Сюзън Елизабет Филипс
Дива роза (6)

5

Сградата на академия „Темпълтън“ за млади дами, намираща се на Пето авеню, приличаше на огромен кит от сив камък. Хамилтън Удуърд, адвокатът на Кейн, я бе препоръчал. Макар че в нея обикновено не се приемаха девойки на възрастта на Кит, Елвира Темпълтън бе направила изключение за героя от Мисионари Ридж.

Кит стоеше нерешително пред прага на стаята на третия етаж, в която й бяха казали да се настани, и изучаваше петте момичета, облечени в еднакви тъмносини рокли с бели яки и маншети. Те се бяха скупчили до единствения прозорец в стаята, вперили погледи в улицата долу. Не й се наложи да гадае дълго какво бе привлякло вниманието им.

— О, Елсбет, не е ли той най-красивият мъж, когото някога си виждала?

Момичето, наречено Елсбет, въздъхна. Хубавичкото й свежо лице бе обрамчено с кестеняви къдрици.

— Само си представете! Той беше тук, в академията, а на нас не ни позволиха да слезем долу! Толкова е несправедливо! — Сетне додаде с кикот: — Баща ми твърди, че той не е истински джентълмен.

Последва още кикот.

— Мадам Рикарди, оперната певица, била напълно съкрушена, когато й казал, че се мести в Южна Каролина — заяви красиво русокосо момиче, което напомни на Кит за Дора ван Нес. — Всички са чули за това. Нали знаете, тя е негова любовница!

— Лилит Шелтън!

Момичетата бяха едновременно развълнувани и ужасени и Лилит презрително ги изгледа.

— Всички сте толкова наивни. Светски мъж като Барън Кейн има десетки любовници.

— Не забравяйте какво решихме — обади се друго момиче. — Независимо че е негова повереница, тя е южнячка, затова всички трябва да я мразим.

Кит бе чула достатъчно.

— Ако това означава, че никога няма да ми се наложи да говоря с вас, тъпи гаднярки, нямам нищо против!

Момичетата рязко се извъртяха и ахнаха. Кит видя с какво пренебрежение оглеждат грозната й рокля и ужасната шапка. Още една точка в списъка с причините защо мразеше Кейн.

— Разкарайте се от тук! Всички! И ако още веднъж заваря някоя от вас тук, ще я изритам по хърбавия задник, така че ще се озове право в ада!

С ужасени писъци момичетата изхвърчаха от стаята. Всички, освен една. Момичето, което бяха нарекли Елсбет. Тя стоеше и се тресеше от страх, очите й бяха станали големи колкото чаени чинийки, а пълничките й устни трепереха, сякаш всеки миг щеше да заплаче.

— Ти да не си глуха или какво? Казах ти да се махаш.

— Аз… аз не мога.

— И защо не, по дяволите?

— Аз… аз живея тук.

— О.

Чак сега Кит забеляза, че в стаята има две легла.

Милото лице на момичето излъчваше природна доброта и на Кит сърце не й даваше да продължава да се държи грубо с нея. Но в същото време тя си оставаше враг.

— Ще се наложи да се преместиш.

— Госпожа… госпожа Темпълтън не ми позволи. Аз… аз вече я помолих.

Кит изруга, вдигна полите на роклята и се пльосна върху леглото.

— И как се извъди такава късметлийка да делиш една стая с мен?

— Заради… баща ми. Той е адвокат на господин Кейн. Аз съм Елсбет Удуърд.

— Бих казала, че за мен е удоволствие да се запознаем, но и двете знаем, че ще бъде лъжа.

— Аз… аз по-добре да вървя.

— Върви.

Елсбет изтича от стаята. Кит се намести по-удобно върху леглото и се опита да си представи как щеше да оцелее през следващите три години.

* * *

Дисциплината в академията „Темпълтън“ се поддържаше със специална система, като за всяко провинение се даваха определен брой точки. За всеки получени десет точки момичето биваше наказвано да остане в стаята си през целия съботен ден. В края на първия си ден Кит бе натрупала осемдесет и три. (Напразното споменаване на името Господне се оценяваше за десет точки.) А в края на първата седмица вече им бе изгубила бройката.

Госпожа Темпълтън извика Кит в кабинета си и заплаши да я изключи от училището, ако не спазва правилата. Кит трябваше да присъства на всички занятия. Бяха й дали две униформи и тя веднага трябваше да започне да ги носи. Граматиката й също трябваше незабавно да се подобри. Дамите не казваха „не ща“ или „мен ако питаш“. Дамите определяха предметите като „маловажни“, а не „непотребни като плюнка на крастава жаба“. И най-вече дамите никога не ругаеха.

Кит стоически понесе лекцията, но вътрешно бе обзета от паника. Ако старата вещица я изгонеше, Кит щеше да наруши уговорката с Кейн и щеше завинаги да изгуби „Възкръснала слава“.

Девойката си даде тържествено обещание да сдържа буйния си нрав, но с всеки следващ ден й ставаше все по-трудно да го спазва. Беше с три години по-голяма от съученичките си, но знаеше много по-малко от всяка една от тях. Те се подиграваха зад гърба й на неравно подстриганата й коса и се кикотеха, когато полите й се закачаха за стола. Веднъж страниците на учебника й по френски бяха залепени, а друг път малките гаднярки бяха завързали нощницата й на възли. Досега бе шествала из живота, проправяйки си път с юмруци, а сега бъдещето й зависеше от кроткото й поведение. Вместо да си отмъсти както подобава, тя трупаше обидите, за да ги прехвърля отново и отново през ума си, докато късно нощем лежеше в леглото. Някой ден щеше да накара Барън Кейн да си плати за всичките подигравки и злостни подмятания.

Елсбет продължаваше да се държи като изплашена мишка всеки път когато Кит беше наблизо. Макар твърдо да бе отказала да участва в издевателствата над презряната южнячка, тя беше прекалено плаха, за да застави другите момичета да престанат. Ала доброто й сърце не можеше да понася несправедливостта, особено когато разбра, че Кит не беше толкова свирепа, колкото изглеждаше.

— Безнадеждно е — призна й Кит една вечер, след като по време на урока по танци се бе спънала в полите на униформата си и бе съборила от поставката една китайска ваза. — Никога няма да се науча да танцувам. Говоря прекалено високо, ненавиждам да нося поли, единственият инструмент, на който мога да свиря, е дръмбой^[1] и не мога да погледна Лилит Шелтън, без да я наругая.

Големите очи на Елсбет тревожно се ококориха.

— Трябва да бъдеш по-мила с нея. Лилит е най-популярното момиче в училището.

— И най-гадното!

— Сигурна съм, че не го прави нарочно.

— А пък аз съм сигурна, че го прави. Ти си прекалено добра, за да видиш лошотията в другите хора. Дори не я забелязваш в мен, а аз съм почти толкова лоша, колкото тях.

— Ти не си лоша!

— Да, такава съм. Но не съм чак толкова зла, колкото всички кучки в това училище. Мен ако питаш, ти си единственият свестен човек тук.

— Това не е вярно! — възрази Елсбет разгорещено. — Повечето от тях са страшно мили, ако им дадеш шанс. Ти си толкова свирепа, че ги плашиш.

Кит се ободри леко.

— Благодаря ти. Истината е, че не знам как някой би могъл да се плаши от мен. Откакто съм дошла тук, нищо не съм направила както трябва. Аз съм пълен провал. Не си представям как ще се задържа цели три години.

— Татко не ми каза, че се налага да останеш толкова дълго. Тогава ще бъдеш на двайсет и една. Прекалено голяма, за да си в училище.

— Знам, но нямам избор. — Кит нервно подръпна краищата на вълненото одеяло. Обикновено не беше от хората, които охотно споделяха, но в момента се чувстваше по-самотна от когато и да било. — Някога обичала ли си нещо толкова силно, че да си готова на всичко, за да го защитиш?

— О, да. Моята по-малка сестра Агнес. Тя не е като другите деца. Въпреки че е на почти десет години, не може да чете или пише, но е толкова сладка. Никога няма да позволя на никого да я нарани.

— Тогава ме разбираш.

— Кажи ми, Кит. Кажи ми какво не е наред.

И така Кит й разказа за „Възкръснала слава“. Описа памуковите полета и къщата, говори за Софрония и Илай, опита се да накара Елсбет да си представи как дърветата променят цвета си в зависимост от дневната светлина.

След това й разказа за Барън Кейн. Не всичко. Елсбет никога нямаше да разбере защо се бе престорила на помощник-коняр, нито защо се бе опитала да го убие, а още по-малко предложението й да му стане любовница. Все пак й сподели достатъчно.

— Той е самият дявол и аз не мога да направя нищо. Ако ме изключат, той ще продаде „Възкръснала слава“. Ако успея да се задържа тук през следващите три години, пак ще трябва да чакам, докато не навърша двайсет и три, когато ще получа права над парите в моя попечителски фонд и ще мога да откупя плантацията. Колкото по-дълго чакам, толкова по-трудно ще бъде.

— Няма ли начин да използваш парите си преди това?

— Само ако се омъжа. Което няма да стане.

Елсбет ненапразно беше дъщеря на адвокат.

— Ако се омъжиш, съпругът ти ще сложи ръка върху парите ти. Такъв е законът. Няма да можеш да ги харчиш без негово разрешение.

Кит сви рамене.

— Всичко това са само отвлечени разсъждения. На света няма такъв мъж, който да ми нахлузи брачните окови. Освен това не съм възпитана да бъда добра съпруга. Единственото, което умея добре, е да готвя.

Елсбет й съчувстваше, но освен това беше практична.

— Нали заради това всички ние сме тук. Да се научим да бъдем добри съпруги. Момичетата от академията „Темпълтън“ са известни с най-успешните бракове в Ню Йорк. Има нещо много специално в това да си възпитаничка на това училище. Дори мъже от Изтока идват, за да присъстват на бала по случай завършването.

— За мен няма значение, дори да идват от Париж, Франция. Мен на бал няма да ме видиш.

Но новата й довереница бе осенена от вдъхновение и не й обърна никакво внимание.

— Единственото, което ти е нужно, е да си избереш подходящ съпруг. Някой, който ще иска да те направи щастлива. Тогава всичко ще е идеално. Повече няма да бъдеш повереница на господин Кейн и ще разполагаш с парите си.

— Ти наистина си много мило момиче, Елсбет, но трябва да ти кажа, че това е най-тъпата идея, която съм чувала. Да се омъжа, просто ще означава, че ще трябва да дам парите си на някакъв мъж.

— Ако избереш подходящия човек, ще бъде все едно ти да ги вземеш. Преди да се ожените, можеш да го накараш да обещае, че ще ти купи „Възкръснала слава“ като сватбен подарък. — Тя плесна с ръце. — Само си представи колко ще е романтично да се върнеш у дома след медения месец.

Медени месеци и съпрузи… Елсбет сякаш говореше на чужд език.

— Този план е пълна глупост. Кой мъж ще поиска да се ожени за мен?

— Стани!

В гласа на Елсбет изведнъж прозвучаха същите заповеднически нотки като в гласа на Елвира Темпълтън и Кит неохотно се изправи.

Елсбет замислено потупа с пръст по бузата си.

— Ти си много слаба и косата ти е ужасна. Разбира се, тя ще порасне — любезно додаде, — а и има прекрасен мастиленочерен цвят и е мека като коприна. Дори сега ще изглежда много хубава, ако се подравни. Очите ти изглеждат прекалено големи за лицето ти, но мисля, че това е, защото си толкова слаба. — Бавно заобиколи Кит. — Един ден ще бъдеш истинска красавица, така че за това няма да се притесняваме.

Кит се намръщи.

— За какво точно трябва да се притесняваме?

Но Елсбет вече не се страхуваше от нея.

— От всичко останало. Ще трябва да се научиш да говориш и да вървиш, кога какво да казваш и още по-важно, какво да не казваш. Ще се научиш на всичко, което преподават в академията. Имаш късмет, че господин Кейн е отделил толкова щедра сума за гардероба ти.

— От какъвто не се нуждая. Това, от което наистина имам нужда, е кон.

— Конете няма да ти помогнат да си намериш съпруг. Но академията ще го направи.

— Не виждам как. Досега не съм постигнала особени успехи.

— Не, не си — съгласи се Елсбет с дяволита усмивка. — Но досега не си имала мен, за да ти помагам.

Идеята беше глупава, но за пръв път в сърцето на Кит припламна искрица надежда.

Седмиците минаваха, а Елсбет усърдно спазваше даденото обещание. Подравни косата на Кит с малки ножички за маникюр и й помогна по предметите, по които бе изостанала. Не след дълго Кит престана да събаря вази по време на танците и откри, че има вродено умение да си служи с иглата — не да бродира изящни покривчици, което ненавиждаше, а да добавя екстравагантни детайли към тоалетите си, например към училищните униформи (десет наказателни точки). Беше факир по френски и не след дълго помагаше на момичетата, които доскоро й се подиграваха.

Към Великден планът на Елсбет да си намери подходящ съпруг вече не й се струваше толкова нелеп и преди да заспи, Кит започна да си мечтае как скоро „Възкръснала слава“ ще бъде нейна завинаги.

Само си представи!

* * *

Софрония вече не беше готвачка във „Възкръснала слава“, а икономка на плантацията. Пъхна писмото на Кит в чекмеджето на инкрустираното махагоново бюро, където държеше книгата с домакинските разходи, и се загърна по-плътно с шала, за да се предпази от февруарския студ. Бяха изминали седем месеца, откакто Кит беше в академията „Темпълтън“, и изглежда, най-после се бе примирила със съдбата си.

На Софрония й беше мъчно за нея и тя много й липсваше. Кит може и да беше сляпа в много отношения, но разбираше неща, които оставаха непонятни за другите хора. Освен това беше единственият човек, който я обичаше. Въпреки това двете, незнайно как, винаги успяваха да се скарат, дори в писмата си, а от един месец това беше първото, което беше получила от нея.

Софрония смяташе веднага да й отговори, но сетне реши да изчака, особено след последния път. Изглежда, писмата й само вбесяваха Кит. Човек би си помислил, че тя ще се зарадва да узнае колко добре се възражда плантацията под управлението на Кейн, но неблагодарницата я бе обвинила, че се съюзява с врага.

Софрония огледа уютния салон в задната част на къщата, любувайки се на новата розова дамаска на дивана и на плочките от холандски фаянс пред камината, проблясващи под слънчевите лъчи. Всичко блестеше, излъскано с пчелен восък, усещаше се мирисът на прясна боя, личаха си положените грижи.

Понякога се ненавиждаше, задето работеше толкова усърдно, за да върне отново някогашната красота на тази къща. Трудеше се до пълно изтощение заради този мъж, сякаш никога не бе имало война и тя все още беше робиня. Но сега й се плащаше за работата. Добра заплата, много по-добра, отколкото тази на всяка друга икономка в областта. И въпреки това Софрония не беше доволна.

Приближи се към огледалото с позлатена рамка, висящо върху стената между прозорците, и се взря в отражението си. Никога не бе изглеждала по-добре. Редовната храна бе смекчила изсечените черти на лицето й, а тялото й бе добило меки, закръглени извивки. Носеше дългата си коса завита на висок кок. Елегантната прическа добавяше още няколко сантиметра към и без това значителния й ръст от близо метър и осемдесет, но на нея това й харесваше. С екзотично скосените си златисти очи и бледокарамелената кожа тя приличаше на една от амазонките, нарисувани в книгата, която бе намерила в библиотеката.

Софрония се намръщи, докато изучаваше обикновената си рокля. Искаше да има модерни рокли, ушити от шивачки. Искаше да има парфюми и коприна, да пие шампанско от кристални чаши. Но най-много от всичко копнееше да има собствен дом, една от онези красиви къщи, боядисани в пастелни тонове в Чарлстън, с прислужница, където да се чувства сигурна и защитена. И знаеше съвсем точно как да осъществи тази своя мечта. Трябваше да направи това, което най-много я ужасяваше. Вместо да бъде икономка на белия мъж, трябваше да му стане любовница.

Всяка вечер, докато сервираше вечерята на Кейн, тя съблазнително полюшваше бедра и потъркваше гърди в рамото му. Понякога дотолкова успяваше да забрави страха си от белите мъже, че да забележи колко беше красив и да си напомни колко добър беше с нея. Но той бе прекалено огромен и силен, прекалено мъжествен, за да се чувства спокойна в негово присъствие. Въпреки това тя съблазнително навлажняваше устни с език, хвърляше му примамващи погледи, прилагайки всички номера, които се бе заставила да усвои.

Изведнъж в съзнанието й изникна лицето на Магнъс Оуен. Дяволите да го вземат този мъж! Ненавиждаше начина, по който я гледаше с тъмните си очи, като че ли я съжаляваше. Благословени Исусе, сякаш това не беше достатъчно да умреш от смях! Магнъс Оуен, който я желаеше толкова силно, че едва издържаше, имаше нахалството да я съжалява!

Неволна тръпка премина по тялото й, когато си представи бледи бели бедра, обхванали нейните златистокафяви крака. Пропъди нежеланата картина и предпочете да разпали негодуванието си.

Нима Магнъс Оуен действително си въобразяваше, че ще му позволи да я докосне? Той или който и да било друг чернокож? Нима Магнъс си мислеше, че толкова старателно се бе усъвършенствала, като се грижеше за своето тяло и слушаше как говорят белите дами в Ръдърфорд, докато не се научи да звучи точно като тях, за да се хвърли в прегръдките на чернокож, който не можеше да я защити? Никога! Особено пък някой, чиито очи сякаш я пронизваха и достигаха до най-съкровените кътчета на душата й.

Чернокожата икономка на „Възкръснала слава“ се запъти към кухнята. Много скоро щеше да има всичко, което желаеше — къща, копринени рокли, безопасност — и щеше да го постигне по единствения начин, който знаеше: удовлетворявайки похотта на белия мъж. Белия мъж, който беше достатъчно могъщ, за да я закриля.

* * *

Вечерта заваля дъжд. Мразовитият февруарски вятър виеше в комините и люлееше капаците на прозорците, когато Софрония спря пред библиотеката. В едната си ръка държеше сребърен поднос с бутилка коняк и чаша, а с другата разкопча горните копчета на роклята, разкривайки нежната извивка на гърдите си. Време беше за следващия й ход. Пое дълбоко дъх и влезе в стаята.

Кейн вдигна глава от счетоводната книга върху бюрото.

— Сякаш си прочела мислите ми.

Бавно изпъна силното си дългокрако тяло, стана от коженото кресло и се протегна. Тя не си позволи да отстъпи назад, когато той се измъкна иззад бюрото, движейки се като огромен златист лъв. В продължение на месеци работеше от изгрев до залез и изглеждаше изморен.

— Вечерта е студена — рече Софрония и остави подноса върху бюрото. — Помислих, че имате нужда от нещо, което да ви стопли.

Застави се да сложи ръка върху деколтето на роклята си, за да подчертае намека.

Кейн се втренчи в нея и в гърдите й се раздвижи познатата паника. Отново си напомни колко добър беше той към нея, макар да усещаше, че в него се таеше нещо опасно, което я плашеше.

Погледът му пробяга по нея, после се задържа върху гърдите й.

— Софрония…

Тя си помисли за копринените рокли и уютната къща. Къща със здрава ключалка.

— Шшт…

Пристъпи към него и разтвори пръсти върху мускулестата му гръд. Сетне изви рамо и шалът се плъзна по голата й ръка.

През последните седем месеца животът на Кейн бе изпълнен с тежка работа и малко удоволствия. Сега сведе клепачи и сключи дългите си тънки пръсти около ръката й. Кожата му, потъмняла от слънцето на Каролина, беше по-тъмна от нейната.

Мъжът повдигна брадичката й.

— Сигурна ли си за това?

Тя се насили да кимне.

Кейн наведе глава, но в мига, преди устните им да се срещнат, зад тях се разнесе шум. Извърнаха се едновременно и видяха Магнъс Оуен да стои на прага на отворената врата.

Благите му черти се изкривиха от ярост, когато я видя готова да се отпусне в обятията на Кейн. От гърлото му се разнесе животинско ръмжене, той с два скока прекоси стаята и се хвърли върху мъжа, когото смяташе за своя най-добър приятел, мъжа, който някога му бе спасил живота.

Неочакваната атака стресна Кейн. Той политна назад и едва успя да запази равновесие. Но бързо се окопити и се приготви за нападението на Магнъс.

Софрония с ужас наблюдаваше как Магнъс замахна, но Кейн отстъпи навреме и вдигна ръка, за да блокира удара.

Чернокожият мъж отново замахна. Този път юмрукът му улучи Кейн в челюстта и той се просна на пода. Белият мъж бързо се изправи, но отказа да отвърне на удара.

Постепенно Магнъс дойде на себе си. Когато разбра, че Кейн няма намерение да се бие с него, ръцете му се отпуснаха.

Кейн се взря в очите на приятеля си, сетне погледна през стаята към Софрония. Наведе се, за да вдигне стола, който се бе прекатурил при нападението на Магнъс, и заговори с рязък, дрезгав глас:

— По-добре върви да се наспиш, Магнъс. Утре ни чака много работа. — Извърна се към икономката. — Ти можеш да се оттеглиш. Повече няма да се нуждая от теб.

Наблегна на последните думи, за да не остане съмнение в значението им.

Софрония побягна от стаята. Беше бясна на Магнъс, задето бе осуетил плановете й. В същото време се боеше за него. Тук беше Южна Каролина, а той беше ударил бял мъж, при това не само веднъж, а два пъти.

Почти не мигна през нощта в очакване дяволите в бели чаршафи да дойдат за него, ала нищо не се случи. На следващия ден го видя да работи рамо до рамо с Кейн, докато разчистваха храсталаците от едно от полетата. Страхът, който изпитваше, се превърна в пламтящо негодувание. Той нямаше право да се намесва в живота й!

Вечерта Кейн й нареди да остави коняка му върху масичката пред вратата на библиотеката.