пое си дълбоко дъх. — Вие обмисляли ли сте някога дали да се ожените?

— Не. — Отговорът бе бърз и откровен.

— И защо?

— Това не е за мен.

— Изглеждате сигурен.

— Сигурен съм.

— Откъде знаете?

Той не отговори. Спаси го Тротула, която дотича при тях и щастливо и развълнувано излая.

— Ваша ли е? — попита той.

Пипа кимна, а болонката се настани в краката им. Крос се наведе да я погали, кучето въздъхна и се остави на ласката.

— Харесва й — каза Пипа.

— Как се казва?

— Тротула.

Едното ъгълче на устата му се повдигна в многозначителна усмивка.

— Като Тротула де Салерно? Италианският лекар?

Разбира се, знаеше, че тя ще кръсти кучето си на учен. Разбира се, че ще се досети.

— Лекарка.

Той поклати глава.

— Ужасно име. Може би все пак не бива да давате име на кучето на Касълтън.

— Не е! Тротула де Салерно е отлично име!

— Не. Бих се съгласил да я наречете „отличен пример за младите жени“ или „отличен учен“, но не и да кажете, че името е отлично. — Направи пауза и почеса болонката по ухото. — Бедното животно — каза и сърцето на Пипа се стопли от милия му тон. — Отнесли са се ужасно с теб.

Тротула легна по гръб и показа корема си с тревожна липса на срам. Той я почеса и Пипа не можеше да откъсне поглед от силните му и красиви ръце и начина, по който милваха козината. След като дълго гледа, рече:

— Предпочитам да остана навън. С вас.

Ръката му застина на корема на кучето.

— А какво стана с омразата ви към лъжата?

Пипа смръщи вежди.

— Продължавам да я ненавиждам.

— Опитвате се да избягате от годежния си бал с друг мъж. Бих казал, че това не е честно.

— Не и с друг мъж.

Той замръзна.

— Моля?

Пипа побърза да обясни.

— Да, вие сте друг мъж, разбира се, но не сте реален. Искам да кажа, не сте заплаха за Касълтън. Безопасен сте. — Гласът й заглъхна… изведнъж не се чувстваше в безопасност с него.

— А фактът, че ме помолихте да ви помогна в дейности, които ще съсипят репутацията ви и общо взето, ще сложат край на годежа ви?

— Това все още не ви прави мъж — прибързано каза тя, но веднага след това й се прииска да си вземе думите обратно. — Искам да кажа, е… Знаете какво искам да кажа. Не в смисъла, който влагате вие.

Той се засмя тихо и изправи гръб.

— Първо ми предлагате да ми платите за секс, после поставяте мъжествеността ми под въпрос. По-слаб мъж може да вземе думите ви присърце.

Очите й станаха огромни. Не бе искала да намекне…

— Не съм… — Гласът й отново заглъхна.

Той пристъпи към нея — достатъчно близо, за да усети топлината на тялото му. Каза тихо и гърлено:

— Един по-слаб мъж може да се изкуши да ви докаже, че грешите.

Тя преглътна. Крос бе заплашително висок, когато бе толкова близо. Толкова по-висок от всичките й познати.

— Аз…

— Кажете ми, лейди Филипа. — Вдигна ръка, единият му пръст едва не докосна устните й. — Докато изучавахте анатомия, научихте ли как се казва мястото между носа и устните?

Пипа разтвори леко устни, но устоя на импулса да се наведе към него и да го принуди да я докосне. Отговори шепнешком:

— Филтрум.

Той се усмихна.

— Умно момиче. Това е на латински. Знаете ли значението на думата в превод?

— Не.

— Означава „любовен еликсир“. Римляните вярвали, че това е най-еротичната част от тялото. Наричали я лъкът на Купидон заради формата на горната устна. — Докато говореше, прокара пръст по извивката на устната й, по-скоро изкушение, отколкото докосване, едва доловимо. Гласът му стана по-тих, по-дълбок. — Вярвали, че това е знакът на бога на любовта.

Тя си пое дъх, едва-едва.

— Не знаех това.

Той се наведе към нея и остави ръката си да се отпусне до тялото.

— Готов съм да се обзаложа, че има неща за човешкото тяло, които не знаете, моя малка експертке. Неща, на които с радост бих ви научил.

Беше толкова близо… думите му бяха по-скоро дъх, отколкото звук, дъх, който погали ухото й, после — бузата й, и извика буря от усещания в нея.

Така трябва да се чувствам с Касълтън. Мисълта дойде от нищото. Тя я отблъсна и си обеща да се занимае с нея по-късно.

А сега…

— Бих искала да се науча — каза.

— Винаги толкова откровена — усмихна се той, устните му, филтрумът му, бяха толкова близо и толкова опасни като оръжието, чието име носеха. — Това е първият ви урок…

Искаше той да я научи на всичко.

— Не изкушавайте лъва — каза Крос и думите погалиха устните й, накараха ги да се полуотворят. — Защото със сигурност ще ви ухапе.

Мили боже. Би приветствала това.

Той изправи гръб, отстъпи назад и оправи маншетите на палтото си, напълно спокоен.

— Върнете се на бала и при годеника си, Пипа.

Обърна се, а тя си пое дълбоко дъх, защото се чувстваше така, сякаш прекалено дълго бе без кислород.

Загледа го как се скрива в мрака, и й се прииска той да се върне.

Желание, което нямаше да се сбъдне.