Сара Маклейн
Розата на любовта (10)

Глава 9

Хазартът е проблематична игра — изглежда по един начин, а се играе по друг. Например човек хвърля два зара, мисли, че сборът ще е между едно и дванадесет, но едно е напълно невъзможно… а общият сбор от две или дванадесет са почти също толкова. Защо, след като недостатъците са така очевидни, хазартът е толкова привлекателен за играчите?

Може и да има математика в тази игра на шанса, но също така е и свещена.

А в свещените неща няма нищо научно.

Научният дневник на лейди Филипа Марбъри,

27 март 1831 г., девет дни преди сватбата

Нямаше нещо на света, което Крос би й отказал в този момент.

Не и след като през последния час го бе изкушавала с големите си сини очи, бърз ум и това прекрасно слабо тяло, което отчаяно копнееше да докосне. Когато жените бяха пристигнали, той бе загрижен единствено да я предпази да не я разпознаят, и се мразеше заради това, че я бе довел в това тъмно и мръсно място — нещо, което тя не заслужаваше.

Както той не заслужаваше нея.

Трябваше да каже всичко на Бърн и да се остави той да го пребие, задето дори е помислил да съсипе Филипа Марбъри. Че дори е мечтал да бъде така близо до нея. Или да бъде изкушен от нея.

Защото тя бе най-големият урок по изкушение.

Когато бе паднала от каретата право в ръцете му, той бе решил, че с него е свършено, меките й извивки, притиснати в него, го караха да изпитва болезнен копнеж. Беше сигурен, че този момент е върховното изпитание… най-трудното, което му се е налагало да прави — да я остави да стъпи на земята и да се отдалечи.

Напомни си, че тя не е за него.

И никога няма да бъде. Но това бе лесно в сравнение с последвалото, когато бе притисната между него и каменната стена на клуба, когато се бе обърнала и го бе заговорила, а дъхът й бе погалил брадичката му и бе накарал устата му да пресъхне, а членът му — да се втвърди. Това бе най-трудното нещо на света.

Едва не я бе целунал и направил и двамата нещастни.

За миг бе помислил, че тя ще вземе нещата в ръцете си. И го бе искал.

И все още го искаше.

Но не, тя го бе помолила да продължат тази лудост, да влязат в клуба и да й даде обещания урок. Да я научи какво е изкушение. Мислеше си, че с него е в безопасност. Че той е човек на науката.

Тя беше луда.

Трябваше да я накара да се качи в каретата и да я върне у дома й, без дори да се замисли. Трябваше да я държи далеч от места, пълни с благородници, за които присъствието й ще е изключително забавно. Трябваше да я държи далеч от клюките, които присъствието й щеше да подхрани.

В клуба имаше правила, разбира се. На дамите, които бяха членове, бе забранено да разкриват тайните, на които са станали свидетели. И като жени със собствени тайни, които ценят членството си в клуба, те внимателно спазваха правилата.

Но това нямаше да промени заплахата за Пипа.

А той нямаше да го позволи.

— Не трябва да влизаш вътре — рече той и думите увиснаха между тях.

— Ти обеща.

— Излъгах.

Тя поклати глава.

— Лъжците не ме интересуват.

Шегуваше се с него. Чу тихия смях в думите й. Но също така и истината в тях. А той искаше тя да се интересува от него.

Мисълта дойде като удар и той веднага изправи гръб, изведнъж нетърпелив да се отдалечи от нея.

Не от нея.

А от специалните обстоятелства около нея. От шест години насам тя бе първата жена, която допускаше толкова близо до себе си и толкова често. Досега у жените около него бяха липсвали ароматът на светлина и пролет, меката кожа, извиването на устните в усмивка, бързият ум и набиващата се на очи странност.

Не искаше да е далеч от нея.

Но Найт и Лавиния, и останалият свят се разпадаха около него и последното, от което имаше нужда, бе Пипа Марбъри в клуба. В живота му. Да причинява проблеми. Да завладява мислите му.

Тази лудост щеше да свърши в мига, в който се отървеше от нея.

Трябваше да се отърве от нея. Още тази вечер.

Не обърна внимание на раздразнението, което го обзе при тази мисъл, и почука на стоманената врата.

— Почукването е различно от това на дамите.

Разбира се, че ще забележи. Тя забелязваше всичко с тези страхотни сини очи.

— Аз не съм като дамите. — И сам долови неприятната нотка в гласа си, но отказа да съжали за нея.

Вратата се отвори. Тя като че ли не забеляза напрежението в гласа му.

— Всеки чука по различен начин? — Последва го в преддверието, където Азриел седеше на обичайното си място и четеше на слабата светлина на лампата.

Портиерът огледа с черните си очи първо Крос, а после — и Пипа.

— Тя не е член.

— Тя е с мен — каза Крос.

— Член на какво? — попита Пипа.

Азриел отново се зачете в книгата си и спря да им обръща внимание. Пипа наклони глава, за да види коя е книгата. Направо не вярваше на очите си.

— „Гордост и предразсъдъци“?

Азриел хлопна книгата и погледна Крос.

— Пак не е член.

Крос го изгледа.

— Тогава имаме късмет, че аз съм собственик.

Това като че ли също не интересуваше особено Азриел.

Пипа обаче не можа да се сдържи.

— Може би трябва да започнем отначало? Не ни представиха, както трябва. Аз съм…

Азриел я прекъсна.

— Крос.

— Признавам, щастлив съм да видя, че изкарва и другите от търпение като мен. — Направи пауза. — Валомброза?

Дори да си бе помислил нещо, Азриел не го показа.

— Няма никого. Всички са на борбата. Ако не искаш някой да я види без маска, все едно че нищо не съм видял.

Като че ли Крос нямаше да се сети и сам.

— За втори път някой споменава борба — намеси се Пипа. — Какво означава това?

Азриел дълго мълча.

— Че има борба.

Тя сбърчи чело.

— Не сте най-любезният джентълмен, нали?

— Така е.

— Съсипвате ми забавлението — каза тя.

— Това не е нещо необичайно.

Крос устоя на изкушението да се засмее. Пипа не бе първата, която се опитваше да въвлече Азриел в разговор, и също така бе готов да се обзаложи, че няма да е първата, която няма да успее.

Въпреки всичко тя продължи да опитва с широка дружелюбна усмивка.

— Надявам се да се срещнем отново. Може да основем клуб по четене, кой знае. Тази съм я чела. — Наведе се напред. — Стигнахте ли до момента, в който мистър Дарси прави предложение?

Азриел изгледа Крос с присвити очи.

— Прави го нарочно.

Пипа поклати глава.

— О, не съсипвам забавлението ви. Елизабет отказва. — Направи пауза. — Е, мисля, че го съсипах. Извинявам се.

— Намирам, че харесвам сестра ви много повече.

Пипа сериозно кимна.

— И това не е нещо необичайно.

Като я чу да повтаря думите на Азриел, Крос се засмя, после се опита да се сдържи и издаде странен задавен звук, а Азриел свъси вежди. Крос схвана посланието, отметна тежката кадифена завеса и се погрижи никой да не ги види, преди да поведе Пипа по дългия и тесен коридор към Валомброза, една от игралните зали в дамската част на клуба.

Тя влезе преди него и се огледа, попи с очи малката, разточително декорирана и обзаведена частна игрална зала.

— Тази сграда е забележителна — каза и започна да разкопчава пелерината си. — Наистина. Всеки път като дойда, има нещо ново, което да изследвам.

Съблече пелерината си и разкри обикновена зелена дневна рокля — съвсем обикновена, дори безинтересна в сравнение с творенията от коприна и органза на другите жени, които посещаваха тази част на клуба. Деколтето бе съвсем малко, ръкавите — дълги, а полите — тежки — комбинация, която се предполага, че би охладила Крос на алеята. Но не, реакцията му бе такава, все едно Пипа носеше дантелена нощница.

Добре че я криеше. Защото той искаше да я съблече.

Веднага.

Прочисти гърлото си, взе пелерината й и я преметна на облегалката на едно от канапетата.

— Сградата е специално създадена, за да кара хората да се чувстват по този начин. Посетителите започват да се питат какво са пропуснали.

— Значи се изкушават да се върнат? — Въпросът бе риторичен. Учеше се. — Тази ли е целта за вечерта? Да ме изкушите с красивите си помещения и тайни проходи?

Той вече не бе сигурен каква е целта на вечерта. В нейно присъствие ясните му мисли и напълно контролираният план за урока се бяха стопили.

Тя отиде да разгледа една маслена картина, която заемаше голяма част от стената. На нея бяха изобразени четирима млади мъже, които играеха на зарове на павирана улица, на светлината на близката кръчма.

— Като говорим за тайни проходи — попита, — силно се интересувам от архитектурните ви умения.

— Темпъл говори прекалено много.

Тя се усмихна.

— Всички стаи ли имат тайни проходи?

— Повечето. Харесва ни да имаме възможности за бягство. — Мястото, където се събираха челюстта и шията й, хвърляше най-интригуващата сянка. Крос се запита каква ли е кожата там. Копринена или сатенена?

— Защо?

Концентрира се върху въпроса.

— Има много хора, които искат да видят унищожението ни. Много е важно да можем да се движим без риск да ни открият.

Пипа се обърна с лице към него. Очите й бяха широко отворени.

— Но нали затова е мъжът, който чете „Гордост и предразсъдъци“?

— В повечето случаи.

— Хората успяват да се промъкнат покрай него?

— Не е нещо нечувано. Веднъж, като се събудих, в кабинета ми имаше жена. Уверявам ви, не бе поканена. А едва вчера я намерих на етажа на казиното.

Пипа се усмихна.

— Тя, изглежда, е специален случай.

Наистина.

— Не ми харесва особено идеята, че трябва да бягате от разни престъпници.

Крос устоя на удоволствието, което го обзе при мисълта, че тя може да е загрижена за него.

— Не се тревожете. Рядко бягам.

Мина покрай нея и заобиколи масата, за да постави разстояние между двамата. Тя остана на мястото си.

— Тази стая има ли таен проход?

— Може би.

Младата жена се огледа с присвити очи, взирайки се внимателно в стените.

— И ако има, докъде води?

Той не обърна внимание на въпроса й, а протегна ръка към заровете на масата, взе ги и ги претегли.

— Искате ли да разпитвате за архитектурата? Или искате да вземете урока си?

Погледът й не трепна.

— И двете.

Отговорът не го изненада. За Филипа Марбъри знанието бе така интересно, че я изкушаваха множество теми — а не просто темата за секса. За нещастие, вроденото й любопитство бе едно от най-изкушаващите неща за него самия.

Отново се замисли за целта на вечерта.

Тя трябваше да загуби. Ако тя изгубеше, той можеше да си върне здравия разум.

Възвърни самоконтрола си.

Хвърли заровете към нея.

— Добре тогава. И двете.

Очите й светнаха, сякаш току-що й бе предложил бижута.

— Кои бяха жените отвън?

Той поклати глава.

— Не е толкова лесно, Пипа. Урокът е за изкушението. Ако искате да знаете повече… трябва да спечелите знанието.

— Чудесно.

— И трябва да се обзаложите.

Тя кимна.

— Имам пет лири в чантичката.

Той се усмихна подигравателно.

— Пет лири няма да стигнат. Не са достатъчно за урока, за който помолихте.

— Какво тогава? Нямам нищо ценно.

Имате дрехите си. Трябваше да положи много усилия, за да не изговори думите на глас.

— Бих искал да купя времето ви.

Тя сбърчи объркано вежди.

— Времето ми?

Той кимна.

— Ако спечелите, ще ви кажа каквото искате да знаете. Ако загубите, губите времето за това налудничаво проучване. Остават ви колко, единадесет дни?

Десет. Нарочно бе казал погрешно число.

Тя го поправи, после поклати твърдо глава.

— Имаме споразумение.

Може би, но силният бе той. Поне така мислеше тя.

— В такъв случай предлагам да няма урок.

— Казахте, че няма да се отметнете. Обещахте.

— Но също така казах, че негодниците лъжат, милейди. — Невинаги заради природата си, както сега разбираше. Понякога лъжеха, за да запазят разсъдъка си. Отиде до вратата. — Ще изпратя някого с пелерина с качулка да ви придружи до дома ви.

Беше с ръка на бравата, когато тя каза:

— Чакайте.

Лицето му замръзна, той се обърна.

— Да?

— Единственият начин да си получа урока, е да се обзаложа?

— Мислете за това като за удвояване на проучването. Урок по хазарт е приключение, което много жени няма да подминат.

— Това не е приключение. А проучване. Колко пъти трябва да ви казвам?

— Наречете го както желаете, Пипа. И в двата случая е нещо, което искате.

Тя погледна масата за хазарт с копнеж в очите и той разбра, че е спечелил.

— Избирам облога.

— Много добре, Пипа.

Тя срещна погледа му.

— Първият ми урок по изкушение.

Умно момиче.

— Всичко или нищо.

Тя кимна.

— Всичко.

Умно, обречено момиче.

Той се върна до масата и й подаде два зара.

— При първото хвърляне в „Ангелът“, печелят числата седем и единадесет. Хвърлете две или три и ще загубите.

Тя сбърчи чело.

— Само две или три? Как така загубих на девет при първата ни среща?

Той не можа да сдържи самодоволната си усмивка.

— Предложихте странен облог и аз се възползвах.

— Предполагам, че трябва да внимавам, като се обзалагам с негодник.

Крос наклони глава към нея.

— Мисля, че оттогава насам сте научили уроците си.

Тя срещна погледа му, очите й бяха огромни зад стъклата на очилата.

— Не съм толкова сигурна.

Честността й извика у него желание, но и нещо по-първично. Преди да е отговорил, тя хвърли заровете.

— Девет — каза. — Моето щастливо число?

— Вече сте закоравял играч. — Взе заровете и й ги подаде отново. — Играта е проста. Хвърлете отново девет и печелите. Хвърлете седем и губите.

— Мислех, че седем печели.

— Само при първото хвърляне. Вече установихме, че вашето число е девет.

Тя поклати глава.

— Пет пари не давам за тези правила. Знаете така добре като мен, че шансовете да хвърля седем, са по-големи, отколкото да хвърля същото число.

— Дали давате пет пари, или не, правилата са такива и вие се съгласихте с тях, когато избрахте хазарта.

— Не съм го избрала — каза недоволно тя, но претегли заровете в ръката си. Нямаше да си тръгне.

Той се наведе над масата.

— Сега вече разбирате защо залагането е лоша идея.

Пипа му хвърли поглед.

— Мисля, че е по-вероятно да разбера защо сте богат.

Той се усмихна.

— Никой не ви е вкарал насила в играта.

Тя сбърчи чело.

— Точно това направихте!

— Глупости. Подтикнах ви към риск. Без риск няма печалба.

Тя погледна скептично масата.

— И бездруго съм сигурна, че няма да има печалба.

— Човек никога не знае. Някои се възползват от облагите на лейди Късмет.

Тя повдигна едната си златиста вежда.

— Късметът е дама, така ли?

— Иначе няма как природата й да е толкова променлива.

— Това малко ме обижда. Моята природа в никакъв случай не е променлива. Когато дам обещание, го спазвам.

Хвърли заровете и си спомни първата им среща.

Мразя лъжата.

— Две и четири — каза. — Шест. А сега какво?

Той взе заровете и й ги подаде.

— Хвърлете отново.

— Не спечелих ли?

— Ако това ще ви е някаква утеха, също така и не загубихте.

Тя хвърли още три пъти — три, дванадесет и осем, след това сбърчи нос и каза:

— Защо по-точно това кара мъжете да правят глупави неща?

Той се засмя.

— В „Ангелът“ зрителите могат да се обзалагат на всичко, свързано с играта. Че сборът от хвърлянето ще е по-голям или по-малък от предишния път, на комбинацията от точки. Играта става много вълнуваща, когато някой започне да печели или да губи.

— Щом настоявате — каза тя, но бе ясно, че не вярва, и хвърли отново заровете. Шест и три. — О! — извика. — Девет! Виждате ли? Късметът е на моя страна.

Усмихваше се, бузите й се бяха зачервили от удоволствието на победата.

— Сега разбирате защо мъжете толкова много харесват хазартните игри.

Тя се засмя и плесна с ръце.

— Предполагам! И вече спечелих отговор на един въпрос!

— Така е — съгласи се той с надеждата тя да ограничи въпросите си до клуба.

— Кои бяха жените отвън?

Той протегна ръка към заровете.

— Членове.

— На „Ангелът“? — едва ли не изпищя тя и протегна ръка да поеме заровете. — Мислех, че това е мъжки клуб.

— Той е повече, отколкото изглежда. Технически това тук не е „Ангелът“.

Тя сбърчи чело.

— А какво е?

— Това вече е друг въпрос. — Кимна към ръката й. — На горния етаж игрите са по-сложни, но ние няма да се занимаваме с тях. Спечелихте с числото девет.

Тя хвърли отново. Шест и три.

— Отново спечелих! — Сега вече не можеше да се каже, че е усмихната, беше ухилена. Той също се ухили, поклати глава и взе заровете. — Какво е това тук?

— Няма име. Наричаме го Другата страна. Тя е за дами.

— Кои дами?

Той й подаде зарчетата.

Тя хвърли първо пет, после — десет и девет.

— Ура! — извика и срещна изненадания му поглед. — Не мислехте, че ще спечеля отново.

— Признавам, не мислех.

Тя се усмихна.

— Кои дами?

Той поклати глава.

— На този въпрос не мога да отговоря. Достатъчно е да кажем: дами, които искат да останат анонимни. И да имат свои собствени приключения.

Тя кимна.

— Защо мъжете да имат достъп до широкия свят, а жените… не?

— Точно казано.

Тя замълча за миг, после изтърси:

— Ще има ли болка?

Крос едва не се задави. Тя очевидно сбърка звука, който издаде, с неразбиране.

— Знам, че мен ще ме боли. Но ще го боли ли и него?

Не. Той ще изпита удоволствие, каквото не е изпитвал досега.

Както ще стане и с вас, ако зависеше от мен.

Но каза само:

— Не.

Заля я облекчение.

— Добре. — Пауза. — Бях загрижена, че може да не го направя както трябва.

Крос отново поклати твърдо глава.

— Не мисля, че ще ви е трудно да се научите.

Пипа се усмихна.

— Анатомията помага.

Не искаше да мисли за знанията й по анатомия в този контекст. Не искаше да си представя как ще използва обикновените си директни изказвания, за да насочва съпруга си и да се учи заедно с него. Крос затвори очи, за да прогони образите, предизвикани от думите й.

— Касълтън може и да е глупак, но не е идиот. Не трябва да се тревожите, че той няма знания по въпроса.

— Не трябва да го наричате така.

— Защо не? Не аз съм сгоден за него. — Взе заровете и й ги подаде. Тя протегна ръка и той не можа да устои — дланта му обгърна пръстите й и ги задържа. И не можа да се сдържи да не прошепне: — Пипа.

Погледът й на мига се преплете с неговия.

— Да?

— Ако той ви нарани… — Направи пауза и се намрази заради това, че тя отвори широко очи.

— Да?

Ако ви нарани, напуснете го.

Ако ви нарани, ще го убия.

— Ако ви нарани… значи, не го прави правилно. — Само това можа да каже. Пусна ръката й. — Хвърлете отново.

Четири и три.

— О, загубих — рече тя унило.

— Един ден по-малко за проучването ви. Така остават девет.

Тя ококори очи.

— Цял ден? За едно хвърляне?

— Сега знаете не само какво е да спечелите, но и да загубите. Кое е по-силно? Рискът? Или наградата?

Тя дълго мисли.

— Започвам да разбирам.

— Какво?

— Защо мъжете залагат. Защо остават. Защо губят.

— Защо?

Тя срещна погледа му.

— Защото победата те кара да се чувстваш прекрасно.

Крос затвори очи при тези думи, защото го изкушаваха да й покаже колко по-прекрасно може да се чувства.

— Искате ли да продължите?

Кажете не, подтикваше я мислено. Вземете нещата си и се приберете у дома, Пипа. Това място, тази игра, този момент… нищо от това не е за вас.

Както и си мислеше, тя прехапа долната си устна и това толкова го очарова, че когато зъбите й най-после освободиха леко подутата плът и каза „да“, той вече бе забравил въпроса си.

Не й подаде веднага заровете и тя протегна ръка.

— Искам да хвърля отново, ако нямате нищо против.

Имаше. Но й подаде заровете и тя с жар ги търкулна по зеленото сукно.

— Осем дни. — Загледа намръщено заровете в края на масата, които показваха четири и три.

— Отново — каза.

Той й подаде заровете.

Тя хвърли.

— Седем дни.

Изгледа го с присвити очи.

— На заровете им има нещо.

Той ги взе и й ги подаде в разтворената длан.

— Изкушението невинаги е нещо добро.

— Добро е, когато някой се подготвя да изкуши съпруга си.

Почти бе забравил каква е целта. Господи, не искаше да я учи как да изкуши друг мъж. Искаше да я научи как да изкуши него. Искаше да я научи как да се остави той да я изкуши.

Тя взе заровете.

— Още веднъж.

Той повдигна вежда.

— Ако вземахме по шест пенса всеки път, когато тези думи се изговарят под този покрив, щяхме да сме богати.

Тя хвърли осем и срещна погледа му.

— Вие сте богат.

Той се усмихна и отново й подаде заровете.

— По-богат.

Тя хвърли още веднъж — единадесет. И още веднъж — четири. И трети път.

— Аха! — извика. — Шест и три! Отново! — обърна се към него и в очите й имаше нещо познато — главозамайването от победата. Беше го виждал безброй пъти в погледите на безброй играчи и то винаги му носеше задоволство. Този поглед разкриваше една неопровержима истина — че играчът ще остане цяла нощ. Но сега, с Пипа, това не му носеше задоволство. А толкова силно желание, че изпитваше болка.

Желание да види същото главозамайване далеч от игралната маса, докато тя побеждава в съвсем различна игра.

Докато завладява него.

Тя протегна ръка към чантичката си.

— Имам списък с въпросите от проучването.

Разбира се, че имаше. Само бог знаеше какви ли странни въпроси можеше да има Филипа Марбъри. Тя разтвори бележника си, прехапа долната си устна, докато оглеждаше доста дългия текст, и Крос разбра, със сигурността на човек, виждал хиляди облози, че въпросът ще е скандален.

Извърна се от нея и масата и отиде до малка странична масичка, където Чейс държеше бутилка от най-хубавото уиски за трудни моменти като този. Наля си два пръста от кехлибарената течност и хвърли поглед през рамо. Тя го гледаше внимателно с бележника в ръка.

— Искате ли питие?

Тя веднага поклати глава.

— Не, благодаря. Не бива.

Устните му се извиха в горчива усмивка.

— Дамите не пият уиски, нали?

Тя поклати глава. Усмивката й бе горчива като неговата.

— Уверявам ви, че иронията на ситуацията не ми убягва.

Той вдигна чашата си за наздравица и изпи съдържанието й на една голяма глътка. Алкохолът опари гърлото му и това му донесе наслада и добре дошло отвличане на мислите.

— Въпросът ви?

Пипа не отговори веднага и той се застави да погледне към нея. Откри, че не откъсва поглед от чашата в ръката му. Остави я на страничната масичка и лекият звук, който се чу, я изтръгна от мислите й. Тя наведе глава и се концентрира върху малкия бележник в ръката си.

Тъй като тя не го гледаше, това му даде възможност да види как бузите й поруменяват, докато замисляше въпроса, който със сигурност щеше да унищожи здравия му разум.

Господи, обичаше да я вижда да се изчервява.

— Предполагам, че трябва да започна от самото начало. Изглежда, че ми липсват знания за основните неща. Искам да кажа, разбирам как е при конете и кучетата, но при хората… е, с хората е различно. И така… — Направи пауза, после каза на един дъх. — Питам се дали можете да ми обясните как се използва езикът.

Думите бяха като удар, наподобяващ някой от силните крошета на Темпъл на ринга, и трябваше да мине миг, преди ушите му да престанат да звънят.

Но тя бе започнала да губи търпение и тихо добави:

— Разбрах, че се използва при целувките. И ако вярвам на Оливия, на която невинаги трябва да се вярва, и за други неща. Но аз не знам какво да правя с него, и ако той ме целуне…

Ако я целунеше, Крос с голямо удоволствие щеше да го унищожи.

Трябваше да впрегне всичките си сили, за да не прескочи масата, да я вземе в обятията си, да притисне гърба й в стената и да я опустоши. Отвори уста, без да знае какво да отговори, но със знанието, че без никакво съмнение няма да може да й устои, ако тя каже още нещо, което е едновременно напълно разумно и истинска лудост.

Преди някой от тях да е проговорил, на вратата се почука и той бе спасен.

Или може би унищожен.

Както и да бе, Пипа бе спасена.

И двамата погледнаха към вратата, изненадани и смутени. Той отвори и застана така, че тялото му да скрива Пипа от любопитни очи.

От другата страна на вратата стоеше Чейс.

— Какво има? — попита рязко Крос.

Самодоволно усмихнат, Чейс се опита да надникне в стаята.

Крос стесни разстоянието между рамката и вратата.

— Чейс — предупреди го.

Нямаше как да сбърка самодоволните весели пламъчета в очите на Чейс.

— Криеш ли нещо?

— Какво искаш?

— Имаш посетител.

— Зает съм.

— Интересно. — Чейс отново се опита да надникне в стаята и Крос издаде нечленоразделен заплашителен звук. — Изръмжа ли току-що? Колко примитивно.

Крос не се хвана на въдицата.

— Кажи на някого другиго да го поеме. Може би лично ти.

— Този „го“ е Лавиния и не вярвам, че ще искаш аз да се заема с нея.

Лавиния.

Със сигурност не бе разбрал правилно.

— Лавиния?

— Тя е тук.

Не можеше да бъде. Тя не би рискувала себе си. Нито децата си. Гневът избухна, горещ и бърз.

— Напоследък май разрешаваме достъп на всички жени от Лондон?

Чейс продължаваше да се опитва да надникне в стаята.

— Някои от нас са по-виновни за това от други. Тя е в кабинета ти.

Крос изруга, остро и тихо.

— Засрами се. Ругаеш пред дама.

Крос затвори вратата в самодоволното лице на Чейс и се обърна към Пипа.

Каква катастрофа. Тя и сестра му под един и същи покрив и то покрива на скандалния клуб. Вината бе негова.

По дяволите.

Губеше контрол над ситуацията и пет пари не даваше.

Пипа се бе приближила към него, любопитството й даваше смелост. Беше едва на няколко стъпки от него. Само преди две минути той щеше да скъси разстоянието и да я целува, докато не изгуби разсъдъка си.

Очевидно намесата на Чейс беше за доброто и на двамата.

Може би щеше да успее да повярва на това.

Трябваше да отиде при сестра си.

Веднага.

— Ще се върна.

Пипа ококори очи.

— Оставяте ме?

— Не за дълго.

Тя направи крачка към него.

— Но не отговорихте на въпроса ми.

И слава богу.

Крос отстъпи и протегна ръка към бравата.

— Ще се върна — повтори. — Тук сте в безопасност.

Открехна вратата със съзнанието, че нямаше голям избор. Лавиния не трябваше да остава сама в казиното. Не че можеше да има пълно доверие на Пипа. Наистина, тя можеше да предизвика не по-малко безпокойство, ако бъдеше оставена сама, макар и в дамската част на клуба.

За миг се поколеба дали да остане, или да излезе, накрая срещна погледа на огромните й сини очи и каза с най-заповедния си тон:

— Стойте тук!

Господи, спаси го от жените.

* * *

Да не би да си мислеше, че ще го преследва?

Пипа заобиколи масата за хазарт, разсеяно взе заровете и започна да ги върти в дланта си. Не беше чула много, но бе чула името. Изпита остро разочарование, като го чу да го произнася.

Беше я изоставил заради друга жена. Заради Лавиния. Жената от градината. С нищо повече от заповедното: „Стойте тук!“.

И дори не бе отговорил на въпроса й.

Поколеба се, обърна се с лице към дългата маса и постави длани на махагоновата преграда, която предпазваше заровете да не паднат на пода. Хвърли заровете, които гневно стискаше в ръка. Те се удариха в дървената преграда и спряха.

Крос бързо щеше да научи, че тя не е от жените, които преследват мъжете.

Наведе се над масата и дълго и втренчено гледа зеленото сукно с червените и белите знаци, които се размазваха пред погледа й, докато обмисляше следващия си ход. Защото със сигурност нямаше да стои и да чака в тази малка стая, докато в целия клуб кипи вълнение.

Не и докато той бе зает с това, което негодниците правят с жените, по които копнеят.

А той със сигурност копнееше по Лавиния.

Достатъчно, за да се среща тайно с нея, както се бе случило и на годежния бал на Пипа. Достатъчно, за да отиде при нея днес. И очевидно достатъчно, че да забрави за обещанието, дадено на Пипа.

Гърдите изведнъж я стегнаха.

Пипа се закашля, изправи гръб и погледът й се спря на затворената врата. Вдигна едната си ръка към гърдите и прокара пръсти по голата кожа над деколтето в опит да облекчи дискомфорта.

Пое си дълбоко дъх и мисълта за Крос, който бързаше през клуба да се озове в прегръдките на дамата си — което очевидно бе решила, че си струва да му прости — надделя над всичко друго.

Тя най-вероятно бе красива, дребна и крехка, но със съвършени извивки. Без съмнение, бе една от онези дами, които прекрасно знаят какво да кажат във всяка ситуация и никога, абсолютно никога, не казват нещо, което не трябва, и не задават неприлични въпроси.

Пипа бе готова да се обзаложи, че неговата Лавиния не знае името на нито една кост от човешкото тяло. Нищо чудно, че Крос я обожаваше.

Стягането в гърдите прерасна в болка и ръката на Пипа замръзна.

О, боже. Болката не бе физическа. А емоционална.

У нея се надигна паника. Не.

Наведе се отново над масата и затвори здраво очи, пое си дълбоко дъх. Не. Нямаше да позволи на чувствата да попречат на проучването й. Беше тук заради знанието. Това беше всичко.

Отвори очи, опита се да фокусира поглед и видя заровете, които преди малко бе хвърлила.

Шест и три.

У нея се зароди подозрение. Взе заровете. Хвърли отново. Шест и три.

Разгледа ги внимателно. Хвърли отново. Шест и три.

Хвърли само единия зар. Три.

Три.

Три.

Отвори широко очи, защото започваше да разбира. Зарът бе с добавена тежест. И двата бяха.

Не бе спечелила.

Той й беше позволил да спечели.

През цялото време бе режисирал играта.

Няма такова нещо като късмет.

Беше я излъгал.

Беше режисирал играта, без съмнение, й бе давал и губещи зарове… планираше да сложи край на проучването й, да й отнеме последната седмица на свобода, преди да стане графиня Касълтън. Беше я ограбил!

По-лошо, беше я ограбил и отишъл да се срещне с друга жена.

Изправи гръб и изгледа вратата със силно смръщени вежди.

— Е — каза на глас в празната стая, — така няма да стане.

И тръгна към вратата, натисна бравата с цялата си тежест и откри, че е заключена.

Издаде тих звук, който издаваше нещо смесено между шок и възмущение, опита отново да отвори, сигурна, че е сгрешила. Сигурна, че не може да е я заключил в стая в клуба.

След като я бе измамил.

Нямаше начин.

След няколко опита Пипа бе уверена в две неща: първо, наистина я бе заключил в тази стая, след като я бе измамил. И второ, той очевидно бе луд.

Наведе се ниско и надникна през ключалката в коридора. Изчака малко, без да знае какво точно чака, но продължи. Никой не се появи, нито мина по коридора. Тя се изправи, отдалечи се от вратата и отново отиде до игралната маса.

Имаше само една възможност за действие. Трябваше да насили ключалката. Никога досега не бе правила подобно нещо, но бе чела за това в статии и романи и честно, колко трудно можеше да бъде, щом и малки деца можеха да се справят?

Извади един фуркет от косата си и отново клекна, вкара фуркета в ключалката и го завъртя. Нищо не се случи. След, както й се стори, цяла вечност опити да извърши невъзможното, тя се ядосваше все повече и повече на ситуацията и на мъжа, който бе довел до нея. Седна, разочарована, и върна фуркета в косата си.

Очевидно имаше известен брой деца в Лондон, които бяха много по-знаещи и сръчни от нея. Без съмнение, уличните хлапета не биха имали затруднения с една ключалка. Без съмнение, на тях им бяха известни поне дузина начини да се измъкнат от малка заключена стая.

Като например таен проход.

Мисълта я изправи на крака само за секунди, едната й длан проследи стените, покрити с коприна, в търсене на тайна врата. Бяха й необходими няколко минути, за да провери всеки сантиметър от стените — от едната страна на картината до другата. Но не откри нищо необикновено. Нямаше таен проход. Освен ако не бе зад картината.

Огледа я.

Освен.

Сграбчи едната страна на масивната рамка, дръпна я, картината се залюля и разкри широк и тъмен коридор.

— Успях! — извика тя в празната стая, взе един голям свещник от близката маса и пристъпи в коридора, като затвори плътно картината зад себе си.

Не можа да сдържи доволната си усмивка. Крос щеше да бъде шокиран, когато отключеше клетката и видеше, че птичката е отлетяла.

Но той си го заслужаваше, негодникът.

А Пипа щеше да продължи, докъдето водеше коридорът.