Сара Маклейн
Розата на любовта (11)

Глава 10

Изучила съм много видове растения и животни през годините и ако въобще има истина, тя е следната: независимо дали става въпрос за кучета, или хора, между братята и сестрите има повече различия, отколкото прилики. Човек трябва само да погледне Оливия и мен, за да види доказателството.

Родителите са червеният розов храст… а децата — белият.

Научният дневник на лейди Филипа Марбъри,

28 март 1831 г., осем дни преди сватбата

— Дойдох да ти кажа да ни оставиш на мира.

Крос стоеше до затворената и заключена врата на кабинета си, зад която залагаха двеста от мъжете с най-голяма власт в Британия. Докато вървеше към кабинета си, мислеше за половин дузина неща, които можеше да каже на сестра си, всичките вариации на темата: „Какво те прихвана, че дойде тук?“.

Но не му бе дадена възможност да каже нищо. Сестра му заговори в момента, в който ключът се превъртя, като че ли на света нямаше нищо, за което да се тревожи, освен че трябваше да каже това просто и ясно изречение.

— Лавиния — поде той, но тя го прекъсна, без погледа на сериозните й очи да трепне.

— Не съм тук, за да обсъждаме въпроса — каза и думите бяха твърди като стомана. — Идвам от Найт, който отказа да се срещне с мен. Заради теб.

Гневът му пламна.

— Така и трябва да бъде. Не биваше да ходиш при него. И ако той знае какво е най-добре за него, никога повече няма да се срещне с теб.

Тя изглеждаше уморена — бледа и слаба, с тъмни кръгове под очите и хлътнали бузи, сякаш не бе спала и не се бе хранила от дни. Но повече от дни я бяха довели до това състояние, не само дни бяха откраднали младостта на седемнадесетгодишното момиче с блеснали очи и щастлива усмивка и довели до тази жена стоик на двадесет и четири години, която изглеждаше с години по-възрастна и с десетилетия по-мъдра.

Прекалено мъдра. Тя не се отказваше.

— Това не е твоя грижа.

— Разбира се, че е моя. Ти си ми сестра.

— И мислиш, че като кажеш думите на глас, те ще се превърнат в истина?

Той тръгна към нея, но се поколеба, когато тя отстъпи назад и се хвана за ръба на бюрото, сякаш можеше да почерпи сила от него.

— Истина са.

Устните й се изкривиха в горчива, безрадостна усмивка.

— Изкарваш го толкова просто. Сякаш не си направил нищо нередно. Като че от всички ни се очаква да забравим, че ни изостави. Сякаш очакваш да се преструваме, че всичко е наред и нищо не се е променило. Като че ли трябва да отрежем гангренясалия крайник и да те приемем обратно в живота си, нашият блуден син.

Думите й жилеха, въпреки че Крос си напомняше, че Лавиния бе прекалено млада, когато Бейн умря. Едва бе навършила седемнадесет и бе погълната от собствената си болка и трагедия, за да проумее какво всъщност се е случило. Да види, че Крос нямаше никакъв друг избор, освен да напусне семейството.

Да види, че беше принуден. Че никога няма да му простят. Че в техните очи той никога няма да е достатъчно добър и силен. Достатъчно като Бейн.

И не само в техните очи. А и в своите собствени.

Не я поправи, не й каза нищо от това. Остави думите да го ужилят. Защото го заслужаваше. И винаги щеше да го заслужава.

След като той не отговори, сестра му добави:

— Дойдох да ти кажа, че не искам нищо от това, което си уредил или уговорил с мистър Найт. Искам да отмениш всичко. Отговорността за моето семейство все още е моя.

Думите й го ядосаха.

— Не ти трябва да поемаш отговорност. Имаш съпруг. Това е негово задължение. Негова роля. Той трябва да защити бъдещето на децата ви. И репутацията на съпругата си.

Кафявите й очи светнаха.

— Това не е твоя грижа.

— Моя е, щом имаш нужда някой да те защити и това не е той.

— Играеш ролята на експерт по защитаване на семейството? Съвършеният по-голям брат? Сега, след като ни изостави преди седем години? След като седем години те нямаше никакъв? Да започнем с това къде беше, когато ме омъжиха за Дънблейд.

Броил е картите в някое казино и се е преструвал, че не знае къде е сестра му. Какво прави. За кого се омъжва. Защо. И по ирония на съдбата онова казино най-вероятно е било на Найт.

— Лавиния — опита се да обясни, — толкова много неща се случиха, когато Бейн умря. Толкова много неща, за които не знаеш.

Тя го изгледа с присвити очи.

— Все още ме мислиш за малко момиченце. Мислиш, че не знам? Мислиш, че не помня онази нощ? Трябва ли да ти напомня, че бях там? И че ти не беше. Аз съм тази, която носи белезите. Спомена. Нося ги с мен всеки ден. А някак си стана така, че тази вечер беше твоя и само твоя.

Тя премести тежестта на тялото си и той видя смущението, изписано върху лицето й, когато се подпря на красиво изработения си бастун. Отиде до близкия стол и махна книгите, които бяха върху него.

— Моля те, седни.

Тя замръзна, а когато заговори, гласът й бе леденостуден.

— Мога да стоя и права. Може да съм куца, но не съм саката.

По дяволите. Нима не можеше нищо да направи както трябва?

— Никога не съм искал да кажа… Разбира се, че можеш да стоиш права. Просто помислих, че ще ти е по-удобно…

— Нямам нужда да ми осигуряваш удобства. Нито да правиш живота ми лесен. Искам да стоиш настрана. Дойдох да ти го кажа лично. И още, че няма да позволя да се замесиш с Найт заради мен.

У него се надигнаха гняв и разочарование.

— Страхувам се, че решението не е твое. Няма да ти позволя да се принесеш в жертва на Найт. Сега, когато мога да помогна.

— Не е твоя работа да се намесваш.

— Напротив, това е точно моя работа. Независимо дали ти харесва, или не, това е моят свят, а ти си моя сестра. — Направи пауза, защото се колебаеше какви да са следващите му думи. Не искаше да каже това, но знаеше, че й го дължи. — Найт преследва теб, за да се добере до мен.

Тя смръщи вежди.

— Моля?

Мразеше себе си в този момент почти толкова, колкото и онова, което виждаше в очите й — подозрение и недоверие.

— Иска мен, Лавиния. Не теб. Не Дънблейд. Знае, че като заплаши теб, ще получи най-бързо онова, което иска от мен.

— Защо мислиш така? — надсмя му се тя. — Никога не си и помислял за нас.

И тези думи го ужилиха.

— Не е вярно.

Тя отново премести тежестта на тялото си и той не можа да се сдържи да не погледне към бастуна. Искаше му се да види крака й. Знаеше колко я боли, плащаше щедро на лекарите й, за да го държат в течение по отношение на нараняването отпреди седем години.

Погледна я.

— Лавиния — поде. — Моля те, седни. Нека обсъдим ситуацията.

Тя не седна.

— Страдаме заради теб?

Нямаше значение, че страдаха заради слабата воля на съпруга й. Ако Крос не беше Крос… ако нямаше общо минало с Найт… щяха да са в безопасност.

— Заплаши теб, за да се докопа до мен. За да вземе от мен каквото иска. Стой далеч от него. Ще се справя с проблема, но имам нужда от четири дни.

— Какво иска той?

Титлата ми. Името ми. Наследството на децата ти.

— Няма значение.

— Разбира се, че има.

— Няма. Защото няма да го получи. И теб няма да получи.

Нещо просветна в кафявите й очи, нещо, подобно на омраза, и тя се засмя безрадостно.

— Предполагам, че не трябва да съм изненадана. Все пак, моята болка винаги е била в резултат на твоите действия, нали? Защо сега да е различно?

Мълчанието между тях се проточи, думите увиснаха във въздуха, тежестта им бе позната и непоносима, ехо на студените обвинения на баща им от онази нощ преди седем години. „Трябваше да си ти.“

И риданията на майка им. „Само ако беше ти.“

И виковете от болка на Лавиния, докато лекарите се мъчеха да наместят костите и да освободят младото й и крехко тяло от последвалата треска, която заплашваше живота й. И разсъдъка на Крос.

Искаше да й каже истината — че онази нощ бе погълнат от чувството за вина и от страх в последвалите нощи, че му се искаше, отново и отново, години наред, той да е бил в каретата. И Бейн да си е у дома — силен, стабилен, компетентен. Бейн, който никога нямаше да ги изостави. Който никога нямаше да й позволи да се омъжи за Дънблейд.

Но думите не идваха.

Вместо това каза:

— Ще поправя стореното. Той никога повече няма да те безпокои.

Отново онзи смях на болка и омраза, смях на повече опит, отколкото тя трябваше да има.

— Моля те, недей. Имаш повече от достатъчно умения да причиниш беда, отколкото да я поправиш. — И добави: — Не те искам в живота си. Аз ще се справя с него.

— Той няма да те приеме — каза Крос. — Това е част от сделката.

— Как се осмеляваш да сключваш сделка с него от мое име?

Крос поклати глава и каза истината, уморен да я таи в себе си.

— Той дойде при мен, Лавиния. И макар че много искаш да повярваш в обратното, не мога да му позволя да те нарани. Никога няма да му позволя да те нарани.

Казаното от него може би имаше въздействие, но никога нямаше да узнае дали е така, защото точно в този момент, докато думите се стопяваха, се чу силен звук иззад стената, на която висеше голямата картина, и той се досети какво става. Изпита неприятно чувство. Знаеше какво има от другата страна на картината и знаеше докъде води коридорът.

Знаеше също така кой стои буквално на сантиметри от кабинета му.

Вдигна ръка, за да не каже сестра му още нещо, заобиколи бюрото си, хвана единия край на позлатената рамка, дръпна силно огромната картина, рисувана с маслени бои, отвори тайния проход и видя ококорената Филипа Марбъри, която буквално изпадна от тунела и едва успя да се хване за близката масичка, преди да се изправи и да огледа двамата вътре.

Не пропусна нищо, намести очилата на носа си и каза:

— Здравейте, лейди Дънблейд. — След това обърна студените си сини очи към него, изпита задоволство, като видя чифт зарове на голямото черно бюро и добави: — И няма да ми нареждате като на някое куче.

Настъпи миг, в който всички мълчаха изненадани. Челюстта на Лавиния бе увиснала, а Крос мислеше за това как спокойният му живот бе излязъл изцяло извън контрол.

* * *

Значи беше Лавиния, баронеса Дънблейд. Истинска лейди. Беше удивително как обществото няма очи за онези, което са пострадали заради злощастни обстоятелства. Лейди Дънблейд може и да имаше нужда от бастун, но сега, докато стоеше в единия край на претрупания кабинет на Крос, Пипа се питаше как успява да запази тайната си. Независимо от недъга си тя бе висока и красива, с прекрасна червена коса и кафяви очи, на които Пипа не можеше да не се възхити.

Очевидно не бе единствената, която се възхищаваше на тези очи. Явно мистър Крос също мислеше, че са достойни за възхищение. Пипа не бе изненадана. Все пак мистър Крос бе известен негодник — макар поведението му спрямо Пипа да бе винаги безупречно — а лейди Дънблейд толкова често оставаше незабелязана, че лесно можеше да влиза и излиза от „Падналият ангел“ без да предизвика скандал.

Но очевидно бе скандална, щом стоеше тук, в кабинета на Крос, изправена и горда като гръцка богиня. И защо да не стоеше гордо? Очевидно бе привлякла вниманието на един от най-влиятелните мъже в Лондон.

Пипа щеше да се гордее много със себе си, ако бе постигнала същото.

Отхвърли и мисълта, и новото за нея неприятно чувство и се обърна да затвори вратата на тайния проход. Трябваше да се досети, че ще избере стая, която има проход до кабинета му — не бе човек, който разчиташе на съвпадения.

Вероятно не бе и човек, който е щастлив от нахлуването й в кабинета му… и ако се вярваше на онова, което бе чула… от прекъсналия личен разговор.

Никога няма да му позволя да те нарани.

Дори през стената бе доловила ожесточения му тон. Обещанието. Дори през стената бе почувствала думите като удар. Той очевидно имаше чувства към дамата. Достатъчни, за да заключи Пипа и да дойде при нея.

Не трябваше да е разстроена. Все пак те бяха партньори, нямаха връзка. Сега не бе моментът за ревност. Нямаше място за нея. В науката нямаше ревност.

Само че очевидно имаше.

Не трябваше да ревнува. Трябваше да е ядосана. Беше предал споразумението им, като я бе излъгал с помощта на зарове с добавена тежест. Да. Всъщност затова и бе дошла тук ядосана, нали? Ако бе разстроена, то бе поради тази причина, а не заради нещо друго.

Със сигурност не защото я бе зарязал, за да дойде при тази дама. Това въобще не би трябвало да я разстройва.

Любопитно.

След като проходът бе затворен, тя се обърна с лице към мистър Крос и лейди Дънблейд. На неговото бе изписан гняв, а на нейното — шок.

Пипа каза първото, което й дойде на ум.

— Съжалявам, че ви прекъснах.

Измина секунда докато осмислят чутото, след това и двамата заговориха:

— Бяхме приключили — каза дамата с изправени рамене, сякаш спомнила си къде се намира, и тръгна към вратата. — Оставям ви.

— Какво, за бога, правите в тайния проход? Казах ви да не мърдате от онази стая — каза едновременно с нея мистър Крос.

— Оставихте ме заключена и очаквате да не се опитам да избягам? — отвърна Пипа, неспособна да сдържи гнева си.

— Очаквам да стоите далеч от ситуации, които могат да ви навредят.

Тя отвори широко очи.

— Какво може да ми навреди?

— В тъмен таен проход в хазартен клуб? Права сте. Нищо не може да ви навреди.

Тя отстъпи крачка назад.

— Сарказмът не ви подхожда, мистър Крос.

Той поклати раздразнено глава и се обърна към лейди Дънблейд, която бе стигнала до вратата.

— Не си тръгвай.

Дамата присви очи.

— Приключихме. Предадох съобщението си. И определено си тръгвам.

Пипа притисна гръб към картината, през която бе влязла, а Крос направи крачка към лейди Дънблейд и чувствата му бяха очевидни.

— Лавиния… — поде, но тя вдигна ръка и го спря.

— Не. Ти направи избора си. Не можеш да промениш миналото.

— Не миналото искам да променя, по дяволите. А бъдещето.

Лавиния се обърна и тръгна към вратата, която водеше към казиното.

— Бъдещето не е твое, за да го променяш.

Пипа ги гледаше, обръщаше глава ту към единия, ту към другия, сякаш играеха тенис. У нея се надигаха въпроси, отчаяно искаше да знае факти. Какво се бе случило в миналото? Каква бе връзката между тях?

И така, докато търсеше отговори, тя долови мъката в погледа му.

Той я обичаше.

Мисълта бе тревожна и неприятна и я накара да замръзне на мястото си.

Лавиния постави ръка на бравата и Крос изруга.

— По дяволите, Лавиния. Половин Лондон е там, в залата. С репутацията ти е свършено, ако те видят.

Тя хвърли поглед през рамо.

— Нима не съм тръгнала вече по този път?

Какво трябваше да означава това?

Той я изгледа с присвити очи.

— Не и ако мога да го предотвратя. Ще те заведа у дома.

Лавиния погледна Пипа.

— Ами лейди Филипа?

Той се обърна към Пипа и в погледа му имаше изненада, сякаш бе забравил за нея. Тя потисна разочарованието си.

— Ще заведа и двете ви у дома.

Пипа поклати глава. Каквото и да се случваше с лейди Дънблейд, то нямаше да промени плановете й за вечерта. Без да обърне внимание на тежестта в гърдите си — болка, която започваше да й става позната — каза:

— Не искам да се прибирам у дома.

В същото време Лавиния рече:

— Няма да отида никъде с теб.

Той дръпна въжето на един от звънците, които бяха зад него, с повече от необходимата сила.

— Няма да те принуждавам да останеш, но няма и да ти позволя да се унищожиш. Ще те придружат до дома ти.

В гласа на баронесата имаше горчивина.

— Още веднъж ще ме предадеш в ръцете на друг човек.

Крос силно пребледня, стаята изведнъж стана прекалено малка и Пипа се почувства не на място. Връзката между двамата бе силна, гледаха се и никой не искаше да отстъпи. Приличаха си в проявата на силна воля.

Нямаше съмнение, че имат общо минало. Че се познават от години.

И връзката им все още продължава може би.

Мисълта извика у Пипа желание да се върне в прохода зад картината и да намери изхода на клуба. Обърна се с намерението да направи точно това. Подръпна единия край на тежката рамка, защото предпочиташе празната и заключена хазартна стая пред тази.

Но когато картината се размести и проходът се разкри, видяха мъж. Огромният мъж с кафява кожа изглеждаше така изненадан, като видя Пипа, както и тя самата. Гледаха се втренчено един миг и тя изтърси:

— Извинете, бих искала да мина.

Той сбърчи чело и смутен, погледна към Крос, който изруга невъздържано и каза:

— Тя никъде няма да ходи.

Пипа му хвърли кос поглед.

— Ще се оправя.

Със сериозно изражение, срещна погледа й.

— Къде имате намерение да отидете?

Тя вече не бе сигурна.

— В… — Махна с ръка към мрака зад мъжа, който препречваше прохода. — Стената — додаде.

Крос не й обърна внимание и заговори на мъжа.

— Заведи лейди Дънблейд в дома й. И се погрижи да не я видят.

Пипа протегна врат, за да разгледа огромния мъж — беше по-едър от всички, които бе виждала. Трудно бе да си представи, че ще успее да се справи със задачата, но мистър Крос бе легендарен негодник, така че може би човекът не правеше това за първи път.

— Няма да тръгна с него — заяви категорично лейди Дънблейд.

— Нямаш избор — каза Крос. — Освен ако не предпочиташ аз да те заведа в дома ти.

Тази идея не се хареса на Пипа, но тя не каза нищо.

— Как да съм сигурна, че мога да му имам доверие?

Крос погледна тавана, после — дамата.

— Не можеш. Но знам, че преценката ти на кого да имаш и на кого да нямаш доверие, е спорна, така че защо не го наредиш сред тези, на които можеш да имаш доверие?

Двамата се гледаха втренчено и Пипа се запита какво ли ще стане. Нямаше да се изненада, ако лейди Дънблейд отвореше вратата на кабинета и с уверена крачка се озовеше в казиното, само и само да го ядоса.

Какво й бе сторил?

Какво му бе сторила тя?

След известно време Пипа не можеше повече да се сдържа.

— Лейди Дънблейд?

Дамата срещна погледа й и Пипа се запита дали двете бяха разговаряли някога. Не мислеше. Точно сега, в този момент, беше сигурна, че ако бяха, щеше да запомни тази горда жена воин с кафяви очи и огнена коса.

— Каквото и да е — рече Пипа колебливо, — не си заслужава репутацията ви.

Думите увиснаха във въздуха за секунда и Пипа реши, че баронесата няма да реагира. Но тя се подпря на бастуна си и прекоси стаята, за да позволи на огромния мъж, който все още бе в прохода, да й помогне да си отиде у дома.

Вече навлязла в прохода, лейди Дънблейд се обърна и срещна погледа на Пипа.

— Бих могла да кажа същото и за вас. Ще дойдете ли с мен?

Въпросът увисна между тях и Пипа осъзна, че отговорът й ще има по-голямо значение от действията й тази вечер. Знаеше, че ако каже „да“ ще загуби завинаги компанията на мистър Крос. А „не“ би могло да я задържи тук прекалено дълго.

По-дълго, отколкото бе планирала.

Погледна го, срещна погледа на сивите му очи, непроницаеми и толкова въздействащи, способни да я накарат да диша по-бързо и да изпитва странни трепети. Поклати глава, неспособна да извърне поглед.

— Не. Искам да остана.

Той не помръдна.

Лейди Дънблейд каза:

— Не знам защо сте тук, лейди Филипа, но ви предупреждавам: каквото и да ви е обещал той, каквото и да очаквате да получите от познанството си с него, не разчитайте, че ще го получите. — Пипа не знаеше какво да отговори. Но не й се наложи. — Вашата репутация е в опасност.

— Ще се погрижа за нея — отвърна Пипа.

Баронесата повдигна недоверчиво едната си вежда и в очите й проблесна нещо познато, което изчезна, преди Пипа да може да го определи.

— Добре тогава.

Баронесата изчезна в мрака на тайния проход, огромният мъж я последва. Пипа ги загледа как се отдалечават, докато светлината от фенера, който мъжът държеше, изчезна зад един завой. После тя затвори прохода и се обърна към Крос.

Той стоеше в далечния край на стаята, до голям библиотечен шкаф, скръстил ръце пред гърдите си и забил поглед в пода. Изглеждаше изтощен. Раменете му бяха увиснали, едва ли не пораженчески, и дори Пипа — която рядко проумяваше как се чувстват хората около нея — разбра, че е бил наранен в битката, състояла се в тази стая.

Неспособна да се въздържи, тръгна към него и полите й докоснаха огромното сметало, поставено в единия ъгъл на стаята. Шумоленето го изтръгна от мислите му. Той вдигна поглед. Сивите му очи срещнаха нейните и я накараха да се закове на място.

— Трябваше да си тръгнете с нея.

Пипа поклати глава, думите засядаха в гърлото й, когато отговори:

— Обещахте да ми помогнете.

— А ако кажа, че искам да разтрогна споразумението ни?

Тя се усмихна, макар да не й бе весело.

— Желанието не е взаимно.

Очите му потъмняха — единственото, което се промени в него.

— Ще бъде.

Пипа не можа да се стърпи да не попита.

— Коя е тя?

Въпросът развали магията и той извърна поглед, заобиколи бюрото, като преднамерено го остави да ги разделя, и се зае с документите върху него.

— Знаете коя е.

Пипа поклати глава.

— Знам, че е баронеса Дънблейд. Но каква ви е?

— Няма значение.

— Напротив, изглежда, че има доста голямо значение.

— За вас не би трябвало да има.

Тревожно бе какво значение имаше.

— Но има. — Направи пауза, искаше й се да попита, но знаеше, че едва ли ще получи отговор. И все пак не можа да се въздържи: — Много ли я обичате?

Не ми казвайте. Не искам да знам.

Но искаше.

Отчаяно.

Той не отговори и тя добави:

— Искам да знам, защото нейното идване ви накара да ме заключите за неопределено време.

Той вдигна поглед.

— Не беше неопределено.

Тя застана от другата страна на бюрото.

— Не благодарение на вас.

— Как намерихте прохода?

— Ще се изненадате какво може да постигне раздразнението у човек.

Едното ъгълче на устата му потрепна.

— Предполагам, че говорите за заключването ви.

— И за измамата — добави тя.

Погледът му се спря на заровете, които тя бе оставила върху бюрото му.

— Тези са печелещите.

— Мислите, че ако печеля, измамата няма да има значение? Пак е измама.

Той се засмя безрадостно.

— Разбира се, че за вас няма разлика. Но беше за ваше добро.

— А тези, които хвърляха седем?

— С добавена тежест.

Тя кимна.

— А онези, с които хвърлих девет първия следобед? Облогът, който ме изпрати у дома с обещанието да не се обръщам към други мъже?

Той си наля скоч.

— И те бяха обработени.

Пипа кимна.

— Казах ви, че не обичам лъжците, мистър Крос.

— А аз ви казах, че негодниците лъжат. Време е да го научите.

Ядосваше я.

— Ако всички измами се разкриват така лесно като обработените ви зарове, не мисля, че ще имам проблеми в света.

— Изненадан съм, че сте забелязали.

— Може би някои от другите ви дами нямаше да забележат епидемията от шестици и тройки — рече Пипа, без да може да сдържи гнева си, — но аз съм учен. И законът за вероятностите ми е ясен.

— Другите ми дами?

— Мис Тасър… Лейди Дънблейд… и всички други, за които лъжете — рече тя и направи пауза заради неприятните представи, които думите й извикваха в съзнанието й. — Във всеки случай, аз не съм като тях.

— Вие не сте като никоя жена, която познавам.

Думите я ужилиха.

— Какво означава това?

— Само че другите жени не ме ядосват толкова често.

— Колко интересно, защото и аз не съм срещала мъж, който да ме ядосва толкова много. — Посочи картината. — Не трябваше да ме заключвате в онази стая.

Крос отпи дълга глътка и върна чашата на мястото й на страничната масичка.

— Уверявам ви, там бяхте в безопасност.

Не се бе чувствала в безопасност, но не в това бе въпросът.

— А ако страдах от клаустрофобия?

Той вдигна рязко глава и погледите им веднага се срещнаха.

— А страдате ли?

— Не. Но можех да страдам. — Поколеба се. — А ако имаше пожар?

Погледът му не трепна.

— Щях да ви изведа.

Думите му я изненадаха. Когато преодоля изненадата си, попита:

— През прохода?

— Да.

— А ако пожарът вече го бе унищожил?

— Щях да намеря начин да стигна до вас.

— И трябва да ви повярвам?

— Да. — Говореше толкова убедено, като че ли нищо нямаше да го спре.

— Защо?

— Защото е вярно.

Каза го съвсем тихо и Пипа разбра две неща. Първо, че и двамата се бяха навели напред през масивното абаносово бюро — символ на власт и сила — и ги разделяха само сантиметри.

И второ, тя му вярваше.

Той щеше да се върне за нея.

Издиша и каза:

— Но вместо това аз дойдох при вас.

Едното ъгълче на устата му се повдигна в полуусмивка.

— Но не знаехте докъде води проходът.

Всичко в него, очите му, гласът му, ароматът на сандалово дърво, който я изкушаваше, я караше да иска да затвори очи и да се облегне на него, да се наслади на момента. Заговори, но думите бяха просто шепот.

— Надявах се да ме отведе на някое вълнуващо място.

Да ме доведе при вас.

Той се отдръпна рязко, сякаш бе произнесла думите високо, и развали магията на момента.

— В такъв случай съжалявам, че ви доведе тук.

Тя също се изправи и погледна картината, която едва бе забелязала първите два пъти, когато бе идвала тук, а сега като че ли заемаше цялото пространство, метър и петдесет широка и два пъти по-висока, едновременно гротескна и красива. И приковаваща вниманието.

В центъра й бе изобразена спяща жена, облечена в бели ленени дрехи, напълно отдала се на съня, с ръце над главата и руси къдрици, които се спускаха свободни до пода. Кожата й бе светла и съвършена и единственият източник на светлина в композицията, толкова ярък, че трябваше да мине миг, за да видиш какво се крие в сенките на спалнята.

В единия край, иззад червена кадифена завеса, надничаше огромен черен кон с ужасяващи диви очи и широко отворена уста, пълна с огромни бели зъби. Изглежда, че изпитваше похот към спящата фигура, сякаш усещаше какви са сънищата й, и само чака да настъпи моментът да нападне.

Но жребецът трябваше да изчака реда си, защото върху дългото тяло на жената, в сенчестото местенце между гърдите и бедрата, седеше малка грозна фигура, отчасти звяр, отчасти човек. Нещото като че ли гледаше втренчено право от картината и срещаше погледа на всеки, който се осмелеше да го погледне. Изражението на лицето издаваше едновременно търпение и обсебеност като че ли можеше да чака цяла вечност дамата да се събуди и да се бие до смърт, за да я задържи.

Не бе виждала картина с по-силно внушение, по-скандална и по-грешна. Приближи се към нея.

— Тази картина е забележителна.

— Харесва ли ви? — Долови изненадата му.

— Не мисля, че човек я харесва. Мисля, че по-скоро е пленен от нея. — Прииска й се да протегне ръка и да събуди жената от картината, да я предупреди за наближаващата й смърт. — Къде я намерихте?

— Платиха дълг с нея — каза Крос от по-близо.

Пипа хвърли поглед през рамо и го видя до бюрото, поставил едната си длан на него, загледан как тя се приближава до картината.

— Огромен дълг, предполагам.

Той наклони глава.

— Харесах картината достатъчно, така че изтрих дълга от книгите ни.

Не беше изненадана, че картината му харесва, защото порокът бе втъкан във всеки щрих на четката, а историята, която разказваше, бе тъмна. Обърна се, привлечена от странното същество, което седеше върху тялото на спящата жена.

— Какво е то? — попита и протегна ръка, но страхуваща се да докосне фигурата.

— Демон. — Направи пауза. — Кошмар. Някога вярвали, че демоните идват вечер и предизвикват хаос у спящите. Мъжки демони като този дебнели красивите жени.

Имаше нещо в гласа му, намек за… спомен? Пипа го погледна.

— Защо я държите тук?

Той вече не гледаше към нея, бе свел поглед към бюрото, беше взел оставените от нея зарове и ги стискаше в дланта си.

— Не си падам много по съня — отговори, сякаш този отговор бе приемлив.

И защо?

Искаше да зададе този въпрос, но веднага разбра, че няма да й отговори.

— Не съм изненадана, след като прекарвате по-голямата част от деня в сянката на тази картина.

— Човек свиква с нея.

— Съмнявам се. Колко често използвате прохода?

— Установих, че нямам голяма нужда от него.

Тя се усмихна.

— Може би в такъв случай мога да си го присвоя?

— Не го използвате както трябва. Чух ви в мига, в който приближихте.

— Не сте.

— Напротив. Без съмнение, ще се изненадате да откриете, че не умеете да се прокрадвате, лейди Филипа.

— Не съм имала много случаи да се упражнявам, мистър Крос.

Едното ъгълче на устата му се повдигна в подобие на усмивка.

— До този момент.

— Това място предразполага, не мислите ли?

— Всъщност да.

Върна заровете върху бюрото с леко потракване, което привлече вниманието й и тя заговори:

— Ако си спомням правилно, дължите ми отговор на три въпроса. Четири, ако броим и онзи, на който не отговорихте.

В тишината, която последва, тя не се сдържа и вдигна поглед към него. Той чакаше.

— Всички зарове бяха обработени. Не ви дължа нищо.

Пипа смръщи вежди.

— Напротив, дължите ми много. Вярвах ви. Мислех, че казвате истината.

— Грешката е ваша, не моя.

— И не се срамувате, че ме измамихте?

— Срамувам се, че ме хванахте.

Бръчката между веждите й стана по-дълбока.

— Подценявате ме.

— Изглежда, че е така. Няма да направя тази грешка отново. И повече няма да имам тази възможност.

Тя отметна глава назад.

— Отказвате се?

Крос кимна.

— Да. Не искам да идвате повече тук. Никога. Мястото ви не е тук.

Пипа поклати глава.

— Казахте, че няма да се откажете.

— Излъгах.

Неочакваното му признание я шокира, затова каза единственото, което й дойде на ум.

— Не.

В очите му проблесна изненада.

— Не?

Тя поклати глава, пристъпи и спря на крачка пред него.

— Не.

Той взе отново заровете и тя ги чу как се удрят един в друг, докато ги претегляше в дланта си.

— На какво основание отказвате?

— Възнамерявате ли да ме изправите пред съдия и съдебни заседатели? — попита той с горчивина.

— Няма нужда — отвърна тя и изигра последната си и най-силна карта. — Трябва само да ви изправя пред зет си.

Измина секунда, докато думите стигнат до съзнанието му. Той ококори широко очи — само за миг, колкото тя да забележи — и скъси разстоянието между тях.

— Чудесна идея. Нека кажем всичко на Бърн. Мислите, че ще ме принуди да спазя обещанието си ли?

Пипа отказа да бъде завладяна от страх.

— Не. Мисля, че ще ви убие, задето сте се съгласили. Особено когато разбере, че за да го дадете, е допринесла проститутка.

В сериозните му сиви очи проблесна чувство, гняв и… възхищение? Каквото и да бе, то изчезна почти незабавно, загасна така, както гасне фенерът в таен проход.

— Добре изиграно, лейди Филипа. — Думите тихо се плъзнаха по кожата й.

— И аз мисля така. — Къде бе отишъл гласът й?

Той бе толкова близо.

— Откъде искате да започнем?

Искаше да започнат оттам, където бяха спрели. Вече не можеше да й избяга, не и докато бяха тук, в кабинета му… в клуба, на сантиметри от греха и порока. А тук бе и половината Лондон, така че репутацията й щеше да бъде съсипана, ако я откриеха.

Бяха само на сантиметри един от друг.

Бе си обещала да поеме този риск и неговите знания бяха наградата.

Обзе я вълнение, той й обещаваше повече, отколкото бе очаквала, когато бе излязла от дома си тази вечер.

— Искам да започнем с целувките.