Сюзън Елизабет Филипс
Дива роза (7)

6

Академията за млади дами „Темпълтън“ бе потънала в свежи пролетни цветя. Пирамиди от бели лалета закриваха камините, а върху полиците им бяха подредени кристални вази с люляци. Дори огледалата бяха украсени с гирлянди от белоснежни азалии.

Погледите на модно облечените гости, пръснати на групички из залата, се стрелкаха към подиума в дъното на балната зала, върху който се издигаше прелестна, увита с рози арка, през която щяха да преминат зрелостничките на академията „Темпълтън“, випуск 1868 година.

Освен родителите на дебютантките, гостите включваха членове на най-известните нюйоркски фамилии: Шермерхорн и Ливингстън, неколцина Джей и поне един представител на Ван Ренселър. Нито една от видните майки, стожери на отбраното общество, не би позволила нежененият й син да пропусне което и да е от събитията, съпровождащи завършването на възпитаничките на изтъкнатата академия, и със сигурност не и заключителния бал на випускничките — най-доброто място в Ню Йорк, където можеше да се намери подходяща съпруга.

Редовете на ергените бяха доста оредели заради войната, но все още имаше достатъчно, за да зарадват майките на дебютантките.

По-младите мъже, в безупречно бели ризи и черни фракове, имаха безгрижен и уверен вид, въпреки факта, че на някои от тях ръкавите висяха празни, а мнозина, които все още не бяха отпразнували двайсет и петия си рожден ден, вървяха, подпирайки се на бастуни. По-възрастните ергени, чиито джобове пращяха от печалбите, натрупани от процъфтяващата следвоенна икономика, демонстрираха успеха си с диамантени копчета за ръкавели и тежки златни верижки за часовниците.

Тази вечер джентълмените от Бостън, Филаделфия и Балтимор щяха да имат привилегията да зърнат най-новите и най-желани дебютантки на Манхатън. За разлика от нюйоркските им събратя, тези джентълмени не бяха имали възможността да присъстват на чаените сбирки и спокойните неделни следобедни приеми, предшестващи този бал. Те внимателно слушаха, докато местните ергени обсъждаха фаворитките в тазгодишните сватбени залагания.

Красивата Лилит Шелтън би била украса за масата на всеки мъж. А освен това щеше да получи от баща си десет хиляди долара зестра.

Маргарет Стоктън имаше криви зъби, но щеше да донесе осем хиляди в брачната постеля, а и пееше много хубаво, което беше прекрасно качество за една съпруга.

Елсбет Удуърд струваше само пет хиляди, но имаше благ характер и приятна външност. При това беше от жените, които никога не биха създали неприятности на своя съпруг. Определено фаворитка.

Фани Дженингс не участваше в състезанието. Най-малкият син на Вандербилт вече бе разговарял с баща й. Жалко, тъй като тя щеше да зарадва бъдещия си съпруг с осемнайсет хиляди долара.

Приказките сякаш нямаха край, момиче след момиче. Когато резултатът постепенно се отплесна към последния боксов мач, един от бостънските ергени не се стърпя:

— А нямаше ли и още една, за която чух да се говори? Южнячка? По-възрастна от останалите?

На двайсет и една, доколкото бе разбрал.

Мъжете от Ню Йорк смутено отвърнаха погледи. Най-накрая един от тях се прокашля.

— А, да. Сигурно става дума за госпожица Уестън.

Точно в този момент оркестърът засвири откъс от популярния напоследък валс „Приказки от Виенската гора“^[1], сигнал за появата на зрелостничките. Мъжете притихнаха в трепетно очакване.

Облечени в бели бални рокли, една след друга младите дами минаваха под арката, спираха и приклякваха в изящен поклон. Съпровождани от бурни аплодисменти, те се спускаха грациозно по обсипаните с розови листенца стъпала, пристъпваха в балната зала и хващаха под ръка бащите или братята си.

Елсбет се усмихна толкова сияйно на най-добрия приятел на брат си, който до този момент я смяташе за голяма досадница, че той тутакси промени мнението си. Лилит Шелтън се спъна едва забележимо в подгъва на роклята си и едва не умря от срам, но като истинска темпълтънска възпитаничка тутакси се окопити. Маргарет Стоктън дори с кривите си зъби изглеждаше достатъчно привлекателна, за да спечели вниманието на член от по-малко преуспяващ клон на фамилията Джей.

— Катрин Луиз Уестън.

Сред редиците на нюйоркските джентълмени настана почти незабележимо раздвижване — леко накланяне на глави, промяна на позите. Джентълмените от Бостън, Филаделфия и Балтимор доловиха, че предстои да се случи нещо специално, и вниманието им се изостри.

Тя плавно излезе от сянката на арката и спря на най-горното стъпало. Мъжете мигом забелязаха, че не прилича на останалите. Това не беше послушна домашна котка, която щеше да се свие до камината и да топли пантофите им. Това беше жена, която щеше да накара кръвта на мъжа да кипне, дива котка с лъскава черна коса, прибрана отстрани със сребърни гребени, чиито непокорни къдрици се спускаха покрай изящната шия. Това беше екзотична котка с раздалечени виолетови очи, обрамчени с толкова дълги и гъсти мигли, че навярно клепачите сами се затваряха под тежестта им. Една хищна котка с уста прекалено дръзка, отколкото се полагаше според модните тенденции, но с толкова сочни и влажни устни като зряла праскова, че всеки мъж можеше само да копнее да пие от тях.

Роклята й бе ушита от бял атлаз, а надиплената горна пола бе прихваната с панделки със същия виолетов нюанс като очите й. Корсажът със сърцевидно деколте подчертаваше нежните извивки на гърдите й, а ръкавите с формата на камбанка завършваха с широк маншет от алансонска дантела. Роклята бе красива и скъпа, ала тя я носеше с почти нехайно пренебрежение. Едната от виолетовите панделки се бе развързала, а ръкавите, изглежда, й пречеха, защото тя ги бе подръпнала малко нагоре, откривайки изящните си китки.

Най-малкият син на Хамилтън Удуърд пристъпи напред, за да й кавалерства при представянето в залата. Най-критичните гости забелязаха, че крачките й са прекалено широки — не толкова, че да се отразят зле върху репутацията на академията, но достатъчно, за да бъдат забелязани. Синът на Удуърд й прошепна нещо. Тя наклони глава и се засмя, откривайки малките си бели зъби. Всеки един от мъжете, свидетели на сцената, тутакси пожела този смях да бъде предназначен единствено за него, макар да си каза, че една по-деликатна млада дама може би нямаше да се смее толкова дръзко. Само Хамилтън Удуърд, бащата на Елсбет, не желаеше да я погледне.

Силната музика заглушаваше гласовете на мъжете от Бостън, Филаделфия и Балтимор, любопитни да узнаят повече за тази госпожица Уестън.

Първоначално джентълмените от Ню Йорк бяха доста уклончиви. Някои подмятаха, че Елвира Темпълтън не би трябвало да приема в академията толкова скоро след войната южнячка, но тя била повереница на героя от Мисионари Ридж.

Постепенно коментарите им станаха по-конкретни. Има какво да ти улови окото. Трудно е да откъснеш поглед, безспорна истина. Но доста опасна за съпруга, не мислите ли? По-възрастна. Малко дива. Можете да се обзаложите, че няма да позволи да бъде командвана. И как може един мъж да мисли за работа, когато такава жена го чака у дома?

Ако изобщо го чака.

Лека-полека джентълмените от Бостън, Филаделфия и Балтимор узнаха останалото. През последните шест седмици госпожица Уестън бе привлякла вниманието на най-желаните ергени в Ню Йорк, а после ги бе отхвърлила. Това бяха мъже от най-богатите семейства — мъже, които един ден щяха да управляват града, дори страната — ала нея, изглежда, изобщо не я бе грижа.

Колкото до онези, които бе удостоила с благоволението си… Това беше най-дразнещото и обидното. Тя бе избрала най-малко подходящите поклонници. Например Бъртранд Мейхю, който беше от добро семейство, но фактически без пукната пара, а след смъртта на майка си не бе в състояние да вземе нито едно самостоятелно решение. Или Хобарт Чейни, мъж, който не притежаваше нито пари, нито прилична външност, но затова пък заекваше. Предпочитанията на възхитителната госпожица Уестън си оставаха загадка. Заради Бъртранд Мейхю и Хобарт Чейни тя бе подминала такива завидни партии като наследниците на Ван Ренселър, Ливингстън и Джей.

Затова пък майките им изпитаха огромно облекчение. Самите те с удоволствие общуваха с госпожица Уестън — тя ги разсмиваше и съчувстваше на болежките им. Но не беше съвсем подходяща за снаха, нали? Винаги късаше воланите на роклята си или губеше ръкавиците си. Косата й никога не беше безукорно вчесана, вечно някоя къдрица изскачаше над ухото й или непокорно се виеше на слепоочията. А колкото до дръзкия й навик да гледа хората в очите… освежаващо, но в същото време доста смущаващо. Не, госпожица Уестън не беше подходяща съпруга за синовете им.

Кит беше наясно с мнението на светските матрони и не ги винеше. Като възпитаничка на академията „Темпълтън“ тя дори ги разбираше. В същото време не позволяваше на подобни дреболии да й попречат да забавлява партньорите си със сладко чуруликане в духа на най-добрите традиции на Юга, което бе усъвършенствала, припомняйки си салонните превземки на ръдърфордските дами. Обаче в момента неин партньор беше бедният Хобарт Чейни, който при най-добри обстоятелства едва смогваше да поддържа обикновен разговор, камо ли когато съсредоточено броеше под нос стъпките на танца. Затова Кит предпочиташе да остане мълчалива.

Господин Чейни се препъна, но през последните три години Елсбет до такава степен бе шлифовала танцувалните й умения, че Кит ловко му помогна да влезе отново в такт, преди някой да е забелязал. Освен това го дари с най-ослепителната си усмивка, за да не се усети той, че тя го води. Горкият господин Чейни никога нямаше да узнае, че за малко щеше да стане неин съпруг. Ако не беше толкова умен, може би щеше да се спре на него, защото той беше много мил човек. Така че Бъртранд Мейхю оставаше по-добрият избор.

Младата жена зърна господин Мейхю да стои сам встрани, очаквайки първите два танца, които му бе обещала. Почувства познатата тежест в гърдите, която я налягаше всеки път когато го погледнеше, говореше с него или дори мислеше за него.

Той не беше много по-висок от нея, а коремът му висеше над колана на панталона, досущ като на жена. Вече на четиридесет, той бе живял досега под крилото на майка си, а сега, когато тя бе мъртва, отчаяно се нуждаеше от жена, която да заеме мястото й. Кит бе решила, че тя ще бъде тази жена.

Разстроената Елсбет не спираше да изтъква, че Кит би могла да има всеки от дузината много по-подходящи мъже, които не само бяха по-богати от Бъртранд Мейхю, но и далеч не толкова отвратителни. Но в същото време разбираше приятелката си. За да си върне „Възкръснала слава“, Кит се нуждаеше от брак, а не от богатство и мъж, който щеше да очаква от нея да се държи като покорна съпруга.

Кит знаеше, че няма да е трудно да накара Бъртранд да използва парите от попечителския фонд, за да откупи обратно плантацията, нито да го убеди да живеят там за постоянно. Поради това тя заглушаваше вътрешния си глас, който й нашепваше, че би трябвало да си намери по-малко отблъскващ съпруг. След вечерята смяташе да го заведе в приемната, за да видят най-новата колекция от стереоскопични изображения от Ниагарския водопад, а след това тактично щеше да го наведе на мисълта да й направи предложение. Нямаше да бъде трудно. Беше установила, че изненадващо лесно се справя с мъжете. След месец щеше да бъде на път към „Възкръснала слава“. За съжаление, като съпруга на Бъртранд Мейхю.

Не бе удостоила с нито една мисъл писмото, което предишния ден бе получила от Барън Кейн. Рядко получаваше вести от него, при това само за да я смъмри по повод отчетите, които получаваше на всеки три месеца от госпожа Темпълтън. Писмата му винаги бяха формални и с такъв наставнически тон, че не можеше да рискува да ги прочете в присъствието на Елсбет, защото те винаги възкресяваха старата й склонност към цветистите ругатни.

След три години мисленият списък с причините да мрази Кейн бе придобил впечатляващи размери. В последното си писмо й бе заповядал, при това без никакви обяснения, да остане в Ню Йорк до второ нареждане. Кит нямаше намерение да се подчинява. Щеше да вземе съдбата и живота си в свои ръце и никога вече нямаше да му позволи да застане на пътя й.

Музиката свърши с ефектен акорд и Бъртранд Мейхю мигом цъфна до нея.

— Госпожице… госпожице Уестън? Чудех се… така да се каже, дали си спомняте…

— Виж ти! Не е ли това господин Мейхю? — Кит килна глава и му хвърли премрежен поглед, жест, който толкова дълго бе упражнявала под вещото ръководство на Елсбет, че й бе станал втора природа. — Мой скъпи, скъпи господин Мейхю. Аз се страхувах, всъщност ужасявах, че вие сте ме забравили и сте поканили на танц някоя от другите млади дами.

— О, господи, не! О, госпожице Уестън, как можете да помислите, че съм способен на подобна неджентълменска постъпка? О, небеса, не. Скъпата ми майка никога не би…

— Сигурна съм, че не би. — С чаровна усмивка тя се извини на Хобарт Чейни, после хвана под ръка господин Мейхю, отлично осъзнавайки, че се държи прекалено фамилиарно. — Хайде сега, не се натъжавайте, чувате ли ме? Аз само се шегувах.

— Шегувахте се?

Нещастникът изглеждаше толкова сащисан, сякаш току-що бе обявила, че смята да се разходи гола на кон по Пето авеню.

Кит сподави въздишката си. Оркестърът засвири весел галоп и тя му позволи да я поведе в ритъма на танца. В същото време се опитваше да се отърси от налегналото я униние, но настроението й се срина съвсем, когато зърна бащата на Елсбет.

Какъв надут глупак! На Великден един от адвокатите от кантората на Хамилтън Удуърд бе прекалил с пиенето и се бе опитал да прегърне Кит в музикалния салон в дома на семейство Удуърд. Едно докосване на лигавите му устни бе достатъчно да изстреля юмрука си и да го забие в търбуха му. Всичко щеше да приключи дотук, ако точно в този момент на господин Удуърд не му бе хрумнало да влезе в салона. Партньорът му най-безочливо бе излъгал и бе заявил, че Кит му се е нахвърлила. Кит възмутено бе отрекла, но господин Удуърд не й бе повярвал. Оттогава той без никакъв успех се бе опитвал да сложи край на приятелството й с Елсбет, а сега през цялата вечер й хвърляше изпепеляващи погледи.

Но младата жена мигом забрави за господин Удуърд, когато зърна нова двойка да влиза в залата. В мъжа имаше нещо познато, което привлече вниманието й, и когато двойката се запъти към госпожа Темпълтън, за да поднесе почитанията си, тя го позна. О, мили бож…

— Господин Мейхю, бихте ли ме придружили до госпожа Темпълтън? Тя разговаря с човек, когото познавам. Някой, когото не съм виждала от години.

Джентълмените от Бостън, Филаделфия и Балтимор забелязаха, че госпожица Уестън бе спряла да танцува, и изпружиха шии, за да разберат какво бе привлякло вниманието й. С немалка доза завист те изучаваха мъжа, който току-що бе влязъл в балната зала. Какво толкова имаше в този блед и слаб непознат, което бе предизвикало възхитителната червенина, плъзнала по страните на загадъчната госпожица Уестън?

* * *

Брандън Парсел, бивш кавалерийски офицер от известния в Южна Каролина легион „Хамптън“, приличаше на художник, макар че беше плантатор по рождение и нямаше никакво отношение към изкуството, освен че харесваше онзи тип, който рисуваше коне. Косата му беше кестенява и права, сресана настрани над фини, добре очертани вежди. Имаше грижливо подстригани мустаци и консервативни бакенбарди.

Не изглеждаше като някой, който предразполага към мъжка дружба. За сметка на това имаше лице, което дамите много харесваха, тъй като им навяваше спомени за рицарски романи, сонети, славеи и гръцки вази.

Жената до него беше Елеонора Беърд, безличната и прекалено натруфено облечена дъщеря на неговия работодател. Брандън завърши приветствието си към госпожа Темпълтън с изискан поклон и уместен комплимент. Слушайки провлачения му южняшки говор, никой не би заподозрял ненавистта, която изпитваше към всички тях: бляскавите гости, внушителната домакиня, дори застаряващата мома от Севера, която го бяха задължили да придружава тази вечер.

Изведнъж — незнайно защо — го прониза остра болка по дома, мъчителен копнеж по сенчестите градини на Чарлстън в неделя следобед, по чистия нощен въздух на „Холи Гроув“, бившия му семеен дом. Нямаше причина за този прилив на емоции, стегнали гърдите му, никаква причина, освен едва доловимото ухание на каролински жасмин и нежното шумолене на бял атлаз.

— Ах, Катрин, мила моя — заговори госпожа Темпълтън с резкия северняшки акцент, който режеше слуха на Брандън, — бих искала да се запознаеш с един човек. Той е от твоя край.

Брандън бавно се извърна към носталгичния аромат на жасмин и толкова бързо, колкото пропуснат удар на сърцето, се изгуби в прекрасното дръзко лице, което срещна погледа му.

Младата дама се усмихна.

— Двамата с господин Парсел вече се познаваме, макар че, съдейки по изражението на лицето му, той, изглежда, не ме помни. Какъв срам, господин Парсел! Забравили сте една от най-верните си почитателки.

Въпреки че Брандън Парсел не разпозна лицето, не би могъл да забрави този глас. Познаваше тези нежно удължени гласни и меки съгласни толкова добре, колкото звука на собственото си дишане. Това беше гласът на майка му. На неговите лели и сестри. Гласът, който четири дълги години бе утешавал умиращите и се бе противопоставял на янките, бе изпращал южняшките джентълмени на бойните полета. Гласът, който окуражаваше съпрузите, братята и синовете да се бият за Великата кауза.

Гласът на нежните, но храбри дами от Юга.

Това беше гласът, който ги бе приветствал след битката при Бул Рън^[2] и Фредериксбърг^[3], гласът, който ги бе подкрепял през онези дълги седмици на подстъпите при Виксбърг, гласът на южнячките, които бяха проливали горчиви сълзи в парфюмираните си с лавандула кърпички, а после бяха прошепнали: „Нищо, всичко ще се нареди“, когато загубиха Стоунуол Джаксън^[4] при Чансълърсвил.

Това беше гласът, който бе поддържал хората на Пикет^[5] по време на отчаяната им атака при Гетисбърг, гласът, който чуваха, докато умираха в калта при Чикамауга^[6], гласът, който не си позволиха да чуят на Цветница, когато предадоха мечтите си в сградата на съда в Апоматокс.

При все това, независимо от гласа, непознатата, която стоеше пред него, се отличаваше от жените, които го чакаха у дома. Бялата атлазена рокля шумолеше като нова. Нямаше изкусно забодена брошка, която да прикрива малката, но все пак забележима кръпка. Нямаше следи, че полата с кринолин е била разпорена, обръчите махнати и е била преправена, за да й се придаде нов, по-модерен силует. Имаше и още една разлика между жената, която стоеше пред него, и тези, които го чакаха у дома. Във виолетовите й очи не се таеше неизказан упрек.

Когато Брандън най-сетне възвърна гласа си, той достигна до ушите му сякаш някъде отдалече.

— Боя се, че вие имате предимство, мем. Трудно ми е да повярвам, че съм могъл да забравя толкова запомнящо се лице, но щом твърдите, няма да споря, само ви моля да ми простите лошата памет. Може би ще благоволите да я опресните?

Елвира Темпълтън, свикнала с далеч по-обикновената реч на нюйоркските делови мъже, примигна два пъти, преди да си припомни добрите маниери.

— Господин Парсел, позволете ми да ви представя госпожица Катрин Луиз Уестън.

Брандън Парсел беше джентълмен до мозъка на костите и не показа смайването си, но въпреки това не успя да намери думи, за да отвърне подобаващо. Госпожа Темпълтън продължи с любезностите, представяйки госпожица Беърд и разбира се, господин Мейхю. Госпожица Уестън, изглежда, искрено се забавляваше.

Прозвучаха първите тактове на валса „Синият Дунав“. Господин Парсел излезе от вцепенението си и се извърна към господин Мейхю:

— Бихте ли имали нещо против да донесете чаша пунш на госпожица Беърд, сър? Тя току-що се оплакваше, че е ожадняла. Госпожице Уестън, може ли стар приятел да има честта да ви покани за този валс?

Това беше нечувано нарушаване на етикета, но на Парсел не му пукаше.

Кит се усмихна и му протегна облечената си в ръкавица ръка. Двамата се плъзнаха към дансинга в стъпките на танца.

— Променили сте се, Кит Уестън — пръв наруши мълчанието Брандън Парсел. — Смятам, че дори собствената ви майка не би ви познала.

— Никога не съм имала майка, Брандън Парсел, както много добре знаете.

Бойкият й отговор го накара да се засмее. Досега не бе осъзнавал колко много са му липсвали разговорите с жена, чийто дух не е бил прекършен.

— Почакайте само докато разкажа на майка ми и сестрите ми, че съм ви срещнал. Чухме, че Кейн ви е изпратил в училище на север, но никой от нас не разговаря с него, а и Софрония си мълчи.

Кит не желаеше да говори за Кейн.

— Как са майка ви и сестрите ви?

— Сравнително добре, доколкото би могло да се очаква при тези обстоятелства. Загубата на „Холи Гроув“ беше много тежка за тях. Аз работя в банка в Ръдърфорд — додаде той със злъчен смях. — Един Парсел да работи в банка. Времената се менят, нали, госпожице Уестън?

Кит изучаваше фините чувствителни линии на лицето му, старателно подстриганите мустаци, едва прикриващи извивката на горната му устна. С нищо не издаде съчувствието си, докато вдишваше с упоение лекия аромат на тютюн и одеколон за бръснене, носещ се от него.

Брандън и сестрите му бяха душата на безгрижна компания младежи, около пет или шест години по-големи от нея. Кит и до ден-днешен си спомняше как стоеше отстрани на пътя, след като войната започна, и гледаше Брандън Парсел да препуска към Чарлстън. Седеше на коня, като че ли беше роден на седлото, и носеше сивата униформа и шапката с перо с такава напереност, че гърлото й се бе стегнало от яростни сълзи на гордост. За нея той символизираше духа на войника на Конфедерацията и тя с цялото си сърце жадуваше да го последва в битката и да се сражава редом с него. Сега „Холи Гроув“ лежеше в руини, а Брандън Парсел работеше в банка.

— Какво правите в Ню Йорк, господин Парсел? — попита тя, опитвайки се да пребори внезапната отмалялост в коленете си.

— Моят работодател ме изпрати тук, за да го представлявам в някои семейни дела.

— Вашият работодател навярно има много високо мнение за вас, щом ви е поверил своите семейни дела.

Кавалерът й отново издаде онзи злъчен смях. Явно мнението на Брандън за самия него не беше никак високо.

— Ако слушате майка ми, ще решите, че управлявам Банката на плантаторите и гражданите, но истината е, че съм малко повече от момче за всичко.

— Сигурна съм, че не е вярно.

— Южняците са възпитани в самозаблуда. Засмукали сме я още с майчиното мляко тази вяра в собствената ни непобедимост. Но ако не друго, поне се отърсих от самозаблудата. Югът не е непобедим, нито пък аз.

— Толкова ли е зле?

Следвайки стъпките на валса, той я поведе към дъното на балната зала.

— Вие от години не сте били в Ръдърфорд. Всичко е различно. Щатът се управлява от авантюристи и южняци предатели. Въпреки че Южна Каролина е на път да бъде присъединена към Съюза, войниците янки продължават да патрулират по улиците и да извръщат глави, когато уважавани граждани са тормозени от сганта. Щатското законодателство е пълна подигравка. — Той изплю последната дума, сякаш беше отровна. — Живеейки тук, вие нямате ни най-малка представа какво сме принудени да търпим там, на юг.

Кит се почувства виновна, сякаш по някакъв начин се бе измъкнала от отговорност, като бе напуснала Юга, за да дойде да учи в Ню Йорк. Музиката заглъхна, ала тя не искаше танцът да свършва. И може би Брандън изпитваше същото, защото не понечи да я пусне.

— Предполагам, че вече имате партньор за танца преди вечерята^[7]?

Тя кимна, но после се чу да казва:

— Но след като сте мой съсед и утре напускате Ню Йорк, аз съм сигурна, че господин Мейхю няма да възрази, ако ви отстъпи мястото си.

Той повдигна ръката й и леко я докосна с устни.

— В такъв случай той е глупак.

Брандън едва се бе отдалечил, когато Елсбет я връхлетя и я завлече в един от салоните за гости, временно отреден за дамите, които искаха да се освежат.

— Кой е той, Кит? Всички момичета говорят за него. Прилича на поет. О, боже! Панделките ти са се развързали и вече имаш петно върху полата. А косата ти… — Бутна Кит на стола пред огледалото и измъкна филигранните сребърни гребени, които самата тя й бе подарила миналата година за рождения й ден. — Не знам защо не ми позволи да я вдигна високо на тила ти. Така е толкова разрошена.

— По същата причина, поради която не ти позволих да ме стегнеш в корсет. Не понасям нищо, което ограничава свободата ми.

Елсбет дяволито се усмихна.

— Ти си жена. Не ти се полага никаква свобода.

Кит се засмя.

— О, Елсбет, какво щях да правя без теб през последните три години?

— Отдавна щеше да си изключена.

Кит вдигна ръка и с обич стисна нейната.

— Казвала ли съм ти колко съм ти благодарна?

— Стотици пъти. Аз съм тази, която трябва да ти благодари. Ако не беше ти, никога нямаше да се науча да отстоявам себе си. Съжалявам, че татко се държи толкова отвратително. Никога няма да му простя, задето не ти вярва.

— Не желая да заставам между теб и баща ти.

— Знам. — Елсбет отново атакува косата на приятелката си. — Защо ли изобщо си давам труд да ти се карам заради небрежния ти вид? Не може да се каже, че се държиш като благовъзпитана млада дама, а въпреки това половината мъже в Ню Йорк са влюбени в теб.

Кит се намръщи в огледалото.

— Понякога не ми харесва начинът, по който ме гледат. Сякаш съм гола.

— Сигурна съм, че си въобразяваш. — Елсбет здраво закрепи сребърните гребени и отпусна ръце върху раменете на Кит. — Просто си толкова красива, че те не могат да откъснат очи от теб.

— Глупаче такова! — засмя се Кит и скочи от стола. — Името му е Брандън — отговори тя на предишния й въпрос — и ще бъде моят кавалер на вечерята.

— Вечерята? Мислех, че господин Мейхю…

Но думите й останаха нечути. Кит вече бе излязла.

* * *

Сервитьорът приближи с трети поднос с петифури. Кит понечи да си вземе още една, но навреме се възпря. Вече бе изяла две, а освен това бе омела до трошичка храната, която бе натрупала в чинията си. Ако Елсбет е забелязала — а тя със сигурност го е направила — Кит щеше да чуе поредната лекция. Момичетата от академия „Темпълтън“ хапваха съвсем малко по време на светските събития.

Брандън взе празната чиния, която сякаш се блещеше обвинително насреща й, и я сложи настрана.

— Признавам, че обичам да изпушвам една лула след вечеря. Бихте ли се съгласили да ми покажете градината? Разбира се, ако нямате нищо против миризмата на тютюн.

Кит знаеше, че сега трябваше да е с Бъртранд Мейхю, да му показва стереоскопични изображения от Ниагарския водопад и тактично да го навежда на мисълта да й направи предложение за брак, но не можеше да събере сили да стане и да се извини.

— Нямам нищо против. Когато бях по-малка, аз самата съм пушила.

Брандън се намръщи.

— Доколкото си спомням, детството ви е било нещастно, и е по-добре да бъде забравено. — Поведе я към вратите, водещи към училищните градини. — Изумително е колко успешно сте преодолели злощастното си възпитание, да не споменаваме за издръжливостта и волята, които са ви били нужни, за да живеете толкова дълго сред тези янки.

Тя се усмихна, а той я поведе по покритата с тухли пътека, осветена от книжни фенери. Кит се замисли за Елсбет, Фани Дженингс, Маргарет Стоктън и дори госпожа Темпълтън.

— Те не са чак толкова лоши.

— Ами джентълмените янки? Какво мислите за тях?

— Някои са мили, други — не.

Той се поколеба.

— Получихте ли вече предложение за брак?

— Нито едно не съм приела.

— Радвам се.

Брандън се усмихна и без да осъзнаят как се случи, двамата се заковаха на място. Тя усети полъха на вятъра, рошещ косата й. Ръцете му се отпуснаха върху раменете й. Той нежно я привлече към себе си.

Щеше да я целуне. Знаеше, че ще се случи, точно както знаеше, че ще му позволи.

Първата й истинска целувка.

Изведнъж челото му се смръщи и той рязко я пусна.

— Простете ми. Почти се забравих.

— Щяхте да ме целунете.

— Срамувам се да призная, ала откакто ви видях, само за това мисля. Мъж, който натрапва на една дама желанията си, не е истински джентълмен.

— Ами ако дамата е съгласна?

Изражението му омекна.

— Вие сте невинна. Целувките водят до по-големи волности.

Кит се сети за Евиния грях и за лекцията за съпружеските отношения, която всички зрелостнички изслушваха, преди да напуснат академията. Госпожа Темпълтън им бе говорила за болката и дълга, за задълженията и търпеливостта. Тя ги бе посъветвала да позволяват на съпрузите си да правят в леглото всичко, което пожелаят, колкото и шокиращо и ужасно да им се струва. Бе предложила през това време мислено да рецитират стихове от Библията или поезия. Но нито веднъж не им бе казала какво точно представлява Евиният грях. Разгадаването на тайната бе оставена на богатото им въображение.

Лилит Шелтън им бе споделила, че майка й имала леля, която полудяла през първата брачна нощ. Маргарет ги бе осведомила, че била чула, че имало кръв. А Кит си бе разменила тревожни погледи с Фани Дженингс, чийто баща развъждаше чистокръвни коне близо до Саратога. Единствено Кит и Фани бяха виждали как кобилата потръпва от неохота, когато жребецът се качва отгоре й.

Брандън бръкна в джоба си и извади лула и протрита кожена торбичка за тютюн.

— Не проумявам как сте издържали да живеете в този град. Ни най-малко не прилича на „Възкръснала слава“, нали?

— Понякога ми се струваше, че ще умра от мъка по дома.

— Горката Кит. Било ви е доста тежко, нали?

— Не чак толкова, колкото на вас. „Възкръснала слава“ поне оцеля.

Той се запъти към градинската ограда.

— Прекрасна плантация. И винаги е била. Вашият баща може и да не притежаваше здрав разум, когато ставаше дума за жени, но знаеше как да отглежда памук. — Разнесе се кух, съскащ звук, когато Брандън всмукна от лулата. Запали я отново и погледна към нея. — Може ли да ви призная нещо, което никога не съм доверявал на нито една жива душа?

Лека тръпка пробяга по гръбнака й.

— И какво е то?

— Някога тайно си мечтаех за „Възкръснала слава“. Тя винаги е била по-добра плантация от „Холи Гроув“. Каква жестока ирония на съдбата! Най-хубавата плантация в страната да попадне в ръцете на един янки.

Младата жена осъзна, че сърцето й бясно препуска, докато в главата й се зараждаха нови идеи.

— Смятам да си я върна — бавно изрече.

— Припомнете си какво ви казах за самозаблудата. Не правете същата грешка като останалите.

— Това не е самозаблуда — възрази тя разгорещено. — Научих много за парите, откакто дойдох на север. Те са мощно оръжие. И аз ще го имам. После ще откупя „Възкръснала слава“ от Барън Кейн.

— Ще са нужни много пари. На Кейн му е хрумнала налудничавата идея да преде своя памук на място. Строи предачница във „Възкръснала слава“. Вече достави парна машина от Синсинати.

Това бе новина, която Софрония не й бе съобщила, но в момента Кит не можеше да се съсредоточи върху нея. Нещо много по-важно бе заложено на карта. Замисли се само за миг и изтърси:

— Аз ще имам петнайсет хиляди долара, Брандън.

— Петнайсет хиляди! — В една страна, лишена от всичко, това беше огромно богатство и няколко секунди той просто я зяпаше слисано, с увиснало чене. После поклати глава. — Не биваше да ми го казвате.

— Защо не?

— Аз… аз смятах да ви посетя, когато се върнете във „Възкръснала слава“, но това, което току-що ми споделихте, хвърля сянка върху моите мотиви.

Мотивите на Кит бяха далеч по-сенчести и тя се засмя.

— Не ставайте глупав! Никога не бих могла да се усъмня във вашите мотиви. И, да, можете да ме посетите във „Възкръснала слава“. Възнамерявам да се върна колкото се може по-скоро. Веднага щом уредя пътуването си.

И в този миг тя взе решение. Не можеше да се омъжи за Бъртранд Мейхю, поне не засега. Нуждаеше се от време, за да види накъде щеше да я поведе тази новопоявила се възможност. Пет пари не даваше какво бе написал Кейн в писмото си. Тя си отиваше у дома.

Същата нощ, докато заспиваше, младата жена мечтаеше как се разхожда из полетата на „Възкръснала слава“, ръка за ръка с Брандън Парсел.

Представи си само.