Сюзън Елизабет Филипс
Дива роза (14)

13

Брандън й направи предложение на църковната сбирка в сряда вечерта. Тя прие да стане негова съпруга, но се извини с главоболие и отклони поканата да се разходят около църквата. Той я целуна по бузата, отведе я при госпожица Доли и й каза, че на другия ден следобед ще дойде във „Възкръснала слава“, за да се сдобие с разрешението на Кейн за брака им.

Кит не бе излъгала за главоболието. През нощта почти не бе мигнала, а когато за малко се унасяше в сън, рязко се събуждаше. Не можеше да пропъди спомена за странното измъчено изражение, което бе зърнала върху лицето на Кейн, когато бе разбрал, че все още е девствена.

Защо му позволяваше да я докосва по този начин? Ако на негово място беше Брандън, би могла да го разбере. Но Кейн… Отново я загриза подозрението, че имаше нещо много нередно с нея.

Следващия следобед тя неуморно препуска из полята с Изкушение, а после се преоблече в стара рокля и дълго се разхожда с Мерлин. Когато се върна, завари Брандън да слиза по входните стъпала.

Щом я съзря, бръчки на неодобрение набраздиха челото му.

— Надявам се, че никой не те е видял в тази рокля.

Прободе я раздразнение, но побърза да се убеди, че вината бе нейна. Знаеше, че той ще идва днес следобед, но не се сети да се върне по-рано, за да се преоблече. Наистина беше безнадеждна.

— Разхождах се в гората. Говори ли с Кейн?

— Не. Луси каза, че е в заграждението за конете. Отивам да говоря там с него.

Кит кимна и го проследи с поглед, докато се отдалечаваше. Стомахът й се сви на топка от притеснение. Трябваше да се захване с нещо, иначе щеше да откачи. Отиде в кухнята, където поздрави Патси и започна да бърка тесто за любимите бисквити на госпожица Доли.

Софрония влезе точно когато Кит удряше с дървеното чукче по тестото и намръщено я загледа.

— Добре че не съм на мястото на тези бисквити. Не изглеждаш особено щастлива за жена, която скоро ще се омъжва.

Незнайно как, всички знаеха какво се случва. Дори Луси бе намерила предлог да влезе в кухнята след Софрония, която гребеше кафеени зърна от конопената торба в килера и ги изсипваше в голямата дървена мелачка.

— Разбира се, че съм щастлива. — Кит здравата цапардоса тестото. — Просто съм нервна, това е всичко.

— Невестата има право да бъде нервна — отбеляза Патси, въоръжи се с един остър нож и се зае да бели праскови за плодовия сладкиш.

Луси, която стоеше до прозореца, първа го видя.

— Господин Парсел се връща от заграждението.

Кит грабна муселинената кърпа, избърса ръцете си и изхвръкна през задната врата, за да посрещне Брандън, ала когато видя изражението му, усмивката й помръкна.

— Какво стана?

— Кейн не се съгласи — отвърна той, без да се спре.

Кит имаше чувството, че някой бе забил юмрук в корема й, и не можеше да си поеме въздух.

— Той заяви, че според него двамата не си подхождаме. Това е пълно безобразие! Един Парсел да бъде отхвърлен просто ей така от някакъв дивак янки!

Кит сграбчи ръката му.

— Не можем да оставим нещата така, Брандън! Прекалено е важно. Аз трябва да си върна „Възкръснала слава“!

— Той е твой настойник. Не виждам какво можем да направим. Той се разпорежда с парите ти.

Кит почти не забеляза, че нито един от двамата не говореше за любов, а само за плантацията. Беше прекалено ядосана от примирението му.

— Ти може и да си готов да се откажеш, но не и аз!

— Не мога нищо повече да направя. Той няма да размисли. Просто ще се наложи да го приемем.

Младата жена не желаеше да слуша. Обърна се рязко и с решителна крачка се отправи към заграждението.

Брандън се загледа за миг след нея, после се насочи към предната част на къщата, където бе завързан конят му. Докато го възсядаше, се питаше дали всичко не беше за добро. Въпреки пленителната красота на Кит и процъфтяващата й плантация, у нея имаше нещо, което го смущаваше. Може би се дължеше на гласовете на предците му, които настоятелно му нашепваха:

Тя не е подходяща съпруга за един Парсел… дори да е беден като църковна мишка.

Кейн стоеше до свежо боядисаната бяла ограда, подпрял крак на долната греда, загледан в кротко пасящите коне. Не си даде труд да се обърне, когато Кит застана зад гърба му, макар че трябваше да е глух, за да не чуе гневните й стъпки.

— Как можа да го направиш? Защо отказа на Брандън?

— Не желая да се омъжваш за него — отвърна Кейн, без да я поглежда.

— Така ли ме наказваш заради това, което се случи онзи ден при езерото?

— Решението ми няма нищо общо с тази случка — отвърна той толкова глухо, че тя тутакси разбра, че лъже.

Имаше чувството, че гневът ще я задуши.

— Проклет да си, Барън Кейн! Повече няма да контролираш живота ми! Пиши на Брандън, че си размислил, или, кълна се в Бог, ще те накарам да си платиш!

Тя беше толкова дребна, а той толкова огромен, че заплахата й би трябвало да прозвучи смешно. Но тя беше убийствено сериозна и двамата го знаеха.

— А може би вече съм си платил — отвърна той и се отдалечи от нея.

Кит се запрепъва към овощната градина. Не виждаше къде върви, искаше само да остане сама. Онзи ден при езерото… Защо му бе казала истината?

Защото, ако не го бе сторила, той нямаше да спре.

Искаше да вярва, че може да го накара да промени решението си, но знаеше с такава сигурност, както дишаше, че той няма да го направи. Омразата й от детството, задето се бе родила жена, се завърна с яростна сила. Как мразеше да зависи от милостта на мъжете! Нима сега трябваше да довлече тук Бъртранд Мейхю от Ню Йорк?

При спомена за суетенето му и мекото му дундесто тяло й се повдигна. Може би някой от мъжете, които я ухажваха, след като се бе върнала… Но Брандън беше като Божие спасение и мисълта да избере друг, я хвърляше в отчаяние.

Как можа Кейн да й причини това?

* * *

Въпросът не й даде мира през цялата вечер. Отказа да вечеря и се заключи в спалнята си. Госпожица Доли дойде да я извика, след това се появи Софрония. Тя отпрати и двете.

Дълго след като се стъмни, на свързващата врата между спалнята и малката всекидневна рязко се почука.

— Кит, ела тук — разнесе се гласът на Кейн. — Искам да говоря с теб.

— Освен ако не си променил решението си, аз няма какво да говоря с теб.

— Или ще дойдеш тук, или аз ще дойда в спалнята ти. Кое избираш?

Младата жена затвори за миг очи. Избори. Той й даваше да избира, а после я лишаваше от това право. Бавно отиде до вратата и завъртя дръжката.

Кейн стоеше в дъното на всекидневната, разрошен, с чаша коняк в ръка.

— Кажи ми, че си размислил — рече тя.

— Знаеш, че не съм.

— Можеш ли да си представиш как се чувства човек, принуден да се подчинява на чужда воля?

— Не. Точно заради това се бих на страната на Съюза. И не се опитвам да контролирам живота ти, Кит. Противно на това, което си мислиш, аз се опитвам да постъпя правилно.

— Сигурна съм, че в това се убеждаваш.

— Ти не го искаш.

— Нямам какво да ти кажа.

Тя се обърна и тръгна към спалнята, но той я улови на прага и хвана ръката й.

— Не бъди толкова твърдоглава и помисли! Парсел е слаб, не е мъж, който може да те направи щастлива. Живее в миналото и хленчи, защото нещата вече не са същите, каквито са били някога. Той е роден и възпитан само за едно — да управлява плантация, използвайки робски труд. Той е миналото, Кит. Ти си бъдещето.

В думите му имаше повече истина, отколкото й се искаше да признае. Ала Кейн не знаеше истинската причина, поради която тя желаеше да се омъжи за Брандън.

— Той е прекрасен човек и за мен ще бъде чест да го нарека свой съпруг.

Кейн се втренчи в нея.

— Но ще успее ли да накара сърцето ти да тупти така, както когато бяхме край езерото и те държах в обятията си?

Не, Брандън никога нямаше да накара сърцето й да тупти така и това я радваше. Кейн я караше да се чувства слаба.

— Сърцето ми туптеше от страх, нищо друго.

Той се извърна и отпи от коняка.

— Така няма да стигнем доникъде.

— Трябва само да кажеш „да“ и завинаги ще се отървеш от мен.

Кейн вдигна чашата си и гаврътна остатъка на един дъх.

— Изпращам те обратно в Ню Йорк. Заминаваш в събота.

— Какво?

Още преди да се обърне и да види потресеното й лице, Кейн знаеше, че е забил нож в сърцето й.

Тя беше една от най-умните жени, които познаваше, тогава защо се държеше толкова глупаво? Знаеше, че няма да го послуша, но въпреки това се опита да измисли някакъв разумен довод, който би могъл да я вразуми, ала напразно. Изруга тихо, напусна всекидневната и слезе на долния етаж.

Дълго седя в библиотеката, свел глава, на бузата му неспирно потрепваше мускул. Кит Уестън бе влязла под кожата му и това го плашеше до смърт. През целия си живот бе наблюдавал как мъжете напълно изглупяват заради жени, а сега същото застрашаваше и него.

Имаше нещо повече от необикновената й красота, която караше кръвта му да кипне, и чувствеността, чиято сила тя самата не бе осъзнала. В Кит бе стаено нещо сладко и уязвимо, което пробуждаше в душата му чувства, на които не знаеше, че е способен. Чувства, които извикваха в него желание да се смее с нея, вместо вечно да се заяждат и спорят, да я грабне в прегръдките си и да я люби, докато лицето й не засияе от радост, предназначена единствено за него.

Облегна глава назад. В гнева си й бе заявил, че ще я изпрати обратно в Ню Йорк, ала не можеше да го направи. Утре щеше да й го каже. А след това щеше да се постарае да започне всичко отначало. За пръв път в живота си щеше да загърби цинизма си и да се опита да спечели любовта на една жена.

Мисълта го накара да се почувства млад и глупашки щастлив.

* * *

Часовникът удари полунощ, когато Кит го чу да се прибира в спалнята си. В събота трябваше да напусне „Възкръснала слава“. Ударът беше толкова опустошителен, толкова неочакван, че тя още не се бе съвзела. Този път нямаше планове и мечти, които да я крепят, както през трите години в академията. Той бе спечелил. Най-накрая я бе победил.

Гневът от собственото й безсилие надви болката. Жадуваше за отмъщение. Искаше да унищожи всичко, което му бе скъпо, да го съсипе така, както той току-що най-безмилостно я бе погубил.

Но този човек не го бе грижа за нищо, нито дори за „Възкръснала слава“. Не беше ли поверил управлението на плантацията на Магнъс, докато довършваше строежа на предачницата?

Предачницата… Спря да кръстосва стаята. Предачницата беше по-важна за него от плантацията, защото бе изцяло негово дело.

Демоните на гнева и болката й нашепваха какво трябва да стори. Толкова просто. Толкова идеално. Толкова греховно.

Ала не по-греховно от това, което той й бе причинил.

Намери чехлите, които по-рано бе изритала, грабна ги в ръка и излезе боса от стаята. Безшумно се прокрадна по задните коридори и стълби на голямата къща и се измъкна през задния вход.

Нощта беше ясна, лунната светлина осветяваше пътя й. Нахлузи чехлите, промуши се между дърветата, ограждащи двора, и се отправи към стопанските постройки.

* * *

В бараката, която служеше за склад, бе тъмно като в рог. Кит бръкна в джоба на роклята си и извади свещта и кибрита, които бе отмъкнала от кухнята. Запали свещта, видя всичко, което й трябваше, и го взе.

Макар и полупълна, тенекията с керосин доста тежеше. Не можеше да рискува да оседлае кон, така че се налагаше да я носи почти три километра. Уви дръжката с парцал, за да не пререже дланта й, и излезе от бараката.

Плискането на керосина в тенекията звучеше още по-шумно сред дълбоката тишина на топлата нощ, докато Кит решително крачеше по тъмния път, водещ към предачницата. Сълзи се стичаха по страните й. Кейн знаеше какви са чувствата й към „Възкръснала слава“. Колко ли трябваше да я ненавижда, за да я прогони от родния й дом?

Кит обичаше три неща в живота си: Софрония, Елсбет и „Възкръснала слава“. Целият й живот беше белязан от хора, които се опитваха да я разделят с дома й. Това, което замисляше да направи, беше зло, но може би и тя беше такава. Защо иначе толкова много хора я мразеха така силно? Кейн. Мащехата й. Дори баща й не я бе обичал достатъчно, за да се застъпи за нея.

Греховно. Греховно. Греховно. Всеки плисък на керосина сякаш й заповядваше да се върне обратно. Ала вместо да се вслуша, младата жена се вкопчи в отчаянието си. Око за око, зъб за зъб. Мечта за мечта.

В предачницата нямаше какво да се открадне, затова вратите не бяха заключени. Тя замъкна тенекията до втория етаж. Свали долната си фуста, сетне с помощта й премете дървените стърготини, разпилени наоколо, и ги натрупа в основата на опорната колона. Външните стени бяха тухлени, но пожарът щеше да унищожи покрива и вътрешните стени.

Греховно. Греховно. Греховно.

Избърса сълзите си с ръкава на роклята и обилно поля стърготините с керосин. Изхлипа мъчително, отстъпи назад и хвърли запалената клечка кибрит.

Пламъците тутакси лумнаха. Тя политна и заотстъпва заднешком към стълбите. Огромните езици на огъня обхванаха дървената колона. Ето, това беше отмъщението, което щеше да я утешава, когато напуснеше „Възкръснала слава“.

Ала злодейството, което бе сторила, я ужасяваше. Това беше отвратително и грозно деяние. Доказваше единствено, че двамата с Кейн си приличаха — и тя можеше да причини жестока болка.

Грабна един празен конопен чувал и се опита да потуши пламъците, но огънят се разгаряше прекалено бързо. Засипа я дъжд от смъртоносни искри. Дробовете й изгаряха. Запрепъва се надолу по стълбите, борейки се за глътка въздух. Падна в подножието.

Димни кълба се виеха около нея. Подгъвът на муселинената й рокля започна да пуши. Тя угаси пламъчетата с длани и запълзя към вратата.

Голямата камбана на „Възкръснала слава“ започна да бие в мига, когато Кит усети свежия полъх върху лицето си. С последни усилия се надигна и олюлявайки се, се запъти към дърветата.

* * *

Мъжете успяха да потушат пожара, преди да успее да унищожи предачницата, но пламъците погълнаха почти целия покрив и втория етаж. Първите лъчи на зората обагряха небето, когато Кейн се облегна уморено на стената. Лицето му бе изцапано със сажди, а дрехите му бяха обгорели и почернели от дима. В краката му лежеше това, което бе останало от тенекията с керосин.

Магнъс се приближи до него и мълчаливо огледа разрухата.

— Имахме късмет — рече накрая. — Вчерашният дъжд е попречил на огъня да се разпростре прекалено бързо.

Кейн изрита тенекията с върха на ботуша си.

— След седмица щяхме да монтираме машините. Пожарът щеше да унищожи и тях.

Магнъс погледна към тенекията.

— Кой мислиш, че го е направил?

— Не знам, но възнамерявам да разбера. — Погледна към зейналия покрив. — Едва ли съм най-популярният човек в града, така че навярно не би трябвало да съм изненадан, че някой е решил да ми навреди. Но защо е чакал толкова дълго?

— Трудно е да се каже.

— Не биха могли да намерят по-добър начин да ме смажат. Дяволски съм сигурен, че нямам пари, за да възстановя сградата.

— Защо не се прибереш в къщата и не си починеш? Утрото е по-мъдро от вечерта.

— След малко. Първо искам още веднъж да огледам наоколо. Ти върви.

Магнъс стисна рамото му и се запъти към дома си.

След двайсет минути Кейн го зърна. Отпусна се на коляно в подножието на изгорялата стълба и го вдигна.

Отначало не позна парчето почернял метал. Огънят бе разтопил зъбите, а изящният обков се бе изкривил. Внезапно непоносима болка прониза цялото му същество. Той разбра какво държеше.

Сребърен филигранен гребен. Единият от двата, които той често бе виждал сред буйната грива черни къдрици.

Болката се разрасна, превръщайки се в задушаваща агония. Последния път, когато ги бе видял, и двата гребена бяха в косата й.

Нахлулите емоции стегнаха сърцето му като в менгеме. Точно той от всички мъже би трябвало да прояви достатъчно здрав разум и да не събаря толкова внимателно изградените прегради. Докато се взираше в безформеното парче метал в дланта си, нещо нежно и крехко се разби в душата му, сякаш се пръсна кристална сълза. На негово място отново се настаниха цинизмът, ненавистта и себеомразата. Какъв слабоволев глупак беше той.

Пъхна гребена в джоба си и излезе. Лицето му бе изкривено в безмилостна, злобна гримаса.

Тя си бе отмъстила. Сега беше негов ред.