Сара Маклейн
Розата на любовта (1)

Крос

Лондон, ранната пролет на 1824 г.

Да си втори син, си имаше и предимства.

Ако въобще има истина за висшето общество, то тя е следната: наследникът трябва да се промени, ако е развратник, негодник или нехранимайко. Той може да се отдава на разгул, да си поживее весело и да скандализира обществото с младежките си прегрешения, но бъдещето му е предопределено. Накрая ще бъде прикован към титлата, земята и имението си като към окови — затворник като всичките си събратя от Камарата на лордовете.

Не, свободата не беше за наследниците, а за техните братя. И Джаспър Арлеси, вторият син на граф Харлоу, го знаеше. Също така знаеше, с мъдростта на престъпник, едва избягнал оковите, че въпреки че нямаше да получи титлата, имението и богатството, той бе най-щастливият човек на земята, защото бе роден седемнадесет месеца след Оуен Елуд Артър Арлеси, първородния, виконт Бейн и наследник на графската титла.

Върху Бейн падаше тежкото бреме на отговорността и уважението, които идваха с титлата. Върху Бейн бяха съсредоточени надеждите и мечтите на дългата редица от лордове Харлоу. Бейн трябваше да живее според очакванията на тези около себе си — родители, благородници, слуги, всички.

И безгрешният, скромен и скучен Бейн живееше според тези очаквания.

За щастие.

Ето защо онази вечер Бейн беше придружил по-малката им сестра на първото й посещение в „Алмак“. Да, в началото Джаспър се бе съгласил да придружи Лавиния и дори й бе обещал, че няма да се осмели да пропусне такава важна вечер в нейния живот. Но обещанията му бяха уклончиви — всички го знаеха — и така тя бе придружена от Бейн. Както винаги, той постъпи според очакванията на другите.

А Джаспър беше зает да печели пари в една от най-пъклените игрални зали и после да отпразнува събитието с постъпка, характерна за блудния по-малък син. В леглото на красива жена.

Бейн не бе единственият, който живееше според очакванията на другите.

Едното ъгълче на устата на Джаспър се повдигна в лека усмивка, защото си спомни удоволствията, които бяха в изобилие през цялата вечер. После усмивката се стопи, защото си спомни съжалението, с което се раздели с топлите чаршафи и ласкавите ръце.

Отключи задния вход, който водеше към кухнята на имението Арлеси, и влезе. Стаята бе тъмна и тиха на бледата сивкава светлина на леденостудената мартенска утрин, достатъчно тъмна да скрие раздърпаните му дрехи, нескопосано завързаното шалче и моравото петно, което се подаваше под разхлабената му яка.

Вратата се затвори след него, а изненаданата кухненска прислужница, клекнала на пода и напъхала глава в огнището, за да раздуха огъня в очакване на готвачката, вдигна изненадано поглед. Изправи се и притисна длан до прекрасните си едри гърди.

— Боже мой! Изплашихте ме!

Джаспър се усмихна дяволито, преди да направи поклон, който би накарал и придворен да се гордее.

— Извинения, мила — каза провлечено и се възхити на силно поруменелите й бузи, които издаваха, че му прощава.

Той се приближи до нея достатъчно, за да чуе как дъхът секна в гърлото й, да види как пулсът в основата на шията й тупти бясно, после се наведе и си взе твърда бисквита от чинията, приготвена за останалите кухненски слуги. Отдръпна се миг по-късно от необходимото, защото му харесваше как тя тръпне в очакване.

Нямаше да я докосне, разбира се. Отдавна бе научил, че прислужниците са забранени. Но това не му попречи да й се възхищава малко по-дълго.

Той обичаше всички жени — във всякакви форми и размери. Меката им кожа и още по-меките им извивки, кикотенето, стенанията и въздишките им, игричките на богатите, погледите на не така щастливите, звездите в очите им — всичко, което издаваше желанието им.

Без съмнение, жените бяха най-красивите божи създания. И на двадесет и три, той планираше цял живот да им се наслаждава.

Схруска сладката бисквита и намигна на прислужницата.

— Няма да кажеш на никого, че си ме видяла, нали?

Тя ококори очи и веднага поклати глава.

— Н-не, сър. Милорд.

Да, определено си имаше предимства да си вторият син.

С още едно намигване и още една открадната бисквита Джаспър излезе от кухнята в задния коридор, който водеше към стълбището за прислугата.

— Къде беше?

Облечен целият в черно, Стайн, секретарят на баща му, се материализира от сенките, а върху издълженото му бледо лице бе изписано не само обвинение, но и нещо много по-лошо. Сърцето на Джаспър заби лудо заради изненадата, макар проклет да беше, ако го признаеше. Не отговори. Достатъчно лошо беше това, че щеше да му се наложи да отговаря пред работодателя на Стайн.

А именно бащата на Джаспър.

Човекът, чиито очаквания към Джаспър бяха по-малки от тези на всички други, взети заедно.

Вторият син се залюля на пети и на устните му грейна отработена изкуствена усмивка.

— Не е ли малко рано за лов, Стърн? — попита провлечено и видя как по-възрастният мъж замръзна заради грешното име.

— Не е прекалено рано за вас.

Джаспър се усмихна като котка, изяла канарче.

— Колко си прав. Всъщност е късно, наистина. Прекарах приятна вечер и не искам да съсипеш… приятното чувство. — Потупа го по рамото и мина покрай него.

— Баща ви ви търси.

Джаспър не се обърна.

— Сигурен съм, че е така. Също така съм сигурен, че може да почака.

— Не мисля, че може, лорд Бейн.

Беше му необходим миг, за да осмисли чутото. Да разбере смисъла на думите. Обърна се, а върху лицето му бяха изписани ужас и неверие. Когато най-после заговори, думите излязоха шепнешком и накъсани от устата му:

— Как ме нарече?

Стайн присви едва доловимо очи. Само за миг. По-късно Джаспър щеше да помни точно това недоловимо движение на студените черни очи.

Гласът му се извиси, гневен.

— Зададох ти въпрос.

— Нарече те Бейн.

Джаспър се обърна и видя баща си, граф Харлоу, висок, силен и с изправени рамене дори в този миг. Въпреки че светът му се срутваше и гледаше разочарованието на живота си.

А сега — наследник.

Джаспър се бореше за въздух, а после започна да търси и подходящите думи.

Баща му пръв ги намери.

— Трябваше да си ти.