Сара Маклейн
Розата на любовта (12)

Глава 11

Тя искаше да започнат с целувките, а той искаше накрая тя да е гола и да лежи на бюрото му, отворена за ръцете, устата и тялото му.

И това бе проблемът.

Не можеше да й даде каквото искаше. Не и ако той не вземеше всичко, което желаеше.

По дяволите. Беше прекалено близо. Той направи крачка назад, благодарен за дългите си крака и твърдия ръб на бюрото, който му предлагаше опора.

— Не мисля, че Бърн ще одобри да ви уча на… — Гласът му заглъхна, защото му бе трудно да произнесе думата.

Дамата нямаше същия проблем.

— Целувки?

Предполагаше, че трябва да е щастлив, задето не бе помолила за нещо повече. Тя очевидно нямаше проблеми с произнасянето на думите.

— Да.

Пипа наклони глава и издължената й шия го привлече с меката си бяла кожа.

— Не мисля, че ще има нещо против — рече тя след дълга минута. — Всъщност мисля, че ще е доста щастлив, че съм помолила вас.

Той се засмя, ако високото и бързо „ха“ можеше да се сметне за смях.

— Не мисля, че бихте могли да грешите повече.

Бърн щеше да го убие с голи ръце, ако я докосне. Но щеше да си струва.

Щеше да си струва.

Тя поклати глава.

— Не, мисля, че съм права — каза повече на себе си, отколкото на него или поне такова усещане имаше той. И мина доста дълго време, докато тя разсъждаваше по въпроса.

Досега не бе познавал жена, която така да премисля всичко. Можеше да я гледа, докато тя мисли, с часове. С дни. Смешната мисъл го изненада. Да я гледа как мисли? Какво не бе наред с него, по дяволите?

Нямаше време да размишлява над отговора, защото нещо в погледа й се промени, макар очите й да бяха отчасти скрити от стъклата на очилата.

— Не мисля, че въобще става въпрос за Бърн.

Така беше. Но нямаше нужда тя да го знае.

— Бърн е една от причините, поради които не искам да ви помагам.

Пипа сведе поглед към ръцете си, стиснати здраво пред тялото, а когато заговори, в тона й имаше нещо, което никак не му хареса:

— Разбирам.

Младата жена поклати глава и той не можеше да не сведе поглед към светлата й и мека като коприна руса коса с цвят на царевица, проблясваща на светлината на свещите.

Не трябваше да пита. Нямаше значение.

— Какво разбирате?

Тя заговори на себе си, тихо, без да вдигне поглед.

— Никога не ми е хрумвало. А разбира се, трябваше да ми хрумне. Желанието е част от това.

Желанието. О, да. Огромна част.

Пипа вдигна поглед към него и в очите й той видя отчасти несигурност, отчасти примирение и отчасти — дяволите да го вземат — тъга. И всичко в него искаше да стигне до нея, да я докосне.

Мили боже. Опита се да постави повече разстояние между тях, но масивното бюро — което му бе опора и утеха само допреди малко — сега го държеше на мястото му като в капан, общо взето прекалено близо до нея.

Огромните й сини очи се навлажниха и тя каза:

— Кажете ми, мистър Крос, мислите ли, че бих могла да убедя него да ме докосне?

Би могъл да се справи с думите, но не и с интонацията — лекото и паническо наблягане на „него“, което означаваше някой друг, а не той. Касълтън.

Означаваше още, че се е надявала Крос да я докосне.

Тя беше изкушение. Тя беше мъчение.

Трябваше само да протегне ръце и да я вземе. И никой никога нямаше да узнае. Само веднъж. Само да я вкуси и щеше да я изпрати по пътя й, при съпруга й. Към брака й.

Към живота й.

Не.

Не можеше да я докосне. Тя бе недостижима като всяка друга жена през последните шест години. И дори по-недостижима.

Което бе добре. Безкрайно добре.

Гърлото му се сви, докато търсеше думите. Не му се нравеше, дето тя го оставяше без думи. Ако партньорите му можеха да го видят сега, умния Крос, победен от тази странна, очилата и красива жена…

Думите не идваха, така че той подхвана:

— Пипа…

Бузите й се обляха в руменина — дяволито и прекрасно изчервяване, което младият Крос щеше да изтълкува като покана. И щеше да я приеме.

Тя погледна отново ръцете си, разперени широко, без да знае как пръстите й го изкушават.

— Съжалявам. Това бе напълно… беше… — Въздъхна и раменете й увиснаха под почти непоносимото бреме. Накрая вдигна поглед и простичко каза: — Не биваше да казвам това.

Не я питай. Не искаш да знаеш.

Само че искаше. Отчаяно.

— Какво имахте предвид?

— Предпочитам да не ви кажа.

Едното ъгълче на устата му се повдигна. Дори сега, когато очевидно много искаше, тя нямаше да излъже.

— И все пак трябва да знам.

Тя заговори на ръцете си.

— Откакто се срещнахме… съм доста… е, очарована от… Вас.

„Кажете го“, сякаш можеше да я застави той, макар да не знаеше какво ще направи, ако тя го изречеше, но готов да се подложи на проверка.

Пипа си пое дъх.

— От костите ви.

Трябваше ли да е изненадан?

— Костите ми?

Тя кимна.

— Да. Е, също и от мускулите и сухожилията. От ръцете ви. От бедрата ви. И по-рано, докато ви гледах да пиете уиски, от дланите ви.

Крос бе получавал предложения много пъти в живота си. Но никога не му бяха правили комплимент за костите му. Това бе най-странното и най-сексапилното признание, което му бе отправяно.

И нямаше представа как да отговори.

Не му се наложи обаче, тъй като тя продължи:

— Като че ли не мога да спра да мисля за тях — каза тихо и в гласа й се долавяше огромна мъка. — Не мога да спра да мисля за това, че искам да ги докосна. Или вие… да ме докоснете.

Господ да им е на помощ и на двамата, защото той също не можеше да престане да мисли за това.

Не биваше да пита. Не биваше.

Но дори кралят да бе влязъл в стаята, пак нямаше да може да се спре.

— Да ви докосна къде?

Тя вдигна рязко глава, достатъчно рязко, че да предизвика беда, ако бе по-близо до него — ако бе толкова близо, колкото му се искаше. Беше я шокирал.

— Моля?

— Въпросът е съвсем прост, Пипа — каза и се облегна на бюрото, впечатлен от способността си да изглежда спокоен, когато сърцето му препускаше, а дланите го сърбяха да я докосне. — Как възнамерявате да влезете в контакт с костите ми?

Тя отвори уста от изненада, а той скръсти ръце пред гърдите си. Погледът й проследи движението, дланите му обхващаха бицепсите и единствено това го спираше да не я сграбчи и да я целува, докато и двамата не се задъхат.

— Ръцете ви — прошепна тя.

— Какво за тях?

— Питам се какво ли е да… — Преглътна и това привлече вниманието му към мястото в основата на шията й, където се усещаше пулсът. Пропусна следващите й няколко думи, което вероятно бе добре и за двамата. — … кожата ми.

Кожата й. Думата извика образа на бледа и красива плът, горещи извивки и мека кожа, съблазнителни участъци за изследване. Тя щеше да е греховност и коприна и където и да я докоснеше, щеше да откликва. Представи си какви звуци ще издава, как ще се задъхва, докато гали бедрото й, как ще въздиша, когато милва с отворена длан корема й, как ще се смее, когато неизбежно попадне на място, където изпитва гъдел.

Вниманието й бе приковано към лявата му длан, която стискаше дясната му ръка над лакътя, и той разбра, без да задава въпроси, че ако я протегне към нея, тя ще му позволи всичко, каквото поиска. Всичко.

Не помръдна.

— Къде по-точно, Пипа?

Не трябваше да му отговаря, разбира се. Трябваше да избяга възможно най-бързо от тази стая… без съмнение, щеше да е в по-голяма безопасност на етажа на казиното, отколкото тук с него. Той обаче нямаше да й го каже.

— Ръцете ми — каза тя и ги разпери широко. — Бузата ми… врата…

Докато говореше, проследяваше въпросните части на тялото — досега непознати за нея, беше готов да се обзаложи — и желанието му се засилваше с всяка дума, с всяко нежно докосване. Пръстите й проследиха дългата й шия, плъзнаха се по меката светла кожа на гърдите, към деколтето, където се спря върху зелената материя.

Прииска му се да протегне ръка и да разтвори тези прекрасни пръсти. Прииска му се да я гледа как докосва всеки сантиметър от тялото си, и да си мисли, че нейните ръце са всъщност неговите.

По дяволите. Искаше тя да се гали с ръцете му.

Искаше той да я докосва.

Не.

— Какво друго? — попита и протегна ръка, с което я извади от транса й.

Тя срещна погледа му с широко отворени очи и порозовели бузи.

— Аз… — Млъкна. Пое си дъх. — И аз бих искала да ви докосна.

И тези последни простички и несдържани думи не му оставиха и капка самоконтрол. Крехкият му самоконтрол. Беше прекалено близо до нея. Трябваше да помръдне. Да постави разстояние между двамата. Вместо това каза:

— Къде?

Знаеше, че иска прекалено много от нея, от това невинно момиче, което знаеше наименованията на частите на човешкото тяло, но не го познаваше. Но не можа да се спре. Не можеше да я има. Но можеше да има това.

Дори да гори в ада затова, че го е взел.

Адът щеше да е желано убежище в сравнения с мъченията, на които бе подложен сега.

— Къде искате да ме докоснете, Пипа? — попита след дълго мълчание.

Тя поклати глава с широко разперени ръце и за миг той си помисли, че ще се откаже. Ще си иде у дома. Обзе го разочарование, горещо и силно.

После тя простичко отвърна:

— Навсякъде.

Тази единствена дума му отне силата, дъха и самоконтрола, остави го разтърсен и отворен като кървяща рана. И отчаяно копнеещ за нея.

Отчаяно копнеещ да й покаже удоволствието. По няколко начина. По всички възможни начини.

— Елате тук.

И сам чу настоятелността в дрезгавия си глас и бе шокиран колко бързо му се подчини тя. Застана само на сантиметри от него. Роклята й бе на няколко пласта, като най-горният бе привързан с дебел зелен колан. Посочи го.

— Развържете го.

Господ да му е на помощ, тя се подчини, като че ли това бе най-нормалното нещо на света. Роклята се разтвори и откри по-фина зелена материя.

— Съблечете я.

Тя я съблече и я остави да се свлече в краката й. Дишаше бързо. Той също.

— Съблечете всичко.

Тя се обърна с гръб към него. Казваше „не“. Проявяваше сила, а не слабост като него. Изпита разочарование, протегна ръка и едва не я докосна и не разкъса материята.

Разбира се, че казваше „не“. Тя беше дама. И той не трябваше да е близо до нея. Той бе от най-лошите негодници и трябваше да си плати за стореното. За онова, което искаше.

Тежката зелена вълнена рокля лежеше на пода в краката му. Наведе се да я вдигне, пръстите му отчаяно погалиха материята сякаш беше кожата й. Като че ли това бе достатъчно.

Трябваше да бъде.

Изруга и обеща на Бог и на себе си, че ще я облече и ще я изпрати у дома й. Но бе прекалено късно.

Лененото бельо последва тежката вълнена рокля и погали кокалчетата му, все още топло от кожата й. Изгарящо. Усещането накара дъхът му да заседне в гърлото, той замръзна на място и разбра, както разбира всеки пропаднал, че това ще бъде унищожението му.

Знаеше, че не трябва да вдига поглед.

Тя беше само по корсет, долни гащи и чорапи, бе кръстосала ръце пред гърдите, бузите й горяха — червеното бе неустоимо обещание.

Той падна на колене.

* * *

Тя не можеше да повярва, че го е направила.

Дори сега, докато стоеше в тази чудна дяволска стая и студеният въздух галеше прекалено сгорещената й кожа, не можеше да повярва, че се е съблякла само защото той тихо й бе заповядал и бе извикал това леко пърхане в стомаха й.

Трябваше да проучи това пърхане.

Но по-късно.

Сега се интересуваше повече от мъжа пред себе си, поставил длани, свити в юмруци, на прекрасните си бедра, а очите му шареха по тялото й.

— Вие се съблякохте — каза той.

— Вие ме помолихте — отвърна тя и бутна очилата по-нагоре на носа си.

Едното ъгълче на устата му се повдигна в полуусмивка, той прокара опакото на дланта си по устните си, бавно и чувствено, сякаш се канеше да я погълне.

— И аз се съблякох.

Пърхането стана още по-силно.

Той се бе втренчил в коленете й и тя изведнъж остро осъзна в какво състояние са чорапите й — обикновени, кремави и вълнени, избрани по-скоро за да топлят, отколкото… е… заради това. Без съмнение, бяха ужасни в сравнение с копринените чорапи, които останалите жени носеха в негово присъствие. Мис Тасър вероятно имаше чорапи в най-различни цветове, всичките с дантела и прекрасни. Докато Пипа винаги бе практична по отношение на бельото си.

Събра колене и скръсти ръце пред гърдите, несигурна, а много й се искаше той да протегне ръце към нея. Но не го направи и тя се запита дали не го е разочаровала по някакъв начин — не бе така красива като жените, с които, без съмнение, бе свикнал, но никога не бе мислила за себе си като за жена с неприятен външен вид.

Защо не я докосваше?

Преглътна въпроса, въобще не й харесваше как той не й дава мира, как й е едновременно горещо и студено. И каза:

— А сега какво?

Каза го по-остро, отколкото възнамеряваше, но думите изпълниха целта си, защото привлякоха вниманието му към лицето й. Той дълго я гледа и очите му я омагьосваха — бяха по-скоро с цвета на олово, отколкото сиви, обсипани с малки черни точици и обрамчени от дълги тъмни мигли.

Докато тя го гледаше, той спря поглед на големия стол, който бе на няколко стъпки вдясно, после отново я погледна, бавно и чувствено.

— Седнете.

Не това бе очаквала.

— Благодаря, предпочитам да остана права.

— Искате ли урока си, или не, Пипа?

Думите накараха сърцето й да прескочи един удар.

— Да.

Полуусмивката отново се появи, той посочи стола с глава.

— Тогава седнете.

Тя седна колкото можеше по-прилично, с изправен гръб, свити в скута ръце и прибрани колене, сякаш не бе насаме в казиното с един от най-известните негодници в Лондон, и то само по корсет и долни гащи. И очила.

Тази мисъл я накара да затвори очи. Очила. Нямаше нищо изкусително в очилата. Вдигна ръка да ги свали.

— Не.

Тя замръзна с ръка до лицето си.

— Но…

— Оставете ги.

— Не са… — поде тя. Не предизвикват тлееща страст. Не съблазняват.

— Съвършени са. — Не тръгна към нея, седна на пода и се облегна на тежкото бюро от абаносово дърво, протегна единия си дълъг крак пред тялото, а другото коляно повдигна и облегна ръка на него, докато я гледаше изпод полупритворените си клепачи.

— Облегнете се назад.

— Удобно ми е — побърза да го увери тя.

Той повдигна едната си вежда.

— Облегнете се назад, въпреки че ви е удобно.

И тя се облегна, почувства меката кожена облегалка. Той не откъсваше присвитите си очи от нея, поглъщаше я с поглед, следеше всяко нейно движение.

— Отпуснете се — каза.

Младата жена си пое дълбоко дъх и се опита да следва указанията му.

— Не е лесно.

Крос отново се усмихна.

— Знам. — Дълго мълча, после рече: — Много сте красива.

Тя се изчерви.

— Не съм. — Той не отговори и тя запълни мълчанието с думите: — Бельото ми е доста обикновено. И не е предназначено за… — Гласът й заглъхна, защото погледът му се спря на корсета й, който изведнъж й стана още по-тесен — … нечии погледи.

— Не говоря за дрехите — каза той тихо и мрачно. — Говоря за вас. За кожата, която искате да докосна.

Пипа затвори очи и през нея преминаха унижение и някакво дори още по-опасно чувство.

Той продължаваше да говори.

— Говоря за прекрасните ви дълги ръце и краката ви, които имат съвършена форма… Откривам, че изпитвам завист към чорапите ви, защото познават топлината им. — Тя се размърда, тъй като не можеше да стои неподвижна под този порой от думи. — Говоря за корсета, който прегръща прекрасната ви мека плът… Неудобен ли е?

Тя се поколеба.

— Обикновено не.

— А сега? — Начинът, по който зададе въпроса, й подсказа, че знае отговора.

Кимна.

— Задушава ме.

Той цъкна веднъж с език, тя отвори очи и срещна погледа му, горещ и фокусиран върху нея.

— Бедната Пипа. Кажете ми, при вашите познания за човешкото тяло, защо мислите, е така?

Тя преглътна и се опита да си поеме дълбоко дъх. Не успя.

— Защото сърцето ми заплашва да изхвръкне от гърдите.

Крос отново се усмихна.

— Да не би да сте се преуморили?

Тя поклати глава.

— Не.

— А какво тогава?

Младата жена не бе глупачка. Той я предизвикваше. Опитваше се да види колко далеч ще отиде. И тя каза истината:

— Мисля, че е заради вас.

И тогава той затвори очи и отново сви длани в юмруци, отметна глава назад и разкри дългия си врат и леко стиснатата челюст. Движението предизвика сухота в устата й заради мускулите и сухожилията, които се свиваха и отпускаха, и тя отчаяно закопня да го докосне.

Когато погледът му отново срещна нейния, имаше нещо диво в дълбините на оловносивите му очи… нещо, което едновременно я смути и ужаси.

— Не трябва толкова бързо да казвате истината — каза той.

— Защо?

— Защото ми осигурява прекалено голям контрол.

— Имам ви доверие.

— Не трябва. — Наведе се напред и се подпря на повдигнатото си коляно. — Не сте в безопасност с мен.

Никога досега не се бе чувствала в опасност с него.

— Не мисля, че е така.

Крос се засмя, тихо и мрачно, и смехът му извика вълна на удоволствие и изкушение.

— Нямате представа какво мога да ви сторя, Филипа Марбъри. Как мога да ви докосвам. Чудесата, които мога да ви покажа. Мога да ви съсипя, без да се замисля, да потъна с вас в дълбините на греха, без нито веднъж да съжаля. Мога да ви въведа в изкушение и никога да не погледна назад.

Думите му я оставиха без дъх. Искаше това. Всичко. Отвори уста да му го каже, но от нея не излезе нито звук.

— Виждате ли? Шокирах ви.

Тя поклати глава.

— Аз сама се шокирах. — Погледът му издаваше любопитство и тя добави: — Защото открих, че искам да изпитам тези неща.

Настъпи дълго мълчание. Пипа искаше той да отиде при нея. Да я докосне. Да й покаже за какво говори.

— Покажете ми — каза той сякаш в отзвук на мислите й.

— Аз… Моля? — изненадано попита тя.

— Казахте ми, че искате да ви докосна. Покажете ми къде.

Не можеше. Но ръката й вече се движеше, проследяваше ребрата на корсета до мястото, където коприната срещаше кожата. Ръбът на сутиена бе по-ниско от деколтето на роклята и само на сантиметри от…

— Гърдите?

Тя се изчерви.

— Да.

— Кажете ми как ги усещате.

Тя затвори очи, концентрирана върху въпроса. Върху отговора.

— Пълни. Стегнати.

— Болят ли?

Толкова много.

— Да.

— Докоснете ги. — Пипа отвори очи и погледът му веднага улови нейния. — Покажете ми как бихте искали да ви докосна.

Тя поклати глава.

— Не мога.

— Можете.

— Но защо вие не ме докоснете? Тук сте… ръцете ви също.

Погледът му потъмня и един мускул на челюстта му заигра.

— Няма да ви докосна, Пипа. Няма да съсипя репутацията ви.

Твърдоглав мъж. Тя изпитваше копнеж и разочарование, нима той не виждаше това?

— Репутацията ми вече е съсипана, независимо дали ще ме докоснете, или не.

— Не. Ако не ви докосна, сте в безопасност.

— А ако не искам да съм в безопасност?

— Страхувам се, че нямате избор. — Изпъна едната си ръка, сякаш изпитваше болка. — Да ви кажа ли какво щях да направя, ако можех да ви докосна?

Каза го тихо и загадъчно и извика неустоимо изкушение.

— Да, моля.

— Ще ги извадя от затвора, в който ги държите, и ще ги боготворя така, както заслужават.

О, Господи. Ръцете й замръзнаха. Красивият му сладострастен глас ги бе направил неизползваеми.

— И тогава, когато забравят какво е да са в затвора на корсета, ще ви науча на целувки точно както помолихте. — Тя срещна погледа му и той отвори леко устни, пълни с изкусителни обещания. — Но няма да целувам устните ви, а красивите ви гърди. Меката светла плът, местенца, които никога не са виждали слънчева светлина, не са почувствали мъжко докосване. Ще научите всичко за езика, моя малка учена… който може да прави чудеса с малките копнеещи зърна.

Образът, който рисуваше, бе жив и нов за нея, а идеята за езика му върху гърдите й я омагьоса — бе прекалено очарована, за да се смути. Ръцете й следваха думите му, възбуждаха, докосваха и за миг тя едва ли не повярва, че я докосва той. Караше я да изпитва болезнен копнеж. Въздъхна и той изправи гръб, но не отиде при нея, дяволите да го вземат.

— Да ви кажа ли къде другаде щях да ви докосна?

— Да, моля. — Думите бяха само шепот.

— Толкова сте учтива. — Наведе се напред. — Тук няма място за учтивост, моя очилата красавице. Тук вие молите, а аз давам. Вие предлагате и вземате. Без „моля“. И без „благодаря“.

Тя зачака той да продължи, всеки сантиметър от тялото й кипеше от вълнение, в очакване.

— Преметнете единия си крак през страничната облегалка на стола. — Заповедта му я накара да отвори широко очи. Никога през живота си не беше сядала по този начин. Поколеба се.

Той настоя.

— Вие помолихте.

И тя се подчини. Отвори се за него, разтвори бедра и студеният въздух се прокрадна през отвора на долните й гащи. Бузите й горяха и тя препречи гледката му с длани.

Той гледаше ръцете й и издаде тих звук на одобрение.

— И моите ръце щяха да са там. Можете ли да почувствате защо? Усещате ли топлината? Изкушението?

Тя бе затворила очи. Не можеше да го погледне. А трябваше.

— Разбира се, вие можете… Аз самият почти я усещам. — Думите бяха хипнотични, самото изкушение, нежни и лирични. И прекрасни. — И кажете ми, моя малка изследователке, изследвали ли сте преди това местенце?

Бузите й пламнаха.

— Не започвайте сега да лъжете, Пипа. Стигнахте толкова далеч.

— Да.

— Да, какво?

— Да, изследвала съм го преди. — Каза го съвсем тихо, но той я чу и нададе стон. Тя отвори очи и видя, че отново се е облегнал на бюрото. — Нещо грешно ли казах?

Той поклати глава, ръката му отново погали твърдите му устни.

— Накарахте ме да пламтя от ревност.

Тя сбърчи чело.

— От кого?

— От вас, прекрасна. — Погледът му се спря на мястото, което тя криеше от него. — От вашите съвършени ръце. Кажете ми какво открихте.

Не можеше. Макар да знаеше научните думи за всичко, което бе докосвала и открила, не можеше да му каже. Поклати глава.

— Не мога.

— Намерихте ли удоволствие?

Тя затвори очи и стисна устни.

— Намерихте ли? — прошепна той и думите прозвучаха силно като изстрел в тъмната стая на порока.

Тя поклати глава. Едва забележимо.

Крос издиша, дълго и сладострастно, сякаш бе сдържал дъха си.

— Каква трагедия.

Тя отвори очи, когато чу шумоленето от плата на панталона му по килима и го видя да пълзи към нея с присвити очи и изпълнен с дяволити и прекрасни обещания.

Идваше за нея. Хищник, дебнещ плячка.

А тя нямаше търпение да бъде заловена.

Издиша и въздухът излезе под формата на тиха и разтърсваща въздишка, която можеше да се превърне в стон, ако не внимаваше, и господ да й е на помощ, отмести ръце и се отвори за докосването му и погледа му, готова да благодари на Бога и на Луцифер и на всекиго другиго, който може би имаше пръст в това, че той най-после, най-после отиваше при нея.

Но той не я докосна.

— Да ви покажа ли как да го намерите, прекрасна? — попита и тя бе готова да се закълне, че усети дъха му върху ръцете си, горещ и изкусителен. — Къде да го намерите?

Тя така и не разбра как се осмели, как преодоля смущението и срама.

— Моля ви — помоли и той го направи с тихи, но опустошаващи думи.

Тя направи каквото й каза, разтвори гънките на плата, следвайки прошепнатите му указания, отговаряйки на порочните му въпроси.

— Толкова красива… Хубаво ли е усещането, любима?

Тя изстена в отговор.

— Разбира се, че е хубаво. Мога да усетя удоволствието ви… сладко, нежно и много, много влажно. — Думите му извикаха усещане, върховно удоволствие, каквото не бе изпитвала преди, дори и в тъмните нощи, когато тихо бе изследвала тялото си.

— О, Пипа… — прошепна той, обърна глава и дъхът му погали коляното й, но не я докосна, така и не я докосна. Съсипваше я. — Ако ви докосваха моите пръсти, щях да ви разтворя широко и да ви покажа колко по-голямо е удоволствието, когато преживяването е споделено. Щях да ви целувам там и да ви дам и урок по целуване… Щях да ви науча на всичко, което знам за акта.

Признанието му я накара да ококори очи. Защото си го представяше, коленичил пред нея, да отмества ръцете й и на тяхно място да използва красивите си нежни устни, да милва, да докосва… да обича. Тя нямаше знания за акта — и досега дори не си го бе представяла — но знаеше, без никакво съмнение, че чувството ще е великолепно.

— Щях да ви доставя огромно удоволствие… да… точно там, любима — продължаваше той и награди смелите движения на пръстите й с ръмжене на удоволствие. Знаеше, дори преди нея, че тя е на ръба на нещо изумително. — Искате ли устата ми там, сладка моя?

Случва ли се това? Мили боже. Да. Искаше.

— Ще се бавя там с часове — обеща й той. — Езикът ми ще ви покаже удоволствие, каквото никога не сте познали. Отново и отново. Отново и отново, докато не отмалеете. Докато не можете да понесете повече удоволствие и не ме помолите да спра. Ще ви хареса ли това, любима?

Тялото й му отговори с потръпване, ръката й й даваше всичко, което той бе обещал… и същевременно нищо. Тя извика, протегна се към него, отчаяно копнееща да го почувства, да усети силата и мускулите му.

В този миг бе негова, разтворена като кървяща рана, опустошена от удоволствието и пак изпитваща болезнен копнеж, силно желание.

Желание, което само той можеше да удовлетвори.

Прошепна името му, неспособна да сдържи учудването си, прокара пръсти в косата му, в тази проблясваща коприна.

Докосването й го накара да се изправи с грация, нехарактерна за толкова висок мъж. Той прекоси кабинета, обърна й гръб и се подпря с една ръка на купа счетоводни книги, струпани в единия ъгъл на стаята.

Отдалечаването му бе удар, който я лиши от мимолетното удоволствие и я остави копнееща. Празна. Неосъществена.

Той сведе глава и светлината на свещите освети кестенявите кичури, които тя копнееше да докосне. Той не помръдваше, но раменете му се повдигнаха и спуснаха веднъж, два пъти, три пъти — дишаше тежко като нея.

— Достатъчно проучване за тази вечер — каза на книгите пред себе си по-твърдо и по-високо от всичко, което бе казал тази вечер. — Обещах да ви науча какво е изкушение, и вярвам, че изпълних задачата си. Облечете се. Ще намеря някого да ви изпрати до дома ви.