Сюзън Елизабет Филипс
Дива роза (10)

9

Въпреки прекараната безсънна нощ, на следващата сутрин Кит стана рано. Нахлузи бричове в цвят каки, които щяха да възмутят Елсбет, а след това облече момчешка риза върху украсената с дантела долна риза. Жалко, че ръкавите бяха дълги, но ръцете й щяха да станат кафяви като орех, ако ги остави непокрити на слънце. Утешаваше се, че белият плат е толкова тънък и фин, колкото материята на долната риза, и ще й държи хладно.

Напъха края на ризата в бричовете и старателно закопча всички копчета отпред. Докато обуваше ботушите, се наслаждаваше на меката кафява кожа, която плътно обгръщаше краката и прасците й. Това беше първият чифт хубави ботуши за езда, който някога бе притежавала, и нямаше търпение да ги пробва.

Сплете косата си на дълга плитка на гърба. Покрай слепоочията и около ушите й се виеха малки къдрички, които почти скриваха миниатюрните сребърни обици на ушите. За да пази лицето си от слънцето, си бе купила мъжка черна филцова шапка, с плоска периферия и тънък кожен шнур, който се връзваше под брадичката.

Когато приключи с обличането, тя се приближи до огледалото и се намръщи на отражението си. Въпреки мъжките дрехи, никой нямаше да я сбърка с момче. Мекият плат на ризата подчертаваше гърдите й повече, отколкото й се нравеше, а тесните бричове прилепваха като втора кожа към женските й бедра.

Какво значение имаше? Кит възнамеряваше да носи необичайното за една благопристойна дама облекло само в пределите на „Възкръснала слава“. Навсякъде другаде щеше да облича новия си костюм за езда, колкото и да ненавиждаше ограниченията, които дрехата й налагаше. Намръщи се, когато си припомни, че тогава щеше да е принудена да язди с дамско седло, което досега бе ползвала само при редките си разходки из Сентръл Парк. Искрено го ненавиждаше. Дамското седло я лишаваше от усещането за сила, което обичаше, като в същото време я караше да се чувства неловка и тромава.

Измъкна се тихо от къщата, пропускайки закуската и сутрешния разговор със Софрония. Миналата нощ старата й приятелка бе дошла в стаята й. Софрония любезно изслуша разказите на Кит, но не сподели почти нищо за промените в своя живот. Когато Кит настоя за подробности, тя се впусна да преразказва клюки за съседите, които не разкриваха нищо за самата нея. Чак когато Кит я попита за Магнъс Оуен, се появи предишната дръзка и сприхава Софрония.

Софрония винаги бе представлявала загадка за нея, а сега й се струваше още по-непонятна. Не беше само външната промяна, дължаща се на хубавите дрехи и добрата храна. Чернокожата й приятелка сякаш изпитваше неприязън към нея. Може би чувството винаги бе съществувало, но Кит е била прекалено млада, за да го разбере. А още по-озадачаващо беше, че под тази неприязън Кит усещаше старата позната любов на Софрония към нея.

Когато прекоси открития двор зад къщата, Кит внимателно подуши въздуха. Миришеше точно така, както си спомняше — на плодородна земя и пресен оборски тор. Дори усети лекия мирис на скункс, който не беше чак толкова неприятен от разстояние. Мерлин притича да я поздрави и тя се спря, за да го почеше зад ушите и да хвърли пръчка, която той донесе обратно.

Конете още не бяха в заграждението, затова младата жена влезе в конюшнята — нова сграда, построена върху основите на предишната, изгорена от янките. Токовете на ботушите й тракаха върху каменния под, който беше толкова грижливо пометен, както когато Кит се грижеше за обора.

Имаше десет клетки, от които четири бяха заети, две от тях с впрегатни коне. Тя огледа другите коне и тутакси отхвърли старата червеникавокафява кобила, която очевидно бе кротка, но в нея нямаше живец. Беше добра за страхлив ездач, но Кит далеч не беше от тях.

Другият кон я развълнува. Беше черен като нощта жребец с бяло петно в средата на челото. Огромно, мощно животно, почти сто и осемдесет сантиметра високо, с умни и живи очи.

Кит протегна ръка, за да погали дългата елегантна шия.

— Как се казваш, момче?

Животното тихо изцвили и разтърси силната си глава.

Кит се усмихна.

— Имам чувството, че с теб ще станем добри приятели.

В този момент вратата на конюшнята се отвори и тя се извърна. В помещението влезе момче на около единайсет или дванайсет години.

— Вие ли сте госпойца Кит?

— Да. А ти кой си?

— Аз съм Самуел. Майорът ми каза, че ако дойдете днес в конюшнята, трябва да ви предам, че той иска да оседлаете Лейди, ако искате да яздите.

Кит подозрително погледна към старата червеникавокафява кобила.

— Лейди?

— Да, мем.

— Съжалявам, Самуел — рече тя и поглади копринената грива на жребеца, — но ще оседлаем този вместо нея.

— Това е Изкушение, мем. А и заповедите на майора бяха съвсем ясни. Каза да не закачате Изкушение и да яздите Лейди. Рече също, че ако ви оставя да излезете от таз конюшня на гърба на Изкушение, ще ми съдере кожата и това ще ви тежи на съвестта.

На Кит й прекипя при това безцеремонно изнудване. Съмняваше се, че Кейн ще изпълни заканата си по отношение на Самуел, но сърцето на този човек беше безчувствено като на всеки янки, така че не можеше да рискува. Погледна с копнеж към Изкушение. Никога име не бе подхождало толкова много на един кон.

— Оседлай Лейди — въздъхна младата жена. — Аз ще поговоря с господин Кейн.

Както бе предположила, Лейди се интересуваше повече от зелената трева, отколкото да препуска из полето. Кит много скоро се отказа от опитите да я извади от кроткия унес на лекия тръс и насочи вниманието си към промените около нея.

Почти всички стари бараки на робите бяха съборени. Това беше част от „Възкръснала слава“, за която тя не си позволяваше да мисли, и се зарадва да види, че ги няма. Няколкото останали бараки бяха ремонтирани и боядисани. Около всяка имаше градина, а отпред растяха цветя. Кит махна на децата, които играеха в сянката на същите дървета, под които някога и тя бе палувала.

Когато стигна до началото на първото засадено поле, слезе от коня и отиде да го разгледа. Младите памукови растения бяха покрити с пъпки, които още не се бяха разтворили. Гущерче се стрелна в пръстта досами върховете на ботушите й и тя се усмихна. Гущерите и жабите, заедно с лястовиците и присмехулниците унищожаваха насекомите, които изяждаха листата на памуковите насаждения. Още беше рано да се каже, но изглежда Кейн щеше да получи добра реколта. В гърдите й се надигна смесица от гордост и гняв. Това трябваше да е нейната реколта, а не неговата.

Когато се изправи и още веднъж огледа земята, към завладелите я чувства се прибави и паника. Плантацията изглеждаше много по-процъфтяваща, отколкото си бе представяла. Ами ако в попечителския й фонд нямаше достатъчно пари, за да я откупи обратно? На всяка цена трябваше да се добере до счетоводните книги. Дори не искаше да мисли за ужасяващата вероятност Кейн да откаже да я продаде.

Запъти се към Лейди, лениво пасяща детелини наблизо, и грабна юздата, която не си бе направила труда да завърже. Стъпи на един дънер, за да се покачи на седлото, после се отправи към езерото, където бе прекарала много щастливи часове през летата, играейки във водата. Езерото беше както го помнеше — пълно с кристалночиста вода след пролетното топене на снеговете и обрасли с върби брегове. Обеща си да поплува някой път, когато щеше да е сигурна, че никой няма да наруши уединението й.

Стигна до малкото гробище, където бяха погребани майка й, баба й и дядо й, и спря до желязната ограда. Само тялото на баща й не бе тук — беше погребано в общ гроб в Хардин Каунти, щата Тенеси, недалече от църквата край Шайло. В ъгъла на гробището се виждаше гробът на Роузмари Уестън.

С натежало сърце Кит смушка кобилата и я подкара към югоизточната част на плантацията и новата предачница, за която бе чула от Брандън Парсел. Точно преди да излезе от малката горичка, видя голям дорест кон, завързан отстрани, и реши, че сигурно е Вандал, за който й бе разказал Самуел, докато оседлаваше Лейди. Животното беше красиво, но на Кит й липсваше Аполон. Припомни си какво й бе казал Магнъс за Кейн.

Но майорът не си позволява да се привързва към нещата — коне, градовете, в които живее, дори към книгите си.

Когато изчезна и последното дърво, пред погледа й изникна новата предачница. Югът винаги бе превозвал добивания памук с кораби до Англия за по-нататъшна обработка. В годините след войната шепа мъже бяха построили няколко пръснати из страната предачници, които почистваха памука от семената и го изпридаха. Компактните памучни масури заемаха много по-малко място на параходите, които ги превозваха до тъкачните фабрики в Англия, отколкото обемистите бали. Така се икономисваха пари за транспорт. Много скоро тази идея щеше да получи широко разпространение. Жалко, че бе хрумнала и на Кейн.

Миналата нощ Кит бе разпитала Софрония за предачницата на Кейн и бе узнала, че той засега няма намерение да купува тъкачни станове. Това щеше да бъде само предачница. Памукът щеше да се почиства, разчепква и да се изтегля на нишки, които щяха да се навиват на кълба прежда.

Младата жена видя продълговата тухлена постройка на два и половина етажа, с много прозорци. Сградата беше по-малка в сравнение с големите текстилни предачници в Нова Англия покрай река Меримак, които бе виждала на снимки, но голяма и заплашителна на земята на „Възкръснала слава“. Изграждането й усложняваше нещата.

Мястото се огласяше от ударите на чукове и гласовете на работници. Трима мъже работеха на покрива, а четвърти, с огромна купчина керемиди на гърба, се изкачваше по стълбата, облегната на стената на сградата.

Всички бяха съблекли ризите си. Когато един от тях се изправи, Кит зърна мощния му мускулест гръб. Дори без да се обръща, тя го позна. Приближи се до сградата и слезе от коня.

Як мъжага, бутащ ръчна количка, я забеляза и смушка работника до себе си. Двамата спряха работа и я зяпнаха. Постепенно шумът на строежа замря и един по един работниците се изнизаха от сградата или занадничаха през прозорците, за да видят младата жена, облечена в мъжки дрехи.

Кейн най-после забеляза възцарилата се тишина и погледна надолу. Отначало видя само върха на шапката, но нямаше нужда да зърва лицето под плоската периферия, за да познае посетителя. Беше му достатъчно само да плъзне поглед по гъвкавото женствено тяло, ясно очертано от бялата риза и бричовете в цвят каки, обгръщащи чифт дълги стройни крака.

Провеси крак и се спусна по стълбата. Когато стигна долу, се извърна към Кит и впери изучващ поглед в нея. Господи, колко беше красива!

Кит усети как страните й пламват от смущение. Трябваше да облече благоприличния костюм за езда, който ненавиждаше. Вместо да я смъмри, както очакваше, Кейн, изглежда, се възхищаваше на одеянието й. Ъгълчето на устата му леко се изви.

— Може и да носиш бричове, но със сигурност вече не приличаш на моя помощник-коняр.

Шеговитият му тон я вбеси.

— Престани!

— Какво?

— Да се усмихваш.

— Не може ли да се усмихвам?

— Не и на мен. Изглеждаш глупаво. По-добре не се усмихвай на никого. Лицето ти е родено да се мръщи.

— Ще се опитам да го запомня. — Хвана я за ръката и я побутна към вратата на предачницата. — Хайде, ела. Ще те разведа наоколо.

Макар че строежът на сградата вече беше почти завършен, парната машина беше единственото оборудване, което бе монтирано. Кейн й описваше действието на задвижващия ремък и вретената, но на нея й беше трудно да се съсредоточи. Този мъж трябваше да облече риза, преди да реши да се превъплъти в ролята на екскурзовод.

Кит се запозна с Джейкъб Чайлдс, червенокос мъж на средна възраст от Нова Англия, когото Кейн бе наел от една предачница в Провидънс. Тя за пръв път узна, че през последните години Кейн бе пътувал на север, за да огледа тамошните текстилни предачници. Стана й обидно, че той нито веднъж не се бе отбил в академията, за да види как е, и му го каза.

— Не се сетих за това — отвърна той.

— Ти си жалко подобие на настойник.

— Няма да споря с теб за това.

— Госпожа Темпълтън можеше да ме съдира от бой, а ти дори нямаше да знаеш.

— Едва ли. Ти щеше да я застреляш. Не се притеснявах за теб.

Тя видя колко се гордее с предачницата, но когато отново излязоха на двора, не намери сили в себе си, за да го похвали за постигнатото.

— Бих искала да поговоря с теб за Изкушение.

Кейн изглеждаше разсеян. Тя сведе поглед, за да види в какво се е вторачил, и осъзна, че контурите на тялото й се очертават много по-добре на слънчевата светлина, отколкото в полумрака на сградата. Кит се премести на сянка и обвинително размаха пръст към Лейди, която опустошаваше полянка с лютичета.

— Онзи кон е почти толкова стар, колкото госпожица Доли. Искам да яздя Изкушение.

Спътникът й с явно усилие на волята отмести поглед към лицето й.

— Той е прекалено буен кон за жена. Знам, че Лейди е стара, но ще се наложи да се задоволиш с нея.

— Яздя коне като Изкушение, откакто станах на осем.

— Съжалявам, Кит, но онзи кон е твърде непокорен, дори за мен.

— Но ние не говорим за теб — спокойно заяви тя. — Ние говорим за човек, който умее да язди.

Кейн изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото ядосан.

— Така ли мислиш?

— Искаш ли да се увериш? Ти на Вандал, а аз на Изкушение. Ще потеглим от портата до обора, ще препуснем покрай езерото до кленовата горичка и ще се върнем точно тук.

— Няма да ме прилъжеш.

— О, аз не те прилъгвам — мило му се усмихна Кит. — Аз те предизвиквам.

— Ти обичаш да живееш на ръба, нали, Катрин Луиз?

— Това е единственият начин да се живее.

— Добре. Да видим какво можеш.

Той щеше да се състезава с нея. Тя мислено нададе радостен вик, когато той грабна ризата си от магарето за рязане на дърва. Докато я закопчаваше, Кейн раздаде заповеди на мъжете, които се бяха скупчили около тях и се блещеха насреща й. После грабна протритата каубойска шапка с омазнена кожена лента, свидетелстваща за дълги години вярна служба, и я нахлупи на главата си.

— Ще се срещнем в конюшнята — подхвърли през рамо и препусна от поляната, без да си направи труда да я изчака.

Лейди явно нямаше търпение да се добере до кофата с овес, която я очакваше, и на връщане препускаше по-бързо, но въпреки това пристигнаха след Кейн. Изкушение вече беше оседлан и Кейн проверяваше ремъците на седлото. Кит слезе и подаде на Самуел поводите на Лейди. После пристъпи до Изкушение и прокара длан по муцуната му.

— Готова ли си? — рязко попита Кейн.

— Готова съм.

Той й помогна да се качи на седлото. Щом почувства тежестта й, Изкушение зари с копита и се изправи на задните крака. Бяха й нужни всичките й умения, за да го укроти. Когато конят най-после се успокои, Кейн вече бе възседнал Вандал.

Докато се отдалечаваше от двора, Кит беше опиянена от напиращата мощ на животното под нея и едва се сдържаше да не препусне на воля. С неохота дръпна юздите, когато приближи до портата редом с обора.

— Който пръв стигне до предачницата, печели — каза Кит на Кейн.

Той повдигна с палец периферията на шапката.

— Няма да се надбягвам с теб.

— Какво искаш да кажеш?

Трябваше да се надбягва с него. Искаше да се състезава с него в нещо, в което ръстът и силата нямаше да му дадат предимство. Върху гърба на коня разликата между мъжа и жената щеше да изчезне.

— Точно това, което казах.

— Да не би героят от Мисионари Ридж да се страхува да бъде победен от жена пред очите на своите работници?

Кейн леко примижа на светлината на късното утринно слънце.

— Аз няма какво да доказвам и няма да се хвана на въдицата ти.

— Тогава защо дойде тук, щом няма да се състезаваш?

— Одеве ти малко прекали с хвалбите. Исках да проверя доколко са верни, или са само празни приказки.

Кит отпусна ръка върху лъка на седлото и се усмихна.

— Не съм се хвалила. Просто констатирах неоспоримите факти.

— Лесно е да се приказва, Катрин Луиз. Нека да видим каква ездачка си.

Преди тя да успее да отговори, Кейн пришпори коня. Тя наблюдаваше как с лекота остави Вандал да премине от лек тръс в галоп.

Кейн яздеше много добре за човек с неговите размери, спокойно и непринудено, сякаш се бе сраснал с коня. Кит осъзна, че като ездач той по нищо не й отстъпва. Още една черна точка за него.

Наведе се ниско над лъскавата черна грива на коня.

— Хайде, момче! Нека му покажем!

Изкушение не я подведе и наистина показа на какво е способен. Отначало препускаха редом с Вандал, но когато усети, че конят напира напред, тя го пусна на воля. Свърнаха от засадените полета и се насочиха към откритата поляна. Понесоха се като вихър напред, копитата на жребеца сякаш летяха над земята. Когато почувства дивата мощ на животното под нея, всичко останало изчезна. Вече нямаше вчера или утре, нито безмилостен мъж със студени сиви очи, нито целувката, която не можеше да обясни. Съществуваше единствено великолепното животно, което сякаш се бе сляло с нея.

Зърна пред себе си нисък жив плет. Със съвсем лек натиск на коленете Кит насочи коня натам. Когато приближиха, тя се приведе над седлото, здраво притискайки колене към хълбоците на коня. Почувства мощен прилив на сила, когато Изкушение без никакво усилие прескочи плета.

Неохотно дръпна поводите и се обърна. Засега това беше достатъчно. Ако пришпореше коня, Кейн щеше да я обвини в безразсъдство, а тя нямаше намерение да му дава повод да й забрани да язди жребеца.

Той я чакаше в горния край на поляната. Тя спря до него и изтри с ръкав потта от лицето си.

Седлото му проскърца, когато Кейн се раздвижи.

— Доста добро представление.

Тя остана мълчалива в очакване на присъдата му.

— Яздила ли си, докато беше в Ню Йорк? — попита той.

— Не бих го нарекла езда.

Кейн дръпна юздите и обърна Вандал към конюшнята.

— Тогава утре ще си здравата натъртена.

Само това ли щеше да й каже? Проследи с поглед отдалечаващия му се гръб, после заби пети в хълбоците на Изкушение и го настигна.

— Е?

— Е, какво?

— Ще ми позволиш ли да яздя този кон, или не?

— Не виждам защо да не ти позволя. При условие че не го омаскариш с дамско седло, може да го яздиш.

Кит се ухили и едва се сдържа да не препусне в галоп обратно към поляната.

Пристигна в двора преди Кейн, скочи от седлото и подаде юздите на Самуел.

— Остави го да се охлади — нареди тя на младока. — И му метни одеяло. Днес добре го пояздих.

Кейн приближи точно навреме, за да чуе нарежданията й.

— Самуел е почти толкова добър помощник-коняр, колкото и ти беше някога, Кит. — Усмихна се и скочи от седлото. — Но не изглежда и наполовина толкова добре в бричове като теб.

* * *

В продължение на две години и половина Софрония наказваше Магнъс Оуен, задето бе застанал между нея и Барън Кейн. Сега вратата на задния салон, който тя използваше за кабинет, рязко се отвори.

— Чух, че си искала да ме видиш — рече Магнъс. — Нещо не е наред ли?

Работата му като надзирател във „Възкръснала слава“ го бе променила. Мускулите под меката светлокафява риза и тъмнокафявия панталон бяха станали по-гъвкави и здрави и в него се усещаше жилавост, която по-рано липсваше. Лицето му все още беше гладко и красиво, но сега, както винаги в присъствието на Софрония, чертите му се набраздиха от едва доловими бръчици на напрежение.

— Всичко е наред, Магнъс — отвърна Софрония с преднамерено снизходителен тон. — Разбрах, че по-късно следобед ще ходиш в града, и исках да ти поръчам да купиш някои неща.

Подаде му списъка, без да става иззад бюрото, принуждавайки го да се приближи към нея.

— Повика ме от полето, за да ти послужа за момче за всичко? — Той грабна списъка от ръката й. — Защо не изпрати Джим?

— Не се сетих — отвърна тя, изпитвайки извратено задоволство, че толкова лесно можеше да го ядоса. — Освен това Джим е зает да мие прозорците.

Магнъс стисна челюсти.

— Предполагам, че миенето на прозорците е много по-важно от грижите за памука, благодарение на който се издържа тази плантация?

— Виж ти, виж ти. Май имаш много високо мнение за себе си, нали, Магнъс Оуен? — Тя се надигна от стола. — Мислиш, че тази плантация ще се разпадне само защото се е наложило надзирателят за няколко минути да напусне полето и да се върне в къщата?

Мъничка вена запулсира отстрани на челото му. Той вдигна загрубялата си от работа ръка и я опря на бедрото.

— Нещо много си започнала да си вириш носа, жено, което е много неприятно. Някой трябва да те приземи, преди да си навлечеш истинска беда.

— Е, този някой със сигурност няма да си ти — вирна брадичка тя и с плавна походка мина покрай него, за да излезе в коридора.

Обикновено Магнъс беше толкова спокоен, че трудно можеше да бъде ядосан, но сега ръката му се стрелна и се сключи около китката й. Тя ахна от изненада, а той я дръпна обратно в салона и затръшна вратата.

— Точно така — изрече той провлачено, с мекия говор от своето детство. — Все забравям, че госпойца Софрония е прекалено добра за нас, бедните чернилки.

Златистите й очи гневно блеснаха при тази подигравка. Той притисна тялото й към вратата със своето.

— Пусни ме! — Тя го блъсна в гърдите, но макар и еднакви на ръст, той беше по-силен. Беше, все едно да се опиташ да отместиш дъб с пухче от магарешки бодил. — Магнъс, пусни ме!

Може би той не долови паническите нотки в гласа й или му бе писнало от постоянните й подигравки. Вместо да я пусне, притисна раменете й към вратата. Топлината на тялото му я прогаряше дори през полата.

— Госпойца Софрония си мисли, че кат’ се държи, все едно е бяла, една сутрин ще се събуди и ще открие, че е бяла. Тогаз няма да й се налага да говори отново с някой от нас, чернилките, освен само да ни дава заповеди.

Тя извърна глава и стисна очи, за да не вижда презрението му, но Магнъс не беше приключил с нея. Гласът му стана по-мек, но думите му продължиха да нараняват.

— Де да можеше госпойца Софрония да е бяла! Тогава нямаше да се интересува от чернокожия, който иска да я вземе в прегръдките си, да я направи своя жена и да има деца от нея. Нямаше да я е грижа за чернокожия, който копнее винаги да е до нея и да я утешава, когато се чувства самотна, или да остарее заедно с нея в голямото пухено легло. Не, госпойца Софрония нямаше да се тревожи за тез’ неща. Тя щеше да е прекалено префинена за всичко това. Прекалено бяла, за да й пука!

— Престани!

Софрония вдигна ръце и запуши ушите си с длани, за да не чува жестоките думи.

Той отстъпи назад, за да я освободи, ала тя не помръдна. Стоеше като замръзнала, с изпънат гръб, а дланите продължаваха да притискат ушите й. По страните й се стичаха сълзи.

С приглушен стон Магнъс привлече скованото й тяло в обятията си и започна да я милва и да мълви в ухото й:

— Стига, стига, момиче. Всичко е наред. Прости ми, че те накарах да плачеш. Последното, което искам, е да те нараня. Стига, стига, всичко ще бъде наред.

Постепенно напрежението в тялото й отслабна и за миг тя се отпусна върху гърдите му. Той беше толкова силен и надежден. С него се чувстваше в безопасност.

Безопасност? Мисълта я накара рязко да се отдръпне. Изпъна рамене и се изправи горда и надменна, макар че сълзите й още не бяха пресъхнали.

— Нямаш право да ми говориш по този начин. Ти не ме познаваш, Магнъс Оуен. Само си мислиш, че ме познаваш.

Но Магнъс също имаше гордост.

— Не съм сляп и виждам как даряваш с усмивки всеки богат бял мъж, който те погледне, но черните дори не забелязваш.

— И какво може да ми даде един черен мъж? — избухна тя. — Той няма никаква власт. Моята майка, баба, прабаба… всички са били обичани от чернокожи. Но когато белият мъж нахлувал в бараката посред нощ, нито един от онези черни мъже не е могъл да опази любимата си жена. Нито един не е могъл да попречи да продадат децата му на пазара за роби. Всички те са стояли безпомощни и са гледали как жените, които обичали, са били завързвани голи за стълба и са ги налагали с камшик, докато гърбовете им не се превърнели в кървава каша. Не смей да ми говориш за чернокожите мъже!

Магнъс пристъпи към нея, но когато Софрония се извърна, отиде до прозореца.

— Времената сега са различни — рече нежно. — Войната свърши. Ти вече не си робиня. Всички сме свободни. Вече всичко е различно. Ние можем да гласуваме.

— Ти си глупак, Магнъс. Мислиш, че само защото белият мъж ти казва, че можеш да гласуваш, всичко ще бъде различно? Това нищо не означава.

— Напротив, означава. Сега ти си американска гражданка. Защитена си от законите на тази страна.

— Защитена! — презрително изсумтя Софрония и гърбът й се скова. — За чернокожата жена няма друга защита освен тази, която тя сама си осигури.

— Като продава тялото си на всеки богат бял мъж, който се появи на пътя й? Така ли?

Тя рязко се извъртя и се нахвърли върху него.

— Ти ми кажи с какво друго може да търгува една чернокожа жена! Мъжете използват телата ни от векове и в замяна не ни дават нищо друго освен деца, които ние не можем да защитим. Е, аз искам повече от това и ще го получа! Ще имам своя къща, хубави дрехи и вкусна храна. И ще бъда в безопасност!

Магнъс се сви, сякаш го бе ударила.

— Като се продадеш в друг вид робство? Така ли мислиш да си осигуриш безопасността?

Погледът на Софрония не трепна.

— Не е робство, ако аз сама избирам своя покровител и определям условията. И ти много добре знаеш, че вече щях да го имам, ако не се беше намесил!

— Кейн нямаше да ти даде това, което искаш.

— Грешиш. Той щеше да ми даде всичко, което пожелаех, ако ти не беше провалил нещата.

Магнъс отпусна ръка върху извития гръб на дивана, тапициран с розова дамаска.

— На света няма човек, когото да уважавам повече от него. Той спаси живота ми и аз съм готов да направя всичко за него. Кейн е справедлив и честен човек и това го знаят всички, които работят за него. Никога не е карал някого да направи нещо, което той самият не е правил. Мъжете, както и аз, му се възхищаваме за това. Но той е твърд с жените, Софрония. Досега не съм видял нито една жена да го подчини на волята си.

— Той ме искаше, Магнъс. Ако онази нощ не бе нахлул при нас, той щеше да ми даде всичко, което пожелаех.

Магнъс приближи към нея и докосна рамото й. Тя инстинктивно се отдръпна, макар че допирът й подейства странно успокояващо.

— И какво, ако ти го бе дал? — попита Магнъс. — Щеше ли да можеш да прикриеш треперенето, което те обхваща всеки път когато някой мъж само докосне ръката ти? Дори и да е богат и бял, ще можеш ли да забравиш, че освен това е мъж?

Думите бяха засегнали болното й място; той прекалено много се бе доближил до нощните й кошмари. Тя се извърна и със замъглен поглед се отправи към бюрото.

— Чака ме работа — рече студено, когато се увери, че най-после може да говори, без гласът да я издаде. — Ако не желаеш да напазаруваш нужните ми продукти, ще изпратя Джим в града.

Отначало реши, че няма да й отговори, но накрая той кимна.

— Ще купя каквото ти е нужно.

После се извъртя на пети и излезе от стаята.

Софрония се втренчи след него и за миг изпита почти непреодолимото желание да хукне след него. Ала поривът й рязко секна. Магнъс Оуен може и да беше надзирател на плантацията, но той си оставаше чернокож и никога нямаше да може да й осигури безопасност.