Сара Маклейн
Розата на любовта (19)

Глава 18

Времето за наблюдения изтече.

Сега е време за действие.

Научният дневник на лейди Филипа Марбъри,

3 април 1831 г., един ден преди сватбата

Тя щеше да се омъжи на следващия ден.

За друг.

И вместо да е у дома й, в спалнята й и в прегръдките й, вместо да дава и получава удоволствие, той беше тук, в едно от най-тъмните лондонски кътчета, сега осветено заради отпразнуването на предстоящата му женитба.

Найт не бе устоял на изкушението да се отдаде на бащински триумф. Крос щеше да се ожени за Меган Маргарет Найт и скоро щяха да им се родят деца. И ако това не бе причина за вечер на грях и разврат, то нищо друго не можеше да бъде.

Група мъже до близката маса извикаха възбудено, когато заровете се обърнаха в тяхна полза, и Крос загледа как ги вземат и ги връщат в центъра на масата и как виконт Денсмор ги целува и отново ги хвърля. Три. Четири.

Всички около масата нададоха стонове на разочарование и това достави на Крос перверзно удоволствие. Щом той не можеше да е щастлив тази вечер, никой не трябваше да бъде. И никой не трябваше да изпитва удоволствие, щом му бе отказано на него.

Бяха изминали четири дни, откакто се бе докоснал до щастието — и то за кратко. Четири дни, откакто се бе докоснал до удоволствие, нежна кожа и бездиханни думи. Четири дни след като бе имал Пипа за една съвършена, опустошителна нощ. Четири дни, които се бяха проточили като цяла вечност и всеки миг го изкушаваше да отиде при нея. Да я открадне и да я скрие от света и осъдителните погледи.

Имаше двадесет и пет хиляди акра земя в Девъншир, където никой нямаше да ги види и двете с Тротула можеха да се разхождат на воля. Щеше да й построи къща за научните й експерименти. Щеше да й даде всичко, от което имаше нужда. Всичко, което искаше. И той щеше да се разхожда с тях, той и децата им, защото според хорските приказки оттеглянето в провинцията спомагаше за създаването на поколение.

Щеше да направи всичко по силите си тя да е щастлива.

Но това нямаше да е достатъчно.

Никога нямаше да е достатъчно. Той никога нямаше да е достатъчен за нея, както не бе достатъчен за Бейн и Лавиния. Тя заслужаваше нещо по-добро.

Тази мисъл извика болка в гърдите му.

Касълтън бе по-добрият избор. Той нямаше да я предизвиква. Нямаше да я изкушава.

Нямаше да я обича.

Кристофър Лоуи се бе облегнал на масата с рулетката и извика победоносно, когато малкото бяло топче се спря на единия от червените квадрати.

Крос изсъска гневно. Рулетката бе най-лошата игра — всичко зависеше напълно от шанса, никога не си струваше залога — дори когато човек печелеше. Това бе игра за идиоти. Обърна се и загледа как мъжете потупват Лоуи по гърба и слагат парите си на масата.

— Колелото е печелившо! — извика някой.

Крос се обърна, обзет от раздразнение.

Всяка игра на този свят, която има за цел да изкушава и да взема, бе направен за идиоти.

— Крос.

Обърна се и видя Сали Тасър, застанала на няколко крачки от него.

— Трябва да те убия заради онова, което направи — изръмжа. — И щях да те убия, ако беше мъж.

Беше го продала на Найт и така го бе принудила да влезе в брак, който не искаше. Да води живот, който никога не би избрал. В този свят на власт и грях, на удоволствие и наказание предателството винаги бе възможност. И се случваше човек да загуби.

Но Сали не просто го бе наказала с действията си, тя бе заплашила Пипа. И това той никога нямаше да й прости.

Гневът му извираше на повърхността, докато се приближаваше към нея, и тя се уплаши. Крос започна да я бута през тълпата играчи, между масите за карти и зарове, докато не се озоваха в един ъгъл, по-тъмен и по-негостоприемен от основния етаж на клуба.

— Кажи ми, колко получи за моето бъдеще? Няколко лири? Нова рокля? Изкуствена огърлица? След всичко, което направих за теб? За момичетата ти? И ти ми се отплащаш така? Като заплашваш единствената жена, която ми е скъпа?

Тя поклати глава. Кафявите й очи мятаха мълнии.

— Много ти е лесно да ме съдиш, нали?

— Ти заплашваш нещо мое — прогърмя гласът му и му се прииска да удари юмрук в стената. Никога през последните шест години не бе губил така самоконтрол. Не бе така невъздържан. Мисълта, че Пипа е в опасност, го караше да трепери от страх и гняв и още половин дузина ужасяващо мощни емоции бушуваха в него.

А какво щеше да прави, когато тя се омъжеше?

Сали го спаси от отговора на този въпрос.

— Ти, с твоя съвършен живот и купища пари. Никога не ти се е налагало да падаш на колене, за да заслужиш храната си, и да останеш на колене, за да благодариш на някакъв непознат за монетата… Ами ако се беше провалил…

— Ако се бях провалил, нямаше да има опасност за теб.

— Нямаше да има опасност за мен? — подигра му се тя. — Щеше да ме изпратиш в провинцията да изживея дните си, стара кобила, изпратена на пасбището? Може и да няма опасност, но не носи задоволство.

— Много хора мислят различно.

— Е, не и аз — каза тя. — Ако се беше провалил и Найт бе открил каква е ролята ми в плановете ти, сега щях да работя на улицата. — Направи пауза. — Животът ми е хубав, Крос, и искам да си остане такъв. Ти щеше да направиш същото.

Само че не бе го направил. Да запази живота си какъвто бе, би означавало да хвърли Пипа на Найт и да откаже да изпълни молбата му. Да откаже да се ожени за Маги.

Но Пипа бе на първо място.

И винаги щеше да бъде.

— Ако се замислиш, направих ти услуга. Получи съпруга. И ще се сдобиеш с наследник. Няма да съжаляваш.

Грешната съпруга. Грешният наследник.

— Ще съжалявам всяка минута от живота си — каза.

— Крос… — поде Сали. — Съжалявам, знаеш. Заради дамата. — Гневът му утихна малко. — Лейди Филипа бе мила с мен. По-мила от която и да е друга аристократка. И в мига, в който казах на Найт за нея, знаех, че ще съжалявам.

— Не ти приляга да произнасяш името й. — Тя бе по-добра от това място и от всички тях, взети заедно.

— Вероятно не. Но изборът не е твой.

— Трябва да бъде.

Сали се усмихна леко.

— Нито за миг не се съмнявай, че каквото бе сторено, бе сторено за нея. Не за теб.

Което означаваше, че Пипа ще е по-щастлива без него, че заслужава повече, отколкото той можеше да й даде.

Истина.

— Внимание! — Силният глас на Найт привлече вниманието и на двамата, те се обърнаха и го видяха с накривена яркочервена шапка върху една от масите в центъра на казиното. — Внимание! — извика той отново и почука с бастуна си със сребърен връх по износеното сукно, с което накара да замлъкнат силната музика и пиянското бърборене. — Имам нещо да кажа, непочтителни момичета!

Найт се усмихна широко, а залата се изпълни със смях. Крос стисна зъби, защото знаеше какво ще последва.

— ’Се още съм ви ядосан задет’ си изгубихте времето около масите на „Ангелът“ оназ’ вечер дет’ я наричат Нощта на демоните. Да пиете чай и да ядете сладки с тълпа благородници, коит’ не могат да разпознаят асото от задниците си. Но таз’ вечер съм готов да прощавам, отчасти защот’… — обърна светналия си поглед към Крос — поне един от тез’ благородници ще ми бъде семейство!

Думите му бяха посрещнати с груб, почти оглушителен смях и всички глави се обърнаха към Крос, който не се засмя. Дори не се усмихна. И не помръдна.

Найт повдигна вежда и протегна ръка на бъдещия си зет.

— Крос! Кажи и ти някоя дума!

Смехът отново избухна и застърга по нервите на Крос, на когото му се прииска да убие всеки един от присъстващите. Той скръсти ръце пред гърдите си и поклати глава, без да помръдне, и погледът на Найт потъмня.

— Ауу… не ще да ми открадне думата! Не са тревожи, момчето ми. Късметът… — Направи пауза и остави думата да увисне между тях. — Късметът е на моя страна напоследък!

И с тези думи, които му напомниха за жената, която изпълваше мислите му, Найт направи невъзможно за Крос да отхвърли молбата му. Той прекоси залата с преднамерено спокойствие въпреки желанието си да издърпа Найт далеч от масата и да го разчлени крайник по крайник, качи се на масата и застана до него — човека, който го бе надиграл. В крайна сметка.

Найт го потупа по гърба и Крос каза много тихо:

— Утре тя ще се омъжи. И ти ще изгубиш контрола над мен.

Найт каза, широко усмихнат:

— Глупости. Мога да съсипя и нейната репутация, и таз’ на децата й само с една добре обмислена дума. — Обърна се отново към присъстващите като крал, който говори на поданиците си. — А сега ето я и красивата дама, коят’ спечели сърцето му! Обявата за годежа ще бъде публикувана утре и след три седмици моето момиче ще бъде негово!

Маги бе качена на масата и Крос трябваше да й признае смелостта, защото нито един свестен баща нямаше да позволи на дъщеря си да припари до това място. И нито един мъж нямаше да допусне тук жена, към която има чувства. Но тази жена, облечена в бледомораво и примирена, стоеше изправена и неподвижна, без да се суети и без да се изчерви.

Погледна го искрено, право в очите.

— Милорд. — Направи реверанс. Беше толкова грациозна и не на мястото си, колкото може да бъде човек върху хазартна маса.

Той наклони глава и си напомни, че е пешка в тази игра. Че Маги ще изгуби най-много. Щеше да получи титла и богатство, но никога нямаше да има съпруг, който я обича.

Съпругът й винаги щеше да обича друга.

— Бива си я, Крос! — извика някой от тълпата.

— Бих искал да сложа ръцете си върху тези крака! — каза един мъж, протегна ръка към обувката й и успя да я пипне, преди тя да възкликне, да се отдръпне и да се притисне в Крос.

Той може и да не искаше да се ожени за нея, но тя не заслужаваше това. Настъпи дланта на мъжа достатъчно силно, че онзи да не може да я отдръпне.

— Докоснеш ли я, губиш ръката си.

Найт се засмя.

— Виждате ли, той вече я защитава. Не мож’ да държи ръцете си далеч от нея, тоз’ Крос! Ще ми направят красиви внуци! Обзалагам са, че още преди годината да е свършила, ще се появи виконт Бейн!

Името Бейн, излязло от устните на Найт, предизвика гореща вълна, която заля Крос.

— А аз залагам двадесет лири, че вече е на път! — извика гръмогласно някой от тълпата.

Смях и развълнувани викове изпълниха залата, последвани от силното:

— Целуни я!

— Ай целуни момичето, Крос!

Найт се засмя.

— Аз нямам проблеми с т’ва!

— Разбира се, че нямаш, копеле — изсъска Крос тихо. — Тя е бъдеща графиня и твоя дъщеря, а ти искаш да я видиш съсипана в казино?

— Тя е моя дъщеря и твоя бъдеща графиня — надвика Найт крясъците, които изразяваха съгласие. — Предполагам, че целувка в казино са очаква. А аз съм само любезен домакин. Тя няма да слезе от таз’ маса, докат’ те не получат к’вото искат.

Бузите на Маги горяха и тя вдигна поглед към Крос изпод черните си мигли.

— Милорд — прошепна, — моля ви. Да приключим с това, какво ще кажете?

Той я съжали.

— Съжалявам, че трябваше да стане тук.

Но Маги също изпитваше съжаление към него.

— Съжалявам, че е с мен — каза, цялата изпълнена със съчувствие.

Тя също не заслужава такъв баща.

Засмя се, но безрадостно.

— Изглежда, съм обречен да разочаровам жените.

Тя не отговори и той се наведе да я целуне. Целувката бе кратка, но достатъчна да впечатли тълпата, която не забеляза, че в нея няма чувство.

Лъжа. Имаше чувство. Вина. Омраза към себе си. Предателство. Тъмно и опустошително чувство за неправда. Тя не беше Пипа. Не беше негова. И никога нямаше да бъде.

Маги щеше да живее в сянката на неговата умна любима с очила, да бъде заложник на неговото желание да постъпи както трябва, и да предпази една жена дори за това да се наложи да унищожи бъдещето на друга.

По дяволите.

— А сега… — Найт отново почука с бастуна си по масата и почукването върна Крос към реалността, — да подновим загубата на пари!

Дори тези думи бяха последвани от радостни възгласи в тази нощ на нощите, в която уискито се лееше безплатно и всички членове на клуба на Найт празнуваха триумфа му.

Крос остана дълго върху масата. Чакаше Найт и Маги да слязат и се оглеждаше из казиното, докато белязаният от шарка човек на Найт не го задърпа към задния кабинет по някаква работа.

Крос бе щастлив да се отърве от бъдещия си тъст, и го успокои това, че колелото на рулетката вече се въртеше, картите летяха над зеленото сукно, а заровете се търкаляха. Найт командваше казиното така, както Уелингтън бе командвал батальон — трябваше да се печелят пари и те се печелеха бързо и ефикасно.

Погледът му бе привлечен първо от масата, на която се играеше двадесет и едно, около която имаше петима играчи, всеки от които имаше асо, поп, дама или вале с лицето нагоре, а крупието се взираше в двойка. Играта вървеше бързо, никой не бе поискал карта. Пред себе си всеки от играчите имаше карти, чийто сбор беше двадесет или повече.

Математически почти невъзможно.

Мисълта бе прогонена от викове отляво, приветстващи успешно хвърляне на зарове. Крос видя следващото хвърляне. Шест и три.

— Отново девет! — извика крупието.

Сърцето му заби тежко.

Отиде до масата, привлечен от играта, неспособен да сдържи любопитството си относно следващото хвърляне. Шест и три.

— Ура! — извикаха онези, които наблюдаваха играта.

— Какъв късмет! — извика играчът, у когото бяха заровете, обърна се с лице към нарастващата тълпа и с гръб към Крос. — Никога не съм имал такъв късмет!

— Кой е този? — попита някой до рамото му.

— Ако щете вярвайте, но това е Касълтън — бе отговорът.

— Щастливо копеле!

— Е, той ще се жени утре… така че заслужава една такава ергенска вечер, не мислите ли?

Касълтън.

Ще се жени утре.

За миг Крос забрави съмнението, което го бе довело до масата, замислен за това, че Пипа щеше да се омъжи утре. За този мъж, който бе край масата за хвърляне на зарове.

Шест. Три.

Печалба.

Нещо не бе наред.

Вдигна глава и огледа тълпата. Вниманието му бе привлечено от вратата на задната стая, където огромен здравеняк се извисяваше над тълпата.

Смръщи вежди. Какво правеше Темпъл тук, по дяволите?

— Двеста и петдесет лири на номер двадесет и три! — Този залог бе направен от Кристофър Лоуи на масата с рулетката вдясно.

Крос не можа да се сдържи и загледа как рулетката се върти, върти ли, върти и накрая топчето спира на червено.

Двадесет и три.

Всички около рулетката закрещяха. Лоуи бе рискувал цяло състояние и спечели почти девет хиляди лири.

Лоуи, който никога в живота си не бе печелил.

— Какво ви казах? — извика младият мъж. — Тази вечер съм късметлия, момчета!

Няма такова нещо като късмет.

Нещо не бе наред.

Проби си път през тълпата. Всеки, с когото се сблъскваше, бе все по-радостен и по-радостен от нечуваните печалби или се вълнуваше, че има асо, че е хвърлил невъзможното шест или че колелото отново бе спряло на червено… Никой не му обръщаше внимание, но накрая пред него се отвори пътека и той видя Темпъл на няколко метра от себе си.

Огромният му партньор в „Падналият ангел“ не беше сам. До него стоеше червендалест млад мъж във вечерен костюм, който му бе малко широк в раменете. Носеше ниско нахлупено кепе и Крос не можеше да види лицето му… но имаше нещо познато в стойката на тялото му. Нещо определено тревожно.

Едва когато непознатият се обърна да прошепне нещо в ухото на едно от момичетата на Найт, което му подаде малка торбичка. Крос видя златистите кичури на слепоочието му.

Очила.

На нейното слепоочие.

Филипа.

Тя се обърна към него, сякаш бе произнесъл името й на глас, и се усмихна широко и щастливо — усмивка, която накара кръвта му да закипи, а сърцето му — да копнее. Как бе могъл да я помисли за мъж? Тя изглеждаше скандално красива и абсолютно опустошителна и той изведнъж отчаяно пожела да отиде при нея. Да я докосне. Да я целуне. Да й осигури безопасност.

Не че от това желанието му да я убие, намаляваше.

Инстинктивно протегна ръка към нея, но Темпъл пристъпи напред, сложи голямата си длан на гърдите му и каза:

— Не сега. Ако я докоснеш, всички ще се досетят.

Крос пет пари не даваше. Искаше тя да е в безопасност. Но Темпъл бе толкова силен, колкото и прав. След един дълъг миг той го уведоми:

— Ще се бия с теб на ринга заради това.

Темпъл се усмихна.

— С удоволствие. Но ако тя успее, предполагам, че ще ми благодариш.

Крос смръщи вежди.

— Да успее? — Обърна се към Пипа. — Какво си направила?

Тя се усмихна, все едно че бяха на чаено парти. Или на надбягванията в Аскът. Или се разхождаха в парка. Абсолютно спокойна, напълно уверена в себе си и действията си.

— Не разбираш ли, глупчо? Спасявам те.

Беше невъзможно да се игнорират оглушителните викове на заобикалящите ги играчи, възбудени от печалбите. Нямаше нужда да погледне, за да разбере какво става.

— Нагласила си масите?

— Глупости. — Пипа се усмихна широко. — От това, което съм чувала за Дигър Найт, съм готова да заложа всичко, което имаш, че тези маси бяха вече нагласени. Аз ги оправих.

Тя беше луда. И той я обичаше. Повдигна вежди.

— Всичко, което аз имам?

Пипа сви рамене.

— Аз нямам кой знае какво.

Грешеше, разбира се. Имаше повече, отколкото осъзнаваше. И повече, отколкото бе мечтала. И ако го помолеше, щеше да й позволи да заложи всичко, което има.

Господи, как я желаеше.

Огледа се и съзнанието му отбеляза зачервените, развълнувани лица на играчите, които бяха близо до тях. Никой не се интересуваше от тях тримата, които стояха встрани. Тези, които не играеха, не заслужаваха внимание. Не и когато толкова много играчи печелеха толкова много.

В момента тя управляваше масите на едно от най-успешните казина в Лондон. Обърна се към нея.

— Как…

Пипа се усмихна.

— Ти ме научи за заровете с тежести, Джаспър.

Името го стопли.

— Но не съм те научил на нищо за картите.

Младата жена се престори на обидена.

— Милорд, липсата на доверие в моята интелигентност ме наранява. Мислиш, че не бих се досетила да добавя няколко допълнителни аса в тестето?

Той не обърна внимание на шеговития й тон. Найт щеше да ги убие, когато откриеше това.

— А рулетката?

Тя се усмихна.

— Употребата на магнита е просто забележителна.

Беше прекалено умна. Той се обърна към Темпъл.

— Ти си й показал?

Темпъл повдигна рамо.

— Дамата може да бъде много… решителна.

Господ му бе свидетел, това бе вярно.

— Тя знаеше какво иска — добави огромният мъжага, — а и ние всички го искаме.

— Темпъл бе много благосклонен. Както и мис Тасър — добави Пипа.

Умът на Крос трескаво работеше. Мис Тасър. Сали бе помогнала?

Нито за миг не се съмнявай, че каквото бе сторено, бе сторено за нея. Не за теб.

Това бе имала предвид Сали. Довеждането на казиното на Найт до банкрут, а не годежа на Крос.

Лудият план на Пипа.

Но не бяха обмислили всичко. Не бяха помислили какво ще се случи, когато я разкрият. Когато Найт се върне в казиното и разбере какво са направили.

— Трябва да си тръгнеш оттук, преди Найт да е открил какво си направила. Преди да открие теб. Ще бъдеш унищожена и всичките ми усилия ще бъдат… — изпадаше в паника при мисълта, че Пипа може да бъде наранена. Че Найт може да действа със злоба.

— Няма да си тръгна — поклати глава тя. — Трябва да видя края.

— Няма да има край, Пипа. — Отново протегна ръка към нея, отчаяно копнеещ да я докосне, и Темпъл отново го спря. Крос се съвзе. — По дяволите. Найт е най-добрият в бизнеса.

— Не е по-добър от теб — възрази тя.

— Да, по-добър е от мен — поправи я той. — Не го интересува нищо освен казиното и неговият успех. А мен ме е грижа за… — остави гласа си да заглъхне, защото знаеше, че не трябва да го изрича. Но знаеше също така, че няма да може да се спре. — А мен ме е грижа за теб, неразумна жено.

Тя се усмихна и изражението на красивите й сини очи омекна зад стъклата на очилата.

— Знаеш ли, Джаспър, ти също си всичко, за което ме е грижа.

Тези думи не трябваше да му доставят такова удоволствие.

Не трябваше да копнее за тях. Но копнееше, разбира се.

Тя тръгна към него и той щеше да разтвори прегръдките си и да я заведе в леглото си още на мига, ако не се бе намесил Темпъл, който не знаеше накъде да гледа от неудобство.

— Не може ли вие двамата да се държите така, когато сте насаме? Когато не съм наблизо?

Думите му им напомниха къде са. И за опасността, в която се намираше тя. Крос се обърна и потърси с поглед Найт, откри го. В очите му блестеше гняв, докато оглеждаше казиното. Като човек, занимаващ се от много години с този бизнес, знаеше, че нещо не е наред. Прекалено много радост. Прекалено много печалби.

Погледът му намери Крос в тълпата и в очите му проблесна пламъчето на осъзнаването. Обърна се и даде инструкции на отговорника за масите, който буквално хукна — най-вероятно за нови зарове и тестета карти — а Найт тръгна към тях с твърда крачка.

Крос се бърна към Пипа.

— Трябва да си вървиш — каза. — Няма да те хванат. Утре ще се омъжиш. А аз ще се погрижа за ставащото тук.

Пипа поклати глава.

— Категорично не. Това е моят план, който съм измислила заради теб и Лавиния. За да съм сигурна, че Найт никога повече няма да ти навреди. И аз ще го довърша.

У него се надигна гняв.

— Пипа, това е по-голямо, отколкото можеш да си представиш. Не си планирала как да се измъкнеш. Найт не е особено разтревожен. Знае, че ще възстанови първоначалното състояние на масите още тази вечер и че всички тези хора ще останат, ще залагат и той ще си върне загубените пари. Играчите не спират да залагат, когато са на върха.

Тя се усмихна.

— Мислиш, че това не ми е известно? Трябва ли да ти напомня, че научих какво е изкушение от много добър учител?

Сега не бе време да мисли за уроците им. Устоя на желанието да я докосне, и въздъхна.

— Не мисля, че си готова за това. Освен ако не изравниш това място със земята, няма такъв план, който може да убеди петстотин пристрастени към хазарта мъже да оставят масите, край които печелят. — Обърна се към Найт и забеляза приближаването му към тях. — И мисля, че приключихме този разговор. Сега ще се прибереш у дома с Темпъл и утре ще се омъжиш. И ще живееш живота, който заслужаваш.

— Не искам този живот.

— Нямаш избор. Това е последното, което ще ти дам. И единственото, за което ще те помоля.

Пипа поклати глава.

— Не знаеш за какво ме молиш!

— Знам съвсем точно.

Моля те да си отидеш, преди да съм открил, че вече не мога без теб.

Страхуваше се, че вече може да е прекалено късно, както и беше.

— Тръгвай, Пипа. — Това бе молба, породена от паниката. Тази жена бе разбила самоконтрола му и това не му харесваше. Лъжа. — Аз ще уредя въпроса тук.

Младата жена поклати глава.

— Веднъж ми обеща, че ще играеш по моите правила, ако залагаме на моите маси.

Искаше му се да я разтърси.

— Това не са твоите маси!

Тя се усмихна.

— Но правилата са мои. — Обърна се към Темпъл. — Ваше Благородие, ще ми окажете ли честта?

Темпъл вдигна пръст към три пъти чупения си нос и докосна върха му. От една маса наблизо се чу силен глас, който невинно извика:

— Бога ми! Това е голяма печалба! — Касълтън. Глупавият, обикновен Касълтън беше част от плана… Тези двамата да не бяха полудели?

Крос погледна към Темпъл, който се усмихна и вдигна едното си рамо.

— Дамата е уредила всичко.

— Дамата заслужава един хубав бой.

Пипа не го гледаше.

— Нямаш това предвид.

Нямаше, но не в това бе въпросът.

Касълтън отново говореше.

— Чувал съм, че обикновено Найт не държи много пари в брой. Но се надявам, че има достатъчно, за да ми плати печалбата!

Разговорите около масата заглъхнаха, когато думите стигнаха до съзнанието на играчите, след това всички грабнаха чиповете си и се затичаха към касите. Само за секунди виковете започнаха да отекват из помещението.

— Найт не може да изплати печалбите!

— Дайте ми парите сега, преди да е твърде късно!

— Не искам да остана с ненужни хартийки!

— Ще изгубите всичко, ако не побързате!

И просто така, изведнъж, около масите не остана никой… всички бързаха към касите, зад които двама изненадани касиери се колебаеха и не знаеха какво да правят.

Беше помислила за изход. Трябваше да го очаква, разбира се. Трябваше да знае, че Филипа Марбъри ще подходи към войната както към всичко друго… умно. С ококорени очи, той погледна първо Пипа, после — Темпъл, който се усмихна самодоволно, скръстил ръце пред гърдите си, и не каза нищо.

Забележително.

Тя се бе справила.

Тя беше забележителна.

Крос улови погледа на Найт, чиито очи бяха ококорени от шока, преди той да изгледа Пипа с присвити очи, да я познае и да бъде обзет от гняв. Обаче гневът не бе добър съветник… защото Найт бе прекалено близо до това да загуби всичко, което бе изградил. Качи се отново на една от масите и приветливо извика:

— Господа! Господа! Това е клубът на Найт! А не някаква случайна организация! Ние сме способни да изплатим дълговете си! Върнете се на масите! Поиграйте още!

Широката му усмивка бе греховно изкусителна.

Настъпи пауза, в която овцете се обърнаха към своя овчар и за миг Крос реши, че желанието за печалба ще надделее.

Но Касълтън ги спаси. Обезоръжаващият му глас още веднъж се извиси над тълпата:

— Предпочитам да си получа парите сега, Найт… Тогава ще знам, че си платежоспособен!

И хората отново се наредиха пред касите, мъжете се блъскаха и крещяха и всичко това много наподобяваше бунт.

Найт нямаше да може да изплати тези печалби. Бяха го разорили.

Пипа го бе разорила.

Защото обичаше Крос. Защото неговото бъдеще я интересуваше.

Неговото бъдеще, което без нея щеше да е безрадостно.

Тази мисъл обаче не можа да го занимава дълго, защото бяха изблъскани от играчите, които яростно се тълпяха в желанието си да стигнат касите, отчаяни да получат парите си. Вълната от тела изблъска Пипа на няколко метра. Той протегна ръка към нея и се опита да я хване, но пръстите й само се плъзнаха по неговите и тя падна, погълната от бясната тълпа.

— Пипа! — извика Крос и се хвърли в мелето, избутвайки мъжете от мястото, където я бе видял за последно, свита на топка, покрила главата си с ръце, получила ритник от тежък ботуш в стомаха.

Изрева гневно, сграбчи неволния й нападател за яката, заби юмрук в лицето му веднъж, два пъти, преди Темпъл да се изравни с него.

— Остави го на мен — каза той. — А ти се погрижи за дамата си.

Дамата си.

Тя беше негова.

И винаги щеше да бъде.

Остави мъжа на Темпъл, без дори да го погледне втори път, клекна до Пипа и разкри лицето й. Едното стъкло на очилата й бе счупено и високо на едната й скула имаше струйка кръв. Крос потисна гнева си и нежно погали мястото, където очевидно я бяха ударили.

— Можеш ли да се движиш?

Пипа кимна разтреперана, и той я взе в прегръдките си, за да я защити, без да го е грижа, че проваля прикритието й на непознат, слабичък мъж. Тя притисна лице във врата му.

— Шапката ми…

Шапката се бе изгубила в мелето и русата й коса се спускаше свободно по раменете.

— Прекалено е късно за нея сега — каза Крос, отчаяно търсещ път за бягство.

Обаче нямаше къде да отидат. Накъдето и да погледнеше, виждаше тълпи от гневни играчи, отчаяни да получат парите си. Разочарованието и алчността, ударите на Темпъл и неговите ги бяха превърнали в ужасяваща, беснееща орда.

Възможно най-бързо той клекна и бутна Пипа под масата, до която бе стоял Касълтън, и пое ритник с ботуш, от който трепна, преди да се пъхне при нея, покривайки я с тялото си и предпазвайки главата й с ръце от случайни удари.

— Темпъл — каза тя, гърчейки тяло под него.

— Той ще се справи — увери я Крос, доволен, че я е грижа за приятеля му. — Той е професионален борец и ще се наслади на всяка минута. Поне докато не ми се удаде възможност да го разчленя крайник по крайник, задето ти е позволил да приведеш в изпълнение този безумен план. — Приглади косата й назад. — Дай да погледна.

— Не е безумен! — възрази тя, обърна раната си към него и вдигна ръка да провери колко е подуто окото й. — Оу!

Той отново прокара пръсти по червената струйка и не му хареса това, че тя трепна.

— Великолепно момиче… — прошепна, свали очилата й и я целуна по слепоочието, по ъгълчето на устните и мекото местенце отстрани на шията й. Тя беше в безопасност. Издиша накъсано и рече: — Трябва да те напляскам.

— Защо мен? — попита тя, ококорила очи.

Крос хвърли поглед на тежките ботуши край масата.

— Сложи началото на бунт.

— Не преднамерено — защити се Пипа и се обърна също да погледне. — Моето предположение беше, че ще си тръгнат, а не това.

По друго време, когато не се налагаше да се тревожи за безопасността й, щеше да се усмихне на думите й. Но не и сега.

— Е, предположението ти е било неправилно.

— Сега го виждам. — Направи пауза. — Но на практика ти сложи началото на бунта.

— Мислех, че си ти… — Млъкна, пронизаха го ледени тръпки. — Пипа, ако нещо ти се беше случило… Можеше да бъдеш убита! — прогърмя гласът му, а мускулите му трепереха под напрежението на тревогата и желанието да направи нещо, да се върне в мелето и да се бие, докато страхът си отиде и тя не бъде в безопасност.

— Бях с Темпъл — прошепна Пипа.

— Темпъл не е достатъчен. Темпъл не може да осигури безопасността ти — каза Крос с устни в косата й и си позволи да изпита благодарност, че я е открил преди Найт и половин дузина други негодници. — Темпъл не те обича.

Тя остана неподвижна под него, вдигнала едната си ръка към бузата.

— А ти ме обичаш?

Не трябваше да го казва. Не трябваше дори да го мисли. Това само щеше да влоши нещата. Щеше да е по-лошо от това да си хванат в капан насред мелето, сам, под хазартна маса за бог знае колко време с най-неустоимата жена в Британия. В Европа. На земята.

Да. Да. Обичам те. Да, желая те.

— Ти си жена, която създава проблеми.

Тя отвори очи и му се усмихна лъчезарно.

— Винаги съм била такава.

Преди да е успял да отговори, Маги коленичи на няколко метра от тях, повалена от друга тълпа играчи. Пипа ахна, а Крос се поколеба. Знаеше, че трябва да отиде да защити другата жена, но не искаше да остави Пипа.

— Ще я прегазят! — извика Пипа и Крос тъкмо щеше да й се притече на помощ, но го стори друг. Обгърнаха я силни ръце и джентълменът я прислони под друга маса наблизо.

Беше Касълтън.

Крос повдигна вежда.

— Изглежда, че твоят годеник е повече, отколкото някой от нас си е представял.

Пипа се усмихна на Касълтън и стомахът на Крос се обърна.

— Той е добър човек.

— Аз съм по-добър.

Искаше му се да го каже, но щеше да е лъжа. Не беше по-добър и Касълтън го доказваше със сегашното си поведение.

Тя ще е в безопасност с него.

Пипа обърна сините си очи към Крос.

— Ти я целуна.

— Да.

Тя присви очи.

— Пет пари не давам.

— Трябваше да го направя.

Тя кимна.

— Знам. Но пак не давам и пет пари. — И тя го целуна, притисна меките си розови устни към неговите, погали с език твърдата му долна устна и той изстена, наклони глава и пое контрола над ласката. Един последен миг. Последна целувка. За последен път щеше да познае вкуса на Пипа и щеше да изживее остатъка от дните си без нея.

Тя се отдръпна, когато и двамата останаха без дъх.

— Обичам те, Джаспър — прошепна с устни, долепени до неговите, и думите бяха като оръжие срещу стоманената му воля.

— Недей — прошепна той. — Аз не съм за теб. Моят живот, моята история, моят свят… нищо от това не е за теб. Ако ме обичаш, само ще се съсипеш.

Трябваше да знае, че страстното му предупреждение няма нищо да промени. Неговата съвършена Пипа изви очи нагоре и каза:

— Ти, идиот такъв. Аз вече съм съсипана. Онази сутрин в кабинета си ти ме съсипа за всички други мъже. Няма да се омъжа за Касълтън. Ще се омъжа за теб.

Да. Всяка негова частица искаше да изкрещи, че е съгласен.

Всяка, освен склонността към благоприличие, която откри скрита в сърцето си.

— За жена с легендарен ум ти, изглежда, не можеш да проумееш и най-елементарното нещо! Не виждаш ли, че ще бъда ужасен съпруг? По-лош, отколкото Касълтън някога ще бъде!

— Не ме интересува — отвърна тя с онази увереност, която Крос бе започнал да обожава. — Обичам те.

Той затвори очи, защото думите го пронизаха — честност и обещание. И съвършенство.

— Не, не ме обичаш — каза отново, макар част от него да копнееше да я вземе в обятията си и да отвърне на чувствата й, отново и отново, отново и отново, завинаги. Бе готов да живее тук, под масата, ако бе сигурно, че тя ще е с него.

Но ето какво й бе причинил.

Тя бе тук. В хазартен клуб, и то от долнопробните, подходящ за хора, по-недостойни, отколкото тя някога щеше да бъде. Не му харесваше, че е тук, и се мразеше, защото той бе причината за това. Беше обработила масите на един от най-старите клубове в града, сякаш бе родена измамница и мошеничка.

И той я обичаше заради това.

Превърнал я бе в нещо, което тя щеше да намрази. Щеше да намрази и него. И някой ден щеше да осъзнае това, а той щеше да я обича толкова силно, че нямаше да може да понесе болката.

— Това е най-подлото нещо, което си правила — каза. — Да планираш банкрута на казино, да откраднеш от собственика и да предизвикаш бунт, за бога. Веднъж ми каза, че не одобряваш лъжата… Виж в какво те превърнах. Виж как те съсипах.

— Нищо подобно не си направил. Доказа ми, че черното и бялото не са единствените две възможности. Накара ме да осъзная, че има повече от честно и нечестно, от лъжата и истината. Какво направи той? Открадна живота ти, изнудваше те, принуди те да приемеш бъдеще, което не искаш… това е нечестно. А това, че те обичам, е честно. И ще направя всичко възможно да не бъдеш принуден да водиш живот, който не искаш. Бих го направила отново и отново, и отново без капка съжаление. Без дори и за миг да съжаля.

— Не може да говориш сериозно.

— Престани да ми казваш какво мога и какво — не! — извика тя, силна като стомана, поставила длани на гърдите му. — Престани да ми казваш какво е най-доброто за мен. Какво ще ме направи щастлива… Знам какво ще ме направи щастлива — ти. И ти ще бъдеш част от моя живот — прекрасен, великолепен живот. И този живот ще ме направи щастлива, Джаспър. Ще ме направи щастлива, защото ще бъде и твой.

— Преди две седмици нямаше да кажеш това. Нямаше и да ти хрумне да се занимаваш с масите в някое казино. Да подправяш зарове. Или да унищожиш някого.

— Преди две седмици бях различна жена — отвърна тя. — Толкова обикновена!

Нито веднъж не я бе помислил за обикновена.

— И ти беше различен — добави тя.

Наистина. Пипа го бе направила безкрайно по-добър. Но пак бе безкрайно по-лош, отколкото тя заслужаваше. Заслужаваше по-добър от него. Много по-добър.

— Не — излъга. Искаше му се е далеч от нея. Да не е притиснат в нея, отчаян за нея. — Аз съм същият, Пипа. Не съм се променил.

Думите — по точно ударът — я накараха да отвори широко очи и преди да е успял да се извини, той видя промяната в тях. Тя му вярваше. Вярваше на лъжата му. Най-голямата, която бе изричал.

След дълъг миг тя проговори, но думите засядаха в гърлото й.

— Откраднах живота ти. Принуждавам те да приемеш бъдеще, което не искаш, това правя, нали? Това ти причинявам, като те принуждавам да се ожениш за мен. Не съм по-добра от Найт.

Искаше да й каже истината — че не е откраднала живота му, а го е направила много по-добър. Че го е принудила единствено да се влюби в нея — красива и умна дама. Но знаеше, че няма да постъпи правилно. Знаеше, че тя заслужава някого, който ще й предложи повече от хазартен клуб и опетнена титла. Тя заслужаваше някого, който е подходящ и почтен, който ще й даде всичко, което някога е искала. Всичко, от което някога ще има нужда.

Всичко, освен любов.

Никой никога нямаше да я обича така, както я обичаше той. В ничие сърце тя нямаше да поражда такава радост, както в неговото. И никой никога нямаше да я уважава така, както я уважаваше той.

Той я уважаваше.

И заради това правеше каквото смяташе за правилно, вместо онова, което отчаяно му се искаше.

Вместо да я притисне към себе си, да я метне на рамо и да си тръгне с нея завинаги… той й връщаше живота, който заслужаваше.

— Това направи — каза той, а думите му горчаха. — Веднъж ти казах, че бракът не е за мен. Че любовта не е за мен. Не я искам.

Лицето й помръкна и той се намрази за това, че я нарани, макар да си повтори, че така ще я спаси. Че така ще й даде живота, който заслужава. И че това ще е единственото дело в живота му, с което ще се гордее.

Въпреки адската болка, която щеше да изпитва.

— Утре Касълтън ще се ожени за теб — каза може би на нея… може би на себе си. — Той ще те пази. — Погледът му се спря на графа, хванат в капан под близката маса, обгърнал главата на Маги с ръце. — Той те подкрепи тази вечер, нали?

Тя отвори уста да каже нещо, но я затвори и поклати глава. В сините й очи имаше тъга.

— Не го искам — прошепна. — Искам теб.

Признанието й бе искрено и затрогващо и за миг той помисли, че може да умре от желание, копнеж и любов. Но бе прекарал цели шест години в потискане на желанията си. Шест години, които го бяха калили. Той поклати глава и заби ножа, макар да не знаеше чие сърце ще порази — нейното или своето.

Толкова много те обичам, Пипа.

Толкова много.

Но не съм достоен за теб.

Заслужаваш много повече. Много по-добър съпруг.

— Аз не съм опция.

Тя дълго мълча, красивите й сини очи се наляха със сълзи — сълзи, които не бяха пролети. Сълзи, които нямаше да си позволи да пролее.

И тя каза точно онова, което той се надяваше да чуе.

Онова, което се надяваше, че няма да каже.

— Така да бъде.