Сара Маклейн
Розата на любовта (18)

Глава 17

Има експерименти, резултатите от които са неочаквани и удивителни, а има и такива, които са направлявани от ръката на учения.

Крос Джаспър Един велик човек веднъж ми каза, че няма такова нещо като късмет. Съгласила се с неговия начин на мислене, откривам, че вече не съм склонна да оставям делата си на късмета.

Нито живота си.

Научният дневник на лейди Филипа Марбъри,

2 април 1831 г., три дни преди сватбата

След два дни Пипа и Тротула извървяха километъра до красивата градска къща на семейство Касълтън на „Бъркли Скуеър“, като че ли бе най-обикновеното нещо на света една дама да се появи на входните стъпала на годеника си само с куче за придружител.

Тя не обърна внимание на любопитните погледи на минувачите, както и на изненадата на иконома, когато отвори вратата и Тротула се втурна неканена във фоайето, докато Пипа се представяше. След секунди двете с болонката бяха въведени в прекрасен жълт салон за посещения.

Пипа отиде до прозореца, огледа площада и красивите фасади на къщите наоколо и си представи, че живее тук като графиня Касълтън. Във всяка от тези къщи живееха едни от най-знатните аристократи — лейди Джърси живееше в съседната, за бога.

Пипа не можеше да си представи покровителката на „Алмак“ да намери време или желание да посети новата си съседка или да подкрепи странните й интереси. В този огромен и добре поддържан дом нямаше място за анатомия.

По улицата мина виконтеса Тотнъм, както винаги с високо вдигната глава, горда, че е майка на един от най-влиятелните мъже в Британия, бъдещ министър-председател, на когото оставаха три дни до сватбата му с Оливия, най-любимата от петте дъщери Марбъри.

На Пипа й хрумна, че тази стая, ярка и пълна с луксозни мебели, намираща се на най-екстравагантния площад в Лондон, бе идеалният дом за Оливия и че това е за добро, защото сестра й скоро щеше да заживее този живот. Щастливо.

Но в тази къща нямаше нищо, което да я прави идеален дом за Пипа.

И нямаше нищо в господаря му, което да го прави идеалният съпруг за Пипа.

Нищо не можеше да я накара да хареса това място.

Крос не бе тук.

Не, Крос живееше в претъпкан кабинет на главния етаж на казиното, заобиколен от книжа и странни неща, като глобуси, сметала, заплашителни картини, рисувани с маслени бои, и повече книги, отколкото бе виждала в една-единствена стая. Там едва имаше място да помръдне човек, но тя пак се чувстваше по-удобно там, отколкото тук…

С удоволствие би живяла там с него.

Кучето седна и въздъхна, с което привлече вниманието на Пипа. Тя го почеса зад ушите и бе наградена за усилието с леко махване с опашка.

Представи си Тротула да живее там с него.

Само че не бяха поканени.

Той си бе отишъл от леглото й в Нощта на демоните, завладял тялото и душата й, сигурен, че тя го обича отчаяно. Два дни го бе чакала да се върне, две нощи бе лежала в леглото си, като се стряскаше при всеки шум, сигурна, че той отново ще се вмъкне в къщата и ще дойде при нея. Сигурна, че няма да я изостави.

Сигурна, че ще промени решението си.

Той не го бе направил.

Беше я оставил сама да обмисля бъдещето си. Да реши какъв е изборът й. Да се вслуша в сърцето си.

Беше я оставил да стигне до ясното и неумолимо осъзнаване на факта, че тя няма нужда да бъде спасявана.

— Две прекрасни дами! — Заредените с щастие думи на Касълтън прекъснаха мислите на Пипа и тя се обърна към красивия си усмихнат годеник, а Тротула забърза към него, едва ли не влачеща корема си по земята, нетърпелива за ласки.

Трудно беше човек да прекара известно време с Касълтън, без да се усмихва. Той бе мил и добър човек. Достатъчно красив, много богат и с титла. Аристократ мечта за всяка майка. Наистина, нямаше какво повече да иска една млада жена.

Освен любов.

И изведнъж тази странна, неуловима и неопределима дума бе всичко. Много повече от всичко останало.

Как бе възможно да е такава глупачка? Тя, която никога не бе вярвала в чувствата… която винаги бе мислила, че нематериалното не е така ценно като материалното, че е по-малко истинско от фактите… която винаги бе игнорирала чувствата, как така сега стоеше тук, в салона на бъдещия си дом, с мъжа, който щеше да стане неин съпруг, и мислеше за любов?

Крос я бе променил.

Без дори да се опитва.

— Милорд — каза тя и прекоси салона, за да го поздрави, — съжалявам, че дойдох без предупреждение.

Клекнал, за да погали Тротула, той вдигна поглед към нея.

— Няма нужда от предупреждение. Все пак след по-малко от седмица тук ще бъде вашият дом! — Направи пауза. — Предполагам, че годежът е един вид… предупреждение!

Ето че той й подсказа как да започне.

Бе мислила как най-добре да подхване този разговор. Нежно, дипломатично, уклончиво. Но тъй като бе Филипа Марбъри, се спря на честността.

— Милорд, не мога да се омъжа за вас.

Ръцете му продължаваха да галят Тротула и за миг тя реши, че не я е чул. Но след няколко дълги секунди се изправи и се залюля на пети, пъхнал ръце в джоба на жилетката си.

На Пипа й се стори, че останаха така цяла вечност, но тя отказваше да се скрие от него, от милия мъж, който й бе предложил ръката си, макар че можеше да има и по-добра партия. По-нормална жена. Този добър мъж, който я бе ухажвал, въпреки че тя бе най-странната жена в Лондон.

— Съжалявам — добави.

— Мислите, че не си подхождаме? — попита той.

— Напротив, мисля, че си подхождаме — отговори тя. — Но всичко страшно се обърка.

Графът повдигна вежди.

— Объркало се е?

Младата жена си пое дълбоко дъх.

— Мислех, че мога… — Направи пауза. — Мислех, че ще…

Мислех, че ще мога просто да проуча брака. Да изследвам удоволствието. Мислех, че няма да пострадам от последствията.

— Имате ли нужда от още време? Да обмислите? Не трябваше да се сгодяваме така скоро.

Беше имала повече от година. Беше обмислила брака с Касълтън от всеки възможен ъгъл. Беше планирала живота си с него. Беше готова за него. И само за седмица… за един ден… една минута, изглежда… всичко се бе променило.

Поклати глава.

— Нямам нужда от още време.

Той кимна.

— Разбирам.

Беше готова да се обзаложи, че въобще не разбира.

Той продължи:

— Мисля, че можем да се научим да се обичаме. Мисля, че аз мога да се науча да ви обичам.

Мило беше, че го каза. Той бе добър човек.

Преди това бе достатъчно. Той бе достатъчен. И дори нещо повече. Беше готов да й бъде партньор, да й позволи да живее живота който иска. Да й даде брак. Деца. Сигурност. Всички неща, от които една млада жена през 1831 година имаше нужда.

Преди.

Преди тя да реши, че иска повече.

Срещна погледа на топлите му кафяви очи.

— За нещастие, аз не мога да се науча да ви обичам. — Той отвори широко очи и тя разбра, че го е наранила с невнимателните си думи. Побърза да поправи стореното. — Не… не исках да кажа това. Само дето…

Не знаеше какво да каже. Как да върне думите назад.

Млъкна. Мразеше чувството, което изпитваше, начина, по който напоследък сякаш цялото мъжко население я караше да се чувства.

И каза истината. Отново.

— Съжалявам, милорд. — И това наистина бе така. — Но клетвите… Не мога да ги изрека. Не и на вас.

Той повдигна вежди.

— Клетвите?

Глупавата церемония. С нея бе започнало всичко.

— Подчинение и послушание, чест, в болест и здраве… всичко това. Чувствам, че не мога.

В кафявите му очи светна искрица разбиране.

— Аз нямам проблеми с всичко това — усмихна се леко. — Предполагам, че проблемът е в любовта?

„Откажи се от всички други“, цитира тя наум. Не можеше да се откаже от всички други. Не беше сигурна, че може да се откаже от единствения, който имаше значение. Пое си дълбоко дъх, за да облекчи тежестта в гърдите си.

— Милорд, страхувам се, че се влюбих, случайно и нещастно, в друг.

Лицето му омекна.

— Разбирам. Е, това променя нещата.

— Така е… — съгласи се Пипа, преди да е променила решението си. — Не, всъщност няма значение. Той… — Направи пауза. — Той ще се жени за друга. — Чувството не е взаимно.

Касълтън сбърчи чело.

— Как е възможно това?

— Не трябва така бързо да заставате на моя страна, знаете ли. Все пак току-що сложих край на годежа ни. Сигурно въобще не ме харесвате вече.

— Не, не е така. Никога няма да ви намразя. Такива са рисковете, които поемаме в съвременния свят. — Направи пауза и погали Тротула, която се облегна на крака му. — Ако можеше все още браковете да се уреждат с раждането на децата.

Тя се усмихна.

— Оплаквате миналото.

— Аз бих искал да се запазят обичаите от Средновековието — каза той жизнерадостно. — И мисля, че щяхте да сте съвършената господарка на замъка. Заобиколена от хрътки. И на гърба на кон, препасала меч.

Пипа се засмя на този нелеп образ.

— Благодаря ви, милорд, макар да се чудя дали съвършените господарки на замъци недовиждат като мен.

Младият граф махна с ръка към близкия диван.

— Искате ли да седнете? Да наредя ли да ви донесат нещо от кухнята? — Направи пауза, очевидно питайки се какво предлага човек на бившата си годеница в такава ситуация. — Чай? Лимонада?

Тя седна.

— Не, благодаря ви.

Той хвърли поглед през стаята към кристалната гарафа.

— Скоч?

Пипа проследи погледа му.

— Не мисля, че дамите пият скоч преди единадесет часа.

— Няма да кажа на никого. — Поколеба се. — Всъщност и аз може да пийна.

— На всяка цена, милорд… Не бих и помислила да ви попреча да си пийнете.

Той си наля един пръст от кехлибарената течност и се настани до нея.

— Майките ни никак няма да са доволни, когато научат.

Младата дама кимна, осъзнала, че за първи път говорят за нещо сериозно. За нещо различно от кучета, времето и провинциалните имения.

— Моята ще е по-недоволна от вашата, мисля.

— Репутацията ви ще бъде съсипана — изтъкна той.

Тя кимна.

— Обмислила съм и това.

Репутацията никога не бе имала голямо значение за нея. За жена, която най-често описваха като странна, имаща много малко общо с другите дами на нейната възраст, репутацията никога не бе имала кой знае какво значение. Тя не можеше да й купи приятели, нито да й заслужи покани в обществото, нито да й осигури уважение.

Така че това сега не бе най-важното.

— Лейди Филипа — подхвана той след дълго мълчание, — ако вие… ъ-ъ… ами… ако имате нужда от…

Тя го гледаше внимателно и забеляза как се изчерви, докато се опитваше да намери подходящите думи.

— Милорд? — попита след като се видя, че той не може да продължи.

Той прочисти гърлото си. Опита отново.

— Ако сте в затруднено положение… — изтърси и махна с ръка към корема й.

О, боже!

— Не съм.

Предположи, че може и да е, но за това щеше да мисли по-късно, ако се наложеше. Без Касълтън.

Той веднага изпита облекчение.

— Щастлив съм да го чуя. — После, след миг, в който и двамата възвърнаха спокойствието си, добави: — Бих се оженил за вас въпреки всичко, знаете.

Тя срещна погледа му, изненадана.

— Бихте ли?

Той кимна.

— Да.

Не можеше да не попита:

— Защо?

— Повечето хора ме мислят за идиот.

Тя не се престори, че не разбира.

— Повечето хора са идиоти — каза, изведнъж изпитала желание да защити този мъж, който на мига трябваше да я изхвърли от дома си, но вместо това й предложи питие и разговор.

Графът наклони глава.

— Повечето хора ви мислят за странна.

Пипа се усмихна.

— По този въпрос повечето хора са прави.

— Знаете ли, и аз мислех така. Вие сте умна и проявявате силен интерес към животните и странните цветя, и винаги сте се интересували повече от редуването на реколтите в имението ми, отколкото от украшенията в градската ми къща. Никога не съм срещал жена като вас. Но макар да знаех, че сте по-умна от мен, дори аз знаех, че вие знаете, че сте по-умна от мен… Но никога не го показахте. Никога не ми дадохте причина да вярвам, че ме мислите за глупав. Винаги се стараехте да ми напомняте за общото, което имаме. И двамата предпочитаме провинцията. И двамата обичаме животните. — Сви едното си рамо. — Бях щастлив да си мисля, че един ден ще ми станете съпруга.

— Не мисля, че сте глупав — каза, защото искаше той да го знае. Да разбере, че забърканата от нея каша няма нищо общо с него. Че на него нищо не му липсва. — Мисля, че ще направите някоя жена много щастлива.

— Но не и вас — каза той простичко.

Тя поклати глава.

— Не и мен.

Имаше време, когато можехте да ме направите щастлива. Вярно беше. Щеше да е щастлива дните й да минават в провинциална идилия, да говори за редуването на реколтата и развъждането на животните, да консултира мъжете и жените, които живееха на земята на Касълтън.

Имаше време, когато бях доволна с вас.

— Ако промените решението си… — рече Касълтън. — Ако в неделя сутринта, след като се събудите, решите, че искате да се омъжите… ще бъда готов — каза щедро той.

Заслужаваше любов.

Пипа кимна сериозна.

— Благодаря ви, милорд.

Той прочисти гърлото си.

— А сега какво следва?

Този въпрос я изпълваше всеки един миг от всеки ден, откакто Крос я бе оставил на сутринта да спи в леглото си, след като бе направил брака й с Касълтън невъзможен. Когато бе направил невъзможно всичко освен мисълта за него…

Какво следваше сега?

Щеше да подходи към проблема както към всичко в живота си. Да го обмисли от всички страни, да приеме фактите, да предположи какъв ще бъде резултатът. И накрая щеше да стигне до заключение — единственото, което се приближаваше до желания от нея резултат. Резултатът, за който копнееше.

Затова тази сутрин бе станала рано, беше се облякла и дошла на „Бъркли Скуеър“. Беше почукала на вратата на годеника си, беше се срещнала с него — изглежда, той беше по-умен, отколкото мислеха всички в Англия — и бе сложила край на годежа си.

А онова, което следваше, щеше да бъде най-важният експеримент в живота й.

— Признавам, щастлива съм, че попитахте. — Пое си дълбоко дъх, срещна погледа на Касълтън и отговори на въпроса му. — Виждате ли, трябва ми вашата помощ за онова, което следва.

* * *

Два часа по-късно Пипа и Тротула стояха пред задния вход на „Падналият ангел“ и чакаха някой да им отвори.

След като никой не отговори на няколкото почуквания по огромната стоманена порта, Пипа изгуби търпение и отиде до кухненския вход. Почукването там даде резултат, появи се момче с румено лице, което се зарадва да види кучето, но се смути от присъствието на господарката му.

— Дидие! — извика. — Има дама на вратата! Истинска дама! И куче!

— Уморена съм от шегите ти, Хенри — дочу се познатият бумтящ глас. — А сега се върни тук, преди сосът бешамел да е загорял заради мързела ти.

— Но, Дидие! — извика момчето, без да сваля поглед от Пипа. — Наистина е дама! Онази, която идва при Крос!

Като чу как бе описана, челюстта на Пипа увисна. Откъде това момче знаеше за срещите й с Джаспър? Преди да е успяла да попита, готвачката французойка бе избутала момчето от вратата и посрещна Пипа с широка усмивка.

— Върнали сте се за още един от сандвичите ми?

Пипа се усмихна.

— Никой не отвори задния вход.

Дидие отстъпи назад и пусна Пипа в топлата кухня.

— Защото всичките портиери са в кухнята ми и ми досаждат. — Хвърли скептичен поглед на Тротула. — Кучето може да влезе, но не и да се приближава до храната.

Пипа пристъпи вътре и заведе кучето в един ъгъл, забелязвайки погледите, които й хвърляха слугите и работниците, събрали се около голямата маса в средата. Несигурна и чувстваща се неловко, тя направи реверанс и всички повдигнаха вежди.

— Аз съм лейди Филипа Марбъри.

Портиерът, който им бе отворил през нощта, когато бе дошла с Крос, се извисяваше над всички.

— Знаем коя сте.

Тя кимна.

— Отлично. Тогава няма да имате нищо против да кажете на Негово Благородие, че съм тук. — Настъпи мълчание, върху няколко лица се изписа недоумение и тя поясни: — Мисля, че го наричате Темпъл.

Първо проговори момчето, което й бе отворило вратата.

— Но вие сте дамата на Крос — рече, сякаш това бе всичко, което имаше да се каже по въпроса.

Дамата на Крос. Думите я стоплиха.

Макар да не бяха верни.

— Днес имам нужда от Темпъл.

Темпъл щеше да й помогне за останалото.

* * *

Когато се прибраха онази нощ, Пипа и Тротула бяха пребродили половин Лондон и бяха доста изтощени.

Без да обръща внимание на мъмренето на майка си, че графините не излизат от къщи без друг придружител освен куче и че за Пипа ще е лошо, ако се събуди с настинка в сватбения си ден, и че просто трябва да хапне нещо, тя пропусна вечерята и се качи в стаята си да си легне. Пропълзя между колосаните ленени чаршафи и си представи, че миришат на мъжа, за когото бе мислила цял ден. Цяла седмица. Цяла вечност, както й се струваше. Трябваше да спи, но вместо това прехвърляше отново и отново в ума си своя план. Движещите се парченца, променливите — едновременно определени и неопределени — процеса, участниците.

Пипа лежеше в леглото, галеше Тротула по главата и мислеше за Джаспър Арлеси, граф Харлоу. За всичко, което бе чула за този странен, изплъзващ се благородник. Знаеше, че не е заел мястото си в парламента. Знаеше, че не посещава балове и вечери, нито дори театрите. Всъщност той, изглежда, избягваше всичко, което можеше да го вкара в контакт с висшето общество… Не правеше нищо друго, освен да ръководи един от най-ексклузивните лондонски клубове.

Знаеше още, че се проявява като абсолютен глупак, щом бе готов да погуби живота си заради убеждението, че спасява нея.

Но най-важното бе, че знаеше, че той греши. Не тя имаше нужда да бъде спасена.

А той.

И тя беше жената, която щеше да го спаси.