Сюзън Елизабет Филипс
Дива роза (3)

2

Хамилтън Удуърд се изправи, когато Кейн мина през махагоновата врата на частната му адвокатска кантора. Значи това беше героят от Мисионари Ридж, човекът, който изпразваше джобовете на най-богатите нюйоркски финансисти. Не беше безвкусно облечен, това поне не можеше да му се отрече. Жилетката на фини райета и виненочервената вратовръзка бяха скъпи, но консервативни, а перлено сивият редингот беше идеално ушит. При все това у него се долавяше някаква не особено порядъчна нотка. Не беше само репутацията му, макар че тя беше достатъчно изобличаваща. Може би беше заради начина, по който вървеше, сякаш бе собственик на стаята, в която току-що бе влязъл.

Адвокатът заобиколи бюрото и му протегна ръка.

— Здравейте, господин Кейн. Приятно ми е да се запознаем, аз съм Хамилтън Удуърд.

— Господин Удуърд — кимна Кейн, преценявайки го, докато си стискаха ръцете. Мъжът беше на средна възраст, доста едър и пълен. Компетентен. Надут. Вероятно некадърен играч на покер.

Удуърд му посочи коженото кресло пред бюрото си.

— Моля да ме извините, задето помолих да се видим толкова скоро, но този въпрос бе отлаган достатъчно дълго. Макар че, смея да добавя, не по моя вина. Научих за него едва вчера. Уверявам ви, че нито един служител от тази кантора не би си позволил да пренебрегне нещо толкова важно. Особено когато се отнася за човек, на когото всички дължим толкова много. Вашата храброст по време на…

— В писмото ви се казва само, че искате да говорите с мен по много важен въпрос — безцеремонно прекъсна Кейн словоизлиянията му.

Не понасяше, когато хората превъзнасяха бойните му заслуги и развяваха като знаме това, което бе направил.

Удуърд взе чифт очила и внимателно нагласи телените рамки зад ушите си.

— Вие сте син на Роузмари Симпсън Кейн, по-късно Роузмари Уестън?

Кейн не се бе прочул като умел играч на покер, изкарващ прехраната си край игралната маса, издавайки емоциите си, но в този миг му беше трудно да скрие неприятните чувства, които се надигнаха в гърдите му.

— Не знаех, че се е омъжила повторно, но, да, това е името на майка ми.

— Имате предвид беше, нали?

Удуърд погледна книжата пред себе си.

— Значи е мъртва?

Кейн не почувства нищо.

Пълните бузи на адвоката се сбръчкаха от състрадание.

— Извинете ме. Предположих, че знаете. Тя е починала преди близо четири месеца. Простете ми, че толкова внезапно ви съобщих тази новина.

— Не си правете труд да се извинявате. Не съм виждал майка си, откакто бях десетгодишен. Смъртта й не означава нищо за мен.

Удуърд се зарови в листовете пред себе си, за да прикрие смущението си. Явно не знаеше какво да каже на човек, който толкова студено реагираше на смъртта на майка си.

— Аз, ъ, имам писмо от чарлстънския адвокат У. Д. Ритър, който представлява интересите на майка ви. — Мъжът се прокашля. — Господин Ритър ме помоли да се свържа с вас, за да бъдете уведомен за условията на нейното завещание.

— Не проявявам интерес.

— Да, ами това предстои да се види. Преди десет години вашата майка се е омъжила за мъж на име Гарет Уестън. Той е бил собственик на „Възкръснала слава“, памукова плантация недалече от Чарлстън. Когато Уестън бил убит при Шайло, имотът е станал собственост на майка ви. Преди четири месеца тя е починала от инфлуенца и изглежда, че е завещала плантацията на вас.

Кейн не издаде изненадата си.

— Не съм виждал майка си от шестнайсет години. Защо ще го прави?

— Господин Ритър е приложил писмото, което тя е написала малко преди смъртта си. Може би то ще обясни нейните мотиви.

Удуърд извади от папката пред себе си запечатан плик и му го подаде през бюрото.

Кейн пъхна писмото в джоба си, без дори да го погледне.

— Какво знаете за плантацията?

— Очевидно е била доста процъфтяваща, но войната е причинила големи щети. С усърдна работа и грижи може да бъде възстановена. За съжаление, в настоящото завещание не са включени пари. Освен това има и още един проблем, отнасящ се до дъщерята на Уестън, Катрин Луиз.

Този път Кейн не си даде труд да прикрие удивлението си.

— Да не би да ми казвате, че имам полусестра?

— Не, не. Тя е ваша заварена сестра. Нямате кръвна връзка. Момичето е дете на Уестън от предишния му брак. Обаче тя ви засяга.

— Не мога да си представя защо.

— Нейната баба й е оставила голяма сума пари, за щастие, в банка в северните щати. Петнайсет хиляди долара, ако трябва да сме точни, които ще се пазят в попечителски фонд до двайсет и третия й рожден ден или докато се омъжи, в зависимост кое събитие ще настъпи първо. Вие сте посочен за управител на този фонд и за неин настойник.

— Настойник!

Кейн скочи като ужилен от коженото кресло.

Удуърд се сви в стола си.

— Какво друго е могла да стори майка ви? Момичето е едва осемнайсетгодишно, наследило е значителна сума и няма други роднини.

Кейн се наведе напред над блестящата махагонова повърхност на бюрото.

— Няма да поема отговорност за едно осемнайсетгодишно момиче или за разорена памукова плантация!

Когато заговори, гласът на Удуърд се повиши с една степен, почти наподобявайки писък.

— Това зависи от вас, разбира се, макар да съм съгласен, че е твърде необичайно толкова… толкова светски човек като вас да бъде настойник на младо момиче. Все пак решението е ваше. Когато отидете в Чарлстън да огледате плантацията, може да говорите с господин Ритър и да му съобщите решението си.

— Няма да има никакво решение — заяви Кейн категорично. — Не съм молил за това наследство и не го искам. Напишете на вашия господин Ритър и му кажете да си намери друг балама.

* * *

Когато пристигна пред дома си, Кейн бе в мрачно настроение, което ни най-малко не се разведри от обстоятелството, че неговият помощник-коняр не благоволи да се появи, за да разпрегне каретата.

— Кит? Къде си, по дяволите? — Наложи се да извика два пъти, преди момчето да изскочи тичешком от конюшнята. — Мътните го взели! Щом работиш за мен, очаквам да бъдеш тук, когато се нуждая от теб! Да не си посмял още веднъж да ме накараш да те чакам!

— Добър ден и на вас — измърмори Кит.

Той не й обърна внимание, скочи от каретата и закрачи през широкия двор към къщата. Щом се озова вътре, отиде право в библиотеката и си наля чаша уиски. Чак след като я пресуши на един дъх, младият мъж извади от джоба си писмото, което Удуърд му бе дал, и счупи червения восъчен печат.

Вътре имаше един-единствен лист хартия, изписан с дребен, почти нечетлив почерк.

6 март 1865 г.

 

Скъпи Барън,

Мога да си представя изненадата ти, когато получиш писмо от мен след толкова много години, още повече че това ще е писмо от гроба. Мрачна мисъл. Все още не съм се примирила със смъртта. Ала все пак треската ми не минава и се боя от най-лошото. Докато имам сили, реших да се погрижа за някои отговорности, които още лежат на плещите ми.

Ако очакваш извинения от мен, няма да ги получиш. Животът с баща ти беше неимоверно скучен. Освен това аз не съм майчински тип жена, а ти беше прекалено непокорно дете. Всичко това беше много изтощително. При все това трябва да призная, че следях с известен интерес вестниците, които отразяваха бойните ти подвизи. Достави ми удоволствие да науча, че те смятат за красив мъж.

Нищо от това обаче не се отнася до целта на това писмо. Бях много привързана към втория си съпруг, Гарет Уестън, който направи живота ми много приятен, и точно заради него ти пиша. Въпреки че никога не бях в състояние да изтърпя дъщеря му Катрин, която повече прилича на хулиган, отколкото на благопристойна млада дама, осъзнавам, че някой трябва да се грижи за нея, докато навърши пълнолетие. По тази причина оставям „Възкръснала слава“ на теб, с надеждата, че ще се съгласиш да бъдеш неин настойник. Може би ще откажеш. Макар че някога плантацията беше най-добрата в областта, войната ни донесе немалко беди.

Каквото и да бъде твоето решение, аз изпълних дълга си.

Твоя майка,

Роузмари Уестън

След шестнайсет години това беше всичко.

* * *

Кит чу как часовникът на близката методистка църква удари два часа след полунощ. Отпусна се на колене пред отворения прозорец и се вгледа в тъмната къща. Барън Кейн нямаше да доживее да види зората.

Нощният въздух беше тежък и неподвижен, предупреждаваше за буря и въпреки че стаята й все още бе топла от следобедната жега, девойката потръпна. Мразеше гръмотевичните бури, особено тези, които бушуваха през нощта. Може би ако като дете бе имала родител, при когото да изтича за утеха, страхът й щеше отдавна да е отминал. Вместо това тя се бе сгушвала в колибата си, недалече от бараките на робите, сама и ужасена, убедена, че всеки миг земята ще се продъни и ще я погълне.

Кейн най-после се беше прибрал у дома преди половин час. Госпожа Саймънс, прислужниците и Магнъс нямаше да нощуват у дома, така че той беше сам в къщата и веднага след като заспеше, пътят й щеше да бъде чист.

Далечният тътен на гръмотевиците я изнервяше. Опитваше се да се убеди, че времето ще улесни задачата й. Щеше да прикрие шума, който щеше да предизвика, когато се промъкне в къщата през прозореца на килера, който по-рано бе оставила отворен. Ала мисълта не я утешаваше. Вместо това си представяше как само след час ще тича по тъмните улици, сподиряна от грохота на развилнялата се стихия. И земята се продънва, за да я погълне.

Блесна светкавица и девойката подскочи. За да се разсее, се опита да се съсредоточи върху плана си. Беше почистила и смазала револвера на баща си и препрочете есето на господин Емерсън „Самоувереност“, за да си вдъхне смелост. После бе прибрала нещата си във вързопа и го бе скрила в дъното на постройката за карета, за да може бързо да го вземе на тръгване.

След като убие Кейн, щеше да се отправи към доковете, които се намираха близо до Кортланд стрийт, откъдето щеше да хване първия ферибот за Джърси Сити. Там щеше да намери железопътната гара и да потегли обратно за Чарлстън, знаейки, че кошмарът, започнал с идването на онзи адвокат от Чарлстън, най-после е свършил. Със смъртта на Кейн завещанието на Роузмари ставаше невалидно и „Възкръснала слава“ щеше да бъде нейна. Всичко, което тя трябваше да направи, беше да намери спалнята му, да насочи револвера и да дръпне спусъка.

Момичето потръпна. Никога не бе убивала човек, но не можеше да се сети за по-подходящ, с когото да започне, от Барън Кейн.

Той вече трябваше да е заспал. Време беше. Кит взе заредения револвер и се прокрадна надолу по стълбата, като внимаваше да не разбуди Мерлин, докато излизаше от конюшнята. Разнесе се гръм и девойката се сви до вратата. Напомни си, че вече не беше дете, и се изстреля през двора към къщата, после се промъкна през храстите, за да стигне до прозореца на килера.

Пъхна револвера в колана на панталона си и се опита да го отвори, но той не поддаде.

Натисна отново, този път по-силно, но нищо не се случи. Прозорецът беше залостен.

От безсилие й се зави свят и Кит се облегна на стената на къщата. Знаеше, че планът й не беше много надежден, ала не беше очаквала да се провали толкова скоро. Госпожа Саймънс сигурно е видяла открехнатия прозорец и бе пуснала резето, преди да тръгне.

Закапаха първите капки дъжд. Кит искаше да изтича обратно в стаята си и да се скрие под завивките, докато бурята отмине, но събра всичката си смелост и заобиколи къщата, търсейки друг вход. Дъждът се усили и ризата й подгизна. Клоните на клена се огъваха под напора на вятъра. Близо до тях тя съзря отворен прозорец на втория етаж.

Сърцето й лудешки заби. Бурята вилнееше около нея, въздухът излизаше на панически пресекулки от гърдите й. Застави се да хване долния клон и се издърпа нагоре.

Светкавица раздра небето и дървото потрепери. Девойката се вкопчи в клона, ужасена от силата на бурята, и се прокле, задето беше такава страхливка. Стисна зъби и се насили да се изкачи по-нависоко по дървото. Накрая стигна до клона, който растеше най-близо до къщата, макар че проливният дъжд й пречеше да види точно докъде стигаше.

Тя изскимтя, когато изтрещя нов гръм и във въздуха замириса на сяра. Не ме поглъщай! Събрала последните остатъци от волята си, Кит пропълзя до края на клона, който се огъна под тежестта й.

Нова светкавица освети небето и тя видя, че не е достатъчно близо, за да достигне прозореца. Завладя я отчаяние.

Примигна, избърса носа си с ръкава и започна да се спуска обратно по дървото.

Когато стигна в подножието му, проехтя толкова силна гръмотевица, че ушите й писнаха. Трепереща, притисна гръб към дънера на клена. Дрехите й залепнаха за кожата, а периферията на шапката висеше като клисава палачинка около главата й. Сълзите, на които отказваше да даде воля, пареха под клепачите й. Така ли щеше да свърши всичко? Щяха да й вземат „Възкръснала слава“, защото беше прекалено слаба и страхлива, твърде малодушна, за да влезе в къщата?

Подскочи, когато нещо докосна краката й. Мерлин се взираше в нея, наклонил глава на една страна. Тя се отпусна на колене и зарови лице в мократа му миризлива козина.

— Ах, ти безполезно куче… — Ръцете й трепереха, когато привлече животното по-близо до себе си. — Аз съм също толкова безполезна като теб.

Той близна мократа й буза с грапавия си език. Отново избухна мълния. Мерлин нададе жален вой. Кит скочи на крака, страхът разпали решителността й. „Възкръснала слава“ беше нейна! Ако не можеше да проникне в къщата през прозореца, щеше да влезе през вратата!

Полуобезумяла от бурята и собственото си отчаяние, тя хукна към задната врата, борейки се с вятъра и дъжда, прекалено обезнадеждена, за да обръща внимание на тъничкия вътрешен глас, който й нашепваше да се откаже и да опита отново друг път. Хвърли се върху вратата и когато ключалката не поддаде, заблъска по нея с юмруци.

Задавиха я сълзи на отчаяние и безсилие.

— Пусни ме вътре! Хей, янки! Пусни ме вътре ти, кучи сине!

Никакъв ответ.

Тя продължи да удря, като проклинаше и риташе вратата.

От небето изтрещя назъбена светкавица и удари клена, който преди малко я бе приютил в клоните си. Кит изкрещя и се метна вътре.

Направо в прегръдките на Барън Кейн.

— Какво, по дяволите…

Топлината от голите му, стоплени от съня гърди проникна през студената й мокра риза и изведнъж й се прииска вечно да остане така, притисната до него, докато спре да трепери.

— Кит, какво не е наред? — Той сграбчи раменете й. — Случило ли се е нещо?

Тя рязко се дръпна. За нещастие, Мерлин беше зад нея. Девойката се препъна в него и се пльосна върху твърдия кухненски под.

Кейн с интерес се взираше в безформената купчина в краката му.

— Явно тази буря ти е дошла повечко.

Тя се опита да му каже да върви право в ада, но зъбите й тракаха толкова силно, че не можеше да говори. На всичко отгоре се бе приземила върху револвера, затъкнат в колана на панталона й, и остра болка прониза бедрото й.

Кейн прекрачи неканения си гостенин и кучето и затвори вратата. За зла участ, Мерлин избра точно този момент, за да се отръска.

— Неблагодарно псе!

Кейн грабна една кърпа от куката до мивката и започна да бърше гърдите си.

Кит осъзна, че щом се изправи, той ще види очертанията на револвера през мокрия плат. Докато Кейн бе зает да се подсушава, тя измъкна револвера и го скри зад една кошница с ябълки близо до задната врата.

— Не знам кой от двама ви е по-изплашен — измърмори Кейн, докато наблюдаваше как Мерлин изчезва в дъното на коридора, водещ към стаята на Магнъс. — Но ми се ще да бяхте изчакали до сутринта.

— Аз определено не се страхувам от някакъв си проклет малък дъждец! — тросна се Кит.

Точно в този момент се разнесе нов гръм и тя скочи на крака с пребледняло лице.

— Явно съм се объркал — провлачено изрече стопанинът на къщата.

— Само защото аз…

Тя млъкна и задавено преглътна, когато най-после успя добре да го разгледа.

Той беше почти гол, облечен само с чифт панталони, провиснали на хълбоците му, при това горните две копчета бяха останали незакопчани в бързината да стигне до вратата. Тя се бе нагледала на доста оскъдно облечени мъже, които работеха на полето или в дъскорезницата, но никой от тях не можеше да се сравни с него.

Гърдите му бяха широки, мускулести и леко окосмени. Неравен белег пресичаше едното му рамо, а друг изпъкваше върху голия корем и се губеше под колана на панталона. Бедрата му бяха тесни, а коремът плосък, разделен на две от тънка линия светлокафяви косъмчета. Очите й се сведоха по-надолу, до мястото, където се събираха крачолите на панталона му. Това, което видя там, секна дъха й.

— Подсуши се.

Кит вдигна глава и срещна втренчения му поглед. Той й подаваше кърпа с озадачено изражение. Тя я грабна и я пъхна под провисналата периферия на шапката, за да попие страните си.

— Ще ти е по-лесно, ако свалиш шапката.

— Не искам да я свалям — сопна се девойката, притеснена от реакцията си. — Шапката ми харесва.

Кейн раздразнено изръмжа и изчезна по коридора, за да се появи отново с одеяло.

— Сваляй тези мокри парцали. Можеш да се увиеш в това.

Тя се вторачи в одеялото, сетне в него.

— Няма да си съблека дрехите!

Кейн се намръщи.

— Но ти целият си замръзнал.

— Не съм!

— Зъбите ти тракат.

— Не е вярно!

— По дяволите, момче, три часът посред нощ е, тази вечер изгубих двеста долара на покер и съм адски уморен. Сега сваляй проклетите дрехи, за да можем и двамата да поспим малко. Можеш да използваш стаята на Магнъс и до обяд да не съм чул звук от теб!

— Да не би да си оглушал, янки? Казах, че няма да си съблека дрехите!

Кейн не бе свикнал да му възразяват и съдейки по застрашително стиснатата му челюст, тя разбра, че се налага веднага да го убие. Когато той направи крачка към нея, тя се стрелна към кошницата с ябълките, където бе скрила оръжието, но той я хвана за ръката.

— О, не, няма да ми се изплъзнеш!

— Пусни ме, кучи сине!

Кит се опита да замахне с юмрук, но мръсникът здраво стискаше ръката й.

— Казах ти да съблечеш тези мокри дрехи и ще направиш точно това, което ти заповядах, за да мога най-после малко да поспя, дяволите да го вземат!

— Можеш да изгниеш в ада, янки!

Девойката отново замахна, но все едно го удари с перушинка.

— Престани веднага, преди да се нараниш! — изръмжа Кейн и я разтърси като предупреждение.

— Майната ти!

Шапката й отлетя и Кит почувства, че я повдигат от пода. Удари нов гръм, а Кейн се отпусна на кухненския стол и я метна през коленете си.

— Правя ти услуга.

Разперената му длан се стовари върху дупето й.

— Хей!

— Ще ти дам един урок, на който баща ти е трябвало да те научи.

Ръката му отново се стовари върху задните й части и тя извика, но повече от негодувание, отколкото от болка.

— Престани веднага, гадно копеле янки!

— Никога не ругай хора, които са по-големи от теб…

Той я шляпна по-силно.

— Или по-силни от теб…

Задните й части започнаха да горят.

— И най-важното…

От следващите два удара направо пламнаха.

— … не смей да ругаеш мен! — Избута я от коленете си. — Сега разбрахме ли се, или не?

Кит рязко пое дъх, когато се приземи на пода. Бушуващите в гърдите й ярост и болка замъгляваха погледа й и тя не видя, когато той се протегна към нея.

Пръстите му се впиха в мократа й риза. Тя нададе яростен вопъл и скочи на крака.

Старият, износен плат се раздра в ръката му.

След това всичко се случи изведнъж. Хладният въздух докосна плътта й. Тя чу тихото трополене на копчетата, пръскащи се по целия под. Сведе очи и видя малките си гърди, изложени пред погледа му.

— Какво, по дя…

Чувство на ужас и унижение едва не я задуши.

Кейн бавно я пусна и отстъпи назад. Девойката сграбчи скъсаните краища на ризата и се опита да ги събере. Две очи с цвят на замръзнало олово се впиха в нея.

— Значи така. Оказва се, че моето конярче не е момче.

Тя стисна ризата и се опита да скрие унижението, войнствено вирвайки брадичка.

— Каква е разликата? Работата ми трябваше.

— И ти я получи, като се представи за момче.

— Ти си този, който реши, че съм момче. Аз никога не съм казвала нещо подобно.

— Но не го и отрече. — Кейн вдигна одеялото и го метна към нея. — Подсуши се, докато си налея нещо за пиене. — Запъти се към вратата, но се обърна. — И когато се върна, очаквам някои отговори. Не си и помисляй да избягаш, защото това ще бъде най-голямата ти грешка.

След като той изчезна зад вратата, тя захвърли одеялото на пода и изтича до кошницата, за да измъкне револвера. Седна до масата и го скри в скута си. Чак тогава събра парцаливите остатъци от ризата си и завърза краищата им на нескопосан възел на талията.

Кейн влезе в кухнята тъкмо когато Кит осъзна колко незадоволителен е резултатът от усилията й. Той бе разкъсал и долната риза и плътта й оставаше открита под острото деколте, което стигаше чак до възела.

Мъжът отпи от уискито и се взря в момичето. Тя седеше край дървената маса, сключила ръце в скута си, а меката тъкан на ризата ясно очертаваше малките й гърди. Как бе могъл дори за миг да повярва, че е момче? Тези деликатни кости би трябвало да му подскажат истината, както и миглите, достатъчно гъсти, че да помете пода с тях.

Мръсотията го бе заблудила. Мръсотията и цветистите й ругатни, да не споменаваме заядливото й поведение. Каква негодница!

Зачуди се на колко ли е години. Някъде около четиринайсет. Знаеше много за жените, но не и за момичетата. Кога гърдите им започваха да наедряват? Едно нещо беше сигурно… тя беше прекалено млада, за да живее сама.

Кейн остави чашата с уиски.

— Къде е семейството ти?

— Казах ти. Всички са мъртви.

— Нямаш ли никакви роднини?

— Не.

Спокойствието й го ядоса.

— Виж, едно дете не може да се развява само̀ из Ню Йорк. Не е безопасно.

— Единственият човек, който ми причинява неприятности, откакто съм дошла тук, си ти.

В думите й имаше истина, но той я подмина.

— Няма значение. Утре ще те заведа при някои хора, които ще поемат отговорност за теб, докато пораснеш. Те ще ти намерят място, където да живееш.

— Да не би да говорите за сиропиталище, майоре? — отново стана официална тя.

Изглеждаше развеселена, което още повече го вбеси.

— Да, говоря за сиропиталище! Дяволите да ме вземат, ако позволя да останеш тук! Нуждаеш се от място, където да живееш, докато станеш достатъчно голяма, за да се грижиш сама за себе си.

— Не помня това някога да ме е затруднявало. Освен това аз не съм точно дете. Не мисля, че приютите приемат осемнайсетгодишни.

— Осемнайсет?

— Да не би да имате проблеми със слуха?

За пореден път бе успяла да го слиса. Той се взираше през масата в нея — дрипавите момчешки дрехи, мръсното лице и шията, късата черна коса, сплъстена от мръсотията. Съдейки по своя опит, осемнайсетгодишните момичета бяха почти жени. Те носеха рокли и редовно се къпеха.

— Съжалявам, че провалих всичките ви хубави планове за сиропиталището, майоре.

Нахалницата имаше смелостта да злорадства и той внезапно се зарадва, задето й бе хвърлил един хубав пердах.

— Чуй ме сега, Кит… или и името ти е фалшиво?

— Не. Това е истинското ми име. Или поне това, с което всички ме наричат.

Веселието й изведнъж изчезна и Кейн усети как кожата в основата на гръбнака му настръхва, същото усещане, което изпитваше пред битка. Странно.

Видя я как стисна челюст.

— Само дето фамилията ми не е Фини — додаде тя. — А Уестън. Катрин Луиз Уестън.

Това беше последната изненада. Преди младият мъж да успее да реагира, Кит скочи на крака и той се озова пред черното дуло на револвер.

— Мамка му — промърмори Кейн.

Без да откъсва очи от него, тя заобиколи ръба на масата. Ръката, с която държеше насоченото към сърцето му оръжие, не трепваше и всичко си дойде на мястото.

— Май не сте толкова придирчив към ругатните, когато вие ги изричате.

Той направи крачка към нея и тутакси съжали. Куршумът изсвистя край главата му и едва не одраска слепоочието му.

Кит никога не бе стреляла в помещение и ушите й писнаха. Осъзна, че коленете й треперят, и стисна по-силно пръсти около дръжката на револвера.

— Не мърдай, докато не ти кажа, янки — заповяда с повече смелост, отколкото изпитваше, зарязвайки официалностите. — Следващия път ще се простиш с ухото си.

— Може би е по-добре да ми обясниш за какво е всичко това.

— То е съвсем очевидно.

— Просветли ме.

Кит възненавидя едва доловимите присмехулни нотки в гласа му.

— Става дума за „Възкръснала слава“, дяволски кучи сине! Плантацията е моя! Ти нямаш никакви права над нея!

— Законът не смята така.

— Не ми дреме за закона! Не ме е грижа за завещания, съдилища или тям подобни. Което е право, си е право! „Възкръснала слава“ е моя и нито един янки няма да ми я отнеме!

— Ако баща ти е искал да бъде твоя, щеше да я остави на теб, а не на Роузмари.

— Онзи жена не само го направи глух и сляп, но и го превърна в глупак!

— Нима?

Ненавиждаше студения му преценяващ поглед. Искаше да го нарани толкова силно, колкото и тя бе наранена.

— Предполагам, че би трябвало да съм й благодарна — подигравателно подметна девойката. — Ако Роузмари не си лягаше толкова лесно с мъжете, янките щяха да изгорят до основи къщата и полята. Всички знаят, че майка ти не скъпеше ласките си и охотно даряваше с благосклонността си всеки, който я пожелаеше.

Лицето на Кейн остана безстрастно.

— Тя беше курва.

— Това е самата божия истина, янки. И аз няма да й позволя да ме надвие, дори от гроба.

— Значи сега смяташ да ме убиеш.

Гласът му звучеше почти отегчено и дланите й започнаха да се потят.

— Ако не стоиш на пътя ми, „Възкръснала слава“ ще бъде моя, точно както трябваше да бъде от самото начало.

— Разбирам твоята гледна точка. — Той бавно кимна. — Добре, готов съм. Как искаш да го направиш?

— Какво?

— Да ме убиеш. Как ще го направиш? Искаш ли да се обърна, за да не гледаш лицето ми, когато дръпнеш спусъка?

Гневът надви притеснението й.

— Що за тъпанар може да изрече подобна дивотия? Мислиш ли, че ще мога да се уважавам, ако застрелям човек в гърба?

— Извинявай, беше само предложение.

— При това дяволски глупаво.

Тънка струйка пот се спусна по гърба й.

— Само се опитвах да те улесня, това е всичко.

— Ти не бери грижа за мен, янки. Тревожи се за собствената си безсмъртна душа.

— Добре тогава. Действай.

Тя преглътна.

— Това и възнамерявам да направя.

Вдигна ръка и насочи оръжието. Тежеше, сякаш държеше топ.

— Някога убивала ли си човек, Кит?

— Тихо!

Треперенето в коленете й се бе засилило и ръката й също започна да се тресе. Кейн, от друга страна, изглеждаше толкова спокоен, сякаш току-що се бе събудил от дрямка.

— Стреляй точно между очите — тихо я посъветва той.

— Млъкни!

— Така е по-бързо и сигурно. Главата ми ще се пръсне и мозъкът ще опръска всичко наоколо, но ти ще можеш да понесеш гледката, нали, Кит?

Стомахът й се преобърна.

— Млъкни! Просто млъкни!

— Хайде, Кит. Приключвай с това.

— Млъкни!

Револверът изгърмя. Веднъж, два пъти, три пъти, повече. Накрая се чу щракването на празния барабан.

Още при първия изстрел Кейн се хвърли на пода. Когато всичко утихна, той повдигна глава. Върху стената, пред която току-що бе стоял, се виждаха пет дупки, които оформяха контурите на човешка глава.

Кит стоеше с приведени рамене и отпуснати покрай тялото ръце. От пръстите й висеше безполезният револвер.

Кейн стана и се приближи към стената, получила куршумите, предназначени за него. Поклати глава, докато изучаваше идеалната дъга.

— Не мога да не ти го призная, хлапе. Ти си дяволски добър стрелец.

За Кит бе настъпил краят на света. Тя бе изгубила „Възкръснала слава“ и за това не винеше никой друг освен себе си.

— Страхливка — прошепна. — Аз съм едно проклето малодушно момиче!