Сюзън Елизабет Филипс
Дива роза (12)

11

Следващите няколко седмици къщата гъмжеше от посетители. В предишните по-щастливи времена жените щяха да бъдат накипрени в най-хубавите си тоалети и щяха да пристигнат във „Възкръснала слава“ в скъпи карети. Сега идваха във фургони, в които бяха впрегнати селскостопански коне, или седяха на каприте на разнебитени двуколки. Роклите им бяха износени, а бонетата избелели от пране, но се държаха гордо и достолепно, както винаги.

Кит се притесняваше от екстравагантния си гардероб и в началото се стараеше да се облича колкото може по-скромно. Ала много скоро установи, че жените бяха разочаровани от семплите й рокли. Те постоянно споменаваха прелестната бледолилава рокля, с която беше облечена в църквата, интересуваха се дали кантът на шапката й е бил от тафта, или сатен. За тоалетите й се носеха клюки, разнасяни от прислужниците и готвачките, чак до старата жена, която продаваше раци в количка на улицата. Говореше се, че гардеробът на Кит Уестън е пълен с красиви рокли в най-модните цветове и кройки. Жените бяха жадни за красота и бяха нетърпеливи да видят всичко с очите си.

След като го разбра, на Кит сърце не й даваше да ги разочарова. Затова всеки ден най-чинно и почтено обличаше различна рокля, а с няколко млади жени напълно заряза всички увъртания и ги покани в спалнята си, за да се насладят на прекрасните тоалети.

На Кит й бе тъжно да осъзнае, че дрехите означаваха много повече за посетителките й, отколкото за самата нея. Роклите бяха хубави, но толкова й бе писнало от всички тези кукички, дантели и надиплени поли, които постоянно се закачаха за мебелите. Жалко, че не можеше да подари зелената муселинова рокля на привлекателната млада вдовица, която бе изгубила съпруга си при Гетисбърг, а теменужената копринена на Прудънс Уейд, чието лице бе обезобразено от едра шарка. Но въпреки бедността, тези жени бяха горди и тя притежаваше достатъчно здрав разум, за да не им предложи.

Ала не всичките й посетители бяха жени. Десетки мъже на различна възраст се появяваха на прага й. Те я канеха на разходки с двуколки и на пикници, обсаждаха я след службата в църквата и едва не се сбиха кой да я придружи на лекцията по френология в Шътокуа. Успя да откаже на всички, без да нарани чувствата им, като им обясни, че вече е обещала да отиде с господин Парсел и сестрите му.

Брандън беше изключително внимателен, макар че тя доста често го шокираше. Въпреки това той почти не се отделяше от нея и Кит бе сигурна, че скоро ще я помоли да се омъжи за него. Половината от месеца бе изтекъл и младата жена подозираше, че той няма да се помайва още дълго.

След спора им за Реконструкцията, почти не се виждаше с Кейн, дори за обяд или вечеря. Машините за предачницата бяха пристигнали и всички бяха заети да ги приберат в плевнята и бараките и добре да ги завият с платнища, докато дойде време да ги монтират. Но винаги когато той беше наблизо, тя остро усещаше присъствието му и се чувстваше някак си неловко. Най-безсрамно флиртуваше с обожателите си, когато мислеше, че я наблюдава. Понякога Кейн, изглежда, се забавляваше, но друг път по лицето му пробягваха по-мрачни емоции, което я притесняваше.

Слуховете бързо се разпространяваха и много скоро Кит узна, че Кейн е бил забелязан в компанията на красивата Вероника Гамбъл. За местното дамско съсловие загадъчната Вероника бе източник на любопитство и предмет на всевъзможни клюки. Въпреки че бе родена в Каролина, екзотичният й начин на живот след брака я бе превърнал в чужденка. Носеше се слух, че съпругът й я бе нарисувал чисто гола, излегната върху диван, и тя бе имала дързостта да окачи въпросната картина на стената в спалнята си.

Една вечер Кит слезе долу за вечеря и завари Кейн в салона да чете вестник. Бе изминала близо седмица, откакто той за последен път се бе появявал, за да се храни с тях, и затова тя се изненада да го види. Изненадата й се задълбочи, когато забеляза, че настойникът й беше облечен в официален черен костюм и бяла риза. Зачуди се на какво се дължеше тази промяна, тъй като обикновено той се появяваше в трапезарията в ежедневните си дрехи.

— Ще излизаш ли?

— Съжалявам, че ще те разочаровам, но тази вечер никъде няма да ходя. — Кейн остави вестника. — Ще имаме гост за вечеря.

— Гост? — Кит сведе ужасен поглед към окаляната си пола и изцапаните с мастило пръсти. — Защо не ме предупреди?

— Не се сетих.

За Кит целият ден бе минал зле и всичко й бе вървяло наопаки. Сутринта Софрония беше раздразнителна и двете се скараха за дреболии. След това дойдоха преподобният Когдел и съпругата му. Те най-подробно й предадоха всички клюки за нея, породени от факта, че продължаваше да пребивава във „Възкръснала слава“ без порядъчна компаньонка. Настояха да отиде да живее с тях, докато не й намерят някоя по-подходяща жена. Кит тъкмо най-разгорещено ги убеждаваше, че госпожица Доли изпълнява безупречно задълженията си, когато последната се втурна в салона и настоя всички да започнат да навиват бинтове за ранените войници на Конфедерацията. Когато посетителите си тръгнаха, Кит помогна на Софрония да почисти с хлебни корички китайските тапети в трапезарията. Сетне, като за капак, разля мастилницата, докато пишеше писмо на Елсбет. Наложи се да излезе на разходка, за да се успокои.

Не й остана време да се преоблече, но тъй като не очакваше никого за вечеря, с изключение на госпожица Доли, не се разтревожи особено за състоянието на семплата си муселинена рокля. Госпожица Доли щеше да я сгълчи, но тя винаги беше недоволна от външния вид на своята подопечна, дори в случаите, когато Кит се бе постарала да се нагизди. Младата жена отново погледна мастилените петна по пръстите си и калта по роклята, която бе изцапала, когато бе коленичила, за да освободи едно малко врабче, оплело се сред къпиновите храсталаци.

— Ще трябва да се преоблека — каза тя тъкмо когато Луси се появи на прага и обяви:

— Госпойца Гамбъл е тук.

Вероника Гамбъл плавно пристъпи в стаята.

— Здравей, Барън.

— Вероника, толкова се радвам отново да те видя — засия той насреща й.

Гостенката беше облечена в изискана нефритенозелена вечерна рокля, със сатенена долна фуста на бронзовочерни райета. Деколтето й бе обшито с черна дантела, която подчертаваше прозрачно бялата й кожа, типична за червенокосите жени. Косата й бе вдигната нагоре в сложна прическа от къдрици и плитки, прихванати с изящна шнола във формата на полумесец, изработена от копринени лаврови листа в същия бронзов цвят като долната фуста на роклята. Разликата във външния вид на двете жени не би могла да бъде по-крещяща и Кит засрамено приглади полата си, но без особен успех.

Осъзна, че Кейн я наблюдава. Лицето му изразяваше някакво странно задоволство. Като че ли искрено се наслаждаваше да сравнява размъкнатия външен вид на Кит със съвършенството на Вероника.

Госпожица Доли величествено влезе в стаята.

— Господи, не знаех, че ще имаме компания за вечеря! — възкликна възрастната дама.

Кейн представи жените една на друга. Вероника беше безупречно любезна, което не намали неприязънта на Кит. Не само че другата жена беше елегантна и изтънчена, но и излъчваше вътрешна самоувереност, каквато Кит дълбоко се съмняваше, че някога ще притежава. Почувства се като тромава и непривлекателна селянка до прекрасната Вероника.

Междувременно Вероника разказваше на Кейн историята на вестника, който той четеше.

— … двамата с покойния ми съпруг бяхме големи поддръжници на Хорас Грийли.

— Аболициониста? — потрепери госпожица Доли.

— Аболиционист и издател на вестник — отвърна Вероника. — Дори в Европа мнозина четяха и се възхищаваха на статиите на господин Грийли в подкрепа на каузата на Съюза.

— Но, моя скъпа госпожо Гамбъл… — Госпожица Доли зейна като риба на сухо. — Едва ли искате да кажете… доколкото знам, вие сте родена в Чарлстън.

— Това е вярно, госпожице Калхун, но аз някак си успях да се издигна над тези неща.

— О, боже, боже… — Госпожица Доли притисна пръсти към слепоочията си. — Струва ми се, че ме наляга мигрената. Сигурна съм, че няма да мога да сложа и хапка в уста. Мисля, че е най-добре да се кача в стаята си и да полегна.

Кит с нарастващ ужас наблюдаваше как възрастната жена почти побягна от стаята. Сега беше останала сама с тях. Защо Софрония не я бе предупредила, че очакват за вечеря госпожа Гамбъл? Тогава Кит щеше да помоли да й занесат поднос с вечерята в спалнята. Нима Кейн очакваше от нея да вечеря с любовницата му?! Възмутително!

При мисълта нещо стегна гърдите й.

Каза си, че това сигурно беше оскърбената й добродетел.

Вероника се отпусна на дивана, а Кейн се настани редом в стола с кремавозелена дамаска. Би трябвало да изглежда нелепо върху подобна крехка мебел, но той се бе разположил съвсем удобно, сякаш бе възседнал Вандал или се бе покатерил на покрива на предачницата.

Вероника описваше на домакина си комична ситуация по време на издигането на някакъв въздушен балон. Той отметна глава и се засмя, показвайки равните си бели зъби. Двамата не обръщаха никакво внимание на Кит и се държаха така, сякаш бяха сами в стаята.

Тя се изправи, неспособна да издържа да ги гледа повече заедно.

— Ще отида да проверя дали вечерята е готова.

— Минутка, Кит.

Кейн се надигна от стола и пристъпи към нея. В изражението му се мярна нещо пресметливо, което я накара да застане нащрек.

Погледът му обходи мърлявата й рокля, после той се пресегна към нея. Тя се опита да се отстрани, но той успя да улови кичур коса, измъкнал се от единия от сребърните гребени. Когато отдръпна ръка, държеше малко клонче между пръстите си.

— Пак ли си се катерила по дърветата?

Тя се изчерви. Той се държеше с нея, сякаш беше деветгодишна, и съзнателно я засрамваше пред елегантната си гостенка.

— Върви да помолиш Софрония да изчака с вечерята, докато не преоблечеш тази мръсна рокля — изгледа я пренебрежително той и се обърна към Вероника. — Моля да извиниш моята повереница. Тя съвсем наскоро завърши пансион за благородни девици. Боя се, че още не е осмислила всички уроци.

Страните на Кит пламтяха от унижение, а на езика й напираха язвителни слова. Защо й причиняваше това? На него никога не му бе пукало за изцапани рокли и разрошена коса. Вече добре го познаваше. Също като нея, Кейн обичаше откритите пространства и не понасяше формалностите.

С огромно усилие на волята младата жена се сдържа да не избухне.

— Боя се, че ще се наложи да ме извините, госпожо Гамбъл, но няма да мога да остана за вечеря. Струва ми се, че и мен също ме заболя главата.

— Истинска епидемия.

В гласа на Вероника се долавяше лека насмешка.

Кейн непреклонно стисна челюст.

— Имаме гост. С главоболие или не, след десет минути те очаквам долу.

Кит едва не се задави от ярост.

— В такъв случай се боя, че те очаква разочарование.

— Не се опитвай да ми се противопоставяш!

— А ти не издавай заповеди, които не можеш да наложиш — върна му го Кит.

Някак си успя да събере цялото си самообладание, за да не побегне от стаята, но след като се озова в коридора, вдигна полите на роклята си и хукна към стълбището. Когато изкачи и последното стъпало, й се стори, че чу зад гърба си смеха на Вероника.

Но Вероника не се смееше. Вместо това изучаваше Кейн с огромен интерес и лека тъга. Значи така стояха нещата. Е, добре…

Тя се бе надявала, че приятелските им отношения ще прераснат в интимност. Но сега видя, че това не бе съдено да се случи, поне не и в близко бъдеще. Би трябвало да се досети. Не беше лесно да се покори толкова великолепен мъж.

Вероника изпита леко съжаление към повереницата му. При цялата си екстравагантна красота, младата жена все още не можеше да разбере себе си, а още по-малко Кейн. Кит беше прекалено неопитна, за да проумее защо той преднамерено я бе унизил пред гостенката си. Но Вероника разбираше. Кейн беше привлечен от повереницата си и това не му харесваше. Той се бореше с чувствата си, поканвайки Вероника на вечеря с надеждата, че като види двете жени една до друга, ще се убеди, че е привлечен от Вероника, а не от Кит. Ала бе сгрешил.

Кейн бе спечелил този рунд. Младата жена едва бе успяла да запази самообладание. При все това Кит Уестън изобщо не беше глупава и Вероника имаше чувството, че играта далеч не бе приключила.

Тя потропваше с нокът по облегалката на дивана, чудейки се дали да позволи на Кейн да я използва като пионка в борбата, която водеше със самия себе си. Въпросът беше глупав и Вероника се усмихна. Разбира се, че щеше да позволи.

Животът тук беше скучен, а не беше в природата й да ревнува друга жена заради нещо толкова естествено като секса. Освен това беше толкова възхитително забавно!

— Твоята повереница е доста своенравна — отбеляза тя, колкото да налее масло в огъня.

— Моята повереница трябва да се научи на подчинение.

Той й наля чаша шери, извини се, помоли я да го почака минута и изхвърча от стаята.

Чу го да взема стъпалата по две наведнъж. Трополенето на ботушите я развълнува. Напомни й за грандиозните скандали, които избухваха между нея и Франсис, които накрая завършваха с разгорещена любов. Ако можеше да зърне какво щеше да се случи на горния етаж.

Отпи от шерито, готова да ги чака, колкото се наложи.

* * *

Кейн осъзнаваше, че се държи зле, но не го беше грижа. От седмици се стараеше да стои по-далече от Кит. Доколкото му бе известно, той беше единственият мъж в общността, който не й играеше по свирката. Време беше да изяснят отношенията си. Съжаляваше само, че Вероника бе станала жертва на грубостта на Кит.

И на неговата.

Но сега нямаше време да мисли за това.

— Отвори тази врата!

Още докато удряше с юмрук по вратата, Кейн осъзнаваше, че прави грешка с идването си. Но ако й позволеше да му се опълчи сега, тя щеше съвсем да му се качи на главата и да излезе от контрол.

Казваше си, че го прави за нейно добро. Кит беше упорита и твърдоглава и представляваше опасност за самата себе си. Независимо дали му харесваше, или не, той бе неин настойник, което означаваше, че носи отговорност за поведението й.

Ала не се чувстваше като неин настойник. Чувстваше се като мъж, който губи битката със самия себе си.

— Върви си!

Кейн завъртя дръжката и влезе.

Тя стоеше до прозореца, чезнещите слънчеви лъчи хвърляха отблясъци върху прекрасното й лице, откроявайки го сред сенките на стаята. Беше диво, красиво създание и непоносимо изкусително.

Когато се извърна, Кейн застина на място. Бе разкопчала роклята си и ръкавите се бяха свлекли по раменете й, откривайки меката закръгленост на гърдите, напиращи под долната риза. Устата му пресъхна.

Кит не се опита да се прикрие, както би сторила всяка скромна млада жена. Вместо това гневният й поглед, без да трепне, срещна неговия.

— Излез от стаята ми! Нямаш право да нахлуваш тук!

Кейн си спомни писмото на Хамилтън Удуърд, в което адвокатът я обвиняваше, че е съблазнявала неговия партньор. Когато го бе получил, нямаше основание да не му вярва, но сега знаеше истината. Твърдението на Кит, че е ударила с юмрук копелето в корема, несъмнено беше вярно. Само ако беше сигурен, че по същия начин отблъсква попълзновенията на Парсел.

Кейн с мъка отвърна поглед.

— Няма да търпя неподчинение!

— В такъв случай върви да заповядваш на някой друг.

— Внимавай, Кит! Веднъж вече нашарих задника ти и няма да се поколебая отново да го сторя!

Вместо да отстъпи, тя имаше дързостта да направи крачка към него. Ръката го сърбеше и той изведнъж си представи голото й дупе под дланта си. Сетне си представи как пръстите му се плъзгат по нежната извивка — не да нараняват, а да галят.

— Ако искаш да разбереш какво е да имаш забит в корема нож, давай, янки, направи го!

Кейн едва не се разсмя. Беше с повече от четиридесет килограма по-тежък от нея, но малката дива котка все още си мислеше, че може да го предизвиква.

— Май си забравила нещо — процеди той. — Ти си моя повереница. Аз решавам какво да правиш, а ти се подчиняваш. Ясно ли е?

— О, ясно ми е, янки. Ясно ми е, че ти си един арогантен задник! А сега се разкарай от стаята ми!

Тя посочи с пръст към вратата и презрамката на другото й рамо се смъкна надолу. Тънкият плат се задържа върху полукълбото на гърдата й, спря за секунда на сладкото връхче, а сетне се свлече надолу, откривайки тъмнокораловото зърно.

Кит го видя как свежда поглед миг преди хладният въздух да погъделичка кожата й. Погледна надолу и рязко си пое дъх. Сграбчи предницата на ризата и я придърпа нагоре.

Сивите очи на Кейн потъмняха.

— Преди повече ми харесваше — изрече хрипливо.

И изведнъж битката между тях премина на друго ниво.

Пръстите й непохватно придърпваха ризата. Всичките й инстинкти за самосъхранение й крещяха да побегне от стаята, но тя успя само да се обърне.

Той застана зад нея и прокара палец по грациозната извивка на шията й.

— Ти си толкова дяволски красива — прошепна.

Събра къдриците й в шепи и нежно ги освободи от презрамката на ризата.

Кожата й настръхна.

— Ти не бива…

— Знам.

Той се наклони и отметна косата й. Дъхът му погали ключицата й.

— Аз не искам… не искам ти да…

Кейн нежно захапа меката плът на шията.

— Лъжкиня — прошепна.

Тя затвори очи и опря гръб към гърдите му. Изтръпна, когато влажният му език докосна кожата й.

Ръцете му се придвижиха нагоре по ребрата, а после — невероятно! — по гърдите й. Кожата й едновременно пламна и изстина. Тя потръпна, когато той я погали през ризата. Трепереше от наслада и от ужас заради собствената си лудост да се покори на подобна интимност.

— Исках да направя това, откакто се върна — прошепна той.

Кит издаде тих, безпомощен стон, когато той пъхна ръце под роклята, под ризата… и я докосна.

Никога в живота си не бе изпитвала по-голямо удоволствие, отколкото в този миг, докато загрубелите му длани обхващаха гърдите й. Изви се към него. Той докосна зърната й и тя простена.

На вратата се почука.

Кит рязко си пое дъх и отскочи назад, трескаво опитвайки се да оправи дрехите си.

— Кой е? — нетърпеливо извика Кейн.

Вратата се отвори с такава сила, че се удари в стената. На прага стоеше Софрония с изопнато от тревога лице.

— Какво правите в стаята й?

Веждите на Кейн се стрелнаха нагоре.

— Това е само между мен и Кит.

Кехлибарените очи на Софрония огледаха смутената и раздърпана Кит и ръцете й се стиснаха в юмруци в гънките на роклята. Тя прехапа долната си устна, опитвайки се да възпре потока от думи, които не се осмеляваше да изрече пред него.

— Господин Парсел е долу — успя да смотолеви накрая. Платът на роклята се смачка в стиснатите й длани. — Донесъл ти е книга. Поканих го в салона при госпожа Гамбъл.

Кит толкова силно стискаше ризата си, че пръстите й се бяха вкочанили. Бавно ги отпусна и кимна на Софрония. Сетне се обърна към Кейн с цялото самообладание, на което бе способна, и изрече:

— Ще поканиш ли господин Парсел да се присъедини към нас за вечеря? Софрония ще ми помогне да се облека. След няколко минути ще бъда долу.

Погледите им се кръстосаха — виолетовата вихрушка със сивотата на зимния хлад. Кой беше победителят и кой победеният в битката, разгоряла се току-що помежду им? Нито един от двамата не знаеше. Нямаше развръзка, нито лечебно пречистване. Вместо това враждебността помежду им се разгоря с по-яростна сила.

Кейн излезе, без да промълви нито дума, но изражението на лицето му красноречиво свидетелстваше, че това не е краят.

— Не казвай нито дума! — Кит започна трескаво да сваля роклята и толкова силно я дръпна, че един шев се разкъса. Как можа да му позволи да я докосва по този начин? Защо веднага не го бе отблъснала? — Извади роклята в дъното на гардероба. Увита е с парче муселинов плат.

Софрония не помръдна, така че Кит извади роклята и я хвърли върху леглото.

— Какво става с теб? — изсъска приятелката й. — Кит Уестън, която познавам, не би се заключила в спалнята с мъж, който не й е съпруг.

— Не съм го канила! — избухна Кит.

— Обзалагам се, че не си му казала и да излезе.

— Грешиш. Той ми беше ядосан, защото настояваше да вечерям с него и госпожа Гамбъл, а аз отказах.

Софрония обвинително посочи роклята върху леглото.

— Тогава защо искаш това?

— Брандън е тук и аз размислих.

— Затова ли се гиздиш? Заради господин Парсел?

Въпросът на Софрония я свари неподготвена. Заради кого се гиздеше?

— Разбира се, че е заради Брандън. И заради госпожа Гамбъл. Не искам да приличам на проста провинциалистка пред нея.

Лицето на Софрония леко омекна.

— Можеш да лъжеш мен, колкото искаш, Кит Уестън, но не лъжи себе си. Сигурна ли си, че не го правиш заради майора?

— Не ставай смешна.

— Остави го на госпожа Гамбъл, миличка. — Софрония отиде до леглото и свали парчето муселинов плат от роклята. В същото време повтори думите на Магнъс, които й бе казал само преди няколко седмици: — Той е твърд с жените. Душата му сякаш е покрита с лед. Всяка жена, която се опита да разтопи този лед, сама ще замръзне.

Икономката нагласи роклята над главата на Кит.

— Не е нужно да ми казваш това.

— Когато майорът погледне красива жена, вижда само тяло, което може да му достави удоволствие. Ако жената разбира това, както, предполагам, го разбира госпожа Гамбъл, тя също ще се наслаждава и когато се разделят, няма да има никакви лоши чувства помежду им. Но всяка жена, която е достатъчно глупава, за да се влюби в него, накрая ще остане с разбито сърце.

— Това няма нищо общо с мен.

— Няма ли? — Софрония закопча кукичките. — Според мен вие двамата толкова се карате, защото прекалено много си приличате.

— Аз изобщо не приличам на него! — възмути се Кит. — Ти по-добре от всеки друг знаеш колко много го мразя! Той стои на пътя ми и препречва всичко, което искам от живота. „Възкръснала слава“ е моя! Аз принадлежа на това място. Ще умра, преди да позволя завинаги да остане негова. Ще се омъжа за Брандън Парсел, Софрония. И веднага щом мога, ще откупя обратно плантацията.

Софрония взе четката, за да разреши разбърканата й коса.

— И кое те кара да мислиш, че майорът ще ти я продаде?

— О, сигурна съм, че ще ми я продаде. Всичко е само въпрос на време.

Софрония започна да прибира косата й в стегнат кок, но Кит поклати глава. Тази вечер щеше да я остави пусната свободно, придържана само със сребърните гребени. Всичко в нея трябваше да е колкото може по-различно от Вероника Гамбъл.

— Няма как да си сигурна, че ще я продаде — заяви Софрония.

Кит не възнамеряваше да й признава за среднощните си походи и старателното ровене из подвързаните с телешка кожа счетоводни книги. Беше прекарала дълги часове да изважда и събира числата, изписани с уверена ръка. Не й бе отнело много време, за да установи, че Кейн бе надскочил възможностите си. Държеше се на косъм. Беше похарчил последните си пари за обновяването на „Възкръснала слава“, строежа и оборудването за предачницата. И най-малкото бедствие щеше да го погуби.

Кит не разбираше от предачници, но знаеше всичко за памука. Знаеше за неочакваните градушки, за ураганите и сушите, за насекомите, които изяждаха семенниците, докато нищо не останеше. Когато ставаше дума за памук, бедствието, рано или късно, се случваше и когато това станеше, Кит щеше да бъде готова. Щеше да му отмъкне плантацията, без той дори да се усети. И щеше да я купи на определена от нея цена.

Софрония се взираше в приятелката си и клатеше глава.

— Какво не е наред?

— Наистина ли смяташ да носиш тази рокля на вечеря?

— Не е ли прекрасна?

— Ушита е за бал, а не за обикновена домашна вечеря.

— Знам — усмихна се Кит.

Роклята беше толкова възмутително скъпа, че Елсбет бе възразила. Тя бе убеждавала Кит, че би могла да използва парите, отпускани й за дрехи, много по-разумно и да си купи няколко по-скромни рокли. Освен това дрехата беше прекалено предизвикателна, толкова екстравагантна, че дори и най-скромната жена — каквато Кит определено не беше — щеше да привлече повече внимание, отколкото подхождаше на една благовъзпитана млада дама.

Но подобни светски изтънчености не означаваха нищо за Кит. Тя знаеше само, че роклята е божествена, и трябваше да я има.

Горната пола се стелеше като облак от сребриста органза над белия атлаз със сребърна нишка. Плътно прилепналият корсаж беше извезан с цилиндрични кристални мъниста, които блещукаха като среднощен сняг под обсипано със звезди зимно небе. Още мъниста украсяваха полата чак до подгъва.

Ниско изрязаното деколте елегантно падаше под рамене й. Кит сведе очи и видя, че полуголите й гърди все още розовееха от милувките на Кейн. Бързо отмести поглед и си сложи бижуто, специално купено за този тоалет — колие от кристални мъниста, които искряха върху кожата й като топящи се ледени висулки.

Въздухът около нея сякаш пращеше при всяко нейно движеше. Обу атлазените пантофки с малки извити токчета, които бе носила на бала в чест на завършването на академия „Темпълтън“. Цветът им бе кремав, а не ослепително бял като на роклята, но това не я интересуваше.

— Не се тревожи, Софрония. Всичко ще бъде наред.

Целуна приятелката си по бузата и забърза надолу по стълбището — призрачно видение, трептящо сред кристален облак от лед и сняг.

* * *

Гладкото чело на Вероника Гамбъл с нищо не издаде мислите й, когато Кит величествено влезе в салона. Значи малкото котенце бе решило да покаже ноктите си и да се бори. Не беше изненадана.

Роклята беше скандално неподходяща за случая и невероятно прекрасна. Леденото й съвършенство подчертаваше живата красота на момичето. Господин Парсел, който толкова безцеремонно си бе изпросил покана за вечеря, изглеждаше напълно зашеметен. Барън приличаше на буреносен облак.

Горкият човек. Щеше да е по-добре, ако я беше оставил в онази мръсна рокля.

Вероника се чудеше какво се бе случило между тях двамата в стаята на горния етаж. Лицето на Кит беше поруменяло, а от наблюдателните очи на по-възрастната жена не убягна малкото червено петънце на шията й. Не се бяха любили, това беше сигурно. Кейн все още беше напрегнат като хищник, готов да нападне.

По време на вечерята Вероника седеше от дясната страна на Кейн, а Кит — в долния край на масата, редом с Брандън. Храната беше изключително вкусна: ароматна джамбалая^[1], придружена от банички със стриди, задушени в сос къри с кисели краставички, зелен боб, подправен с мента, бисквити, а за десерт — големи парчета черешов пай. Вероника беше сигурна, че освен нея никой друг не обръщаше внимание на блюдата.

Самата тя беше прекалено внимателна към Барън. Накланяше се към него и му разказваше забавни истории. Слагаше леко пръсти върху ръкава му и от време на време стискаше мускулестата му ръка с преднамерена интимност.

Той не остана по-назад и я възнагради с цялото си внимание. Ако беше по-наивна, щеше да повярва, че домакинът изобщо не забелязва приглушения смях, разнасящ се от другия край на масата.

След вечеря Кейн предложи на Брандън, противно на обичая, да изпият чашите си с коняк в салона с жените, вместо да се оттеглят по мъжки в библиотеката. Брандън с възторг се съгласи, напук на всякакво благоприличие. По време на вечерята Кейн едва бе успял да прикрие отегчението си от надутите и превзети маниери на Брандън. На свой ред самият Брандън не можеше да скрие презрението си към Кейн.

Когато се оттеглиха в салона, Вероника нарочно седна редом до Кит на дивана, макар да знаеше, че по-младата жена не я понася. При все това Кит се държа любезно и двете постепенно се увлякоха в приятен и забавен разговор. Тя се оказа много начетена млада дама, но когато Вероника й предложи да й заеме новата скандална книга на Гюстав Флобер, която тя току-що бе прочела, Брандън я изгледа смръщено.

— Не одобрявате ли Кит да прочете „Мадам Бовари“, господин Парсел? В такъв случай засега ще я оставим на моята полица.

Кейн развеселено изгледа Брандън.

— Сигурен съм, че господин Парсел не е толкова тесногръд, че да е против една интелигентна млада дама да разширява кръгозора си? Или сте, господин Парсел?

— Разбира се, че не е — побърза да се намеси Кит. — Господин Парсел е един от най-прогресивните хора, които познавам.

Вероника се усмихна. Вечерта действително беше изключително забавна.

* * *

Кейн прекоси коридора и влезе в библиотеката. Без да си дава труд да пали лампата на бюрото, свали сакото си и отвори прозореца. Гостите си бяха тръгнали преди известно време и Кит веднага се бе качила в стаята си. На другата сутрин Кейн трябваше да стане на разсъмване и знаеше, че е най-разумно да си легне, но тази вечер старите спомени не му даваха мира.

Взираше се в тъмнината с невиждащи очи. Постепенно горчивите гласове на миналото заглушиха нощния хор на щурците и тихия жалостив крясък на забулената сова.

Баща му, Натаниъл Кейн, бил единственият син на богат търговец от Филаделфия. През целия си живот бе живял в същата къща от червеникавокафяв камък, в която се бе родил, и бил способен, макар и не изключителен бизнесмен. Наближавал трийсет и пет, когато се оженил за шестнайсетгодишната Роузмари Симпсън. Тя била прекалено млада, но родителите й нямали търпение да се отърват от непокорната си дъщеря, особено след като толкова богат ерген искал ръката й.

Бракът им бил обречен от самото начало. Роузмари мразела бременността, не проявявала никакъв интерес към сина си, който се родил точно девет месеца след първата брачна нощ, и все повече презирала обожаващия я съпруг. През годините тя не спирала да го засрамва публично и да му слага рога насаме, в чуждите спални, ала той така и не спрял да я обича.

Обвинявал себе си заради нейното безразсъдство. Ако не била забременяла толкова скоро, може би щяла да се чувства по-удовлетворена от живота си. Обаче с течение на времето спрял да обвинява себе си за своите злодеяния и винял единствено сина си.

Нужни й били близо десет години, за да пропилее състоянието му. Напуснала го, за да замине с един от неговите служители.

Барън бе свидетел на всичко това, едно объркано, самотно дете. През месеците след заминаването на майка му той безпомощно бе наблюдавал как баща му се погубва заради болезнената си обсебеност към невярната си съпруга. Мръсен, небръснат, постоянно пиян, Натаниъл Кейн се бе затворил в самотното, тънещо в разруха имение, потънал в един свят на фантазии и мечти за една съпруга, която никога не бе съществувала.

Само веднъж момчето се бе разбунтувало. В изблик на гняв то бе изляло цялото си негодувание срещу майката, изоставила и двамата. Натаниъл Кейн го бе пребил от бой, оставяйки го с разкървавен нос, насинено лице и подути клепачи. След това, изглежда, не помнеше какво се бе случило.

Урокът, който Кейн научи от родителите си, бе толкова суров и безмилостен, че той никога не го забрави. Беше научил, че любовта е слабост, която опустошава и погубва душата.

Трудно научените уроци се помнеха за цял живот. Барън подаряваше книгите, щом ги прочетеше, продаваше конете, преди да ги заобича. И ето че сега стоеше до прозореца в библиотеката на „Възкръснала слава“, взираше се в топлата и задушна нощ и мислеше за баща си, майка си… и Кит Уестън.

Не намираше голяма утеха във факта, че повечето емоции, които тя събуждаше в него, бяха гневни. Притесняваше го това, че тя изобщо събуждаше чувства в него. Но след онзи следобед, когато се бе втурнала в къщата му, забулена с воалетка, тайнствена и дивно красива, той не можеше да си я избие от главата. А днес, когато докосна гърдите й, осъзна, че не бе пожелавал по-силно никоя друга жена.

Погледна към бюрото. Тази вечер книжата му не бяха пипани, значи не се бе промъкнала, докато беше в конюшнята, за да нагледа конете. Навярно трябваше да заключва счетоводните книги и всички банкови документи, след като откри, че тя се рови в тях, но изпитваше някакво извратено задоволство от възможността да се увери в нейната непочтеност.

Месецът, който й бе дал, почти изтичаше. Съдейки по тази вечер, тя много скоро щеше да се омъжи за онзи идиот Парсел. И преди това да се случи, той трябваше да намери начин да се освободи от загадъчната паяжина, в която го бе омотала.

Само да знаеше как.

Чу тихи стъпки в коридора. Тя отново се прокрадваше из къщата, но тази нощ той не бе в настроение за хитрините й. Прекоси стаята и завъртя дръжката на вратата.

Кит отскочи назад, когато вратата на библиотеката се отвори със замах. Кейн стоеше на прага. Приличаше на красив и непокорен див звяр.

А тя беше само по една тънка нощница. Дрехата я покриваше от главата до петите, но след това, което се бе случило между тях по-рано в спалнята, младата жена се чувстваше прекалено разголена.

— Безсъние? — попита той провлачено.

С босите нозе и разпуснатата коса тя отново се почувства като проста селянка, особено след прекараната вечер в компанията на Вероника Гамбъл. Щеше й се поне да бе нахлузила чехлите, преди да слезе долу.

— Аз… аз не хапнах почти нищо на вечеря. Огладнях и исках да проверя дали не е останало от черешовия пай.

— И аз бих хапнал едно парче. Да отидем заедно да проверим.

Макар че той говореше непринудено, тя отново долови нещо пресметливо в изражението му и мигом съжали, че не може да му попречи да я последва в кухнята. Трябваше да си остане в стаята, но почти не бе яла на вечеря и се надяваше, че едно малко среднощно похапване ще залъже глада й и тя ще може да заспи.

Патси, готвачката, бе оставила пая на масата, покрит с кърпа. Кит отряза едно малко парче, което вече не й се ядеше, и подаде чинията с останалия пай на Кейн. Той грабна вилица и отиде до кухненската врата. Докато тя се настаняваше край масата, той отвори вратата, за да нахлуе нощният въздух, облегна се на рамката и започна да яде.

Но само след няколко хапки заряза пая.

— Защо си губиш времето с Парсел, Кит? Той е такъв превзет досадник.

— Знаех си, че ще кажеш нещо отвратително за него. — Тя забоде вилицата в коричката на сладкиша. — През цялата вечер едва прояви любезност към него.

— Докато ти, разбира се, беше образец на учтивостта с госпожа Гамбъл.

Кит не желаеше да говори за Вероника Гамбъл. Тази жена я объркваше. Кит не я харесваше, но в същото време тя я привличаше. Вероника бе пътешествала по света, беше чела интересни книги и бе срещнала забележителни хора. Кит би могла с часове да говори с нея.

С нея изпитваше същия смут, както и когато беше с Кейн.

Затъркаля с вилицата една череша.

— Познавам господин Парсел от дете. Той е изтънчен човек.

— Прекалено изтънчен за теб. И това е комплимент, така че си прибери ноктите.

— Трябва да е един от комплиментите на янките, също прекалено изтънчени за мен, че да ги проумея.

Кейн се отдръпна от вратата и изведнъж кухнята сякаш й се стори тясна.

— Наистина ли мислиш, че този човек ще ти позволи да яздиш кон с бричове? Или да скиториш из гората с памучна рокля? Вярваш ли, че ще ти позволи да се сгушваш на дивана до Софрония и да отпускаш глава в скута й? Или да учиш Самуел да играе на топчета, или да флиртуваш с всеки мъж, който попадне пред очите ти?

— След като се омъжа за Брандън, няма да флиртувам с никого.

— Ти си кокетка по природа, Кит. Понякога дори ми се струва, че не осъзнаваш, че го правиш. Казвали са ми, че южнячките добиват това умение още в майчината утроба, и изглежда, ти не си изключение.

— Благодаря.

— Това не беше комплимент. Потърси си друг мъж за съпруг.

— Странно. Не помня да съм ти искала мнението.

— Не си, но бъдещият жених ще трябва да поиска моето разрешение, при условие че искаш да получиш парите от попечителския си фонд.

Сърцето на Кит пропусна един удар. Упорито стиснатата челюст на Кейн я изплаши.

— Това е само формалност. Ти ще дадеш разрешението си да се омъжа за този, когото избера.

— Дали?

Паят сякаш се превърна в лепкава каша в стомаха й.

— Не си играй с мен за това. Когато господин Парсел поиска разрешение да се ожени за мен, ти ще му го дадеш!

— Не мога да изпълня докрай задълженията си като настойник, ако смятам, че правиш грешка.

Младата жена скочи на крака.

— Докрай ли изпълняваше задълженията си на настойник тази вечер в стаята ми, когато ти… когато ме докосна?

Сякаш мълния тресна помежду им.

Кейн сведе поглед и бавно поклати глава.

— Не. Не се държах като настойник.

Споменът за ръцете му върху гърдите й беше прекалено пресен и тя съжали, че бе заговорила за това. Извърна се.

— Що се отнася до Брандън, аз нямам колебания, защото отлично го познавам.

— Той не се интересува от теб. Дори не те харесва особено.

— Грешиш.

— Той те желае, но не те одобрява. А в наши дни в Юга трудно се намират пари в брой. Парсел просто иска да се докопа до попечителския ти фонд.

— Това не е вярно!

Дълбоко в сърцето си Кит знаеше, че Кейн беше прав, ала не желаеше да го признае. Трябваше да се увери, че той няма да попречи на брака й.

— Да се омъжиш за онова надуто и превзето копеле, ще бъде най-голямата грешка в живота ти.

— Не говори така!

Но докато се взираше в това непреклонно лице, Кит почувства как „Възкръснала слава“ се изплъзва от нея. Паниката, която през цялата вечер се прокрадваше в душата й, сега я сграбчи с пълна сила. Планът й… мечтите й. Всичко рухваше. Не можеше да му позволи да направи това.

— Длъжен си да му разрешиш да се ожени за мен. Нямаш избор.

— Дяволски съм сигурен, че имам.

Кит чу гласа си някак отдалече, като че ли не беше нейният.

— Не исках да ти го казвам, но… — Облиза пресъхналите си устни. — Отношенията между мен и господин Парсел отидоха… прекалено далеч. Трябва да има сватба.

Изведнъж сякаш целият свят застина. Тя го наблюдаваше, докато той осмисляше думите й. Лицето му се изопна и доби суров и непреклонен вид.

— Отдала си му невинността си?

Кит успя да кимне бавно и несигурно.

Кейн чу грозния рев в главата си. Див вътрешен вой на ярост и безсилие. Отекна в мозъка му, заби нокти в кожата му. В този миг той я ненавиждаше. Ненавиждаше я, задето не беше това, за което я смяташе — дива и чиста. Чиста за него.

Почти забравеният отглас от жестокия смях на майка му все още ехтеше в главата му, когато изхвръкна навън, по-далече от задушаващата теснота на кухнята.