Сара Маклейн
Розата на любовта (5)

Глава 4

Розите цъфнаха — две съвършени розови пъпки, излезли от стъблото на червения розов храст. Щях да съм и ужасно горда от постижението, ако не се бях провалила напълно в не-ботаническото проучване.

Изглежда, знам повече за растенията, отколкото за хората.

За нещастие, това откритие не е изненадващо.

Научният дневник на лейди Филипа Марбъри,

23 март 1831 г., тринадесет дни преди сватбата

— Наистина, Пипа — въздъхна Оливия Марбъри, застанала на входа на оранжерията, — човек би си помислил, че имаш по-добри занимания от това да се занимаваш с растения. Все пак ще се омъжиш след дванадесет дни.

— Тринадесет — поправи я Пипа, но не вдигна поглед от дневника, в който записваше сутрешните си наблюдения върху цветята. Знаеше, че не бива да обяснява на Оливия, че работата й над розите е много по-интересна и полезна за науката от някакво си обикновено занимание.

Оливия изобщо нищо не разбираше от наука.

— Днес не се брои! — отговори втората — или първата — булка в „двойната сватба на века“, както я наричаха (поне майка им), и вълнението в гласа й не можеше да се сбърка с нищо друго. — Денят вече е минал!

Пипа устоя на изкушението да поправи по-малката си сестра с твърдението, че ако жената очаква сватбата си с нетърпение, днешният ден наистина не се брои. Но тъй като Пипа бе все така несигурна и тревожна, когато ставаше въпрос за събитието, днешният ден се броеше. И имаше значение.

Оставаха още четиринадесет часа и — хвърли поглед на близкия часовник — четиридесет и три минути от днешния ден, двадесет и трети март, и Пипа нямаше намерение да смята деня за изминал, без да се му се наслади и да се радва на предбрачния си живот.

Оливия стоеше от другата страна на работната маса на Пипа, беше се навела над нея, а на красивото й лице грееше широка усмивка.

— Забелязваш ли нещо различно в мен днес?

Пипа остави писалката и погледна сестра си.

— Искаш да кажеш, нещо различно от това, че ще се изцапаш с пръст?

Оливия сбърчи отвратено нос и се изправи.

— Да.

Пипа побутна очилата си по-високо на носа и огледа сестра си — блесналите й очи, потайната усмивка, приятния й външен вид. Не забелязваше нищо различно.

— Нова прическа?

Оливия се усмихна самодоволно.

— Не.

— Нова рокля?

Самодоволната усмивка стана още по-широка.

— Знаеш ли, не си много наблюдателна за учен. — Оливия сложи едната си ръка високо на гърдите и Пипа го видя. Огромният проблясващ рубин. Ококори очи, а Оливия се засмя.

— Аха! Вече забеляза!

Протегна ръка към Пипа и тя трябваше да извие тяло назад, за да не бъде ударена с камъка.

— Не е ли великолепен?

Пипа се наведе напред, за да разгледа бижуто.

— Огромен е.

Оливия се усмихна широко.

— Бъдещият ми съпруг ме обожава.

— Бъдещият ти съпруг те разглезва.

Оливия махна с ръка.

— Казваш, че не заслужавам да бъда глезена?

Пипа се усмихна.

— Бедният Тотнъм. Не знае в какво се забърква.

Оливия я прекъсна, като я изгледа студено.

— Глупости. Много добре знае. И това му харесва. — Отново погледна бижуто. — Толкова е красив и червен.

Пипа кимна.

— Това е от хрома.

— От какво?

— Хрома. Той е съставка от кристала и му придава червения цвят. Ако съставката бе друга, камъкът нямаше да е червен. И щеше да е сапфир. — Оливия премигна, а Пипа продължи: — Широко разпространена заблуда е, че всички сапфири са сини, но не е така. Могат да са във всеки цвят… зелен, жълт или дори розов. Зависи от съставката. Но всички се наричат сапфири. Само ако са червени, ги наричат рубини. Заради хрома.

Млъкна, видяла изражението на Оливия. Беше същото като на повечето хора, когато Пипа говореше прекалено много.

Не на всички обаче.

Не и на мистър Крос.

Макар че я наричаше луда, изглежда, тя му се струваше интересна. До мига, в който я изхвърли от клуба. И от живота си. Без да й каже нищо от онова, което искаше да знае.

Оливия отново погледна пръстена.

— Е, моят рубин е червен. И прекрасен.

— Така е — съгласи се Пипа. — Кога го получи?

На красивото лице на Оливия се изписа лека усмивка.

— Тотнъм ми го даде снощи след театъра.

— И мама не го спомена на закуска? Шокирана съм.

Усмивката на Оливия сега бе широка и щастлива.

— Мама не беше там, когато той ми го даде.

В тона й имаше нещо като угризение, което Пипа не забеляза. Видя го обаче в многозначителния поглед на сините й очи.

— Къде беше тя?

— Предполагам, че ме е търсила. — В разговора настъпи дълга пауза, която, както Пипа добре знаеше, имаше значение. — Не беше с нас.

Пипа се наведе през масата към сестра си.

— А вие къде бяхте?

Оливия се усмихна.

— Не бива да ти казвам.

— Били сте сами? — ахна Пипа. — С виконта?

Оливия се засмя весело, безгрижно.

— Наистина, Пипа… не е нужно да се шокираш. — Сниши глас. — Бяхме сами, макар и не за дълго. Но достатъчно, за да ми даде пръстена. И аз да му благодаря.

— Как му благодари?

Оливия се засмя.

— Можеш да си представиш.

— Наистина не мога. — Което беше истина.

— Със сигурност си имала причина да благодариш на Касълтън.

Само че не бе имала. Е, беше казвала думата „благодаря“, но до този момент никога не бе имало причина двамата да остават насаме. И беше сигурна, че и през ум не му е минавало да й даде такъв разточителен подарък като този на виконт Тотнъм към Оливия.

— Как точно му благодари, Оливия?

— Бяхме в театъра, Пипа — каза Оливия, сякаш я превъзхождаше. — Не можехме да направим кой знае какво. Имаше само няколко целувки.

Целувки.

Множествено число.

Думата стресна Пипа и тя преобърна мастилницата. Тъмната течност потече по масата към току-що засадено лимоново дръвче, а Оливия отскочи назад с писък.

— Ще ми изцапаш роклята!

Пипа изправи мастилницата и започна да попива мастилото с парцал, като отчаяно искаше да получи още информация.

— Целунала си Тотнъм? — Хвърли поглед към вратата на оранжерията, за да се увери, че са сами.

Оливия отстъпи назад.

— Разбира се, че го целунах. Не мога да се омъжа за мъж, с когото не сме… съвместими.

Пипа премигна.

— Съвместими? — Хвърли поглед към научния си дневник, който лежеше разтворен на масата, изпълнен с бележки за розите, далиите, гъските и човешката анатомия. Бе готова да замени всичко това само за няколко бележки от опита на Оливия.

— Да. Сигурно си се питала как ще бъде… физически… с Касълтън… щом се ожените?

„Питала“ бе твърде слаба дума за това, което Пипа изпитваше относно физическата страна на връзката си с Касълтън.

— Разбира се.

— Ето, това е — рече Оливия.

Само че Пипа не бе целувала Касълтън. Устоя на импулса да го изтърси на глас и затърси друг начин да обсъдят опита на Оливия. Не искаше да се издаде, че отчаяно копнее за повече информация. Което, разбира се, бе така.

— А ти… Харесват ли ти целувките?

Оливия ентусиазирано кимна.

— О, да. Той е много добър. В началото бях изненадана от ентусиазма му…

В този момент Пипа намрази английския език заради всичките му евфемизми.

— Ентусиазъм?

Оливия се засмя.

— В най-добрия смисъл… Целувала съм няколко момчета преди това…

— Така ли?

— Но бях изненадана от… — Гласът й заглъхна. Тя махна с ръката с пръстена, сякаш жестът можеше да обясни всичко.

На Пипа й се искаше да я удуши.

— От… — подкани я тя.

Оливия сниши глас до шепот.

— Опита му.

— Обясни.

— Е, езикът му знае какво прави.

Пипа сбърчи чело.

— Език?

Като чу шока в гласа й, Оливия изправи гръб.

— О! Двамата с Касълтън не сте се целували.

Пипа смръщи вежди. Какво, за бога, прави човек с езика си в такава ситуация? Езикът бе орган, който се използваше за хранене и говорене. Каква роля играеше в целувките? Макар че, щом устните се докосваха, езиците бяха много близо един до друг… Представата обаче я правеше неспокойна.

— Предполагам, че не трябва да съм изненадана, разбира се — продължи Оливия.

Чакай.

Пипа погледна сестра си.

— Какво?

Оливия отново размаха ръката с пръстена.

— Искам да кажа, говорим за Касълтън.

— Нищо му няма на Касълтън — защити го Пипа. — Той е мил и добър човек. — Още преди да е довършила, знаеше какво има предвид Оливия. Същото, за което говореше и мистър Крос вчера, когато намекна, че Касълтън не е идеалният съпруг.

Касълтън бе мил човек, но не вдъхновяваше жените за целувки. И със сигурност не и с език. Каквото и да означаваше това.

— Разбира се, че е — съгласи се Оливия, без да знае какви мисли вълнуват сестра й. — Също така е и богат. Което помага.

— Не се омъжвам за него, защото е богат.

Вниманието на Оливия отново се съсредоточи върху Пипа.

— А защо се омъжваш за него?

Въпросът бе скандален.

— Защото се съгласих.

— Не това имам предвид и ти го знаеш.

Пипа наистина знаеше. Имаше няколко причини да се омъжи за него. Всичко, което бе казала на Оливия и мистър Крос, бе истина. Графът бе добър и мил, и обичаше кучета. Ценеше интелигентността на Пипа и бе готов да й предостави пълен достъп до имението и стопанисването му. Може и да не беше интелигентен, нито достатъчно забавен, но бе по-добър от повечето мъже.

Вярно, не беше това, което много жени биха сметнали за изгодна партия. Не беше виконт, обречен да стане министър-председател, като годеника на Оливия, не беше успял със собствени сили маркиз с казино и лоша репутация като Бърн, но не беше и стар като съпруга на Виктория или отсъстващ като този на Валъри.

И я беше помолил да се омъжи за него.

При тази мисъл тя се поколеба.

Това също имаше значение.

Филипа Марбъри беше странна, а това като че ли нямаше значение за лорд Касълтън.

Не искаше обаче да изрича това на глас. Нито пред Оливия — най-идеалната булка на света и омъжваща се за един от най-влиятелните мъже в Британия. Затова каза:

— Вероятно се целува отлично.

Изражението на Оливия беше в унисон с чувствата на Пипа по въпроса.

— Може би — каза тя.

Не че Пипа щеше да подложи на тест теорията си.

Не можеше. Беше се съгласила на облога, предложен от мистър Крос. Беше обещала.

Представи си как заровете се търкалят по покритата със зелено сукно маса, топлото докосване на топли пръсти, сериозни сиви очи и дълбок, мощен глас, който настоява: „И няма да отправяте молбата си към други мъже“.

Пипа Марбъри спазваше обещанията си.

Но този случай беше спешен, нали? Оливия и Тотнъм се целуваха все пак. Без съмнение, целувките между годеници не бяха включени в облога.

Нали?

Само дето тя не искаше да целуне годеника си.

Погледът на Пипа се спря на розовата пъпка, върху която бе съсредоточена преди идването на сестра си. Прекрасното научно откритие, което бледнееше в сравнение с току-що споделената от Оливия информация.

Не беше правилно, че не искаше да поднесе молбата си на Касълтън.

И беше неправилно, че искаше да помоли друг мъж — особено като се имаше предвид, че той, напълно незаинтересуван, я бе изхвърлил от клуба си.

Това, че гърдите я стягаха, Пипа не отдаваше на спомена за високия очарователен мъж, а на обикновена нервност преди брака.

Всички булки бяха нервни.

— Тези дванадесет дни не могат да минат достатъчно бързо! — заяви Оливия, отегчена от разговора и в неведение по отношение на мислите на Пипа.

Изглежда, всички булки бяха нервни, с изключение на Оливия.

* * *

— Двадесет и осем часа. — Дигър Найт лениво извади часовника от джоба си, преди да се усмихне самодоволно. — Признавам, не очаквах да минат повече от дванадесет.

— Харесва ми да те карам да гадаеш. — Крос съблече палтото си и седна на неудобния дървен стол, поставен до далечния край на масивното бюро на Найт. Хвърли многозначителен поглед през рамо на помощника му, който го бе довел в кабинета на Дигър. — Затвори вратата.

Белязаният от шарка мъж се подчини.

— От грешната страна на вратата си.

Мъжът се ухили.

Найт се засмя.

— Остави ни. — Когато най-после бяха сами, рече: — Какво да кажа, хората ми се грижат за мен.

Крос се облегна назад, преметна крак връз крак и отказа да позволи на огромното бюро да изпълни задачата си — да сплашва.

— Хората ти пазят дела си.

Найт не изрази несъгласие.

— Преданост на всяка цена.

— Прекрасно правило за улично дете.

Найт наклони глава.

— Казваш, че твоите хора не са ти предани заради парите?

— Аз им предлагам повече от финансова сигурност.

— Ти, Бърн и Чейс никога не можете да устоите на бедните, съсипани души — присмя му се Найт и се изправи. — Винаги съм мислил, че тази работа трябва да се остави на викария. Джин?

— Знам, че не трябва да пия нищо, което ти предлагаш.

Найт се поколеба дали да напълни чашата си.

— Мислиш, че ще те отровя?

— Няма да се преструвам, че знам на какво си способен, ако ти бъде дадена възможност.

Найт се усмихна.

— Трябваш ми жив за моите планове, момчето ми.

На Крос не се хареса многозначителната нотка в гласа му, самодоволния намек, че тук е от грешната страна на масата и че ще бъде въвлечен в игра с висок риск, чиито правила не знае. Отдели миг да огледа добре кабинета на Найт.

Беше идвал тук и преди, последния път — преди шест години. Стаите не се бяха променили. Все още бяха чисти и непретрупани, лишени от всичко, което би разкрило нещо за собственика или личния му живот. Едната стена бе запълнена с папки — Найт ги наричаше застраховки — които бяха внимателно подредени. Крос най-добре от всички знаеше какво съдържат — финансовата история на всекиго, който някога е играл на масите в игралната зала на Найт.

Крос знаеше не само защото подобни папки имаше на пода в кабинета му, но и защото една нощ ги бе видял. Това бе станало преди шест години, когато Дигър бе отворил една огромна книга и помощникът му с длани като парчета шунка бе показал на Крос, преди да го пребият почти до смърт, доказателството за нарушение.

Той не се бе съпротивлявал.

Найт бе спрял хората си, преди да са го убили, и им бе наредил да приберат всичките му пари и да го изхвърлят на улицата.

Но не и преди да накара Крос да поеме по друг път.

Беше се навел над него, без да обръща внимание на подпухналото му и насинено лице, окървавените дрехи и счупените пръсти. „Мислиш, че не виждам какво правиш? Как ме изиграваш? Няма да те убия. Още не ти е дошло времето.“

Очите на Крос бяха подути, почти затворени, но бе видял как Найт, силно разгневен, се надвесва над него. „Но няма да ти позволя ме ограбиш отново“, беше казал по-възрастният мъж. „Така, както се чувстваш в момента… това е моята застраховка. Ако се върнеш, ще стане по-лошо. Направи си услуга и стой далеч, в противен случай няма да ми оставиш друг избор, освен да те унищожа.“

Той вече бе унищожен, но бе останал надалеч.

До днес.

— Защо съм тук?

Найт се върна на стола си и гаврътна алкохола на една глътка. Потръпна и каза:

— Зет ти ми дължи десет хиляди лири.

Само годините опит успяха да предпазят Крос да издаде шока си. Десет хиляди лири бяха огромна сума. Повече, отколкото някои хора успяват да придобият за цял живот. Повече, отколкото множеството благородници биха придобили за година. И дори за две. И определено повече, отколкото барон Дънблейд можеше да върне. Вече беше продал всяко парче свободна земя от имението си, а доходът му бе две хиляди лири годишно.

Две хиляди четиристотин тридесет и пет лири за миналата година.

Не беше много, но бе достатъчно, за да имат съпругата и децата му покрив. Достатъчно, най-после да изпрати сина си на училище. Достатъчно, за да поддържа илюзията, че е уважаван човек, което позволяваше на него и жена му да получават така желаните покани от обществото.

Крос се бе погрижил за това.

— Как е възможно?

Найт се облегна назад и започна да върти малката кристална чашка в ръцете си.

— Той обича игралните маси. Кой съм аз, че да го спра?

Крос устоя на изкушението да се протегне през масата и да го стисне за гърлото.

— Десет хиляди лири е много повече, отколкото може да се загуби на масите, Дигър. Как е станало?

— Изглежда, му е бил даден кредит, който той не може да върне.

— Той никога през живота си не е имал толкова пари.

Найт каза невинно, но остро:

— Увери ме, че няма да има проблеми. Не съм аз отговорен, че ме е излъгал. — Срещна погледа на Крос, очите на когото блестяха и казваха, че всичко му е ясно. — Някои хора не могат да се спрат. Ти ме научи на това.

Думите трябваше да ужилят и Крос да си спомни онази отдавна отминала вечер, когато, едва завършил университета, уверен в себе си, беше играл на масите на Найт и бе спечелил. Отново и отново картите му показваха сбор двадесет и едно. Не можеше да спре да печели.

Месеци наред бе посещавал различни игрални зали — една нощ тук, две нощи там — и бе уверявал всички, че просто има късмет.

Всички, освен Дигър.

— Значи това е отмъщението ти? След шест години?

Найт въздъхна.

— Глупости. Отдавна съм го преживял. Никога не съм вярвал в студеното отмъщение. Винаги съм го обичал горещо. За храносмилането е по-добре храната да е топла.

— Тогава изчисти дълга.

Найт се засмя и разпери пръсти.

— Не сме чак толкова близки, Крос. Дългът остава. Дънблейд е глупак, но това не променя факта, че ми дължи пари. Това е бизнес. Сигурен съм, че ще се съгласиш. — Направи дълга пауза, после каза: — Жалко, че е благородник. Затворът за длъжници може би ще е по-добре от онова, което аз му готвя.

Крос не се престори, че не разбира. Той самият управляваше казино и знаеше по-добре от всеки друг какви тайни наказания се налагаха на благородниците, които смятаха, че могат да не връщат дълговете си. Наведе се напред.

— Мога да изравня това място със земята. Половината от нашите членове са благородници.

Найт също се наведе напред.

— Аз нямам нужда от тези благородници, момче. Държа сестра ти.

Лавиния.

Единствената причина за присъствието му тук.

В съзнанието му проблесна спомен: Лавиния, млада и със свежо лице, му се присмива, докато препуска напред с любимата си кобила по девънширските скали. Беше по-малка от него със седем години, разглезена и не се страхуваше от нищо. Нищо чудно, че е дошла да се срещне лице в лице с Найт. Лавиния не беше от хората, които си кротуват дори когато така е най-добре за всички.

Беше се омъжила за Дънблейд в годината, в която бе умрял Бейн и Крос бе напуснал дома им. Беше прочел за сватбата във вестниците — бързо ухажване, последвано от дори още по-бърза сватба — със специално разрешително, за да се избегне периодът на оплакване. Без съмнение, баща им бе искал сватбата да стане бързо, за да е сигурен, че някой ще се ожени за дъщеря му.

Крос срещна блестящия поглед на Найт.

— Тя няма нищо общо с това.

— О, напротив. Удивително е как дамите успяват да се забъркат в разни беди, нали? Независимо колко се старае човек да ги предпази, ако дамата е решила да се забърка в нещо, тя го прави — каза Найт, отвори украсената абаносова кутия, която бе на бюрото му, извади пура и я чукна един-два пъти в бюрото, преди да я запали. След дълго дръпване каза: — А ти имаш две такива на главата си. Да поговорим за новата ми позната. Дамата от вчера. Коя е тя?

— Тя не е от значение. — Крос веднага разбра, че е сбъркал. Не трябваше да обръща внимание на въпроса. Трябваше да го подмине. Защото бързият му отговор разкриваше повече, отколкото скриваше.

Любопитен, Найт наклони глава на една страна.

— Изглежда, че има голямо значение.

По дяволите! Тук не беше нито мястото, нито времето за Филипа Марбъри с нейните огромни сини очи, прекалено логичния й ум и странни, изкушаващи забележки. Отблъсна мисълта.

Нямаше да я замеси в това.

— Тук съм заради сестра си.

Найт позволи темата да бъде сменена. Прекалено лесно може би.

— Сестра ти има характер, поне това мога да кажа.

Стаята изведнъж стана прекалено задушна и тясна, но Крос устоя на изкушението да се размърда на малкия стол.

— Какво искаш?

— Не става въпрос за това какво искам. А за това какво предложи сестра ти. Много е великодушна. Изглежда, младата дама е готова на всичко, за да предпази децата си от скандал.

— Децата на Лавиния няма да бъдат замесени в скандал. — Думите бяха произнесени твърдо, с нетрепващо око. Крос бе готов да преобърне земята, за да постигне това.

— Сигурен ли си? — попита Найт и се облегна назад. — Изглежда, са много близо до разрушителен скандал. И бедност. Баща със склонност към хазарта, който ще пропилее наследството им. Съкрушена майка. И когато всичко това се прибави към чичо им, който заряза обществото и семейството си, без нито веднъж да погледне назад и… — Не беше нужно да завършва изречението.

Не беше вярно.

Поне не всичко.

Никога не е зарязвал семейството си.

Присви очи.

— Изгубил си акцента си, Дигър.

Едното ъгълче на устата на Дигър се повдигна нагоре.

— Няма нужда да го използвам пред стари приятели. — Дръпна дълго от пурата. — Но да се върнем към онези щастливи млади момчета. Майка им е силна. Предложи тя да изплати дълга. Жалко, че няма пари.

Нямаше нужда да си гений, за да разбереш намека. Да видиш мръсотията. По-слаб мъж щеше да се поддаде на гнева, без да е чул всичко, но Крос не бе слаб.

Чу не само заплахата. Изслуша и предложението.

— Няма да говориш повече със сестра ми.

Найт сведе глава.

— Наистина ли мислиш, че си в положение да ми даваш заповеди?

Крос се изправи и преметна палтото през ръката си.

— Аз ще платя дълга. Направи го двоен. Ще изпратя платежната заповед утре. И ще стоиш далеч от семейството ми.

Обърна се да си върви.

Без да става, Найт му отвърна:

— Не.

Крос спря, хвърли поглед през рамо и за първи път си позволи чувствата му да се отразят в тона му.

— За втори път ми отказваш, Дигър. Това не ми харесва.

— Страхувам се, че дългът не може да бъде изплатен така лесно.

Дигър Найт не си беше заслужил репутацията на един от закоравелите играчи в Лондон, като бе играл по правилата. Той наистина имаше склонност да нарушава правилата, което преди всичките тези години бе спасило кожата на Крос. Харесваше му как работи умът на Крос. Беше го принудил да му каже как брои картите, как изчислява коя ще бъде следващата карта, как разбираше кога и колко да заложи.

Как така винаги печелеше.

Поне на хазартните маси.

— Какво искаш тогава?

Дигър се засмя — гърлен и силен смях, който накара Крос да скръцне със зъби.

— Какъв забележителен момент… великият Крос, готов да ми даде всичко, което поискам. Колко… си отговорен. — В гласа му не се долавяше изненада, а само самодоволство.

И в този миг Крос разбра, че въобще не бе ставало въпрос за Дънблейд. Найт искате нещо повече и бе готов на всичко, за да го получи.

— Губиш ми времето. Какво искаш?

— Много е просто всъщност — каза Найт. — Искам да направиш дъщеря ми графиня.

Готов да чуе цената за репутацията на сестра си и безопасността на децата й, Крос би казал, че нищо не би могло да го изненада. Беше очакват Дигър да предложи да стане партньор в „Ангелът“, някои хора от охраната му да отидат да работят за него или дори самият Крос да стане управител на игралната му зала.

Очакваше изнудване, удвояване на дълга, дори утрояване — сума, достатъчна да му нанесе финансов удар. Дори беше готов да чуе предложение за партньорство между клубовете, защото Найт ненавиждаше това, че „Падналият ангел“ бе постигнал успех сред аристократите само няколко месеца след отварянето си, докато клубът на Найт си оставаше второкласен и приемаше само благородниците, непокриващи стандартите за членство в „Падналият ангел“.

Но никога не бе очаквал онова, което чу.

Затова направи единственото, което би могъл да стори човек в неговото положение. Засмя се.

— Да не би да изреждаме онова, което ни се иска? Ако е така, аз бих искал златен летателен апарат.

— И аз щях да намеря начин да ти го дам, ако притежаваш нещо, което ми е скъпо. — Изгаси пурата.

— Не знаех, че Меган ти е скъпа.

Погледът на Найт се стрелна към Крос.

— Откъде знаеш името й?

Удар.

Крос се замисли какво знае за единственото дете на Найт. Информацията бе взета от папките, заключени във вътрешния сейф на „Ангелът“. Онези, които съдържаха тайните на потенциалните им врагове — политици, престъпници, духовници със склонност към палежи, конкуренти.

Виждаше информацията така ясно, сякаш папката на Найт лежеше разтворена пред очите му.

Име: Меган Маргарет Найт, родена на 3 юли 1812 година.

— Знам доста за младата Меган. — Направи пауза. — Или трябва да я наричам Маги?

Найт се съвзе.

— Това никога не ме е интересувало.

— Не, предполагам, че не, след като името е ирландско. — Преметна палтото си през облегалката на стола и се наслади на надмощието, което бе постигнал, колкото и малко да бе то. — Меган Маргарет Найт. Изненадан съм, че си позволил.

Найт извърна поглед.

— Оставих майка й да избере името.

— Мери Катрин.

Мери Катрин О’Брайън, ирландка, родена през 1796 година, омъжена за Найт през февруари 1812 година.

— Трябваше да се досетя, че имаш информация за тях. — Смръщи вежди. — Чейс е копеле. Някой ден ще го накажа, както се полага.

Крос скръсти ръце, като чу името на партньора си, който бе и основател на „Падналият ангел“.

— Гарантирам, че това никога няма да стане.

Найт срещна погледа му.

— Предполагам, че трябва да съм благодарен. Все пак ти вече знаеш за момичето. Ще е като да се ожениш за стара приятелка.

Живее в Бедфордшир, в малка къщичка на Хай стрийт. Найт й изпраща двеста лири на всяко четвърто число от месеца, не я посещава и не е виждал момичето, откакто е отпратил майката и дъщерята през октомври 1813 година. Момичето израснало с гувернантки, говори посредствен френски. Завършило е девическото училище на мисис Колдфел, дневна форма.

— И откога се интересуваш от дъщеря си?

Найт сви рамене.

— Откакто е достатъчно голяма, че да струва нещо.

Имаше още един ред, изписан с едрия почерк на Чейс.

Момичето трябва да пише на Найт всяка седмица. Пуска писмата във вторник.

Той не отговаря.

— Винаги любящ баща — каза с горчивина Крос. — Мислиш да си купиш титла?

— Така се играе играта в наши дни, нали? Аристокрацията вече не е каквото беше. Господ ми е свидетел, все по-малко и по-малко благородници имат пари или добра работа като теб и мен. Меган ще пристигне след шест дни. Ще получи титлата и внукът ми ще бъде граф Харлоу.

Граф Харлоу.

Бяха минали години, откакто бе чувал това име, изречено на глас.

Темпъл — четвъртият съсобственик на „Падналият ангел“ — го беше изрекъл в деня, в който бащата на Крос бе починал и Крос го бе нападнал, макар да бе непобедим, и не се бе успокоил, докато не го бе видял проснат на земята. Сега сдържа гнева си, който самодоволството, с което бе изречено името, предизвикваше.

— Ако дъщеря ти се омъжи за мен, ще получи мръсна титла, покрита с пепел и сажди. Тя няма да ти заслужи уважение. Дъщеря ти няма да бъде канена в обществото.

— „Ангелът“ ще ви заслужи поканите.

— Първо трябва да ги поискам.

— Ще ги поискаш.

— Уверявам те, че няма — обеща Крос.

— Нямаш избор. Аз ги искам. Ти само се ожени за дъщеря ми. А аз ще опростя дълга на зет ти.

— Цената е прекалено висока. Има и други начини да се сложи край на това.

— Поставяш ме пред много труден избор. Кое, мислиш, ще бъде по-лошо за децата? Скандалът, който ще очерни името им? Или наказанието, което мога да наложа на баща им някоя вечер, когато най-малко очаква? Или пък проституирането на майка им? С тази червена коса, уверявам те, има мъже, които ще платят много пари, за да я заведат в леглото си, доброволно или насила.

И гневът избухна. Крос се спусна към бюрото и издърпа Найт от стола му.

— Ако я докоснеш, ще те унищожа.

— Не и преди аз да унищожа тях. — Думите излязоха задавени, но истината в тях бе достатъчна Крос да се успокои. Найт усети промяната. — Не е ли време да се погрижиш за безопасността на семейството си?

Думите отекнаха в него — ехо на хилядите пъти, когато си бе повтарял това. Мразеше Найт, защото ги бе изрекъл на глас.

Но себе си мразеше повече.

— Държа всички карти — повтори Найт и този път нямаше самодоволство.

Само истина.