Сара Маклейн
Розата на любовта (20)

Глава 19

Откритие:

Невинаги се ръководим от логиката.

Научният дневник на лейди Филипа Марбъри,

4 април 1831 г., сутринта в деня на сватбата

На следващата сутрин Крос стоеше до прозореца в апартамента на собствениците в клуба и гледаше как долу, в казиното, жените загасят свещите и клубът потъва в мрак. Често наблюдаваше работата на персонала, харесваше му организираността на работата, как спускат големите полилеи на пода, как загасят свещите и ги сменят с нови, за да са готови за вечерта.

Имаше определен ред в работата. Мракът заменяше светлината в клуба, докато в същото време навън светлината заменяше мрака. Фундаментални истини.

Постави едната си широка длан на цветното стъкло и завъртя чашата скоч в другата. Беше си налял питието преди час, след като бе извел Пипа от клуба на Найт и бе оставил Темпъл да се погрижи за нея и да я върне в дома й.

Защото знаеше, че той няма да може.

Притисна чело към хладното стъкло, загледан надолу как Джъстин подрежда заровете в спретнати редици до ръба на една от масите.

Тя го беше спасила тази вечер, истинска Боудика^[1], с острия си ум и обработени зарове — вероятно неговите обработени зарове — допълнителни аса в тестетата с карти и магнитите по рулетките. Като че ли това бе обикновено научно проучване, бе успяла да контролира всичко в казиното на Найт с лекотата на редовен играч.

И го бе направила за него.

Тя го обичаше.

Но не толкова, колкото той нея.

Затвори очи и на вратата се почука. Обърна се към вече отворената врата. На прага стоеше Чейс и макар Крос да не виждаше очите на партньора си, усещаше неодобрението в тях.

— Ти си идиот.

Крос се облегна на прозореца.

— Така изглежда. Колко е часът?

— Осем и половина.

Тя щеше да се омъжи след по-малко от два часа. В гърдите му заседна буца.

— Темпъл се върна.

Крос тръгна към Чейс, неспособен да се спре.

— Тя…

— Предполагам, че се готви за сватбата си с неподходящия жених.

Крос се извърна.

— Ще й е по-добре с Касълтън.

— Това са глупости и ти го знаеш. — Крос не отговори и Чейс продължи: — Но това няма значение. От значение е единствено фактът, че тази вечер лейди Филипа ни спечели ново казино.

Казиното въобще нямаше значение. Крос не даваше и пет пари за него. Нито за огромната сума, която бе платил.

— Трябваше да я измъкна оттам. Можеше да бъде наранена и дори нещо по-лошо.

— И така, ти купи дълговете на Найт. — Чейс повдигна вежда. — Триста хиляди лири ми се виждат много пари за такова долнопробно казино… и за жена.

Бе готов да даде и пет пъти по толкова. Десет пъти.

— Няма да е долнопробно още дълго. Не и в нашите ръце.

— Винаги можем да го дадем на лейди Филипа като сватбен подарък — подхвърли небрежно Чейс. — Тя, изглежда, умее да управлява казино.

Думите извикаха неприятен спомен и Крос се обърна и отново се загледа в казиното.

— Точно затова ще е по-добре с Касълтън. Аз я превърнах в нещо лошо. В нещо, за което ще съжалява.

— Дамата не изглежда да е от хората, които вземат решения, без да отчитат последиците.

Крос зачака Чейс да го остави на мира. И най-после изпи скоча.

— Точно такъв човек е.

— И не мислиш, че ще я направиш щастлива?

Тя бе казала същото, докато бяха под масата, и сега думите отекнаха в ушите му.

Знам какво ще ме направи щастлива. Ти.

Не можеше да е вярно. Той никога през живота си не бе правил някого щастлив. Винаги бе причинявал само разочарование.

— Не мисля.

Настъпи дълга пауза. Всъщност мина достатъчно време, за да помисли Крос, че Чейс си е тръгнал. Обърна се и видя основателя на „Ангелът“ седнал на ниския стол наблизо.

— Точно затова си идиот.

— Кой е идиот? — Темпъл бе пристигнал. Отлично.

— Крос — отвърна Чейс развеселено.

— Абсолютно вярно. След изминалата вечер аз самият съм едва ли не влюбен в Пипа.

Крос се обърна към него.

— За теб тя е лейди Филипа и ще ти счупя ръцете, ако я докоснеш.

Темпъл се залюля на пети.

— Щом изпитваш такива силни чувства, Крос, значи наистина си идиот.

— Тя добре ли е?

— Има насинено око, което… не е особено подходящ аксесоар за булка.

И пак щеше да е красива.

— Нямах предвид окото. Имах предвид… — Какво имаше предвид?

— Питаш дали не е плакала по целия път до дома си?

О, Господи. Беше ли плакала? Прилоша му.

Темпъл го съжали.

— Не. Всъщност бе спокойна и сериозна. Въобще не проговори.

Той нямаше как да го знае, но това бе най-лошото, което Темпъл можеше да каже. Идеята, че любопитната бърборана Пипа бе останала без думи, му причини болка.

— Въобще? — попита.

Темпъл срещна погледа му.

— Нито дума.

Беше я наранил.

Тя го бе молила да остане. Да я обича. Да бъде с нея. А той бе отказал, защото знаеше, че не е за нея. Защото знаеше, че някой друг ще я направи щастлива. Че раната ще заздравее. Трябваше да заздравее.

— Тя ще се оправи — прошепна, сякаш ако кажеше думите на глас, те щяха да се сбъднат.

Пипа щеше да се оправи и да бъде щастлива. И това щеше да му е достатъчно.

Дали?

Чейс наруши тишината:

— Тя може и да се оправи… но ти ще се оправиш ли?

Крос вдигна рязко глава, срещна погледа на Чейс, после — и този на Темпъл.

И за пръв път от цяла вечност каза истината.

— Не.

Всъщност в началото си мислеше, че ще устои на привличането. Замисли се за онази сутрин в кабинета си, когато я бе видял за пръв път и бяха говорили за двете махала — за двете топки, които първо се отдалечаваха една от друга, а после се приближаваха, привлечени.

Той я искаше. Завинаги.

Вече крачеше към вратата.

Чейс и Темпъл проследиха с поглед как се втурна навън, защото отчаянието го караше да намери любимата жена, преди да е станало прекалено късно.

Чейс наля скоч в две чаши и подаде едната на Темпъл.

— За любовта!

Темпъл дълго гледа вратата и отпи, без да каже нищо.

— Без тост?

— Не за любовта — рече горчиво Темпъл. — Жените могат да са топли и гостоприемни, но не може да им се има доверие.

— Знаеш ли какво казват думите ти? — Темпъл повдигна едната си черна вежда и Чейс вдигна чашата си към него с усмивка. — Ти си следващият.

* * *

Онази сутрин Крос прекоси половин Лондон. Като излезе от клуба, отиде право в Долби Хаус с мисълта да срещне Пипа, преди да е тръгнала за церемонията.

Преди да е направила най-голямата грешка в живота си.

Стигна до къщата и много сериозният иконом го уведоми, че цялото семейство не си е у дома. Не че празнуват сключването на брака на най-малките си дъщери. Не дори, че са в църквата. Каза просто, че не са си у дома.

Ако Крос не бе така ужасен, че я е изпуснал, щеше да се засмее на нелепостта на момента. Но вместо това се върна в кабриолета с една-единствена цел. Да стигне до църквата. Веднага.

„Веднага“ е лесно да се каже, но е трудно да се осъществи сутрин в Лондон. А когато се вля в движението по „Пикадили“, което сякаш нямаше край, му бе дошло до гуша. Нима никой в този град не разбираше, че жената, която обича, се омъжва за друг?

И така, той постъпи както би постъпил всеки уважаващ себе си джентълмен — заряза проклетия кабриолет насред улицата и се отправи тичешком към църквата.

След секунди зави зад ъгъла, когато камбаните на „Сейнт Джордж“ призоваха за служба.

Затича се към църквата, като спираше движението с височината и решителността си, и вероятно заради това, че твърде малко хора тичаха из „Мейфеър“.

Много малко хора трябваше да бъдат спешно някъде.

Много малко изпитваха такава силна любов.

Изкачи каменните стъпала към входната врата на църквата, като ги вземаше по две наведнъж, отчаяно забързан да не би да изпусне онази част с „който има да каже нещо против този брак, да го направи сега или да замълчи завинаги“.

Не че щеше да замълчи завинаги, ако закъснееше.

Наистина, нямаше да излезе от църквата, докато не задържеше завинаги за себе си Филипа Марбъри, която, ако зависеше от него, много скоро щеше да стане Филипа Арлеси, графиня Харлоу.

Постави ръка на стоманената брава и си пое дълбоко дъх, отвори вратата и чу тихите думи на свещеника.

Сватбата бе започнала.

— По дяволите! — изруга.

Мускулите му се напрегнаха, готови да го отнесат по пътеката и право в прегръдките на Пипа, а Касълтън можеше да върви по дяволите, както и цялото паство заедно със свещеника, ако се опитаха да го спрат.

— Не трябва да ругаеш в църква.

Думите дойдоха иззад него и го накараха да се закове на място.

Тя стоеше на няколко метра, до една от големите каменни колони, които оформяха външната галерия на църквата.

Не беше вътре.

Не беше пред олтара.

Не се омъжваше за Касълтън.

Вратата отново се затвори и те останаха насред студената сива тишина. И той не можа да се спре. Протегна ръце, взе я в прегръдките си, вдигна я от пода и я притисна толкова силно, че усети топлината на тялото й през половин дузината дрехи. Наслади се на аромата й, на формите на тялото й и на това как тя се разтопяваше при допира с него. И там, на стъпалата на „Сейнт Джордж“, пред Бог и цял Лондон, той я целуна и изтръгна от нея тихи въздишки, а тя зарови пръсти в косата му, напълно забравила, че целият град може да ги види.

Крос прекъсна целувката, преди да е погълнала и двама им, и се отдръпна, хванал лицето й в длани.

— Обичам те. — Пипа си пое дълбоко дъх, а той нежно погали с палец синината, която ограждаше едното й огромно синьо око. — Мили боже — прошепна, завладян от чувства, и повтори: — Обичам те толкова много.

Тя поклати глава, очите й се наляха със сълзи.

— Досега не си ми го казвал.

— Аз съм идиот.

— Да.

Крос се засмя и отново я целуна нежно, като задържа устните си върху нейните. Много му се искаше да са на друго място, а не в Мейфеър.

— Не вярвах, че съм достоен за теб — каза и постави пръст върху устните й, когато тя понечи да го поправи. — Не вярвах, че съм достоен и за семейството си… за сестра си… за щастието. После се появи ти и аз реших, че съм напълно, абсолютно недостоен и за теб.

Пипа хвана пръста му и го отстрани от устните си.

— Грешиш.

Той се усмихна.

— Не, не греша. Има стотици мъже, много от които в момента са в църквата, които те заслужават повече. Но пет пари не давам за това. Аз съм алчно копеле и те искам за себе си. Не мога да си представя живота без теб, впечатляващата ти логика, красивия ти ум и болонката ти с ужасното име.

Пипа се усмихна и той отново можеше да диша, помислил за миг, че може и да я спечели. Че може да успее. Мисълта го накара да продължи:

— Пет пари не давам, че съм недостоен за теб. Което най-вероятно ме прави най-неподходящия… точно този, за когото не трябва да се омъжваш. Но сега и тук се заклевам, че ще направя всичко, което мога, за да стана достоен за теб. За твоята честност, мила природа и за любовта ти.

Крос млъкна, а Пипа не понечи да заговори… Гледаше го втренчено с огромни зад стъклата на очилата очи.

Неговото спасение. Неговата надежда. Неговата любов.

— Имам нужда от теб, Пипа… — каза той тихо и накъсано. — Имам нужда ти да си моят Орфей. Да ме изведеш от ада.

Сълзите в очите й се търкулнаха по бузите й и тя се хвърли в прегръдките му. Той я стисна здраво и тя прошепна в ухото му:

— Не разбираш ли? Аз също имам нужда от теб. Две седмици се борих с онова, което ми причиняваше… с онова, което ме караше да чувствам. И оттогава умът ми и душата ми са твои. — Отдръпна се назад и срещна погледа му. — Имам нужда от теб, Крос, Джаспър или Харлоу, или както и да се казваш. Имам нужда да ме обичаш.

И той щеше да я обича. Вечно.

Целуна я отново и вложи в ласката всичко, което чувстваше, всичко, в което се кълнеше. Когато целувката свърши, и двамата дишаха тежко и той още веднъж притисна чело в нейното.

— Няма да се ожениш за него!

— Казах ти, че не мога. — Направи пауза, а после попита: — А ти какво се канеше да направиш?

Той отново я взе в прегръдките си, единственото, което искаше, бе да е близо до нея. И да остане близо до нея.

— Каквото е необходимо.

— Щеше да спреш сватбата на Оливия? — Тя бе шокирана.

— Мислиш ли, че тя щеше да ми прости?

— В никакъв случай. — Пипа се усмихна.

— А ти би ли ми простила?

— Абсолютно. Но аз вече спрях сватбата. — Направи гримаса към вратата. — Ще има много клюки, когато всички разберат, и… Но дотогава Оливия вече ще е виконтеса.

Той щеше да се реваншира. Щеше да направи Тотнъм министър-председател, а Оливия — най-влиятелната жена в Англия.

А Пипа щеше да направи графиня завинаги.

— Нямаше да се омъжиш за него — рече той, разтърсен от благодарност към онази по-висша сила, която я бе довела при него. И й бе попречила да се омъжи за Касълтън.

— Веднъж ти казах, че не обичам лъжата. А няма нищо по-нечестно от това да лъжа един мъж, че го обичам, докато съм отдала напълно сърцето си на друг.

Тя го обичаше.

— Изглежда ми невъзможно да ме обичаш — прошепна той.

Пипа се повдигна на пръсти и го целуна по брадичката. Никой досега не го бе целувал там. Никой не го бе обичал като нея.

— Колко странно — каза тя, — защото на мен ми се струва невъзможно да не те обичам.

Целунаха се отново, дълго и страстно, докато за него останаха две възможности — или да сложи край на целувката, или да я положи на каменните стъпала на енорийската църква в „Мейфеър“ и да я люби там. Със съжаление избра първата възможност.

Очите й дълго останаха затворени, а той гледаше своята красива и умна жена, която щеше да бъде негова завинаги, и изпитваше тихо задоволство, каквото досега не бе познавал.

— Обичам те, Филипа Марбъри — прошепна.

Тя въздъхна, усмихна се и отвори очи.

— Знаеш ли, слушала съм хората да казват, че когато са щастливи, чуват камбанен звън… което винаги ми се е струвало невъзможно. Но сега…

Той кимна, много я обичаше, тази негова странна, учена красавица.

— Аз също чувам камбани. — И я целуна.

Най-умната двойка в Лондон чуваше звъна на камбани — симфония на щастието, обявяваща края на брачната церемония на виконт и виконтеса Тотнъм… церемония, за която, изглежда, и Пипа и Крос бяха забравили.

Но бяха принудени да си спомнят, когато вратата на църквата се отвори и половината аристокрация се изсипа навън в сивата априлска утрин, и най-после, най-после, можеше да клюкарства за най-важната част на двойната сватба — отсъствието на едната булка — само за да открият въпросната дама на стълбите. Наистина, тя бе пред църквата. В прегръдките на мъж, за когото не бе сгодена.

Без да обръща внимание на колективните възклицания, Крос я целуна по върха на носа и поправи ситуацията. Джаспър Арлеси, граф Харлоу, падна на едно коляно и — пред целия свят — предложи брак на своята умна, очилата и учена жена.