Сара Маклейн
Розата на любовта (2)

Глава 1

Възможностите за изследване станаха силно ограничени, както и времето.

В името на изследването промених подхода си.

Сериозно го промених.

Научният дневник на лейди Филипа Марбъри,

21 март 1831 г., петнадесет дни преди сватбата

Седем години по-късно

Жената беше луда.

Щеше да го разбере преди пет минути, ако не беше полузаспал и силно шокиран да види младата русокоса жена с очила, седнала зад бюрото му и зачела се в счетоводната книга.

Щеше да го разбере и преди три минути, ако тя не бе заявила с абсолютна увереност, че е изчислил неправилно шестата колона, и шокиран от смелостта й и възхитен от математическите й умения, той не можа да се досети, че е луда.

И съвсем определено щеше да разбере, че е напълно луда, шестдесет секунди по-рано, ако не правеше отчаяни опити да се облече. Ризата му дълго време остана широко разтворена, което наистина отвличаше вниманието му.

Сега обаче беше напълно буден, беше затворил счетоводната книга (изчисленията в която бяха правилни) и беше съвсем (макар и неподходящо) облечен. Вселената бе в ред, рационалната му мисъл се бе върнала, и то горе-долу когато тя бе обяснила какво иска.

И в тишината, последвала думите й, Крос бе разбрал истината.

Нямаше съмнение — лейди Филипа Марбъри, дъщеря на маркиз Нийдъм и Долби, снаха на маркиз Бърн и светска дама, беше напълно луда.

— Моля? — рече той, впечатлен от способността си да остане любезен пред лицето на абсолютната лудост. — Сигурен съм, че не съм чул правилно.

— О, сигурна съм, че чухте — отговори дамата простичко, сякаш говореше за времето, а сините й очи зад очилата с дебели стъкла бяха неспокойни и подобни на тези на бухал. — Може и да сте шокиран, но мисля, че слухът ви е съвсем в ред.

Приближи се до него, като ловко мина между дузина извисяващи се кули от книги и бюста на Медуза, които той се канеше да премести. Полите на светлосинята й рокля докоснаха тялото на дългата змия и шумоленето на плата го накара да осъзнае ясно присъствието й.

Грешка.

Не осъзнаваше присъствието й. Нямаше да го осъзнае.

Беше прекалено тъмно в тази проклета стая. Отиде да включи една лампа, която бе доста далеч от него, близо до вратата, и като вдигна поглед, видя, че тя върви към него.

Приближи се, притисна го към тежката махагонова врата и го накара да изгуби равновесие. За миг той се замисли дали да не отвори вратата просто за да види дали тя няма да излезе и да го остави в кабинета, сам и свободен.

Свободен да затвори плътно вратата след нея, да се престори, че срещата никога не се е състояла, и да започне наново деня.

Удари се в голямото сметало и тракането на абаносовото дърво го изтръгна от мислите му.

Спря.

Тя продължи да се приближава.

Той беше един от най-влиятелните мъже в Англия, съсобственик на най-известната игрална зала в Лондон, беше с двадесет сантиметра по-висок от нея и доста страшен, когато пожелаеше.

Тя не беше от типа жени, които той забелязваше. И със сигурност не бе от жените, които го караха да губи контрол.

Стегни се, човече.

— Спри.

Тя спря, а думата увисна, рязка и подобна на защитна стена, между тях. Това не му харесваше. Не му харесваше задавеният звук, който издаваше, и как му въздействаше това странно същество.

Тя обаче не забеляза нищо, и слава богу. Наклони глава, както би направило кученце, любопитна и нетърпелива, а той устоя на изкушението да я гледа дълго и продължително.

Не беше от типа жени, които той гледаше дълго и продължително.

— Да повторя ли? — попита младата жена, след като той не каза нищо друго.

Не отговори. Не беше необходимо да повтаря. Молбата на лейди Филипа Марбъри се бе запечатала в ума му.

Тя вдигна ръка, побутна очилата по-нагоре на носа си и си пое дълбоко дъх.

— Искам да съсипете репутацията ми. — Думите бяха така прости и непоколебими, както и първия път, когато ги произнесе. Бяха изречени спокойно, без нервност.

Да съсипя репутацията й? Гледаше как устните й закръглят сричките, галят съгласните, бавят се над гласните и придават на думите съвсем обратно значение.

В кабинета му бе станало доста топло.

— Вие сте луда.

Тя млъкна, очевидно изненадана от думите му. Добре. Време беше и някой друг освен него да бъде изненадан от събитията на деня. Накрая тя поклати глава.

— Не мисля така.

— Трябва сериозно да се замислите над възможността — отвърна той, промъкна се покрай нея и увеличи разстоянието между тях, което бе трудно постижимо в претъпкания кабинет, — защото няма друго разумно обяснение да сте сама, без придружител, в игралната зала с най-лоша слава в Лондон и да искате да съсипя репутацията ви.

— Нямаше да е разумно да имам придружител — отбеляза тя. — Всъщност един придружител щеше да направи целия сценарий невъзможен.

— Точно така — каза той, прекрачи куп вестници, без да обърне внимание на уханието на чисто и слънчева светлина, което се излъчваше от нея. И го обгръщаше.

— Всъщност, да дойда в игралната зала с най-лоша слава в Лондон с придружител, щеше да е равносилно на лудост, не мислите ли? — Протегна ръка и прокара пръст по огромното сметало. — Красиво е. Често ли го използвате?

Вниманието му бе отвлечено от играта на дългите й бледи пръсти по черните топчета, от начина, по който показалецът й се наклоняваше леко надясно. Несъвършено.

Защо не носеше ръкавици? Нямаше ли нещо нормално в тази жена?

— Не.

Тя се обърна към него, сините й очи гледаха любопитно.

— Не, не използвате сметалото? Или не, не мислите, че щеше да е лудост да дойда с придружител.

— И двете. Сметалото е неудобно…

Тя побутна едно от топчетата от единия до другия край.

— Справяте се по-бързо без него?

— Точно така.

— Същото важи и за придружителите — каза тя сериозно. — Много по-продуктивна съм без тях.

— Намирам ви за много по-опасна без тях.

— Мислите, че съм опасна, мистър Крос?

— Крос. Няма нужда от мистър. И да, мисля, че сте опасна.

Тя не се обиди.

— За вас? — Дори изглеждаше доволна от себе си.

— Главно за вас самата, но ако зет ви ви завари тук, предполагам, ще се окажете опасна и за мен. — Стар приятел и бизнес партньор или не, Бърн щеше да му отреже главата, ако завареше лейди Филипа тук.

Тя, изглежда, прие обяснението.

— Е, в такъв случай ще бъда бърза.

— Предпочитам да си тръгнете бързо.

Тя поклати глава и повиши леко тон — достатъчно, за да привлече вниманието му върху думите си. Върху себе си.

— О, не. Страхувам се, че това няма да стане. Виждате ли, имам съвсем ясен план и се нуждая от помощта ви.

Беше стигнал до бюрото си, слава богу. Седна на скърцащия стол, отвори счетоводната книга и се престори, че преглежда числата, превърнали се в неразбираеми сиви редици, без да обръща внимание на присъствието й.

— Страхувам се, лейди Филипа, че вашият план не е част от моите планове. Изминали сте целия този път за нищо. — Вдигна поглед. — Между другото, как така се озовахте тук? — Погледът й, твърд до този момент, трепна. — Както установихме, обикновено се изисква придружител. И излизанията не включват посещения на игрални зали.

— Пеша.

Точка за нея.

— Пеша?

— Да.

— Сама?

— Посред бял ден е. — Но в гласа й се усещаше отбранителна нотка.

— Прекосили сте пеша цял Лондон…

— Не съм вървяла много. Домът ни е…

— На около километър нагоре по Темза.

— Нямаше нужда да го казвате така, сякаш е в Шотландия.

— Прекосили сте Лондон пеша посред бял ден, за да стигнете до входната врата на „Падналият ангел“. Предполагам, че сте почукали и сте изчакали да ви отворят.

Тя стисна устни. Той отказа вниманието му да бъде отвлечено от движението на устните й.

— Да.

— На обществено място.

— В „Мейфеър“.

Той не обърна внимание на това, че тя натърти думите.

— На улица, на която се намират най-ексклузивните мъжки клубове в Лондон. — Направи пауза. — Видяха ли ви?

— Не мога да кажа.

Луда.

— Предполагам знаете, че дамите не правят такива неща.

Между веждите й се появи лека бръчка.

— Глупаво правило, не мислите ли? Искам да кажа, че жените ходят пеша от… от времето на Ева.

Крос бе познавал много жени през живота си. Беше се наслаждавал на компанията им, на разговорите с тях, на любопитството им. Но никога не бе срещал толкова странна жена.

— А сега е 1831 година. В наши дни дамите като вас използват карети. И не посещават игрални зали.

Тя се усмихна.

— Е, не точно като мен. Аз дойдох пеша. И ето ме тук, в игралната зала.

— Кой ви пусна?

— Един мъж. Изглеждаше нетърпелив да ме пусне, когато му казах коя съм.

— Несъмнено е нямал търпение. На Бърн ще му достави удоволствие да го унищожи, ако репутацията ви пострада.

Тя се замисли над думите му.

— Не бях помислила за това. Наистина, никога не съм имала закрилник.

Той можеше да я закриля.

Откъде дойде тази мисъл?

Нямаше значение.

— Лейди Филипа, изглежда, имате нужда от цяла армия закрилници. — Отново посвети вниманието си на счетоводната книга. — За нещастие, нямам нито време, нито желание да съм един от тях. Вярвам, че и сама можете да намерите пътя за навън.

Тя не обърна внимание на думите му и се приближи. Крос вдигна поглед, изненадан. Хората не го игнорираха.

— О, няма нужда да ме наричате лейди, наистина. Нито да се замисляте по каква причина съм тук. Наричайте ме Пипа, моля.

Пипа. Подхождаше й. Повече от пълното й име, беше по-екстравагантно. Но той нямаше намерение да я нарича така.

— Лейди Филипа — преднамерено остави името да се провлачи, да запълни пространството между тях, — време е да си вървите.

Тя направи още една крачка към него и постави длан върху глобуса на бюрото му. Той плъзна поглед към дланта й, която задушаваше Британия, и устоя на изкушението да придаде значение на жеста й.

— Страхувам се, че не мога да си тръгна, мистър Крос. Искам…

Не мислеше, че може да понесе отново да я чуе да произнася думата.

— Да съсипя репутацията ви. Да. Ясно дадохте да се разбере какво искате. И аз съвсем ясно ви отказах.

— Но… не можете да откажете.

Той отново посвети вниманието си на счетоводната книга.

— Страхувам се, че го направих съвсем категорично.

Тя не отговори, но той видя с крайчеца на окото си пръстите й — тези странни, издължени пръсти, да проследяват ръба на бюрото. Зачака ги да спрат. Да замръзнат. Да се отдръпнат.

Вдигна поглед и видя, че тя го гледа втренчено, сините й очи бяха огромни зад стъклата на очилата, сякаш бе чакала цяла вечност той да срещне погледа й.

— Избрах ви, мистър Крос. Много внимателно. Имам строго определен, много ясен и чувствителен към времето план. И той изисква да имам партньор в проучванията. И вие разбирате ли, ще бъдете този партньор.

Партньор в проучванията?

Пет пари не даваше. Наистина.

— Какви проучвания?

По дяволите.

Тя стисна здраво ръце.

— Доста сте известен, сър.

Думите й предизвикаха студени тръпки по гръбнака му.

— Всички говорят за вас. Казват, че сте специалист по разврата във всичките му форми.

Той стисна зъби. Мразеше думите й и се престори на безразличен.

— Така ли?

Тя кимна щастливо и започна бързо да изброява на пръсти.

— Така. Хазарт, алкохол, бокс и… — Млъкна. — И…

Бузите й се обляха в руменина, а той искаше да чуе и последното. Колкото и абсурдно да бе. Да сложи край на тази лудост.

— И…?

Тя изправи гръб. Беше готов да заложи всичко, което имаше, че тя няма да отговори.

И щеше да изгуби.

— И секс. — Думата беше произнесена тихо, но твърдо, като че ли накрая бе изрекла онова, което беше дошла да каже. Което не бе възможно. Със сигурност не бе чул правилно. Тялото му със сигурност реагираше погрешно на нея.

Преди да е успял да я помоли да повтори, тя си пое дъх и продължи:

— Известен сте с това, че сте най-добър в последното. И честно, искам да ме просветите в тази област.

Само годините игра на карти с най-добрите играчи в Европа помогнаха на Крос да не издаде шока си. Хвърли й дълъг поглед. Огледа я добре.

Не приличаше на луда.

Всъщност имаше съвсем обикновен вид — обикновена руса коса, обикновени сини очи, беше малко по-висока от средния ръст, но не толкова, че да привлича вниманието, беше облечена в обикновена рокля, която разкриваше съвсем обикновена светла кожа.

Не, нищо не навеждаше на мисълта, че лейди Филипа Марбъри, дъщеря на един от най-влиятелните благородници в Британия, е нещо различно от най-обикновена млада жена.

Нищо, докато не отвореше уста и не произнесеше думи като „секс“.

Тя въздъхна.

— Правите това много трудно, знаете ли?

Тъй като не беше сигурен какво да каже, той отвърна:

— Извинявам се.

Тя присви леко очи зад стъклата на очилата.

— Не съм сигурна, че сте искрен в извинението си, мистър Крос. Ако се вярва на клюките, които се разнасят из дамските салони в Лондон, а ви уверявам, че се говори много, вие сте истински женкар.

Господ да ме пази от дамите и техния език.

— Не трябва да вярвате на всичко, което чувате в дамските салони.

— Обикновено не вярвам, но когато човек слуша толкова много да се говори за някого… започва да вярва, че в клюките има зрънце истина. Където има дим, има и огън.

— Не мога да си представя какво сте чули.

Това бе лъжа. Разбира се, че можеше.

Тя махна с ръка.

— Е, някои от клюките са пълни глупости. Казват например че можете да съблечете жена, без да я докосвате с ръце.

— Така ли?

Тя се усмихна.

— Глупаво е, знам. Определено не вярвам.

— Защо?

— В отсъствието на движеща сила неподвижните обекти остават неподвижни.

Не можа да устои.

— И в този конкретен случай дамското облекло е неподвижният обект?

— Да. А движещата сила би трябвало да са ръцете ви.

Имаше ли представа каква изкусителна картина обрисува с това научно описание? Не мислеше.

— Казвали са ми, че ръцете ми са много сръчни.

Тя премигна.

— Както установихме, чувала съм същото. Но ви уверявам, сър, че никой не може да се противопостави на законите на физиката.

О, как искаше да й докаже, че греши.

Но тя продължи:

— Във всеки случай, сестрата на онази камериерка, приятелката на нечия братовчедка, братовчедката на камериерката или братовчедката на приятелката… жените говорят, мистър Крос. И трябва да знаете, че не се срамуват да разкриват подробности за вас.

Той повдигна вежда.

— Какви подробности?

Тя се поколеба и отново се изчерви. Той устоя на удоволствието, което се разля по тялото му, когато бузите й се обагриха в розово. Имаше ли нещо по-изкусително от жена, изчервила се заради скандалните си мисли?

— Чувала съм, че сте мъж, който е съвсем наясно с… техниката на въпросния акт. — Говореше напълно спокойно, като че ли обсъждаха времето.

Нямаше представа какво прави. Какъв звяр изкушава. Трябваше да й се признае, че има смелост — такава, каквато вкарва честните и почтени жени в беда.

И той добре знаеше, че не можеше да има пръст в това.

Постави и двете си длани на бюрото, изправи се и за първи път този следобед каза истината.

— Страхувам се, че са ви осведомили погрешно, лейди Филипа. И е време да си вървите. Ще ви направя услуга и няма да кажа на зет ви, че сте били тук. Всъщност въобще ще забравя, че сте идвали.

Тя дълго стоя неподвижно, което никак не бе характерно за нея. Не беше останала неподвижна, откакто я бе видял наведена над счетоводната книга. Неподвижността й го изнервяше и той се приготви да посрещне следващите й думи, вероятно някаква странна фраза, която щеше да го изкуши повече, отколкото беше готов да признае.

— Предполагам, че ще ви е лесно да ме забравите.

Нищо в тона й не подсказваше, че си проси комплимент. Нещо, което би очаквал от другите жени. Започваше да разбира, че в лейди Филипа Марбъри няма нищо, по което тя да прилича на останалите жени.

Беше готов да й гарантира, че ще му е невъзможно да я забрави.

— Но се страхувам, че не мога да го позволя — продължи тя и в гласа й ясно се долавяше съжаление. Той имаше чувството, че говори повече на себе си, отколкото на него. — Имам много въпроси, на които няма кой да даде отговори. И разполагам само с четиринадесет дни да ги науча.

— Какво ще се случи след четиринадесет дни?

По дяволите. Пет пари не даваше. Не трябваше да пита.

На лицето й се изписа изненада и той доби чувството, че съвсем бе забравила за него. Отново наклони глава и сбърчи чело, сякаш въпросът му бе смешен. Какъвто и беше.

— Ще се омъжа.

Това му бе известно. Цели два сезона лейди Филипа беше ухажвана от лорд Касълтън, млад господин с много малко ум. Но беше забравил за бъдещия й съпруг веднага след като тя се бе представила.

В тази жена нямаше нищо, което да подсказва, че е поне що-годе подходяща за графиня Касълтън.

Проблемът не е твой.

Прочисти гърлото си.

— Моите най-добри пожелания.

— Дори не знаете кой ще е съпругът ми.

— Всъщност знам.

Веждите й се стрелнаха нагоре.

— Така ли? Откъде?

— Като се изключи фактът, че зет ви ми е бизнес партньор и че двойната сватба на сестрите Марбъри е любима тема за разговор на обществото, ще откриете, че има съвсем малко неща, за които не знам. — Направи пауза. — Лорд Касълтън наистина има късмет.

— Много мило от ваша страна.

Той поклати глава.

— Не е мило. Истина е.

Едното ъгълче на устата й се повдигна.

— А аз?

Той скръсти ръце пред гърдите си. Тя щеше да се отегчи от Касълтън за двадесет и четири часа. И щеше да е нещастна.

Не е твой проблем.

— Касълтън е джентълмен.

— Колко дипломатично — каза тя, завъртя глобуса и остави пръстите си да проследят очертанията на земите. — Лорд Касълтън наистина е джентълмен. И също така е граф. И обича кучета.

— И в наши дни жените търсят тези качества у един мъж?

Не се ли канеше да си тръгва? Защо тогава все още разговаряха?

— Тези качества са по-добри от някои други, присъщи на съпрузите — рече тя, а той си помисли, че долови в гласа й отбранителна нотка.

— Например?

— Липса на вярност. Пиянство. Склонност към залагане на бикове.

Той кимна рязко.

— Жесток спорт. И за бика, и за кучетата.

— Въобще не е спорт. Бих поспорила по този въпрос. Но което е по-важно, познавате ли много мъже, които се наслаждават на това занимание? — Тя бутна очилата си високо на носа. — Чела съм доста по въпроса. В броя от миналата седмица на „Лондонски новини“ имаше сериозна дискусия. Това варварство като че ли е източник на удоволствие за повече мъже, отколкото бихте си помислили. Слава богу, не и за лорд Касълтън.

— Истински принц сред мъжете — рече Крос, без да обърне внимание, че сарказмът му я накара да присвие очи. — В такъв случай, представете си изненадата ми днес да видя до леглото си бъдещата му съпруга, която ме моли да съсипя репутацията й.

— Не знаех, че спите тук — отвърна тя. — Нито очаквах да спите в един часа следобед.

Крос повдигна вежда.

— Работя до доста късно.

Тя кимна.

— Представям си. Наистина трябва да си купите легло.

Махна с ръка към импровизираното легло.

— Това едва ли е удобно.

Отклоняваха се от темата. А и той искаше тя да напусне кабинета му. Веднага.

— Не съм заинтересуван от това да съсипя публично репутацията ви, а и вие не трябва да го искате.

Шокираният й поглед срещна неговия.

— Не съм искала публично да я съсипете.

Крос обичаше да мисли за себе си като за разумен и интелигентен човек. Беше очарован от науката и всички го смятаха за математически гений. Не можеше да играе на карти, без да брои всички ръце, и обсъждаше политиката и законите с логическа прецизност.

Защо тогава се чувстваше като малоумен с тази жена?

— Не ме ли помолихте, два пъти за последните двадесет минути, да ви съсипя?

— Три пъти всъщност. — Наклони глава на една страна. — Е, последния път вие произнесохте думата „съсипя“, но мисля, че пак се брои за молба.

Чувстваше се като пълен идиот.

— Три пъти тогава.

Тя кимна.

— Да. Но не и публично. Това общо взето е различно.

Той поклати глава.

— Мисля, че първоначалната ми диагноза бе правилна, лейди Филипа.

Тя премигна.

— Лудост?

— Точно така.

Младата жена дълго мълча. Той виждаше, че се старае да намери подходящите думи, които биха го накарали да се съгласи да изпълни молбата й. Сведе поглед към бюрото му и погледът й се спря на две махала, които бяха едно до друго. Протегна ръка и ги залюля. Двамата дълго гледаха как тежките топчета се люлеят в съвършен синхрон.

— Защо са ви махалата? — попита тя.

— Обичам движението. — Предсказуемостта им. В едната посока, в другата посока. Никакви въпроси. Никакви изненади.

— И Нютон е обичал махалата — каза тя простичко и тихо, повече на себе си, отколкото на него. — След четиринадесет дни ще се омъжа за човек, с когото имам много малко общо. Ще се омъжа, защото това се очаква от мен като светска дама. Ще се омъжа, защото не мисля, че ще имам възможност да се омъжа за друг мъж, с когото бих имала повече общи интереси. И най-важното, ще се омъжа, защото се съгласих. Нечестността не е в характера ми.

Крос я гледаше и много му се искаше да види очите й, без да са скрити от стъклата на очилата. Пипа преглътна и той проследи движението на нежната й шия.

— Защо мислите, че няма да намерите мъж, с когото да имате общи интереси?

Тя вдигна поглед към него и каза:

— Странна съм.

Крос вдигна вежди, но не каза нищо. Не беше сигурен как отговаря човек на подобно заявление.

Тя се усмихна на колебанието му.

— Не е необходимо да се държите като джентълмен. Не съм глупава. Била съм странна през целия си живот. Трябва да съм доволна, че изобщо някой иска да се ожени за мен, и дори да благодаря на Бога, че този някой е граф. И че дори ме ухажва. И честно, доволна съм от това, което бъдещето обещава. Ще се преместя в Съсекс и никога вече няма да съм длъжна да посещавам Бонд стрийт и балните зали. Лорд Касълтън обеща да ми осигури пространство за оранжерията и експериментите ми и дори ме помоли да му помагам с управлението на имението. Мисля, че ще е щастлив да му помагам.

Като се имаше предвид, че Касълтън бе съвършено мил и съвършено глупав, Крос можеше да си представи, че се радва на готовността на интелигентната си съпруга да ръководи имението, и така да му спести сложните усилия.

— Звучи чудесно. А ще ви даде ли и няколко хрътки?

Ако бе доловила сарказма му, не го показа и той съжали за тона си.

— Мисля, че да. Дори го очаквам с нетърпение. Много обичам кучетата. — Направи пауза, наклони глава назад и погледа миг-два тавана, преди да каже: — Но се тревожа за всичко останало.

Не му беше работа да пита какво има предвид. Брачните клетви не бяха нещо, за което се бе замислял. И със сигурност нямаше да започне да мисли сега.

— Останалото?

Тя кимна.

— Чувствам се неподготвена, ако трябва да съм откровена. Нямам представа какво се случва след брака… вечерта… в леглото — добави, като че ли той не разбираше.

Но той съвсем ясно си я представяше в леглото.

— И ако трябва да съм откровена, намирам брачните клетви за излишна показност.

Той повдигна вежди.

— Клетви?

Тя кимна.

— Е, частта преди клетвите, за да бъдем по-точни.

— Виждам, че това е много важно за вас.

Тя се усмихна и в кабинета стана по-топло.

— Виждате ли? Знаех, че от вас ще излезе прекрасен партньор в проучването.

Той не отговори и тя запълни тишината с думите:

— Бракът не трябва да се приема без мъдрост, леко или сладострастно.

Той премигна.

— Част от церемонията — обясни тя.

За първи път някой цитираше от Книгата с молитви в кабинета му. И дори вероятно в цялата сграда.

— Звучи доста разумно.

Тя кимна.

— Съгласна съм. Но има и продължение. Не трябва да се приема, за да задоволява животинската страст и апетити на мъжа, като от диви зверове, които нямат разум.

Той не можа да се сдържи.

— Това ли се казва по време на церемонията?

— Странно, нали? Искам да кажа, ако говоря за животинска страст, да речем, по време на чая, ще ме изхвърлят от обществото, но няма нищо нередно, когато думите се изричат пред Бога и в лондонската църква „Сейнт Джордж“. — Поклати глава. — Няма значение. Разбирате защо съм разтревожена.

— Прекалено много мислите за това, лейди Филипа. Лорд Касълтън може и да не е от най-умните мъже, но се съмнявам, че няма да се справи в брачното легло.

Тя смръщи вежди.

— Имам съмнения.

— А не трябва.

— Не мисля, че разбирате — каза тя. — Много е важно да знам какво да очаквам. Да бъда подготвена. Е, не се ли досещате? Това е част от най-важната задача на съпругата.

— И каква е тя?

— Зачеването.

Думата — научна и произнесена без никакви чувства — не трябваше да му прави впечатление. Не трябваше да извиква образа на дълги крайници, мека плът и големи очи зад стъклата на очила. Но стана точно така.

Тя продължи да говори, а той се размърда от неудобство.

— Обичам децата и съм сигурна, че в това отношение всичко ще е наред. Но виждате ли, имам нужда от знания по въпроса. И тъй като за вас се говори, че сте такъв експерт, не мога да си представя по-подходящ човек за проучването ми.

— По въпроса за децата?

Тя въздъхна раздразнено.

— Не. По въпроса на размножаването.

Много му се искаше да я научи на всичко, което знаеше за размножаването.

— Мистър Крос?

Той прочисти гърлото си.

— Но ние не се познаваме.

Тя премигна. Очевидно тази мисъл не й бе хрумнала.

— Е, знам някои неща за вас. Това е достатъчно. От вас ще излезе чудесен партньор в проучването.

— Проучване на какво?

— Много четох по въпроса, но бих искала да разбера нещата по-добре. За да мога да вляза в брака без никакви тревоги. Честно, онази част с животинската страст доста ме изнервя.

— Мога да си представя — отвърна той сухо.

Но тя говореше, сякаш той не беше там.

— Също така разбирам, че за жени, които… не са опитвали това… въпросният акт понякога не е напълно… задоволителен. Проучването ще помогне особено в това отношение, си мисля. Всъщност, хипотезата ми е, че ако се облагодетелствам от огромния ви опит, това ще помогне и на двамата — на Касълтън и на мен — да прекараме приятно. Предполагам, че ще трябва да го направим няколко пъти, за да бъде хвърлена достатъчно светлина по въпроса…

По някаква причина на Крос му ставаше все по-трудно да я слуша. Да слуша собствените си мисли. Не може току-що да е казала…

— Махалата са двойка.

Какво?

Проследи погледа й. Махалата, които в началото се движеха в синхрон, сега се движеха в обратни посоки. Независимо колко пъти бяха настройвани да се движат в синхрон, едно от тях винаги сменяше посоката си. Винаги.

— Така е.

— Едното оказва влияние на движението на другото — каза тя простичко.

— Такава е теорията, да.

Тя кимна, загледана в двете топки, които се движеха една срещу друга, а после се отдалечаваха. Веднъж. Два пъти. Тя вдигна поглед към него, съвсем сериозна.

— Ако ще произнасям брачна клетва, искам да съм наясно за всичко. Животинската страст със сигурност е нещо, което ми предстои да разбера. А знаете ли защо бракът може да събуди дивия звяр в мъжа?

Той си представи пръсти, забити в плътта, сини очи, широко отворени от удоволствие, впити в неговите.

Да. Знаеше.

— Не.

Тя кимна, повярвала му.

— Очевидно има нещо общо с коитуса.

Мили боже.

Тя обясни.

— Има един бик в Колдхарбър, където е имението на баща ми. Не съм чак толкова неопитна, колкото си мислите.

— Ако мислите, че бикът в пасбището има общо с мъжа, сте толкова неопитна, за колкото ви мисля.

— Виждате ли? Ето защо искам помощта ви.

По дяволите! Беше влязъл право в капана. Застави се да остане неподвижен. Да устои на изкушението.

— Разбирам, че сте много добър в това — продължи тя, без да съзнава бурята, която предизвикваше. Или може би напълно съзнаваше. Вече не можеше да каже. Вече нямаше доверие на самия себе си. — Вярно ли е?

— Не — отговори той веднага. Може би това щеше да я накара да си тръгне.

— Знам достатъчно за мъжете. Те никога няма да признаят липсата си на опит в това отношение, мистър Крос. Със сигурност не очаквате да ви повярвам. — Засмя се и смехът й прозвуча ясен и звънък в тъмната стая. — Като човек на науката… мислех, че ще се съгласите да ми помогнете в проучването.

— Проучването ви по въпроса за навиците на биковете при съешаване?

Усмивката й издаваше, че се забавлява.

— Проучването ми по въпроса за животинската страст и апетити.

Имаше само една възможност. Да я уплаши така, че да си тръгне. Дори да я обиди.

— Молите ме да ви чукам?

Тя ококори очи.

— Знаете ли, никога не съм чувала някой да произнася тази дума на глас.

И просто така, искрените й думи го накараха да се почувства като змия. Отвори уста с намерението да се извини.

Но тя го изпревари. Говореше му така, сякаш бе дете. Като че ли обсъждаха нещо обикновено.

— Виждам, че не съм била ясна. Не искам самия акт, така да се каже. Просто искам да ми помогнете да го разбера по-добре.

— Да го разберете?

— Точно така. Заради клетвите, децата и всичко останало. — Направи пауза, после добави: — Нещо като лекция. По животинската част на брака. Или нещо такова.

— Намерете някого другиго. Или нещо такова.

Присмехулният му тон я накара да присвие очи.

— Няма друг.

— Търсихте ли?

— И кой, мислите, ще ми обясни процеса? Със сигурност не и майка ми.

— А какво ще кажете за сестрите си? Помолихте ли ги?

— Първо, не съм сигурна, че Виктория или Валъри имат интерес към акта или богат опит. А Пенелопи… Тя става абсурдна, когато й задам въпрос свързан с Бърн. Или ако я попитам за любовта и страстта. — Изви очи към тавана. — В проучванията няма място за любов.

Той повдигна вежди.

— Така ли?

Тя изглеждаше ужасена.

— Разбира се, че няма. Вие обаче сте човек на науката с легендарен опит. Сигурна съм, че можете да ми изясните много неща. Например много съм любопитна по отношение на мъжкия член.

Той се задави. После се закашля.

Когато си възвърна способността да говори, каза:

— Сигурен съм, че е така.

— Виждала съм рисунки, разбира се. В анатомични текстове. Но може би ще можете да ми помогнете с нещо по-специфично? Например…

— Не. — Прекъсна я, преди да е задала някой от директните си научни въпроси.

— Ще съм щастлива да ви платя — заяви тя. — За услугите.

В стаята се чу рязък и същевременно задавен звук. Беше излязъл от неговата уста.

— Да ми платите?

Тя кимна.

— Да кажем, двадесет и пет лири?

— Не.

Пипа смръщи вежди.

— Разбира се, човек с вашия… опит заслужава повече. Извинявам се за обидата. Петдесет? Страхувам се, че не мога да предложа много повече. А и това са доста пари.

Тя вярваше, че сумата го обижда? Не разбираше ли, че беше готов да го направи и безплатно? Че дори е готов той да плати за възможността да я научи на всичко, за което го помоли.

През целия си живот Крос не бе желал нищо така силно, като да положи тази странна жена на бюрото си и да й даде точно това, за което го моли. Желанието не бе добре дошло. Или може би беше. Но както и да е, той не можеше да помогне на лейди Филипа Марбъри.

Тя беше най-опасната жена, която бе срещал.

Поклати глава и каза единствените думи, в които имаше доверие. Накратко. Право в целта.

— Страхувам се, че не мога да изпълня молбата ви, лейди Филипа. Предлагам да помолите някого другиго. Може би годеника си. — Предложението не му хареса още в мига, в който го направи. Устоя на импулса да си вземе думите обратно.

Тя дълго мълча, премигваше зад стъклата на очилата и с това му напомняше, че няма право да я докосне.

Зачака тя да удвои усилията си. Да вложи искреност и в погледа, и в думите си.

Разбира се, в тази жена нямаше нищо предсказуемо.

— Бих искала да ме наричате Пипа — каза тя и с тези думи се обърна и излезе.