Сара Маклейн
Розата на любовта (4)

Глава 3

Хрумва ми, че трябваше да обмисля действията си предварително. Все пак, ако човек иска да разбере поведението на гъските, трябва да наблюдава гъсоците.

Мъжките се познават най-лесно при обикновената сива гъска (Anser anser). Те са по-едри от женските, главите им са по-широки, а вратовете — по-дълги. И когато достигнат сексуална зрялост, имат склонност към агресивно поведение в присъствието на женските. Интересно, но също така се случва да ги защитават, макар че често е трудно поведението им да се разграничи.

Научният дневник на лейди Филипа Марбъри,

22 март 1831 г., четиринадесет дни преди сватбата

За да се защити, Пипа каза първото, което й дойде на ума.

— Той почука.

— А не ви ли хрумна, че може би не е желателно да се запознаете с мъж, който чука на вратата на игрална зала?

Никак не приличаше на човек, който има репутацията на мил и чаровен.

— Не съм идиотка, мистър Крос.

Той скръсти здраво ръце пред гърдите си.

— Идиотите не са идиоти само защото ги наричат така, лейди Филипа.

Тя се замисли дали да не вдигне полите си и да не назове всички кости на стъпалото си. Но не го направи и не каза нищо.

— Да замълчите, е може би най-умното нещо, което направихте днес.

— Нямаше кой друг да му отвори. Изчаках. Наистина, бях изненадана, че бе оставен да чука толкова дълго и толкова силно.

Той я изгледа с присвити очи.

— Уверявам ви, че такова недоглеждане няма да се случи отново. И за протокола, Дигър Найт не е джентълмен.

— Да. Сега го разбирам. — Присви сините си очи зад стъклата на очилата. — Разбира се, докато го установя… той вече беше влязъл.

— Искате ли да обясните защо ръцете му бяха по тялото ви?

Тя реши, че е по-добре да не отговаря. Не искаше ситуацията да бъде разбрана погрешно.

Усетил колебанието й, той се нахвърли върху нея.

— Помолихте ли го? Беше ли той следващият ви избор за партньор в проучването?

Тя отстъпи назад и погледна към вратата, обмисляйки бягство.

— Не… точно.

„Имам въпроси.“ Не би искал да знае, че бе казала това.

Той направи крачка към нея, препречвайки й пътя за бягство.

— А как точно?

Пипа вдигна поглед към него. Чувстваше се по-виновна от необходимото. Все пак не се беше хвърлила в прегръдките на онзи мъж.

— Направихте ли му предложение?

— Не! — Не се поколеба. Не беше. Не точно така.

Той чу думата така ясно, сякаш бе изкрещяла.

— Не съм сигурен, че ви вярвам. Все пак преди тридесет минути ми направихте предложение.

— Не е същото и го знаете.

Нямаше да изпадна в тази ситуация, ако бяхте казали „да“.

— Така ли? — Той се залюля на пети.

— Така! — От тона й личеше, че й е неприятно. — Вие бяхте част от плана.

План, който тотално объркахте.

Той я гледаше с присвити очи, сякаш чуваше мислите й.

— Предполагам, че макар и по странен начин, в думите ви има смисъл. — Извърна се от нея и докато се отдалечаваше, подхвърли през рамо: — Предлагам да се върнете у дома си и да изчакате зет си, лейди Филипа. Със сигурност ще дойде да ви потърси, когато му кажа, че сте луда.

Не можеше да каже на Бърн. Той щеше да каже на баща й, който от своя страна щеше да я държи под ключ в Съри до сватбата. Без да задава въпроси. И Пипа нямаше да получи исканата информация. Нямаше да разполага със знанието, което щеше да е нейната сигурност. Не можеше да го позволи.

— Не! — извика.

Той се обърна и каза мрачно:

— Останали сте с грешното впечатление, че имам желание да изпълнявам заповедите ви, милейди.

Тя се поколеба.

— Не съм се хвърлила в прегръдките му. Нищо лошо не съм направила. Ще си вървя. Моля ви… не казвайте на Бърн.

Със същия успех можеше и нищо да не каже, защото той не й обърна внимание. Погледът му се спря на масата за залагане. На заровете, които тя бе оставила там.

Пипа направи крачка към него и погледът му срещна нейния, мощен и директен. Тя сдържа дъха си. Замръзна.

— Вие ли сте играли със заровете?

Младата жена кимна.

— Да.

— Залагали сте?

— Канех се — отвърна бързо. — Когато си в Рим… така да се каже.

Той не обърна внимание на шегата й.

— С Найт?

— Сама.

— Условията?

— Не бях решила. Мислех… може би… — Млъкна и се изчерви от смущение. — Може би…

Погледът му я изгаряше.

— Какво?

Тя погледна към заровете.

— Да удвоя усилията си да ви накарам да приемете молбата ми.

— Да съсипя репутацията ви.

Е, като поставеше въпроса така в тази огромна зала, предложението й изглеждаше много по-скандално отпреди.

— Да.

— А ако не стане? Какво? Ще си отидете у дома, ще изчакате и ще се омъжите като добро момиче?

Говореше, сякаш тя бе дете. Като че ли планът бе идиотски. Не виждаше ли, че е задължителен. Че е научен?

— Не съм решила — отвърна хитро. — Но мисля, че бих предпочела да обмисля алтернативни възможности. Сега е сезонът в Лондон. Няма как да не намеря негодник, който да ми помогне.

— Създавате също толкова проблеми, колкото и сестра ви — каза той безизразно.

Обзе я смущение.

— Пенелопи?

— Същата.

Невъзможно. Пенелопи винаги спазваше приличието. Тя никога нямаше да дойде тук без придружител. Поклати глава.

— Пенелопи въобще не създава проблеми.

Той повдигна недоверчиво едната си вежда.

— Съмнявам се, че Бърн ще се съгласи. Както и да е, Дигър Найт не е подходящ за тази работа. Трябва да побегнете по-бързо и по-надалеч, ако го видите отново.

— Кой е той?

— Не е човек, когото трябва да познавате. — Смръщи вежди. Добре. Защо само тя трябваше да изпитва раздразнение? — Не сте хвърлили заровете.

— Не съм — каза тя. — И съм сигурна, че сте доволен. А ако все пак бях спечелила?

Очите му потъмняха.

— Щях да бъда печалба?

Тя кимна.

— Разбира се. Избрах ви за партньор в проучването. Но тъй като нямах възможност да заложа, можете да се смятате за късметлия — каза и повдигна полите си, за да си тръгне възможно най-изискано.

— Не се смятам за късметлия. Не вярвам в късмета.

Тя пусна полите си.

— Управлявате казино и не вярвате в късмета?

Той се усмихна леко.

— Точно защото управлявам казино, не вярвам в късмета. Особено при заровете. В тази игра има пръст шансът. Но истината, лейди Филипа, е, че на вас и шансът не би ви помогнал. Невъзможно е човек да залага сам срещу себе си.

— Глупости.

Той се облегна на масата.

— В такова залагане няма риск. Ако резултатът е желаният от вас, не губите. А ако резултатът не е според желанията ви… можете да хвърляте пак. Като няма кой да ви държи сметка, няма нужда да зависите от резултата.

Тя изправи рамене.

— Аз ще си държа сметка. Казах ви. Не обичам лъжата.

— И никога не лъжете сама себе си?

— Нито другите.

— Дори само това е доказателство, че не сте готова за онова, за което искате да заложите.

— Намирате честността за пречка?

— Да, дяволска пречка. Светът е пълен с лъжци и всякакви негодници.

— Като вас? — Думите излязоха от устата й, преди да е успяла да ги спре.

Той не изглеждаше обиден.

— Точно като мен.

— Е, в такъв случай по-добре е да остана честна, за да има равновесие.

Той повдигна вежда.

— Не мислите, че е нечестно да съсипете тайно репутацията си?

— Не мисля.

— Нима лорд Касълтън не очаква да сте девствена в първата брачна нощ?

Бузите й поруменяха. Предположи, че трябваше да очаква подобен директен въпрос от него, но никога преди тази тема не бе повдигана в разговор.

— Все още имам намерение да… — Извърна поглед. — Да заложа. Просто искам да знам малко повече за акта.

Той повдигна вежда.

— Позволете ми да перифразирам. Лорд Касълтън не очаква да сте девствена?

— Никога не сме го обсъждали.

— И вие сте намерили пролука.

Погледът й отново срещна неговия.

— Не съм.

— Ако просто премълчавате, това пак е лъжа.

Истинско чудо бе, че имаше репутацията на чаровник. Никак не бе очарователен.

— Няма да го излъжа, ако ме попита.

— Сигурно е прекрасно да живееш в черно-бял свят.

Не трябваше да задава въпроси.

— Какво означава това?

— Че в реалния живот, в който момичетата не са предпазвани от реалността, всички сме оцветени в сиво и истината е относително понятие.

— Виждам, че съм сгрешила, като съм ви приела за човек на науката. Истината си е истина.

Едното ъгълче на устата му се повдигна в горчива усмивка.

Не й харесваше абсолютната му сигурност в думите, които излизаха от устата му. Това очевидно бе грешка. Беше дошла с надеждата да придобие опит и знания, а не да й преподават урок по мъжко превъзходство.

Време беше да си върви.

Крос не каза нищо повече и Пипа прекоси стаята на път към изхода. Но точно преди да е отметнала завесите и отворила вътрешната врата, изведнъж изгаряща от нетърпение да си тръгне, той рече:

— Ако ще залагате, трябва да го направите честно.

Тя замръзна, едната й ръка придържаше завесата. Със сигурност не го бе разбрала правилно. Обърна глава и му хвърли поглед през рамо.

— Моля?

Той бавно извади ръка от джоба на сакото си й я протегна към нея. За миг тя помисли, че я вика.

И за миг едва не се отзова.

— Изминали сте целия този път, Пипа. — За първи път я наричаше с галеното й име и тя бе изненадана как то прозвуча от неговата уста. Бързо повторение на съгласните. Начинът, по който устните му закръгляха гласните. Възбуждащо. И нещо повече. Нещо, което не можеше да обясни. — Трябва да имате истински залог, не мислите ли?

Разтвори длан и тя видя две малки зарчета от слонова кост.

— Мислех, че не вярвате в късмета?

— Не вярвам — отвърна той. — Но още по-малко вярвам, че може да се направи залог сам срещу себе си и така да принудиш резултата да удовлетворява приключението…

— Не е приключение — възрази тя, — а експеримент.

— Каква е разликата?

Нима не виждаше?

— Едното е глупост. Другото е наука.

— Грешката е моя. Кажете ми, къде беше науката в потенциалния ви залог?

Тя нямаше отговор.

— Ще ви кажа… Не е било наука. Хората на науката не залагат. Мъдри са. Знаят, че колкото и пъти да спечелят, шансът е срещу тях.

Приближи се към нея, принуди я да пристъпи в мрака. Не я докосна, но странно, това нямаше значение. Беше достатъчно близо да го усеща — висок, строен и толкова топъл.

— Но сега ще заложите, нали, Пипа?

Объркваше я и й беше много трудно да мисли ясно. Пое си дълбоко дъх и ароматът на сандалово дърво я обгърна и я разсея.

Не трябваше да казва „да“.

Но някак си, странно, откри, че не може да каже „не“.

Протегна ръка към заровете — малки и бели в широката длан. Докосна ги, докосна него и усещането я разтърси. Остана неподвижна и се опита да анализира чувството. Да го идентифицира. Да му се наслади. Но то си отиде, той отдръпна ръката си и й останаха само заровете от слонова кост, все още топли от допира с дланта му.

Тя също бе топла.

Разбира се, мисълта бе смешна. Човек не се стопля от бегло докосване. Така ставаше само в романите. Нещо, над което сестрите й биха въздишали.

Той направи крачка назад и посочи масата.

— Готова ли сте? — Говореше тихо и нежно в огромната зала.

— Да.

— Тъй като ще залагате в моето казино, правилата определям аз.

— Не ми се струва справедливо.

Погледът му не трепна.

— Когато залагаме на ваша маса, милейди, ще съм повече от щастлив да следвам вашите правила.

— Предполагам, че е логично.

Той наклони глава.

— Обичам жените, които мислят логично.

Тя се усмихна.

— Според правилата на негодниците тогава.

Вече бяха до една от дългите маси.

— Числата седем и единадесет печелят при първото хвърляне. Тъй като вие залагате, вие ще определите залога.

Нямаше нужда да се замисли.

— Ако спечеля, ще ми кажете всичко, което искам да знам.

Той спря и за миг тя си помисли, че ще промени решението си. Обаче той кимна.

— Справедливо е. А ако загубите… ще се върнете у дома си и към живота си и ще изчакате търпеливо сватбата. И няма да отправяте тази безумна молба към друг мъж.

Тя смръщи силно вежди в знак на протест.

— Залогът е голям.

Той наклони глава.

— Този е единственият ви шанс да участвам.

Пипа се замисли над думите му и изчисли вероятността да спечели.

— Не съм доволна от шансовете си. Шансът ми да спечеля, е само двадесет и две цяло и две десети.

Той повдигна вежда, очевидно впечатлен.

Ха. Значи, все пак не е глупак.

— И тук е мястото на късмета — каза той.

— Силата, в която не вярвате?

Той повдигна рамо.

— Възможно е и да греша.

— А ако избера да не заложа?

Той скръсти ръце пред гърдите си.

— Ще ме принудите да кажа всичко на Бърн.

— Не можете!

— Мога, милейди. Не исках да му казвам, но истината е, че на вас не може да се разчита да се грижите за безопасността си. И тежестта пада на хората около вас.

— Можете да се погрижите за безопасността ми, като приемете предложението ми — отбеляза тя.

Той се усмихна и проблясването на белите му зъби извика много странно усещане в нея — сякаш седеше в карета, която бе взела прекалено бързо завоя.

— Много по-лесно е Бърн да се заеме с вас. Освен това ми харесва идеята да ви заключи в кула до деня на сватбата. Така ще стоите далеч оттук.

От него. Откри, че идеята не й харесва особено.

Изгледа го с присвити очи.

— Превръщате залагането в единствената ми възможност.

— Не сте първата, която се чувства така, докато се кани да заложи. И няма да сте последната.

Тя разбърка заровете.

— Чудесно. Число, различно от седем и единадесет, и си отивам у дома.

— И няма да предлагате на други мъже — доуточни той.

— Молбата ми не е така непристойна, каквато я изкарвате — каза тя.

— Достатъчно непристойна е.

Той беше почти гол. И това бе страшно непристойно. Усети как бузите й се изчервяват, и кимна.

— Много добре. Ще се въздържа и няма да моля други мъже да ми помогнат в проучването.

Той изглеждаше доволен от обещанието й.

— Хвърляйте.

Тя си пое дълбоко дъх, тялото й се стегна за миг, а сърцето й биеше лудо, когато хвърли заровете. Видя как единия се удари в ръба на масата в другия край, отхвръкна и падна до другия върху огромната буква Ш, началото на „шанс“, а после се затъркаля по масата.

Девет.

Шанс, наистина.

Беше изгубила.

Постави длани на хладната дървена маса, наведе се, сякаш можеше да накара зарчето да се търкаля, докато тя не спечели.

Вдигна поглед към противника си.

— Alea iacta est — каза той.

Жребият е хвърлен. Думите, които Цезар произнесъл, когато започнал похода си срещу Рим. Разбира се, рискът на Цезар му струвал империята, а Пипа щеше да изгуби и последната си възможност да увеличи знанията си.

— Изгубих — рече, защото не знаеше какво друго да каже.

— Така е.

— Исках да спечеля — каза тя и я обзе разочарование, силно и непознато.

— Знам. — Докосна с длан бузата й и това отвлече вниманието й от заровете, и тя изведнъж отчаяно закопня за нещо друго. В гърдите й се надигна неописуемо чувство и дъхът й спря.

Дългите му пръсти изкушаваха, но не докосваха и оставяха гореща диря след себе си.

— Аз печеля, лейди Филипа — каза той тихо. — Печеля.

Думата беше нещо повече от сбор от букви. Изведнъж тя ясно осъзна, че той може да поиска изплащането на залога. И че тя ще трябва да го плати.

Срещна погледа на сивите му очи в полумрака.

— Исках просто да знам повече за брака.

Той наклони глава и един кичур падна на челото му.

— Това е най-обикновеното нещо на света. Защо ви тревожи толкова?

Защото не го разбирам.

Не отговори.

След дълго мълчание той каза:

— Време е да си вървите у дома.

Тя отвори уста да отвърне, че облогът е бил глупав, да го убеди да й позволи да остане, но той погали врата й. Молбата й се изгуби в странно, но силно желание за докосване. Сдържа дъха си и устоя на импулса да направи крачка към него.

— Пипа — прошепна той и тя усети намек за… нещо, което не можеше да определи. Въобще не можеше да мисли. Той бе толкова близо. Прекалено близо и някак си не достатъчно близо.

— Вървете си у дома, мила — каза той и пръстите му най-после се спряха на мястото, където се усещаше пулсът й. По някакъв начин й даваше всичко и нищо едновременно. Отдаде се на ласката, без да мисли, искаше още.

Той веднага отдръпна ръката си, но не преди тя да се е насладила на докосването, и за един кратък миг тя се замисли дали да не му върне докосването.

Очарователно.

Ужасяващо.

Пое си дълбоко дъх и отстъпи назад. Крачка, две. Пет, а той скръсти ръце на гърдите си, което бе типично за него, както тя започваше да разбира.

И докато го наблюдаваше и усещаше странно неспокойствие и неустоимо желание да остане в клуба, тя осъзна, че това място е много повече от онова, за което се бе пазарила.